През лицето на света

Глава 1 Лулеа

Огромният дъб стоеше обагрен от есента под размирното небе. Чепати клони протягаха артритни пръсти над влажните земи, посягайки към закътаните осветени домове. Вихрушки разтърсваха кафявите листа, мокрейки кафявия балдахин. Яката дъбова сърцевина посрещаше без усилие есенните дъждове; определено предстоеше много по-лошо, дори и ако задаващата се зима се окажеше мека. Толкова на север снегът можеше да се задържи със седмици, а в по-суровите години — дори и с месеци, но гигантското дърво щеше да оцелее. Винаги го правеше.

Под закрилата му се свиваше момче, треперещо от студ. Капки намираха път в лабиринта от листа и се шмугваха безпогрешно в яката му. Не трябваше да става така, помисли си ядосано той. Замръзнал, мокър и отчаян, той се притисна към дънера. Защо изобщо си бе помислял да я покани тук? Що за глупава идея му бе влязла в главата? Другите щяха да му се присмиват, знаеше, и мисълта за подигравателните им усмивки го измъчваше далеч по-силно от ледения вятър, по-силно от осъзнаването, че тя няма да дойде, че никога не е имала намерението да го стори.

Вятърът вдигна нова вихрушка. Порив на вятъра лениво протегна студена, мокра ръка под клоните на дъба и шибна очите на момчето с краищата на русата му коса. Невидими пръсти откъснаха златно листо, което в признание на поражението си полетя към земята. Младежът пристъпи напред и се загледа в безжизнения кафяв отломък. Защо не го оставеха на мира? Така или иначе бе мъртво, какво повече? Очите му пробягнаха и той отново се притисна към дънера. Нямаше да си тръгне, нямаше да помръдне, докато тя не дойде; дори и изобщо да не се появеше, дори и да го откриеха подгизнал, замръзнал, и може би мъртъв.

Щеше да им покаже.

Острият горняк сякаш довяваше не само дъжд, но и мрачина. Разнесоха се звуци на затварящи се врати и залостващи се резета. Лампи протегнаха бледи пръсти към дъба, сочейки обвинително към треперещата фигура под него. Някъде зад гърба му долетя гласът на жена, мъмреща лаещо куче. Над умореното село вятърът разгони облаците, разкривайки стоманеносиво небе, потъмняващо с падането на нощта. Момчето обви ръце около себе си и пристъпи от крак на крак, за да се стопли, докато гледаше звездите. По това време всички щяха да знаят, че тя не е дошла. Вероятно им казваше това с тихия си глас. Сигурно всички гледаха дъба от прозорците си, говорейки, сочейки, смеейки се. Дори можеше да си го представи! Грубоватият присмех на Друин, примесен с неприлични думи. Чуруликащите подигравки на Хермеса, подсмихването на Лони и красноречивото мълчание на Стела.

Стела! Тя бе достижима, колкото весело проблясващите звезди.

Вятърът утихна и за няколко секунди момчето успя да чуе познат глас, викащ името му. Сетне леден северен дъх отвя гласа. Въздъхвайки, той отлепи гръб от грубоватия дънер и колебливо закрачи през подгизналата земя към фигурата на брат си, който държеше фенер.

— Значи не е дошла.

— Не ми се говори за това — гласът на момчето бе пропит със срам и смущение.

— Само защото не е дошла, не означава, че те мрази.

— Казах, че не ми се говори за това!

Брат му не обърна внимание на хапливия тон:

— Би се срещнала с теб, но се страхува от клюките на другите момичета.

— Никога не би дошла. Мисли ме за слабак, пролетна клонка сред зимна виелица. Всички си мислят това. Е, не ми пука — взря се в по-големия си брат. — Ще им кажа, че я поканих да се разхождаме край езерото. Няма да ми рекат нищо, но всички ще говорят за това, особено Друин. Знаеш, че той никога не ме оставя на мира. Да поканя Стела на разходка бе най-глупавото нещо, което някога съм правил.

По лицето на брат му пробяга смръщване. Леко се намести в леглото си.

— Стела не те мисли за слабак, Лийт. Просто се страхува от приказките. Ще й отнеме известно време да преодолее този си страх.

— А междувременно?

— Междувременно бъди търпелив. Стела е много затворена. Не допуска лесно до себе си. Освен това в момента е под огромно напрежение. Трябва да бъдеш търпелив, ако искаш да ти довери дружбата си.

Добрият стар Хал. Той никога не го критикуваше, не му казваше да забрави за нея, никога не му казваше да порасне — както майка им непрекъснато правеше. Лийт въздъхна. Да бъде търпелив? Тогава вече щеше да бъде прекалено късно, друг вече ще бъде обвързан с нея. Какъв бе смисълът? Тя бе предназначена за друг, така че защо изобщо да се разочарова? Винаги щеше да има някой по-възрастен, по-силен; той винаги щеше да бъде на второ място, бебето, което никой не взема на сериозно.

— И защо да чакам? По времето, когато тя най-сетне благоволи да ме забележи, ще съм твърде стар или някой като Друин ще ме е изпреварил. Тя не проявява интерес и никога няма да проявява. Твърде съм млад и не съм достатъчно умен за нея — извърна глава, за да не гледа Хал.

— Не си достатъчно умен? Лийт, засенчваш всички останали. В името на Най-възвишения, не обръщай внимание на бръщолевенето им. Ти си умен, ти си интелигентен; просто гледаш да не избързваш, защото се страхуваш да не направиш грешка. В това няма нищо лошо.

— Не зная… — Лийт обичаше да чува подобни неща от Хал. Полежа за миг, чудейки се как да накара брат си да го каже отново, но Хал първи наруши мълчанието.

— Цял следобед ли стоя под дървото?

— Да. Умен съм, нали?

Хал замълча.

— Помолих я да се срещнем в два часа, така че почаках малко и сетне се прибрах. Какво имаше за вечеря?

— Печено в чест на първия зимен ден. Ето — каза Хал, докато се протягаше непохватно и опипваше под кревата със здравата си ръка, — запазих ти малко.

Подаде на брат си покрита с кърпа чиния.

— Защо майка трябва да се ядосва толкова? Знае, че ще съм добре. Никога не се притеснява за теб, дори когато нощуваш извън дома.

Хал сви устни, но не каза нищо. Лийт знаеше, че думите му са несправедливи. Хал никога не бе имал нужда от наглеждане, дори и като малко дете. Едно ранно утро преди близо седемнадесет години, родителите на Лийт бяха открили невръстно момче да си играе весело в полузаледена локва край селото, дете, което не можеше да каже откъде е дошло или кои са родителите му. На не повече от две зими, със силно изкривена и деформирана дясна половина на тялото, очевидно нежелано, захвърлено, изоставено. Младата двойка бе взела оплесканото с кал сираче и го бе приютила в дома си, където то скоро стана копняното от тях дете, момчето, от което се нуждаеха, синът, който ги задържа заедно. От този момент дребните караници и битови спорове, зачерняли дома на Манум и Индретт вече нямаха значение, а година по-късно яловата дотогава жена доби свое собствено отроче.

Още от деня на откриването на Хал бе станало ясно, че той е необикновено дете. Макар два от крайниците му да бяха сакати, той бе винаги оживен, никога не се прикриваше в някакво убежище на самосъжаление, а бе непрестанно на крак, играейки си, разхождайки се, обикаляйки из горите. Дете на феи, елфическо дете, неприличащо на другите родени сред грубите, сурови северни земи. Правеше каквото си иска и отиваше където си пожелае, необременен от поставяните на другите деца ограничения, които бяха приковани към селото с веригите на работата през лятото и тези на безопасността през зимата. Сакатият Хал бе винаги добре дошъл под всеки сламен покрив в селото, нещо като безмълвно споразумение му позволяваше необезпокояван да обикаля из заградените ферми на долината, без да иска разрешение. Макар да прекарваше много часове в усамотение, по никакъв начин не беше безразличен или неискрен към чувствата на осиновителката си. Изглеждаше толкова крехък и все пак нищо не му липсваше, нямаше крещящи за задоволяване нужди. Родителите му имаха късмет, че в характера на Хал имаше малко място за самосъжаление, което ги улесняваше да го обичат неегоистично, без да очакват обич в замяна. Лийт, собственото им дете, се отличаваше толкова много от Хал. Като бебе непрекъснато плачеше, като малък беше непрекъснато изискващ внимание егоцентрик; за известно време родителите му си бяха въобразили, че нещо не е наред с него. Отне им време да осъзнаят, че Лийт е нормално момче и че има нещо твърде неопределимо, което не беше наред с Хал.

Всички бяха щастливи, Лийт знаеше това. Толкова щастливи. Само дето той не се чувстваше такъв.

— Не знаех, че горнякът ще излезе днес — каза инатливо Лийт. — Ако знаех, нямаше да остана навън.

Брат му отново не каза нищо. Чувствайки се разгневен, наранен и виновен заради нерационалното възмущение, което винаги го обхващаше при опитите да обсъжда неща с Хал, Лийт се извърна и се зави презглава. Студената му храна тупна на пода.

— Лека нощ, Лийт — дочу се добросъвестният глас на брат му.

Лийт прекара неспокойна нощ. Тялото му изпитваше горещина и студ едновременно, краката и гърбът го боляха. През по-голямата част от нощта лежа неподвижно в очакване на утрото, опитвайки се да мисли за предстоящите снегове, изследванията, които щеше да направи, Средозимника и Пиесата, която щеше да се играе. За всичко друго, но не и за Стела. За всичко друго, но не и за болезнено срамното нещо, което бе извършил. О, Най-възвишени, защо го сторих? Моля те, нека сега заспя и на сутринта всичко това да не се е случвало. Най-накрая с приближаването на зората потъна в дрямка.

На сутринта Хал се събуди и видя брат си да се мята трескаво. Облече се бързо, сетне тихо отиде в кухнята. Майка му понечи да го поздрави, но той я прекъсна.

— Лийт не се чувства добре. Лека ледновихрена треска, струва ми се.

— Ох — тя въздъхна. — Какво, за бога, е правило това дете снощи? Знае какво може да причини есенният вятър.

— Не искаше да спре да чака Стела. Имаме ли някакви зимзелени листа в шкафа?

— Не, нито ти ще излизаш да береш днес. През по-голямата част от нощта валя. Имаме брезова кора, но е малко изветряла. Ето, наглеждай палачинките, докато аз видя какво може да се намери в гората.

— Трябва да има малко близо до голямата ела, която падна миналата пролет — Хал коленичи до огнището на изкривеното си коляно и изтегли димящо дърво от огъня. — Един лек снеговалеж не би трябвало да ги е покрил.

Майка му си облече поръбено с кожа мушамено палто, кожени ботуши и вълнени ръкавици. Усмихна се на Хал, докато покриваше бляскавата си черна коса с качулката.

— Всяка година някой в селото заболява от ледновихрена треска и се обръща към теб за помощ. Сега поне пациентът не трябва да ходи далеч.

Тя отвори яката дървена врата и погледна навън в утрото. Ясно, свежо и ободрително, то обви студените си ръце около нея в позната прегръдка. Жената се обърна и погледна привързано по-големия си син.

— Старият враг е дошъл рано тази година — каза тъжно тя, сетне пристъпи сред студения въздух и затвори вратата след себе си.

Когато се завърна, завари лежащия Лийт да трака със зъби, увит с одеяло пред наръчкан огън, да отпива гъст бульон. Хал бе приготвил още супа, която къкреше на огъня и ароматът се пропиваше във въздуха на малката дървена къща. Сакатият младеж правеше още палачинки в тигана, но ги остави при завръщането на майка им, която се отръскваше и удряше крака от студа.

— Намери ли много листа? — запита през рамо Хал, докато добавяше още вода да се вари.

— Достатъчно. Нямаше кой знае колко. Много ли ще ти трябват тази зима?

— Да, но няма смисъл да ги събираме сега. Зимата може да се окаже дълга и в такъв случай ще е по-добре да са в земята, вместо да стоят в шкафа. Идвам, Лийт — провикна се и отля от бульона в купа.

— Аз ще му го занеса.

Дребната, но силна жена срита ботушите си и тихо пристъпи сред дебелите килими, покрили гладкия дървен под. Синът й се раздвижи и протегна слаба ръка, докато тя коленичеше и му подаваше димящата купа, клатейки глава.

— Мъже — подигра се добронамерено, прикривайки тревогата си при вида на прекалено блесналите очи и трескавото чело. — Толкова са силни. Малко студ и вече си мислят, че умират.

— Не е само ледновихрената треска — тихо й обясни Хал, когато пациентът не можеше да ги чуе. — Вчера бе наранен. Чувства се разочарован. Но най-много страда за баща си.

— Като всички ни — жената се извърна.

— Не мисля, че иска да оздравее. Някой трябва да прекарва време с него, но той не иска да се занимава непрестанно със сакат брат. Приятелите му изглежда все се занимават с други неща: преследват момичета, прекарват следобедите си край езерото, гмуркат се от скалата, крият се в горите — знаеш местата, където отиват. Лийт вече не се чувства на място сред тях и си играе с по-младите момчета, за което му се подиграват. И когато покани Стела да отидат до езерото…

— Дъщерята на Пел и Херца?

Хал кимна.

— В момента тя е популярната. Всички момчета искат да бъдат видени в компанията й. Подиграваха се на Лийт, когато разбраха, че я е поканил на среща. Ще му се подиграват още повече, защото тя не дойде.

— На колко години е тя?

— Петнадесет, шестнадесет… някъде там. Май шестнадесет.

Индретт въздъхна. Защо младите усложняваха толкова нещата? Как така тези щастливци съумяват да се направят тъй нещастни? Припомни си собствената младост…

— Лийт е в лошо настроение, откакто баща му тръгна — каза Хал. Сви устни замислено и отново се обърна към тигана.

Майка му седна в любимия си стол с висока облегалка, заровила лице в шепи. Не само Лийт, помисли си тя. Колко още? И дали изобщо?

Следващият ден настъпи ясен и свеж, с ярък и приятен следобед. Никой в селото не се остави да бъде заблуден от големия им враг — той винаги ги изкушаваше с лъжливи надежди, сякаш се надяваше да ги убеди, че пролетта току ще настъпи. Макар уловката му да бе очевидна, имаше и такива, на които им се щеше да можеха да се доверят на хубавото време, предложено им от меките есенни дни.

Светът на Северните покрайнини бе управляван от времето. Близо до брега, студени северни хали и топли южни ветрове се бореха през цялата зима; валеше обилен сняг, който обаче се топеше бързо. Жителите на крайбрежните градове като Лулеа и Вапнатак живееха в средищен свят на мек бял сняг и подгизнала киша. По-навътре в сушата, по Склоновете, където южните ветрове не достигаха, само четири месеца деляха пролетта от първия есенен сняг. Макар там да падаше същото количество сняг, студът не му позволяваше да се стопи, така че преспите се трупаха чак до пролетното топене. Хората от северните части на Фирейнс можеха да бъдат разграничени по прекарваните от тях зими: малцината свирепи и закалени вътрешняци презираха „по-меките“, по-малко склонни към приключения брегаджии. Зимата определяше голяма част от живота на всички жители на северен Фирейнс, ала северняците се бяха научили да я разбират. И когато пет дни хубаво време бяха последвани от хапещ северен вятър и селото осъмнеше в дълбок снежен килим, никой не се чувстваше изненадан. Започваха да се редят дни на суграшица, слани, мъгла и смразяващи температури. Тази година поне бяха приключили с прибирането на реколтата.

Но един селянин не стана свидетел на това нападение, тази зимна прелюдия. Ледновихрената треска рядко се оказваше сериозна, заболелите от нея обикновено прекарваха два дни с настинка, възпалени гърди и главоболие. Ала Лийт не оздравяваше. Кашлицата отшумя след три дни, температурата спадна, но той все така не напускаше леглото. Изглежда не чуваше честото изразяване на притеснение от страна на майката и със задълбочаването на отпадналостта си, все по-рядко и по-рядко отговаряше. През повечето време лежеше тихо пред огъня със затворени очи. Селският хауфут организира среща за Средозимника, но не получи дори отговор от младежа.

— Не е естествено! — изпуфтя набитият вожд, опирайки се на тоягата си, неотдавна придобит навик. — Трябва да е навън, да ти помага да спретнеш къщата за зимата, не да се излежава в леглото си. Изглежда тази година се задава дълга и тежка зима. Ако знаех, щях да изпратя някой от младежите да ти помогне.

— Благодаря ти, хауфуте — отвърна внимателно жената. В Северните покрайнини, избраният селски старейшина винаги бе наричан хауфут, по причини отдавна забравени; собственото му име рядко биваше употребявано. — Ако трябва да съм честна, Лийт се промени, откакто баща му замина. Убедена съм, че ще се оправи, щом Манум се върне.

Хауфутът се намръщи.

— Но кога ще стане това? Чака те работа, преди да настъпи същинската зима. Момчето ти няма да може да се излежава така, когато снегът натежи на непоправения ти покрив. И Кърр дойде да ме види вчера. Каза, че Манум му дължал няколко дни във фермата — забравих колко точно — и ме попита дали Лийт можел да го замести.

Тя се вторачи в него с леден поглед, усещайки познатият гняв да се разпалва в нея.

— Вече дадох съгласието си, Индретт — каза той с набраздено чело и умоляващ поглед в разтревожените си очи. — Моля те, не се забърквай в неприятности със стария Кърр. Знаеш колко ни е нужен за Средозимника. Без овнешкото му не би имало Средозимник. Моля те, пусни Лийт да поработи при него тази седмица. Заради всички ни.

Индретт кимна колебливо. Бе отминало времето на острите думи. Не се притесняваше за Кърр, старият човек беше безобиден, макар и груб. Всъщност дори й допадаше сопнатият му маниер. Предпочиташе го пред любезната надменност, с която всеки ден се сблъскваше на пазара. Но селският хауфут би могъл да предизвика големи неприятности на Лийт, ако пожелаеше. Може би хауфутът бе прав. Може би тя беше прекалено отстъпчива с момчето. Ако само Манум си беше у дома.

— Ще бъде там — отговори безизразно тя.

— Добре, добре. Сега за Средозимника. Съветът реши, че тази година ще имаме нови маски. Ще бъдеш ли тъй добра да изработиш Снежната и Цветната? Винаги се справяш отлично.

— Ами Сумарът? — Индретт винаги ги наричаше със съответните им имена: Снаер и Фалла, а не Снежна и Цветна. Сумар, а не Слънчева. Помисли си, че е странно жена от цивилизования свят да държи на традиции, за които суровите северняци изглежда бяха забравили. Но тя не си позволи да коментира, защото не искаше да настройва срещу себе си старейшината.

— Херца се е заела с изработката на Слънчевата маска. Помислихме си, че в отсъствието на Манум не би имала достатъчно време…

— Естествено, че ще се заема — бързият отговор на Индретт прекрати неловките му терзания.

— Отлично, отлично! — засия едрият мъж. — И с нетърпение очакваме появата на медните ти сладкиши. Миналата година ги разграбиха толкова бързо, че не сварих да опитам дори един.

Напук на себе си, Индретт се усмихна. Лакомията на хауфута на Лулеа бе знаменита. Другите села можеха да се похвалят с най-бързия бегач, най-силната жена или най-ловкия дървосекач. Тези претенции биваха подлагани на изпитание, когато селата се събираха край Вапнатак за Средолетника. Но Лулеа се гордееше с кулинарния капацитет на своя хауфут, нещо, което досега не бе срещало предизвикателства. Ако не другаде, поне на масата хауфутът бе истински лидер.

— Да беше казал — отвърна тържествено тя. — Мога да ти изпека още тази седмица… всъщност утре Хал ще ти донесе една кошница.

Хауфутът потри ръце, сетне се намръщи.

— Мерин ме сложи на диета снощи — промърмори замислено. Помисли за миг, сетне лицето му просветна. — Тя обожава твоите печива. Може би ще отложим диетата за другата седмица. Да, това е отговорът! — Той беше много доволен от себе си. — Тя ми разказваше за тези сладкиши. Хрупкава пшеница. Меден пълнеж. Утре, казваш?

— Ще са там — отвърна със смях Индретт. — Върви си, преди да съм изчерпала провизиите си от обещания.

— Ще платя за сладкишите — започна да протестира хауфутът.

— Глупости.

Мъжагата се изсмя тежко. Сетне кръглото му лице стана по-сериозно и той повдигна колана около огромното си благоутробие: ясен признак за нервността му.

— Виж, Индретт, нека ти платя за сладкишите. Притесняваме се за теб. Правиш се на храбра, но, кажи ми, как възнамеряваш да прекараш зимата? Съветът смята, че може би ако неколцина от мъжете в селото дарят по един ден…

— Ще се справим! — сопна се жената, започвайки да изпуска юздите на гнева си. — Семейството ми издържа миналата зима без чужда помощ, можем да го направим отново без услуги. Освен това кой е казал, че Манум няма да се върне преди Средозимника? — лицето й се вдигна гордо, предизвиквайки хауфута да я опровергае.

Едрият мъж въздъхна изтощено и седна.

— Нека не започваме с това. Усещаме липсата на съпруга ти на полето, в селото, в съвета. Нуждаем се от него… е, не колкото теб — добави той внимателно, забелязал леденото й изражение, — но селцето ни е малко и загубата на дори един човек се усеща силно. Синът ти…

— Ако не ви достигат ръце, аз имам две, които да предложа! Няма да позволя това семейство да е длъжник на селото.

— Знаеш, че това е невъзможно, Индретт. Жените си имат своите задачи, своето място и са ни нужни точно там…

Всяка нейна мисъл за внимателно отношение отлетя при тези негови думи.

— Дано всички твърдоглави северняци загинат в снега, заедно с назадничавите си, селяндурски идеи! Ако само помислехте, наистина помислехте, само за минутка! Манум е изчезнал кой знае къде на някаква глупава мисия за мъртвия крал. Лийт още няма седемнадесет и не е готов. Хал работи за трима, но никой не забелязва. Проста женска работа, само това е подходящо за един сакат. И междувременно се отнасят с нас, сякаш не съществуваме. Никакво участие в селския съвет, съвет, съставен от главата на всяка къща — ако е мъж. Хората смятат, че умишлено ги нараняваме, като лишаваме селото от работна ръка — като че Манум замина по моя вина — и ме игнорират на пазара. Бива ни само за маски и сладкиши за Средозимника. Обаче същите тези хора, които така ни презират, не отхвърлят грижите на Хал, когато заболеят от ледновихрена треска! Не виждате ли, че ако на мен и на останалите вдовици в селото бъде позволено да работим заедно с мъжете и участваме в съвета, бихме могли да държим главите си изправени? Че никой не би ни презирал? Че не би се налагало да се отнасят с нас като просяци? Не виждате ли?

Тя поспря, с почервеняло лице и останала без дъх, с опасни проблясъци на гняв в тъмните очи. Хауфутът се наведе напред в леко протестиращия стол и смекчи изражението си още повече.

— Индретт, това не може да продължава повече. Ти вече работиш до изнемога, грижейки се за момчетата си. Онзи ден те наблюдавах на пазара. Помниш ли как онази глупачка от Вапнатак се опита да разположи сергията си със захаросани плодове срещу теб? Бях горд как се защити без да я нагрубяваш или обиждаш. Наистина, би ли могла да сториш повече? Селянките, които те презират — е, може би са невежи и изплашени, притеснени от тежка зима и евентуалната загуба на собствените си съпрузи. Може би дори биха ти помогнали, ако не беше гордата ти независимост.

Индретт поклати глава, повече за да не позволи на сълзите да потекат, отколкото да изрази несъгласие.

— Ела на следващото събрание и сподели болката си — каза нежно той. — Съветът ще те изслуша.

Тя кимна глуповато, в невъзможност да говори заради внезапно залелите я обида и загуба. Гледайки я със симпатия, хауфутът отпусна напрегнатите си мускули и погледна към вратата. Не се оправяше с риданията.

— Нали няма да забравиш за Кърр?

— Няма, хауфуте.

Изпотеният мъж се надигна с изръмжаване от стола.

— Аз по-добре да вървя. Вече е почти обед — каза непринудено, опитвайки се да стопи напрежението. — Ще стигна точно навреме за трапезата у Херца. Лек ден — на излизане той докосна рамото й.

Индретт поклати глава, докато вратата се затваряше. Въздъхна и се обърна към спящата пред огъня фигура. Имаше кога да плаче. Това нямаше да бъде лесно — ако не се справеше, щеше да загуби сина си завинаги.

Духащият право от покритите със сняг планини североизточен вятър разтърсваше чепатите дъбови клони и навеждаше високите, безлистни клони към морето. Русокосо момче, с раница на гърба, крачеше по замръзналия път, като стъпваше раздразнено в изпречилите се на пътя му замръзнали локви и само от време на време поглеждаше към облачетата, прехвърчащи по бледосиньото небе. Заобикалящите го хълмове проблясваха в сребърно в ранната утринна светлина. Тук-там хълмовете бяха отрупани с домашни животни, които пасяха или лежаха заспали, а дъхът им се стелеше около студените ноздри. Избраният от него друм отвеждаше към ферма, където момчето щеше да прекара деня в работа.

Името на фермата бе издялано на входа върху мъхестите греди — както и в ума му. Дълго време момчето си почива там, опряно на полуотворената порта, разсеяно прокарвайки пръсти по контурите на надписа в нацепената дървесина. Изправи се с дълбока въздишка, погледна отвъд оградата към пътеката, която се губеше отвъд тревист хребет.

По-добре се стегни, помисли си Лийт. Кърр бе легенда за децата в селото, старецът, който улавяше момчета и момичета и ги затваряше в своята мрачна, студена плевня. Никой не знаеше със сигурност какво вършеше с тях, макар много от младите момчета да твърдяха, че успели да се измъкнат от лапите му. Самият Лийт веднъж бе откраднал малко ябълки от долните ливади и се бе скрил под едни храсталаци, докато ядосаният фермер бе издирвал крадеца. Бе го сторил да се докаже. Лийт не вярваше в историите, разказвани за стария човек — поне не вярваше в тях миналата нощ, когато лежеше в леглото си — но предпочиташе да е вкъщи пред раздухания огън, вместо да трепери в кристалния утринен въздух. Помисли си какво бе казала майка му, колко бе ядосана. По-добре старият фермер, отколкото това. Затваряйки зад себе си вратата към фермата Стиббоурн, бавно пое по тесния път.

Как можеше тя да си помисли, че той предава баща си? Щеше ли баща му наистина да бъде наранен от поведението му? Би ли го сметнал за детинско? Е, ако татко си беше у дома, нещата щяха да стоят по различен начин, помисли си ядосано той. Вината не е моя! Къде беше баща му? Кога щеше да се прибере? Ако наистина ги обичаше, ако наистина обичаше Лийт, никога не би заминал.

Лийт ясно си спомняше деня на отпътуването му. Беше в края на унищожителен за гърба следобед на сеитба и цялото семейство седеше мълчаливо и с гръб към червенеещото слънце на пресните преобърнати дънери в двора пред малката им къща. Група изящни мъже се появиха на високи коне, облечени в метални брънки и със заплашително изтеглени мечове. Децата от селото възбудено търчаха подире им. Мъжете слязоха от конете и поздравиха баща му. Лийт си припомни колко изплашен се беше чувствал тогава. Имаше дискусия, бързо прераснала в спор, приключил с качване обратно по седлата от страна на мъжете, които арогантно и шумно напуснаха селото. Добре помнеше, че по-малкият брат на Хермеса бе повален в прахта. Войниците изобщо не спряха да проверят дали момчето е добре, просто продължиха да яздят, сякаш светът бе техен. Тогава баща му се бе опитал да им обясни разни неща, майка му вече плачеше, а Лийт искаше да избяга или да повали някого, но не знаеше къде или кого.

— Кралят умира — бе казал баща му. — И ме праща на сигурна смърт.

Бе ги притиснал силно и сетне изчезна.

Неканен образ изникна в главата му, образ на висок мъж, привел се над дънер, опитващ се да изтегли от него брадва. Мускулите на непокритата му гръд изпъкваха от напрежението. С изръмжаване топорът бе освободен, сетне се стовари отново и отново, докато дънерът не бе сцепен на две.

Лийт знаеше, че това е баща му, но колкото и да се опитваше, не можеше да види лицето му.

Разтърси глава, за да прогони визията и с усилие се пренесе обратно в реалността, треперейки от облизващия го студен вятър. Ако възмъжаването означаваше да прави неща, които не желае, неща като да върви по тесния, прорязан път към дома на фермера Кърр, то тогава не бе сигурен дали иска да пораства. Искаше да изследва заедно с приятелите си, да си говори с Хал, да се разхожда със Стела, да работи на полето с баща си.

Вече можеше да види сградите на фермата. Бяха свити под него в малко дефиле, заобиколени от храбро развети срещу вятъра есенни флагове на дърветата. Зад охрата и златото се издигаше друг прошарен от добитък хълм, мързеливо протягащ се по посока на морето.

Старият мъж наблюдаваше пътя от вратата на плевнята си. Видя как очертанията на фигурата бавно стават все по-ясни, с наведена глава и ръце в джобовете, с ясно видима неохота. Добре, Още си спомня фермера Кърр. Е, Кърр все още си спомня един малък епизод с ябълки. Нищо не подтиква едно момче по-силно към работа от страха.

Изчака докато младокът изкатери стъпалата към къщата и почука леко на вратата, като че предпочиташе да не получи отговор. Сетне разтвори вратата на плевнята.

— Ти! Момче! Насам!

Хлапето с пребледняло лице трепна, сетне погледна към плевнята. Нерешително остана на мястото си.

— Бързо, ако знаеш какво е добре за теб!

Гласът определено се носеше от плевнята. Лийт искаше да избяга повече от всичко на света, но се насили да тръгне нервно към старата постройка.

Фермерът изчака момчето да се озове в сянката на плевнята, сетне пристъпи напред, забивайки тояга пред себе си.

— Момчето на Манум, а? — изрева старецът. — Мислех си, че момчето му е вече поне на петнадесет. На колко години си, хлапе?

— Шестнадесет, сър — заекна Лийт.

— Хайде де. Не си на повече от дванадесет. Ще си поговорим с онзи хауфут, ако ми е изпратил погрешното момче. Ти си хлапето на Манум?

— Д-да, сър.

Старият човек се изсмя гръмогласно, размахвайки бастун във всички посоки.

— Сакат и недорасляк! Получи си заслуженото от онази префърцунена гражданка. Сакат и недорасляк! Добре, недорасляк, знаеш ли какво ще правиш за мен през тази седмица?

— Не, сър.

Старият фермер сега бе по-близо до него, насочил върбовия си бастун към гърдите му. Лийт можеше да види бръчките, прорязали остротата на лицето му, обграждащи ясни и живи очи. Очи, пълни със злоба.

— В плевнята е — изкикоти се той. — Искам те в плевнята.

Лийт вече бе твърде ядосан, за да изпитва страх. Дванадесетгодишен недорасляк? Пое си дълбоко дъх и мина покрай фермера.

Старецът се усмихна. Страхът и гневът бяха добри надзиратели.

Утрото отстъпи на следобеда, който от своя страна се проточи. Въздухът в плевнята бе пропит с животински миризми и докато Лийт изваждаше прогнилите конци от платнената тента, до ушите му достигна конско цвилене. То изглежда идваше от задната част на зле осветената постройка. Конете представляваха основен начин за измерване на богатството във Фирейнс. В Лулеа имаше няколко, а съветът дори бе заделил една възрастна кобила, която децата да яздят, но Лийт никога не бе чувал някой фермер да притежава повече от един кон. Зачуди се как може незначителен старец да има коне в плевнята си. Вероятно бяха крадени! Можеше да ги чуе как се движат в отделенията си, да ядат и тихо да процвилват помежду си. След известно слушане реши, че са четири на брой. Четири! Цяло богатство. Както и да се беше сдобил с тях, старецът бе богат човек по стандартите на Северните покрайнини.

За Лийт ставаше все по-трудно и по-трудно да вижда какво прави. Първоначално младежът си помисли, че наближава нощта и скоро ще му бъде позволено да се прибере у дома, но след малко чу вятъра да се засилва, сетне дъжд забарабани по дървения покрив. Времето се влошаваше. Определено бе станало по-студено. С мрака и студа му бе все по-трудно да изважда шевовете, пръстите му отказваха да работят, а погледът му се замъгляваше. Времето сякаш бе спряло. Лийт се бореше с изключително упорито парче и объркването му ставаше все по-силно. Беше му студено, болеше го глава, все не успяваше да извади връвта и изобщо не искаше да бъде тук. Скърцането със зъби също не помагаше.

Внезапен порив на вятъра разтресе плевнята и угаси факлата, на чиято светлина работеше, оставяйки сградата в полумрак. Лийт извика уплашено и скочи на крака. Старият фермер се появи на вратата с фенер в ръка.

— По-добре влез в къщата, хлапе — каза тихо в паузата между поривите, сетне постави лампата на груба дървена маса и я угаси. — В момента времето иде откъм морето, обаче леденият вятър само чака удобен момент да удари. Засега остави тентата там и ела вътре. Не се знае кога на Искелвена може да му щукне да изпита силите си върху старата плевня — той постави загрубелите си ръце на раменете, скръствайки ги пред гърдите си, върху изтъркана вълна.

Искелвен, помисли си Лийт. Леденият вятър. Бе минало много време, откакто за последно бе чувал друг освен майка си да изрича думи на стария език. Вече никой не се отегчаваше с него.

Навън дъждът се сипеше от югозапад, пришпорван от неотклонимия морски вятър. Лийт можеше да усети солта във въздуха и макар да знаеше, че морето се намира на повече от две левги, си представи как чува огромните бели вълни да се разбиват върху пясъка. Беше се смрачило. Зачуди се как ще намери пътя към дома.

— Бързо! — чу Кърр да го вика някъде отпред и затича сред пръските към ивицата жълта светлина.

Вътре го чакаше чаша горещ чай. Изпи го с облекчение, греейки вкочанените си ръце около чашата, а със съдържанието й — вътрешностите си. Стори му се, че в съседната стая някой се изкашля и погледна въпросително към фермера, който отвърна на немия му въпрос с нетрепващ поглед. След миг старецът стана и напусна стаята, оставяйки Лийт сам.

След като малко топлина се разля по тялото му и отново можеше да мисли бистро, Лийт остави чашата си и любопитно заоглежда помещението. Не приличаше на типа къща, която един стопанин на четири коня би трябвало да притежава. Изглеждаше достатъчно голяма — имаше преддверие, отвеждаща към очевидно отделни спални — но бе разхвърляна, занемарена, груба. Бледа, лека пожълтяла вар, отронила се от обвитите с паяжини ъгли, придаваше на стаята запуснат и бедняшки вид. Очевидно беше някакъв тип всекидневна, рядко използвана; вмирисана на плесен, затрупана с чупливи украшения, небрежно поставени на остроръби маси — определено не стая, в която някой живее.

Размислите на Лийт бяха прекъснати от завръщането на фермера с друга чаша, привидно празна.

— По-добре се прибирай, момче. Изглежда времето се поуспокои, но не след дълго отново ще пощурее и то този път от север. Готов ли си?

Лийт кимна, макар да не бе сигурен какво има предвид старецът. Той щеше да го придружава? Последва фермера навън. Бе значително по-светло; дъждът падаше право надолу и само понякога се завихряше от вятъра. Влязоха в плевнята, спирайки се за миг да запалят отново факлата. Друга факла в далечния й край осветяваше преградите на конете и на трепкащата светлина фермерът затърси седло и юзда. Конете започнаха да удрят крак и да нервничат, очевидно наясно с намерението на стопанина си да язди. Лийт почувства топъл дъх на тила си. Обръщайки се, видя дълга муцуна да се извисява над него. С изненада и удоволствие, той погали конската глава.

Старецът изведе червеникавокафява кобила от най-последното отделение, докато я потупваше по муцуната и й шепнеше в ухото. Навън, в притихналия късен следобед фермерът се качи на седлото с лекота, издърпа момчето зад себе си и подкара коня в бърз ход. Лийт щеше да се прибере по изискан начин.

Развълнуваният младеж пътуваше сред нереален свят високо над тревата. Конят вървеше в тръс много по-бързо, отколкото той можеше да тича; дълго време Лийт наблюдава как земята под него остава назад. Хвърляйки поглед наляво, видя мракът да се разпръсква от север със заплашителна бързина. Яздеха по Западния път, вървейки срещу вятъра, чиято сила се засилваше с всеки изминал миг. Остава около миля на изток до селото, помисли си Лийт. Може би още пет минути и сме у дома.

— Я кажи, хлапе — провикна се старецът през рамо, — защо го наричат Западен, когато отива само на изток? — и той се захили, докато придърпваше по-плътно качулката около лицето си. Надничайки иззад слабата, прегърбена фигура, Лийт усети режещия вятър и видя мастиления мрак отдясно преди да чуе воя във въздуха.

— Долу главата, момче! — скръцна със зъби фермерът. — Леденият вихър е тук.

Пристигнаха в селото напук на разразилия се Искелвен. Тук и там измежду закепенчените прозорци се процеждаше ивица светлина. Вятърът шибаше празните улици, грабвайки сухите листа и сипейки ги връз праговете, виещ от неудовлетворение, че му е отказан достъп до топлите стаи. На калния път се появи изтощен кон, язден от две ниско приведени фигури. По-едрата от тях докара изпотената кобила пред една от крайните къщи, слезе и помогна на по-дребната на свой ред да слезе от седлото. Докато мъжът отвеждаше коня до подветрената страна на сградата и се грижеше за него, момчето потропа няколко пъти по вратата. Скоро тя се отвори и внезапната светлина погълна двата силуета. Вятърът събра сили, сетне се втурна, но закъсня с части от секундата, съумявайки единствено да затръшне вратата зад гърба им.

Вътре мъжът и момчето свалиха наметалата си и протегнаха измръзналите си крайници към огъня. Те се приведоха към пламъците, за момент забравили останалите присъстващи в стаята.

— Дай им нещо топло, ако обичаш — каза Индретт на Хал. Докато сакатият откуцваше, майката се приближи бавно към огъня. Зачака топлината да си свърши работата.

— Няма да се прибираш вкъщи тази нощ — твърдо каза тя на стареца.

— Не, момиче, няма. Ще отскоча до къщата на хауфута за през нощта, а на сутринта…

— Нищо подобно. Ще останеш тук до този огън. Ако това е истински Дълбочинник, може изобщо да не успееш да се добереш до другия край на пътеката.

Той се обърна и я изгледа намръщено.

— Учиш ме, тъй ли? Предполагам знаеш всичко за снега от улиците на Раммр, нали така? Нямаше да знаеш какво е сняг, ако не беше дошла тук, момиче. Оцелявал съм на открито, събирал съм стадото си в снежна виелица… — старецът се запъна.

Индретт си постави най-разкаяното изражение.

— Прав си, извинявам се. Нямам твоя опит. Но ще се притеснявам, ако си тръгнеш сега и няма да мога да заспя — каза непринудено тя. — Ето, ще накарам Лийт да ти приготви резервния матрак. — И тя прати сина си, преди обърканият, надхитрен фермер да съумее да изрази някакъв протест.

Когато старецът се събуди, вън беше още тъмно. За момент не можеше да определи какво точно го е изтръгнало от съня, но като познаващ земята човек знаеше, че нещо не е наред. Тогава го чу: ужасяващият стон на вятъра, тих, обезпокоителен звук от много далеч, дълбоко притеснителен за стария човек. Не бе чувал този звук повече от двадесет години, не и от нощта, в която бе загубил старата си плевня — построена от дядото на хауфута. Стана за миг и облечен, затърси плаща си. Още миг — и вече надничаше навън.

Лек сняг се спускаше в спокойния въздух. Полагаше снежинките си необезпокояван и вече бе съумял да натрупа инчове. Но отвъд спокойствието достигаше звукът на зараждащо се насилие, тихо стенание, накарало стареца да потръпне.

След като се увери, че конят му е надеждно защитен, той тихо затвори вратата и тежко се отпусна на един дървен стол; бръчки на тревога прорязваха изразителното му лице. Ако си беше у дома, щеше да подсигури всички сгради на фермата, да залости всички врати и прозорци в къщата, да премести всички мебели до стените и да изчака бурята да премине. Ала стига Тинеи да бъдеше в безопасност, малко го беше грижа за постройките на фермата. Моля те, Най-възвишени, не позволявай на онази твърдоглава жена да излиза да подсигурява фермата! Нямаше начин да се прибере преди бурята да удари с пълна сила. Но какво щеше да прави тук? Ръцете му потръпваха при мисълта. Онова момиче Индретт вероятно никога не беше виждала истинска Искелвенова буря. Ще знае ли какво да прави? Този глупав Манум! Имаше толкова много момичета в селото. Добре поне, че Модал не доживя да види този срам: единственият му син, женен за южнячка!

Той се изсмя. След всички тези години, често се улавяше да мисли като северняк.

Пое си дълбоко дъх и се изправи, сгърчвайки лице, докато заплашителният звук сякаш се ровеше във вътрешностите му. Трябваше да стори нещо. Точно тогава хлапето Лийт се появи от спалнята, търкайки очи.

— Какъв е този шум? Звучи като котки…

— Истинска буря! Не от онзи вятър, дето селяндурите му викате Леден, хлапе; задава се чистокръвен Искелвен. Не бях виждал такъв от години. Не донася със себе си сняг, просто го грабва от земята и ти го хвърля в лицето. Майка ти будна ли е?

Лийт поклати глава.

— Не мисля — промърмори синът.

Фермерът изръмжа:

— Събуди я. Трябва да стегнем това място.

Когато започнаха да разместват мебелите, първо Индретт, а сетне и Хал влязоха в стаята. Фермерът обясни какво правят и скоро Лийт залостваше кепенците, докато останалите разчистваха стаята от всичко, което вятърът можеше да вдигне във въздуха, ако успееше да се промъкне вътре. Фермерът им нареди да загасят огъня и възложи на Хал да намокри въглените в решетката. Една-единствена свещ проблясваше на средата на голия под. Междувременно, отвратителният звук стана по-силен и се наложи да крещят един другиму, за да се чуват. Скоро стонът прерасна в пронизително ридание; звукът, който някой би издал, помисли си Лийт, ако бъде бавно разкъсван на парчета. Сега ревът бе над главите им, но все още нямаше вятър.

— Къде е вятърът? — изкрещя Лийт към стареца. Учудващо, почервенелите очи на възрастния човек проблясваха с нещо, прилично на възбуда.

— Идва с голям облак — бе отговорът. Лийт едва чуваше. — Като разбиваща се вълна: засмуква въздуха в себе си, което придвижва облака напред… — но останалите думи бяха заглушени. За момент виенето затихна, сетне боботещ, стържещ звук като тътена от хиляда хълма се стовари върху им и вятърът удари. Лийт си помисли, че вижда северната стена на къщата да се огъва. Внезапно силен екот се разнесе зад гърба им. Фермерът изкрещя нещо на Лийт, бясно ръкомахайки по посока на спалнята. Лийт кимна и затича. Докато тичаше, усещаше въздухът да облива тялото му. Един от капаците се бе разхлабил. Докато посягаше да го затвори, вятърът внезапно го затръшна, като едва не му отнесе ръката. Замъчи се да постави старото ръждиво резе и най-накрая успя, като си помогна с бастуна на Хал.

Хората в стаята зачакаха напрегнато. Да се разговаря бе невъзможно: вятърът виеше около тях и дървените стени протестираха с изпъшкване и — по-заплашително — пропукване. Сякаш някакъв гигант бе сграбчил колибата и я разтърсваше с произволни движения, като внимаваше винаги да хваща неподготвени затворените вътре несретници. Лийт се почуди как останалите семейства в селото се справят с чудовищния вятър. Щеше му се вън да е светло, за да може да види бурята; само какви истории щеше да разказва на другите! За момент мислите му отскочиха към Стела в къщата й в северния край на селото, почти до гората. Опърничавата й майка-клюкарка, намусеният й баща, впиянченият брат. Как ли се справяха с Ледения вятър?

Забрави за Стела, когато видя една от ъгловите подпори да се накланя бавно, постепенно навътре. Навън вятърът виеше толкова силно, че никой друг не беше забелязал.

Пречупи се на две със силен гръм.

Вятърът нахлу с вой като водна стена и угаси свещта, потапяйки всичко в объркване. Шумът бе превъзхождащ. Един глас изкрещя „Вън!“ в ухото му, силна ръка го сграбчи за рамото и го тласна към спалнята. След миг всички бяха зад залостената врата. Същата ръка сетне бутна Лийт да седне с гръб към вратата и някой се отпусна на пода до него. Някак, вероятно по миризмата на земя, Лийт знаеше, че това е фермерът.

Вратата се удряше в гърба му с всеки порив. Като че живо същество, хищник, се опитваше да разпали страх, който да влее в мускулите на жертвите си през дървото. Лийт започна да усеща безумното желание на вятъра да преодолее вратата и да ги достигне; изглежда зловеща сила бе повела нерационална атака върху къщата и нейните обитатели. Може би фенните, планинските богове от северните пущинаци, в крайна сметка бяха истински. За фенните се предполагаше, че са клечести хора, високи девет фута и с нокти вместо ръце; мразеща, войнствена раса, убиваща осмелилите се да пътуват из планинската централна област на Фирейнс; божествена раса, която използваше силата на светкавицата, за да убива и си служеше с времето като с оръжие. Докато смразяващите пориви се промъкваха под вратата и се виеха около краката му, предизвикващи тръпки по гръбнака, Лийт бе склонен да повярва в историите за фенните. Мракът го притискаше, докато навсякъде около него виенето, скърцането, стененето, свиренето на вятъра удряше ушите и ума му. Сред мрака и шума, умората обви Лийт; всичко друго, с изключение на топлината до рамото му, потъна в далечината.

Някъде към утрото старият фермер го разтърси.

— Раздвижи си краката, момче — каза дрезгаво. — Не ги ли раздвижиш, няма да вървиш дни наред.

Лийт протегна крака и усети болка в коленете. След като ги разтри за миг, той ги придърпа до брадичката си и обви ръце около тях. Зачуди се как се чувстваха Хал и майка им — само на няколко фута от тях в мрака — и се надяваше да са успели да затворят очи сред тази какофония от шум и насилие. Замисли се за селото, уловено в прегръдката на бурята; опита се да си представи какво ли е навън — виещи се и прекършени дървета, преспи сняг и свилите се от студа и вятъра по домовете си люде. В ума си той се намираше високо сред клоните на Общинското дърво, гледаше надолу към къщите през прозрачните сламени покриви и виждаше как хората се движат, сетне протягаше врат, за да погледне в дома на Стела и да я види седяща край огъня. На топло и на сигурно, без да се нуждае от нищо. Непоканена, самотна, водеща кон фигура се появи сред въображаемите снежни парцали. Тя бавно се стопи, докато накрая виждаше само завихрилият се сняг, бели петънца на черен, празен фон.

В един момент повече не можеше да търпи тишината. Обърна се в посоката на стария фермер и запита с тих глас:

— Знаеш ли къде е баща ми?

Почувства мъжа до себе си да се обръща и си представи старото, сурово лице на фермера да се взира в него.

— Никой не знае, момче, никой не знае със сигурност. Няма го твърде дълго, вече трябваше да се е върнал. Манум беше сред най-добрите от Северните покрайнини. Едно пътуване на изток не би трябвало да му отнеме две години.

— Какво е правел?

— Следвал е предполагаемите заповеди на краля, ето какво. Майка ти не ти ли е казала нищо за това?

— Не — отвърна Лийт. За кое?

Старецът изръмжа.

— Не, не би го сторила. Глупаците от двора на Фирейнс се страхуват от него; знаят, че не пада по-долу от баща си Модал, твоят дядо. Тя, майка ти, знае всичко за двора на Фирейнс. Нещо се готви в Раммр, не знаем какво точно; и мога да се обзаложа, че и кралят също не е наясно. Някой от кралския двор е искал да се отърве от баща ти.

Лийт се почувства объркан. Като че фермерът говореше за друг човек. Кралският двор на Фирейнс? Каква заплаха би могъл да бъде за краля един северняк от горите? Сетне си припомни рицарите, конете, емблемите и сияещите на слънцето мечове. Припомни си бащиния гняв и бързото му заминаване. Но фермерът все още говореше и Лийт трябваше да се съсредоточи, за да не позволява на вятъра да отнася думите.

— Дойде да ме види, преди да замине. Изглежда до ушите на кралския двор в Раммр достигнали слухове, че Брудуо, древният враг на Фирейнс и цяла Фалта, отново събира сили и подготвя нова инвазия; че слухове за предстояща война се носели из кралските дворове на Шестнадесетте кралства на Фалта — от градовете на Каума до Инменност и че дори Фирейнс бил в обсега на новата сила на Брудуо. Дори възкресяват старите приказки за Рушителя. Чувал ли си и него, момче? Манум каза, че кралят се притеснявал нещо да не се случи с Шестнадесетте кралства. Говорел за измяна, предателство, насилствена смърт в дворовете на Запада. Кралят бил ужасен от тези истории и искал някой да отпътува на изток и да събере новини. Първо до Инструър, а ако се наложи — и до самото Брудуо. Великият Модал вече не е сред живите, тъй че кралят се обърнал към баща ти, забравяйки, че какъвто и да е бил на младини, Манум се оттегли на север преди години. Според някои го било дострашало. Баща ти ми каза, че кралските хора били нервни. Мъже с мечове — нервни. Приказките за Рушителя изнервят всекиго. Изнервят и мен. Знаеш ли какво имам предвид, хлапе?

Лийт кимна, сетне се почувства глупаво при осъзнаването, че старият човек не можеше да го види.

Древните истории за инвазията на брудуонските орди бяха добре известни на Лийт. Преди хиляда години, изгладняла войска от изтока, водена от жесток владетел, когото наричали Рушителя, прегазила неподготвените жители на Фалта. Дори Фирейнс, най-западното и следователно най-изолирано кралство, не било пощадено. Историите разказваха за дълги обсади, за паднали заради предателство градове, за принудени да прибегнат до некрофагия фалтанци, за люде, на които била обещана милост, а получили в замяна мъчителна смърт. Разказваха как Рушителят преминал през портите на Инструър, яздейки смъртнобледен кон, установил престола си и започнал да изисква десятък и боготворения от цяла Фалта. И разказваха как обикновените хора се вдигнали срещу жестокия управник, принуждавайки армиите на Брудуо да намразят тази земя и в крайна сметка били изтласкани от куража и храбростта на Конал Безстрашни и неговите следовници — рицарите на Феалти.

В днешно време всеки знаеше, че историята е била романтизирана. Безконечните брудуонски орди несъмнено бяха измислени, за да прикрият срама на Фалта от тъй лесното завладяване. Рушителят, легендарният еднорък Неумиращ, най-вероятно всъщност представляваше група пълководци, а не отделна личност. Хауфутът бе учил Лийт и останалите деца от селото, че брудуонската армия била надвита не чрез съпротива, а чрез смесени бракове. Това бе натъжило Лийт, който намираше историите за Конал и рицарите му удивителни и често във въображението му грубата тояга, предназначена за отбрана срещу малцината диви зверове, слизащи в долината, се превръщаше в остър меч със собствено име и история, а храстите биваха обявени за брудуонски войници. Знаеше Баладата за Феалти наизуст, но магията в танците й някак бе изчезнала след думите на хауфута. Истина бе, че много от южняците имаха смесена кръв и бяха много по-мургави от северняците — може би бяха сключвали бракове с брудуонците. И също така бе истина, че Неумиращ не бе съществувал. И все пак Лийт можеше да си представи Конал храбро да се изправя срещу брудуонския повелител, точно както разказваше Баладата.

Старият фермер продължаваше да говори.

— Часовоите бяха чули слухове за възхода на велик крал на изток, за съживяването на военните изкуства, за натрупването на воини. Но подобни истории винаги са били разпространявани и само слаб кралски двор би се нуждаел от тях. Никое друго от Шестнадесетте кралства не е посрещнало тези небивалици с нещо различно от презрение. Ала заповедта бе дадена и Манум трябваше да се подчини. Татко ти е истински Търговец, момче, би трябвало вече да си е у дома.

Лийт почака, но старецът не каза нищо повече. Така че запита:

— Защо точно баща ми?

Мъжът помълча и Лийт можеше да чуе звуците на вятъра отвън, вече по-слаби. Сетне каза:

— Истинският Търговец, момче, има достъп навсякъде. Хората са еднакви. Дори в Брудуо. Всички искат онова, с което не разполагат. Търговецът им го осигурява. Един Търговец пътува навсякъде, плаща подкупи, дегизира се, бяга, язди и продава, за да излезе на печалба. С това се занимаваше дядо ти — и Манум също, за няколко години. Това е най-старото прикритие. Вероятно има повече шпиони, отколкото честни Търговци, макар повечето от тях да примесват патриотизма с печалбата. Това изкуство е изгубено във Фирейнс и затова имаха нужда от баща ти. Бедният глупак. Когато срещна майка ти, се отказа от живота на Търговец. И оттогава не беше напускал окръга. Истинският Търговец трябва неспирно да упражнява уменията си. Вероятно така и не е стигнал до Брудуо.

Тъгата се вливаше в Лийт като река от мрака. Думите на стареца за миг бяха направили баща му да изглежда реален, но Лийт знаеше, че реална е единствено старата мъка. Баща му го нямаше. Но за един кратък миг — мимолетен — думите го бяха въплътили.

Старият фермер състрадателно си мислеше за момчето до себе си. Що за апатия ги бе принизила толкова? За момент собственото му сърце го предаде. Дали нещо наистина не се случваше в Брудуо? Къде е Манум? Той въздъхна и сви рамене.

Меката светлина на тиха утрин откри рошаво момче, отпуснало глава на старческо рамо, двамата потънали в дълбок сън.