През лицето на света

Глава 17 Синият огън

Главните длъжностни лица на Малаю, начело с градския пълномощник, чакаха под прорязаното с червено небе. Пълномощникът неспокойно обърса потните си длани в копринените си панталони, с ясното съзнание, че този жест издава нервността му на евентуалните наблюдатели. Мразеше се заради липсата на самоконтрол, ала знаеше, че никой нямаше да гледа, не и днес. Поне за пети път от пристигането си на пристанището, той се опита да извърне глава, за да държи подчинените си под око, да се успокои при вида им, че той не е единственият изнервен; ала не можеше да откъсне очи от морето. Вратните мускули го боляха от напрежението. Може би магията на Рушителя вече работеше, приковавайки вниманието му. Макар да беше циник, след онази нощ преди един неусетно изтърколил се месец, вече щеше да повярва на всичко, казано му за Повелителя на Брудуо.

Всички пълномощници бяха запознати със синия огън, използван в продължение на две хиляди години да ги уведомява за желанията на Неумиращия, макар през последното поколение да не бе използван в някоя от провинциите на Малаю. В интерес на истината никой не знаеше как работи, ала поне знаеха за какво е. Рано в третата смяна на нощта безчувственият глас на някакъв слуга го бе събудил, за да му предаде новината, че пламъците са оцветени в синьо. В гласа му не се долавяше нищо необичайно, очевидно не бе наясно с важността на донесените от него сведения. Пълномощникът трябваше да го накара да повтори.

Бързо се бе спуснал до свещената стая, само по нощна риза, несъответстващо състояние за най-могъщия човек в Малаю. Ала пълномощникът не се интересуваше. Мислите му изцяло бяха насочени около пламъка. Когато влезе в стаята, несъкрушима сила го пое, обгърна го, отдели цялото му достойнство, свеждайки го до ужасена купчина плът. Единственото хубаво онази нощ бе, че Рушителят не предаде съобщението лично. Иначе новините не бяха добри.

И един месец по-късно, в деня на пристигането на господаря, множество малки кризи бяха изникнали, способни да потопят всекиго в паника. И нещата не се подобряваха. Кралската баржа се приближи до пристана цял половин час по-рано от очакваното. Мъже си крещяха инструкции, всеки отчаян да не допусне грешка, всеки болезнено осъзнаващ важността на ситуацията, всеки работник напълно наясно какво го чакаше — какво ги чакаше — ако оскверняха този свещен миг. Въжета, ловко поети от мъже с дългогодишен опит, привързваха огромния плавателен съд към кея. Млад юнга, чийто господар е трябвало да си помисли, преди да го забърква в това, се спъна в едно от въжетата, подхлъзна се на мокрите дъски и падна между баржата и пристана. Докато момчето се бореше за живота си, господарят му изтича да му помогне, сетне отстъпи назад при появата на фигурата, изпълвала сънищата му с кошмари в продължение на седмици, край борда. Началникът на пристанището се хвана отчаян за главата, защото баржата почти бе до брега и знаеше, че глупакът ще довлече гибелта на всички. Сетне, точно когато се разнесоха предсмъртните писъци на момчето, засвириха фанфари, главите се обърнаха към подвижния мост и началникът си отдъхна.

Фигурата в сиво прекоси подвижния мост; всички присъстващи притиснаха лица към грубите пристанищни дъски. Тя слезе; пълномощникът на Малаю подири вътрешното равновесие на мул, за да успокои нервите си, докато се изправяше да посрещне господаря си, надявайки се, че е уредил достатъчно достойна церемония. Бе смятал, че този ден никога няма да настъпи — нито в неговия, нито в нечий друг живот, ала денят бе дошъл и той нямаше как да избегне дълга си. За пръв път от стотици години насам, говореше се, Неумиращият, Повелителят на Брудуо, бе напуснал замъка си в Андратан. И бе избрал тъкмо Малаю за свое пристанище. В този миг на всички мигове, пред хилядите граждани, в присъствието на владетеля на смъртта и живота, мул се оказа безполезен. Пълномощникът се изправи да посрещне Повелителя на мрака, страхувайки се за живота си.

Мъжът в сиво достигна края на моста и спря. Кортежът му остана на почтително разстояние след него. Пълномощникът на Малаю се приближи, водейки избраните велможи, забравили красноречивите си слова в лицето на изправеното пред тях присъствие. Приближиха се; сетне фигурата рязко направи жест с ръката си, въздухът потрепери и пълномощникът и сановниците замръзнаха, приковани в магията на Неумиращия. Нещо пламтящо и непоносимо остро проряза ума му, нетърпима болка, разкрила най-съкровените му мисли и мотиви като вътрешностите на изкормена риба, мятаща се върху дъските на кея — и изчезна така рязко, както и бе започнало. Ако не бе застинал, пълномощникът щеше да се строполи.

Фигурата отново пристъпи напред, привидно носейки се във въздуха над пристана, сякаш движена от някакво нечовешко приспособление, докато не се изправи лице в лице с пълномощника. Не съществуваше по-дълбок страх от този. Очите на повелителя му… те бяха бездни, отвеждащи в мрачните ями на подземното царство, немигащият, присмехулен взор на хищна птица, обмисляща по какъв начин да разкъса жертвата си. Рязко влиянието бе вдигнато от тях и пълномощникът незабелязано се изпусна, когато около него една трета от сановниците се стовариха мъртви на земята.

— Лоялност.

Жестокият глас на Повелителя на Брудуо отекна из пристанището и града, усилен от магичните му умения, макар думата да бе едва прошепната.

— Изисквам лоялност.

На някои от събраните там се стори, че думата раздира плътта им като кинжал; други усетиха гласа като вила, ровеща се из тайните им помисли. Никой не остана незасегнат.

— Лоялността трябва да започва от онези, които искат да ми служат. Вижте! Изпитах слугите си и открих стаени предателски мисли в кътчетата на сърцата им. В чест на събитието, началото на войната, която ще разпаля срещу нашия враг Фалта, дарих им милостива смърт. Не ще е винаги така.

Тълпата се взря в неподвижните тела, свидетелстващи за милостта на господаря, и неспокойно мърморене се разнесе.

— Не се лъжете, не съм заблуден. Мнозина от събралите се тук се съмняваха в екзистенцията ми. Някои все още се съмняват! Сто години е много време — за такива като вас. Ала за мен са нищо. Нищо! За съмняващите се имам следното послание: Повярвайте!

И тъй умело бе словоплетството на Рушителя, че мнозина с по-слаба воля от събралите се откриха, че съмненията им са изчезнали дори без тяхната намеса.

Неумиращият пристъпи напред, завъртайки се, докато не застана с лице към група от насъбраните на около петдесет ярда.

— Чувам те, синко — прошепна той с глас, прозвучал като стържене по дървесина и протегна ръката си, посочвайки сред тълпата. — Чувам мислите ти.

Тълпата се заотдръпва от нещастния побледнял мъж, докато около него не се образува широка празнина.

— Съзирам съмнението в сърцето ти, синко.

Мъжът изглеждаше на ръба на припадъка. Вероятно единствено магията на сивата фигура го крепеше да не се срине на земята.

— Като знак за всички съмняващи се, призовавам те при себе си. Ела.

И той стисна ръката си в пестник.

Дордето думата бе произнесена, мъжът се издигна във въздуха и се понесе над водата, като подхванато от вятъра перце, за да се приземи в краката на Повелителя на Брудуо.

— Стани.

Самите думи изправиха мъжа на крака — или поне така се стори на наблюдаващите. За момент той се намери вцепенен от погледа на Неумиращия.

— Е, усъмнени, съмняваш ли се още?

Мъжът енергично разтърси глава, ала фигурата не му обърна внимание, протягайки лявата си ръка с полузатворена длан.

— Зная как да изтрия съмнението от сърцето човешко. Чувстваш ли ръката ми в гръдта си?

Мъжът кимна, очите му щяха да изскочат от орбитите си от ужас.

— За да поразя всяко съмнение, ще смачкам сърцето ти между пръстите си. Така.

Той стисна ръка.

Мина секунда, друга, сетне очите на мъжа изпъкнаха, а ръцете му замахнаха назад.

— Бъди свободен от съмнението, синко.

Всички чуха тихия глас, всички видяха как мъжът се мъчи да поеме дъх, мятайки се, като че ли това щеше да промени съдбата му. Падна на земята и конвулсиите му затихнаха.

— Някой изпитва ли съмнение все още?

Фигурата обгърна насъбралите се с поглед, а където се насочеха страховитите очи, тълпата замръзваше.

— Ти! Ти смяташ, че това е измама, че на тези мошеници е платено, за да се преструват! И ти! Ти поне вярваш, че това е магия, ала се съмняваш, че аз съм Неумиращият.

Две тела внезапно бидоха обгърнати от пламъци и макар писъците им да огласиха пристанището, близките им не посмяха да им се притекат на помощ.

Сега тонът на Рушителя зазвуча пропит с търпелива обич, подобно на строг баща, разговарящ с непокорна челяд.

— Мои своенравни деца! Не желая тъга сред вас, но предстоящото ни дело изисква пълното ни посвещаване. Древният ми враг е прогнил, уязвен от тази гнилота. Богатства извън пределите на въображението очакват ви, когато си възвърнем онуй, що ни принадлежи по право. Ала отслабени от съмнение люде не ще надвият Фалта. Трябва да изтръгна из корен нерешителността, гнилотата и съмнението изсред вас, същото трябва да сторите и вие. Насочете се неотменимо към целта. Останете ли верни, обещавам ви падението на Фалта!

Свитата му, очаквайки този момент, извика в отговор:

— Фалта е ваша! Фалта е ваша! — и на всички насъбрани се стори, че огромно множество изрази волята си.

— Фалта е ваша! Фалта е ваша! — присъединиха се всички, докато въздухът не затрепери от виковете.

Тогава Повелителят на Брудуо вдигна ръка и всички паднаха по лице и го боготвориха, доволни да останат живи.

Съвсем спокойно можеше да бъде глинена къщурка с накладен в средата огън, вместо пищната приемна в двореца на пълномощника; на Неумиращия му беше все едно. Бе съсредоточен, времето му наближаваше, а играчките от материалния свят, с които се бе забавлявал през дългите, мрачни години на укрепването си, вече не означаваха нищо за него. Не забелязваше обсипалите стените гоблени, описващи последователно триумфа му над Най-възвишения — речта на Площада на дъгата, вдигнатата до устните му шепа с Водата на живота; макар че ако си бе направил труда, щеше да забележи пълната липса на прах, което говореше или за изключително взискателна икономка, или за скорошното им изваждане от хранилището.

— Запали камината — заповяда; и пълномощникът на Малаю, най-могъщият човек в цялата провинция, се поклони като слуга в отговор на изложената воля.

— Господарю — осмели се един от помощниците. — Свещеният пламък е запален в…

— И все пак решавам да осветя синия огън тук — дойде тихият отговор. — Тук. Възразяваш ли? Има други, които могат да заемат мястото ти.

— Не, господарю, не възразявам.

Ако съществуваше някаква формула за оцеляване в кортежа на Повелителя на мрачината, то същината й се изразяваше в липсата на демонстрация на сила или слабост. Помощникът прецени, че този отговор ще е достатъчен, макар че запази тази си мисъл полуоформена, тъй като Неумиращият можеше да грабне нечии мисли с такава лекота, с каквато някой би загребал пяна от повърхността на застояло езеро.

— Донесете торбата ми. Лично ще проведа церемонията.

След миг поисканото лежеше в дланта му. Съдържаше само ефикасни химикали — нищо повече, макар малцина, с изключение на него самия, да знаеха за наличието им. Тази бледожълта течност във внимателно запушената стъкленица е изцедена от планински билки, растящи по склоновете на Алдраските планини; единствените хора, които знаеха тайната й, бяха умрели преди години. Това, далеч по-коварно, бе розовата пудра омат — смес от халюциногенни гъби и изсъхнала човешка кръв. Нейната тайна се състоеше в специалния начин, по който биваше събирана кръвта. Тази тайна бе позната на много места в Брудуо, защото Рушителят не можа да се отърве от всички.

Ала към друг мускал Неумиращият посегна; взе щипка син прах, чийто състав само той знаеше. Не си бе правил труда да му дава име. Всъщност прахът единствено улесняваше магията му. Защото глупците, наричащи себе си негови слуги, не знаеха, че магическата сила струи от самия изпълняващ. Преди две хиляди години Повелителят на Брудуо се бе посветил на изучаването й — и я бе овладял. Бе научил всичко. А наученото бе, че през вековете всички велики магьосници умирали млади. Бяха умрели, защото бяха изцедили силите си, остарявайки преждевременно. Разкрилите ужасната истина вече бяха прекалено пристрастени към силата, за да спрат да практикуват и не можеха да я оставят настрана, дори и за да спасят живота си.

Ала най-великото откритие, истината, която го бе направила това, което беше в момента, принадлежеше сал нему. Само той знаеше как да прави магии, като използва силата на другите.

— Приближи се, приятелю — с дружелюбен тон рече Рушителят на пълномощника на Малаю. — Гледай и се учи.

И той постави ръка на рамото на пълномощника. Може пък да съм спечелил благосклонността на господаря в крайна сметка, помисли си с учудване мъжът.

Огънят пращеше; Неумиращият протегна ръка сред пламъците и поръси малко от прахта в пламтящата му сърцевина. Сетне дръпването — от следовниците и от глупавия пълномощник, който можеше да управлява провинцията си с далеч по-здрава ръка — и пламъкът привидно отслабна, сякаш поглъщащ се сам — или нещо друго. Бавно промени цвета си до тъмносиньо, като наранен — цветът на използваната кръв.

Лицата на следовниците му пребледняха, както ставаше винаги, когато господарят практикуваше магия, макар никога да не разбираха защо. Той внимаваше да увеличава изсмукването много бавно, разпределяйки го равномерно между всички. Ала с пълномощника нещата стояха другояче.

— Нещо не е наред ли? — дойде тихият въпрос.

— Не, господарю, наистина… — ала мъжът се строполи до огнището, лицето му бе тебеширено, а устните посинели.

— Пълномощникът е уморен след напрегнатия ден. Погрижи се да бъде настанен в спалнята си — обърна се Повелителят на Брудуо към един от слугите си.

— Да, повелителю — той понесе отпуснатото тяло през извитата врата и извън стаята привидно без усилие, макар денят да се бе оказал изтощителен и за него самия.

Пламъкът вече се бе успокоил, показвайки, че връзката вече е установена, и внезапно безплътен глас проговори от синия огън.

— Велики господарю, това е слугата ти Деорк. Стоя в очакване.

— И къде точно стоиш? — Рушителят скулптира словоплетството си в нещо, образно казано, наподобяващо дървен чук. Не вървеше да бъде притворен с Деорк: верен лейтенант, изпълнен с интелект и амбиция, той би станал отличен наследник на Неумиращия, като се изключи очевидното безсмъртие на последния. Деорк щеше да разпознае всеки опит за заблуждение, предпочитайки да разчита на сила и жестокост — в това се състоеше силата му; и слабостта, разбира се.

— Край Алениус, господарю, Лешоядова гуша. До две седмици ще бъда в Еренмал; няколко седмици след средата на лятото ще пристигна в Инструър.

— Движил си се добре — Неумиращият позволи малко одобрение да се процеди през огнената връзка.

— Да, повелителю. Конете, с които се сдобихме от Нагорж, доказаха издръжливостта си и могат да изкарат още. Могат да се мерят с най-доброто, което Биринжх може да предложи. Ще пристигна навреме, за да изпълня волята на господаря.

— Ами своенравните ми Повелители на страха? Някакви новини от тях?

— Нищо не зная, господарю.

Ах, Деорк, чувам резонанса. Трябва да знаеш, че го чувам. Не лъжеш, ала не ми казваш всичко, което знаеш. Рушителят поклати глава. Подобни неща наистина го натъжаваха. Да, можеше да задава въпроси, докато не принудеше лейтенанта да разкрие всичко. Или можеше да го измъчва през синия огън, докато онзи не разкриеше тайните си, макар Деорк да притежаваше значителна сила и щеше да отнеме известно време. Ала и в двата случай Деорк щеше да стане безполезен. А на силните мъже трябва да бъде позволено да имат своите тайни, нали тъй? Значи знаеш нещо за воините, но не и къде са? Няма значение. Не могат да ме наранят. Вече никой не може да го стори, не и сега.

— Очаквам да узнаеш — отвърна многозначително. — Ако действат в отговор на нечии други заповеди, значи съм бил предаден. Заблудени са, ако смятат, че изпълняват моята воля.

— Да, повелителю.

Усещам страха му. Той също е замесен. Неумиращият знаеше, че може да се пресегне и да получи отговора, ала се сдържа. Ще ти оставя малката тайна. Ала един ден ще трябва да ми кажеш.

— Не ме проваляй, храбри капитане — рече Рушителят, позволявайки тънък оттенък на подигравка да се влее в пламъка. — Трябва да са готови за деня, в който ще прекося портите на Инструър в триумф.

— Как бих могъл да ви проваля, велики господарю? — бързо като светкавица долетя отговорът. — Изпълнявам твоя план, а твоите планове винаги са безгрешни.

Повелителят на Брудуо се изсмя — гръмък, сърдечен смях, който можеше да бъде разпознат от онези, които бяха живели в Долината на Дона Михст, ако всички не лежаха мъртви от две хиляди години. Знае, че зная нещо — в природата на синия пламък е да разкрива нещо от мислите на другия — и продължава да се шегува. Деорк, Деорк, може би в крайна сметка ще те оставя да живееш.

Пълномощникът на Малаю трепереше между копринените завивки. Беше болен, знаеше това, и се чувстваше много по-зле в сравнение с времето, когато дребната малка отрепка, минаваща за негов син, се бе опитала да го отрови. Ала сега нямаше срещу кого да нанесе удар; нямаше труп, който да закачи на портите. Или по-скоро имаше, ала никой не се осмеляваше да вдигне ръка срещу него.

Направи ми нещо, усетих го. Пълномощникът знаеше, че е била направена магия, и че в резултат се е почувствал зле. Той ме изцеди. Изсмука нещо от мен, за да направи гнусния си син пламък. Бе почувствал, само благодарение на факта, че личният аптекар на баща му разбираше от селска магия и през последните шест месеца преподаваше на пълномощника основните неща на това могъщо умение. Това бе изострило сетивата му.

Ами ако Рушителят — в гнева си не можеше да го нарече господар — ме повика отново? Ще се подчиня ли? Ще чакам ли като жертвено агне силата му отново да ме нарани?

Чакай. Какво казваше старият Фрейна? „Не вземай решения в присъствието на магьосници, защото те могат да прочетат мислите в главата ти, първо най-силните. Не мисли за това, отдалечи се от решението си, остави ума си сам да се занимава с него, без волята ти да се намесва.“

Ще трябва да ида, ако ме повика. Алтернативата бе дори още по-лоша. Изстена; тялото го болеше, главата му пулсираше от болка. Остави мислите настрана, мисли за сън. Не оставяй думата да се оформи. Мисли за нещо друго.

Отмъщение.

Повелителят на мрака седеше сам в притъмнената приемна; единствената светлина идваше от проблясващите въглени в камината. Не спеше. Никога не го правеше. Така че чу мисълта и я проследи до ума, който се опитваше да не мисли за нея.

Виж ти, значи червеят се надига под ботуша на господаря. Той се усмихна, фин жест, неразличим от озъбване. Ще бъде забавно.