През лицето на света

Глава 5 Под Уоч Хил

Потайни сенки проблясваха по страната на издигащия се над Лулеа хълм. Под тях нощните светлини гаснеха една подир друга и селото бавно потъна в сън. Луната очерта фигурите — една, две, три, четири, пет, всички без последната повели кон — докато поспираха да погледнат към малката северна долина, в която бяха прекарали живота си. Дърветата представляваха тъмни петна над блестящото, заснежено сребърно дъно, където снегът бе покрил миналогодишните поля над шубрачестите склонове. През долината се виеше фината нишка на Лаймския поток, вливащ се в долината от далечните Велики северни гори, сетне завиващ на запад непосредствено преди Лулеа и поемащ към морето между Суил Даун и Брийм Хил.

Колкото и примамлива да бе тази средзимна гледка, очите на намиращите се на хребета се насочваха на изток. Там можеха да видят линията на Бруксайдския път, белязан със сенките на високи дъбрави. Отвъд пътя земята се надигаше, за да оформи Гарисън Хил, около и зад който се виеше Западният път, отвеждащ във вътрешността на страната, далеч от морето. Само на три левги, скрит от хълма, лежеше Вапнатак — най-големият град в Северните покрайнини на Фирейнс. Далеч надолу по Западния път можеха да видят горните склонове на Уоч Хил, най-високата точка в района. Самотна светлинка блестеше близо до върха му.

Стела отчаяно искаше да се махне от долината още тази нощ. Мъжете я бяха накарали да ги последва извън селото и избраният от тях път мина толкова близо до дома й, че едно провикване щеше да докара баща й. Но тя не се бе провикнала. Макар да ги очакваха опасности и вероятно смърт, тя бе решила да ги последва. По-добре смърт, отколкото живот с Друин.

Кърр посочи към светлината на върха на Уоч Хил.

— Там са леглата ни — отбеляза той. — След като се успокоих, че фермата е подсигурена, можем да отидем в дома на Кроптър. Два часа и ще можем да починем.

— Надявам се, че Кроптър ни очаква — хауфутът вдиша нервно. — Никога не съм го срещал.

— Ще бъде готов. Мислиш ли, че всяка нощ оставя лампата да свети? И не се тревожи. Легендата и слухът са в състояние да преувеличат всекиго.

Хауфутът изсумтя, сетне се обърна и се отдалечи. Бяха слезли от хълма, далеч от лунната просека, отдалечавайки се от Лулеа в посока към Западния път.

Докато вървяха, Лийт прехвърляше последните няколко часа през ума си. Бяха се отправили на пътешествие, което можеше да промени живота им. Бяха поели към Склоновете, през Брейданската пустош и може би дори отвъд, пътувайки през грешното време на годината. От петимата, единствено той и Стела можеха да бъдат определени като млади, във форма и здрави. Кърр изглеждаше стар и гърчав, предвождайки ги, опирайки се на бастуна си; хауфутът пуфтеше след него с клатушкане, макар да бе оставил жезъла си в селото; Хал — е, Хал бе усъвършенствал паешка походка, която изстрелваше здравия му крак напред, а изсъхналият служеше само за опора. Изглеждаше почти комично, ала Лийт не се смееше. Брат му бе повече от храбър, прекарал години в привикване с недъга си. Лийт се усмихна на себе си. Аз не съм привикнал да бъда нормален, помисли си сухо той.

Намести раницата си.

— Постави я високо на раменете си — бе казал Кърр. — Стегни колана високо над кръста. Приведи се напред, тежестта да стои над, а не зад теб. Нека да те бута напред, не да те дърпа назад! — За щастие, припомни си той, по-голямата част от багажа щяха да натоварят на конете веднага щом пристигнеха до Уоч Хил.

Някъде късно вечерта брудуонците дръпнаха юздите на жребците си и спряха да лагеруват. Груби ръце събориха Манум от коня и той падна на земята, като ударът го свести. С все още вързани ръце и крака, той полузашеметен бе завлечен по земята и оставен подпрян на ствола на един бор. Започна да хвърля ужасени погледи из горичката, докато най-сетне очите му не попаднаха на онова, което най-много искаше да види. Там, в другия край на малката полянка, опряна на У-образно дърво, закрита от пречупен клон, стоеше Индретт.

Той се вгледа по-внимателно и сърцето го заболя. Лицето й бе оплескано с кръв и увенчано с букет от белези, очите й бяха затворени от отоци, косата й провисваше разчорлена върху превитите рамене. Превита, ала не и пречупена, помисли си Манум. Щяха да я убият, преди да прекършат духа й. Страх се породи в него при тази мисъл. Беше ли още жива? Руменината на бузите, повдигането и спускането на гръдта й — все още живееше. О, Най-възвишени! Той се облегна на дънера, безпомощен да стори друго, освен да я наблюдава, докато около него брудуонците подготвяха лагера. Разпънаха любопитна на вид кръгла палатка, вързаха конете близо до бора на Манум и започнаха да приготвят вечеря, но Търговецът не обръщаше внимание. Сърцето му бе разбито от мъка по Индретт, бе объркан от невъзможността си да й помогне — и поразен от ясното осъзнаване какво онези убийци можеха и щяха да й причинят.

По-късно през нощта гладът го изтръгна от пресеклива дрямка, изпълнена с мрачни форми, въпроси, заплахи и удари. Брудуонците не бяха нахранили пленниците си, нито им бяха дали нещо за пиене. Малко е вероятно нещо да си проправи път между тези отекли устни, помисли си горчиво Манум. До него кон изцвили тихо, сетне го докосна с муцуна. Тези животни не бяха жестоки като господарите си. Такава злина! Бе научил много за брудуонците през последната година; как съчетаваха ужасяваща целенасоченост с огромна мощ и дисциплина; абсолютната себеотдаденост към водача им; липсата на каквито и да било морални задръжки; обичта им към насилието. Как можа да ги отведе до Лулеа? Какво си бе мислил? Усети докосването с муцуна отново, полуизвинително, като че конят се притесняваше за него.

Тогава проблясъкът на идея започна да се оформя в ума му. Невероятна, но възможна. Дошла право от легендата за Кауин Ловеца. Нищо за губене. Защо не? Ала щеше ли да има силата? Няма време за колебания, помисли си той. Стори го сега! Той се претърколи надясно, просвайки се по очи на голата, камениста земя. Това му изкара въздуха и той дълго време лежа, изтощен. Сетне бавно, мъчително, той принуди вдървеното си тяло към движение, докато ръцете му опипваха за подходящ камък. Намери няколко камъка, леко потънали в земята, но след като ги опипа, той ги захвърли един след друг. Търпение, каза си. Имаш цяла нощ на разположение. Стой буден. Намери подходящия. Ноктите му се напълниха с пръст, докато ровеше опипом из земята.

Най-накрая откри търсеното: идеално камъче — малко, ала остро. За момент през ума му пробяга мисълта да пререже вървите си, да освободи Индретт, да избягат от тези жестоки люде. Но колко далеч ще стигнем, подигра се сам на себе си. Вероятно дори няма да успеем да се измъкнем от гората. Въздъхна. Първоначалната му идея вероятно бе най-удачна — а ако не проработеше, щеше да бъде и последна такава.

Бавно, внимателно, той се добра обратно до дънера. Сега издаваше тихи, мърморещи звуци, които се надяваше да са успокояващи за недалечните животни. Отново трябваше да открие нещо; и отново трябваше да използва ръцете си, вързани здраво зад гърба му. Лунната светлина се процеждаше между дърветата, но не бе от голяма полза. Той заопипва наоколо, докато не го откри: конски крак. Сега уверен в себе си, той сръчно придърпа крака нагоре, говорейки успокояващо на коня, докато дъхът на последния разрошваше косата му. Задържа камъчето между палец и показалец, пое дълбоко дъх — щеше да има само една възможност — сетне се прицели в мястото между копитото и подковата. С цялата сила, която съумя да събере, заби камъчето дълбоко в хрущяла. Конят изцвили и отърси глава, това беше всичко при толкова слабата болка в копитото. Но бе достатъчно. Моментално онези в палатката се раздвижиха и някой излезе да види какво става. Манум разполагаше само с миг. Трескаво се заизвива по земята, докато не усети ствола на дървото зад гърба си. Конят отново изцвили и удари крак в земята, забивайки камъчето още по-надълбоко в копитото. Първоначално ще бъде само леко дразнене, помисли си разсеяно Манум, докато се отпускаше към дънера, опитвайки се да успокои накъсаното си дишане. Сега един от брудуонците прекосяваше полянката, за да нагледа конете. Със сигурност щеше да види, че пленникът е замислил нещо? Вълна от болка и гадене заля Манум. Не трябва да ми прилошава, помисли си. Къде беше брудуонецът? Щеше ли да забележи разровената земя? Замаяният Манум изпадна в безсъзнание по времето, когато воинът се надвеси над него.

Брудуонецът изръмжа. Тези фалтанци бяха меки; изпитваше единствено презрение дори и към най-добрите от тях. Срита умело пленника в ребрата и чу удовлетворяващия пукот на кожа срещу кост. Този не е в състояние да прави проблеми, помисли си. Но ще ни предостави достатъчно забавление, преди да ни каже онова, което искаме да знаем. Ще ни каже, никакви съмнения по въпроса. По времето, когато сме приключили, ще ни умолява да го изслушаме. Доволен, той се прибра обратно в палатката, докато зад него един от конете удряше в земята десния си преден крак, опитвайки се да отърси нещо от копитото си.

В напредналите малки часове, Компанията най-сетне достигна Уоч Хил.

Вероятно бе от късния час или може би възбудата и напрежението от мисията си казваха думата, но увереността да крачат бързо и да стопят преднината на брудуонците някак се бе стопила в уморено препъване, докато вървяха по Западния път към покрайнините на Вапнатак. Лийт се надяваше да има някаква разумна причина за бавността им, причина, различна от липсата им на форма; жестоко неподготвени за подобно пътешествие. Каменистият път хрущеше под ботушите им толкова силно, че животните в гората и евентуални преследвачи лесно биха узнали за местонахождението им, убеден бе Лийт. От двете страни на пътя се издигаха високи храсталаци, срещу които вятърът бе навял дълбоки преспи. Луната висеше непосредствено над хоризонта и хвърляните сенки затрудняваха виждането.

Зад шубраците вляво се издигаше сенчестата форма на Уоч Хил, Вълшебната планина, както децата от Лулеа го наричаха. Понякога някое от тях отправяше твърдението, че се било изкатерило на хълма, но не можеше да го докаже. Той винаги бе представлявал забранена територия за децата от долината на Лулеа. Хауфутът казваше, че е заради дивите животни, от които гъмжаха остатъците от Великата северна гора, покриващи склоновете му, ала децата знаеха истината. Това бе Вълшебната планина, обиталището на Магьосника. По време на няколкото си ходения до Вапнатак, Лийт си беше наложил да не поглежда към хълма. Западният път минаваше точно под него.

Не вярвам в Магьосника, каза си Лийт, сетне сгърчи лице. Преди няколко дни не вярвах и в брудуонците.

Преминаха в ниска седловина. Поглеждайки назад от позицията си зад Хал, Лийт можа да види малка част от долината на Лулеа.

Пред себе си, около следващата извивка, можеха да съзрат светлините на Вапнатак. Конете започнаха да се спускат по склона.

Кърр излая рязка заповед:

— Спрете!

Моментално конете бяха обуздани; в последвалата студена тишина всички ясно дочуха звука на разнасящи се някъде пред тях стъпки.

— Няма смисъл да се крием — каза тихо старият фермер. — Щом ние го чуваме, значи и той чува нас.

— Защо изобщо трябва да се крием? — прошепна Лийт на брат си.

— Нощни пътници из средозимните пътища биха представлявали чудна история по тези места — отвърна Хал. — Някой в Лулеа може да се досети кои са били пътниците и да ни последва.

— О! А какво…

— Шт! — съсна хауфутът.

В този момент висока, прегърбена фигура изникна измежду храстите на пътя пред Компанията. Носеше фенер в ръката си.

Кърр изрази облекчението си с въздишка.

— Господарю! — възкликна той. — Какво правиш на пътя?

— По-скоро какво правите вие по т’ва време навън? — пропука отговорът в глас като огън. — Трябваше да сте тук преди часове! — той поспря, броейки. — Петима? Защо петима?

— Когато обясня причините за забавянето ни, ще разбереш и причината за нарасналата ни бройка — рече Кърр. — Но защо не поговорим вътре? Тук е студено и вдигаме доста шум.

Сянката пред тях изръмжа отговор, който Лийт не дочу.

Бавно поеха надолу по каменистия път, сетне рязко свиха вляво и се изкачиха по стръмна и тясна пътека, прорязала покрит с храсталаци склон. Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова повече можеше да съзира Лийт, докато накрая Вапнатак не се разстла пред него. Няколко светлини настойчиво проблясваха зад градските стени, но иначе градът също бе потънал в сън.

Поглеждайки назад, той си представи, че вижда Долината и светлините на родното си селце. Последен взор и изчезнаха, погълнати в тъмните дървесни сенки на Уоч Хил.

Близо до върха на хълма имаше голяма къща. Изкачването им по виеща се, тясна пътека, прорязала гора с високи борови дървета, отне почти час. В началото Лийт разтревожено се бе взирал наляво и надясно в мрака изпод дървесните стрехи, очаквайки обитателите на Вълшебната планина да се появят — вероятно самият Магьосник, повел пълчище гоблини и феи, всичките с блеснали зелени очи и виещ се от устата огън — но накрая дългото изкачване и безсънните нощи си казаха думата, карайки го да забие очи в краката си. Остатъкът от нощта бе ходене насън: конюшни и миризми, странни лица с неразбрани имена, купи гореща вода, топли кърпи и меко легло в плесенясала стая с висок таван.

На следващото утро Лийт се надигна с изгрева на слънцето. Събуждането го сепна, забравяйки за момент как се е озовал в тази непозната стая. Разсеяно прокара пръсти по чаршафите: бяха изработени от някаква мека, лъскава тъкан, различна от грубия памук от вкъщи. От лявата му страна, поставена на трикрака подложка, се мъдреше купа с димяща вода, без съмнение предназначена за измиването му. Дали родителите му разполагаха с такива удобства? Незабавно го жилна вина: защо бе прекарал нощта в себичен комфорт, вместо да язди из мрака и да ги търси? Умът му го обяви за глупав. Та нали не той бе водач на експедицията; да спрат тук не бе негово решение. Но без значение колко силно напрягаше ума си, чувството на вина не искаше да си отиде.

Младежът отми останките от съня и се подсуши, сетне бързо облече вчерашните си дрехи. Стаята бе огромна, гладкият дъсчен под отчасти бе покрит от украсен с пискюли килим. В един от ъглите се издигаше огромен скрин, може би десет фута висок, ала не му достигаше един фут, за да се опре в тавана. Леглото, поставката за легена и скринът представляваха единствената мебелировка в стаята; но създалото се впечатление бе не такова на бедност, а на аскетично богатство. Лийт смръщи чело. Вероятно бе начинът, по който мебелите бяха подредени, а може би демонстрираното внимание към детайла в орнаментите по краката на подложката за легена и багрите по вратата на скрина. Никога не бе виждал подобни мебели. Кой щеше да губи толкова време за спална мебелировка? И след като го бе сторил, защо я бе оставил в очевидно резервна стая? Спалнята отвеждаше в дълъг, тесен коридор. По протежението му Лийт видя отдясно шест подобни на неговата врати, всичките затворени, а отляво имаше порта, която, ако се съдеше по процеждащата се под нея светлина, отвеждаше навън. Без да знае защо, той тихо затвори вратата зад гърба си, промъкна се по коридора към външната врата, отвори я и пристъпи в утринната светлина.

Малка зелена морава, изцяло разчистена от снега, бе разсечена от тясна каменна пътека, отвеждаща към върха на хълма. Станал жертва на желанието си да се изкачва по високи места, Лийт пое по пътя. Докато се катереше, дърветата отстъпиха на ниски кипариси, на свой ред заменени от камънаци. Върхът на Вълшебната планина.

И изглеждаше точно както винаги си го бе представял. Светът се простираше пред него като набръчкана покривка в края на пикник; кърпеж от равнини и низини; ярко изсечени от утринните слънчеви лъчи хълмове; тъмни гори, обгърнали стръмните склонове. Отляво — на запад — лежеше Лулеа, по-малка, но дори по-ясно видима в сравнение с гледките от Суил Даун и Брийм Хил. Непосредствено под него гората се разстилаше към Долината, сливайки се с подредените поля току преди селото му. Там стоеше Лулеа, с дребни, но ясно откроими в ледения въздух къщици. От това разстояние хората не можеха да бъдат видени, но вероятно вече се заемаха с дневната си работа, несъмнено забравили за смъртта на Лийт и брат му, последната глава от нещастната фамилия на Манум.

Завъртя се отново — на югозапад — към Суил Даун. В ума си отброяваше ориентирите: фермата Стиббоурн, фермата Милфорд, сетне хълмовете отстъпваха пред долината Бруксайд. Бруксайд, домът на Ланка, победеното от него в Пиесата момче. Дали е дошъл на погребението ми? Право на юг гледката бе закрита от Гарисън Хил, обсипан с пооредяващи гори, подобно на мъж на средна възраст, който още не желае да се примири с плешивостта си. Отново наляво — сега извръщайки се към изток — лежеше заплетеният лабиринт на варовиците, отделящи крайбрежните земи от Лоутуейтските мочурища, огромното тресавище встрани от река Мьолк. Мъгла се виеше като неясен дим над нагънатите долини. Той изреди фермите по възвишенията: Лайм Флатс, Лаймдейл, Уайт Форкс, Подгорна, Мидуайз. Сетне, почти право на изток, трябваше да лежи Вапнатак, но бе закрит от издатина: разочарование. Високите стени и огромните порти на най-големия град в Северните покрайнини щяха да изглеждат внушително от такава височина. Нямаше значение: на североизток лежеше горната долина на Малки Мелг, виеща се из тесните си райони в компанията на Западния път. Някой несъмнено бе станал рано, за което свидетелстваше мързеливо виещ се дим. Сигурно някой фермер бе запалил пречещите на оранта дънери. Издатъкът Уоч се намираше на север, закрит с гъсти гори, прикрили Грийнуудската падина и странните варовикови образувания по ръба на Великите северни гори. Те бяха там, на очертания в черно хоризонт, огромна тъмна армия, маршируваща през погледа му. Завъртайки се отново на запад, Лулеа се върна пред очите му. Фермите Спиндълууд, Блаксод, Фалтуейт Енд, Поплър Али, всички опрени на Брийм Хил, който отделяше долината от морето.

След като бе огледал изцяло разкрилата се пред него панорама, той повдигна очи към далечните места, които бе отбягвал, вероятно без да осъзнава. На запад — морето, на изток — склоновете. Чертите, които оформяха Северните покрайнини. Морето, на около пет левги разстояние, простряло се в неизмерима далечина, блестящо на утринното слънце, примамливо, заблуждаващо. Хората от Северните покрайнини не бяха мореплаватели и рядко се отдалечаваха от брега. За тях морето бе неизвестно и плашещо, нещо, с което не бива да се замесват. Към страха им се прибавяше и легендата за Астора, Потъналият град. Говореше се, че нейде край брега, може би дори срещу устието на Лаймския поток, лежат руините на великия град, построен от Първородните. Историята разказваше за разположен върху хълмовете град, високо над морето, най-западното голямо поселище на Първородните; как скалите постепенно се снижавали; за поредица разразили се бури, всяка по-силна от предишната; и за финална катаклизмична нощ, когато хълмовете се сринали и градът потънал в морето. „Точно до плажа Варец“ бяха му казвали рибарите, кимайки усилено; но всяко рибарско селце по крайбрежието на северен Фирейнс претендираше това да се е случило край тях. „Да, обаче останалите си нямат Западен път, който да свършва точно по бреговете им. Туй трябва да значи нещо.“ Това също бе вярно.

Други морски легенди, вероятно не по-малко чудати, разказваха за жестока раса, живееща на ледени късове далеч на север, плячкосвали Северните покрайнини преди векове, принуждавайки фермерите да търсят прикритие в мрачните северни гори; а история за огромен морски дракон се носеше край устието на река Мьолк. Това поне можеше да е вярно. Лийт бе срещнал във Вапнатак старец, който твърдеше, че видял пипало с дължина петдесет фута.

Но очите му най-сетне се завъртяха на изток, към Склоновете, планинската верига, отделяща обитаемите крайбрежни земи от дивата вътрешност. Назъбени планини, сияещи на слънцето, отделени с ниски облаци от предпланинските върхове. Склоновете на свой ред предхождаха Челюстните планини — гръбнакът на Фирейнс.

Неопределено време той стоя вцепенен на мястото си, гледайки на изток, без да вижда. Някъде там, живи или мъртви в заснежената далечина, се намираха родителите му. Западният път се насочваше към Склоновете, пътуването им щеше да последва примера му.

Хал, който бе станал по-рано, докуца нагоре по пътеката, за да извика брат си за закуска. Тя се оказа разкошна, съставена от палачинки и сироп, поднесени от прислужница. Докато братята се хранеха, Кърр и хауфутът се появиха от съседната стая, отведени до масата от един от най-необичайните хора, които Лийт някога бе виждал.

Кроптър беше висок дори и за северняк, висок въпреки прегърбването: мъжете и жените от Севера бяха считани за над средната височина във Фирейнс, но дори Кърр, един от най-високите мъже в Долината, беше с глава по-нисък от този странен човек. Висок и със солидно телосложение, но това само по себе си не го правеше да изглежда чудновато. Беше лицето, главата му: Лийт не можеше да откъсне очи от него. Имаше дълго, тясно лице, по което личаха годините, макар и не възрастен колкото Кърр, с широки мустаци и гъсти, тъмни вежди — иначе бе напълно плешив. Където бе била косата му, сега лъскава кожа отразяваше утринната светлина. Като цяло излъчваше впечатление за огромна физическа сила, въпреки възрастта си, напомняйки на Лийт за борците, които бе видял миналото лято, когато циркова трупа бе минала през Вапнатак. Или може би, с тези остри очи под надвисналите вежди, приличаше по-скоро на огромна хищна птица. Ако наистина е един от Часовоите, помисли си Лийт, поне на вид го докарва.

— Момичето е грешка — изръмжа Кроптър с груб провинциален глас, докато тримата мъже се настаняваха на масата. — Признай си, глупав фермер такъв, паникьосал си се.

Очите на фермера проблеснаха в отговор, но той си замълча. Моментално Кроптър се издигна в ума на Лийт. Който можеше да си позволи да говори така на Кърр безнаказано, наистина бе силен човек.

— Все още ней късно дя пуснете. Оставете я тука, аз ш’са погрижа тя да се прибере.

— И още преди залез-слънце целите Северни покрайнини ще знаят за Лийт и Хал — отвърна хауфутът.

— Е, и? Конниците как ще чуят за туй? Ще търчите п’дире им и ш’викате новините? Те са на мили пред вас. Минали са Мьолкбридж, ’ку не и Склоновете!

— Не става дума за това, господарю — настоя Кърр. — Предупредиха ни за измяна и шпиони. Знаем, че Раммр гъмжи от предатели. Ами ако те узнаят за това? Ами ако има брудуонски агент във фирейнския кралски двор? Или дори в града? — посочи с палец към източните прозорци, където слънцето се отразяваше от покривите на Вапнатак, закрит отчасти от хълма. — Ако враговете ни чуят, че някой знае плановете им, мислиш ли, че просто ще идат в Лулеа и ще запитат любезно за новини?

Кроптър се замисли над това, почесвайки мустака си.

— Сигурни ли сте, че тя ш’се раздума? — запита той.

— Майка й е голяма бъбрица. Не можем да рискуваме.

— Мой тъй д’ъй, ама преценихте ли колко ш’ви забави тя по Склоновете? Тези земи не са за хора без опит.

— Няма да я отвеждаме толкова далече — отвърна хауфутът. — Надяваме се, че на нас самите няма да ни се наложи да отидем чак дотам. Но ако все пак трябва, ще я оставим в Уиндрайз; тамошният селски водач със сигурност ще я наглежда, докато се върнем.

— Още нещо — продължи да ги притиска Кроптър. — Как ш’обясните внезапното изчезване на троица? Не мислите ли, че селяните може да се позачудят?

Хауфутът се изправи и заговори почтително:

— Стела бе в къщата ми под предлог, че обсъждаме годежа й с местно момче. Жена ми Мерин ще каже на родителите й, че сме отказали да дадем съгласието си. Стела се разгневила и ядосано побягнала. Кърр и аз сме я последвали, разтревожени за състоянието й. И повече ни вест от нас. Вероятно ще заключат, че сме паднали в Лаймския поток или ни е сполетяло някакво друго нещастие.

— Шестима умрели за една седмица — изръмжа под нос Кърр. — Никога не се е случвало преди. Селото може да не се възстанови.

Хауфутът се взря прямо в стария фермер.

— Историята може да се окаже истина — сухо каза той.

— Сигурен ли си, че няма да дойдеш? — запита Кърр, извъртайки се, за да погледне към Кроптър. — Знанието ти може да се окаже разликата между живота и смъртта, а силата ти определено би ни била от полза. Не би ли премислил?

— Знайш, че не мога — каза тихо Кроптър, сетне пламъците отново пропукаха в гласа му. — Принадлежа на туй място както гората на хълма; корените ми се простират надълбоко. Много късной да заминавам веч. Няма да се нуждаете от силата ми или ума ми за онуй, дето ви предстои — той вдигна очи, сепнат за миг от отварянето на вратата и влизането на Стела. — А, момичето — рече той. — Ела и седни, девойче. Хапни малко палачинки. Малко сиропец е останал в купата, съумял да избегне крадливите ръце на хауфута ви.

Хауфутът избухна в смях, но изглеждаше леко засрамен.

Очите на Стела се постесниха, докато тя изучаваше с поглед говорещия. Заради умората си вчера не бе обърнала внимание на много неща. Покровителствен тон, странен акцент, а лицето му обяви съвършено грозно, но по непонятни причини тя бе в добро настроение, така че не обърна внимание. Всъщност като се замислеше, май знаеше защо се чувства добре. Цяла нощ здрав сън, необезпокояван от кошмарите на гушестото Друиново лице.

— Тъй, вси сте тук — заяви Кроптър, твърде ненужно, ако питаха Стела. — Петима глупи пътници, готови да рискуват всичко заради приятелите и семейството. Как биха могли таквиз да избегнат благословията на Най-възвишения? Не петимата, които аз бих сбрал, ала, за щастие, аз не съм Най-възвишеният и изборът не е бил мой. Че Той вий сбрал, бъдете сигурни. Сега чуйте, дордето думам: Той ще прибави към бройката ви онези за делото избрани, защото сте пръсти на събираща се ръка. Казвам ви, та слушайте! Петимата сте Неговият избран инструмент да спасите Фалта, ’ку се окажете достойни за делото — веждите му се сключиха в страховито смръщване, гледка, с нищо не допринесла да окуражи Стела. Не петимата, които аз бих избрал? Ти пък какво общо имаш, дядка?

Високият Часовой продължи.

— Непоклатимо съм убеден, че опасност лежи пред вас. Помнете, каквото ви казвам. Не се отправяте на пътешествие без надежда, макар да не мога да съзра края на пътя ви или да обещая сигурността на всеки от вас. Напълно вярвам, че имате голям шанс да успеете. Най-възвишеният все още не е отвърнал състрадателните си очи от бедната стара Фалта. Недейте забравя Часовоите. Те може да са окажат от полза в пътуването ви, пък било и като извор на кураж. Н’се притеснявайте да ги търсите. Те ще наблюдават, обучени да откриват необичайното, каквото сте вие. Освен ако не са изцяло захвърлили дълга си, те ще ви открият и подкрепа ще да ви предложат. Ала пазете се! Не всеки, що помощ подава ваш другар ще се окаже, ни всеки борещ се — ваш враг. Едно от опит зная, та слушайте, дордето думам: нечакани врази, приятели ще срещнете по пътя вам орисан. Дръжте си отворени очите! Не губете надежда!

Сетне едрият мъж се изправи, избутвайки стола си с жест, за да освободи място за пламъка си и разпери ръце над събралите се на масата като огромна хищна птица, разгъваща криле. Внезапно Стела си припомни детските истории и за миг почти можа да види проблясващите под мрачните вежди светкавици. Магьосникът от Вълшебната планина. Дъхът й внезапно секна.

— Чуйте словата ми, дордето предоставям мъдрината на Часовой от седми ранг. Вие сте прости селяни, живеещи на ръба на света. Не познавате реалния свят. Не правете грешката да съдите според своя свят. Ако само можех да ви покажа три от чудесата на реалния свят, за измамник щяхте да ме обвините. Вие сте невежи. Глупави. Груби. Слепи. Помнете! Щом решите, че всичко знаете, гибелта ви е решена. Поемете скромността като наметало, обличайте я всяка сутрин и бъдете готови да се учите.

Стела настръхна, докато този наглец си позволяваше да ги поучава и хвърли поглед към Кърр, в очакване на гневното му избухване. Но в очите на Кърр се четеше внимание, а поведението му, ако не скромно, бе поне великодушно. Собствените й очи се разшириха леко от учудване.

Едрият мъж с прегърбено тяло — наистина приличаше на Магьосника от Вълшебната планина — все още държеше ръцете си разперени, докато продължаваше да говори.

— Дордето напускате тази малка долина, напускате и познатия вам свят, сферата на собствените ви очи и уши, на собствените ви дела, сферата на плътта, за да потънете в Огненото битие. Там се случват най-важните неща, неща, които може би не ще видите и чуете, неща, що ще останат неразбрани за месестите ви лулеански умове. Не ви порицавам! Просто фермерството и ухажването край езерото не са най-удачните методи на подготовка за пътешествие в Огненото битие. Животът в Долината ви учи да четете знаците по небето, почвата, добитъка, да гадаете какво ще се случи с реколтата. Ала не ви учи как да четете знаците на Пламенливото битие. Чудеса има там, илюзия, сънища, пророчества да сключват и освобождават — и черна магия. От магията се пазете и връзките на мрака също. Ала оглеждайте се за чудесата на Най-възвишения. И въпреки моите предупреждения, не ще повярвате в Огнебитието. Твърде сте заключени в плътта. В каквато сфера вярвате, тя е най-истинска за вас. Но пак предвиждам, че Най-възвишеният ще ви обучи в тънкостите на Пламенливото. Не бъдете упорити. Доказателствата премислете, ’ку трябва, но не забравяйте наметалата на скромността.

Докато бе траяла речта, хауфутът бе седял с объркано изражение, което сега преля в раздразнение.

— Какви ги говориш? — прекъсна го той. — Огнени и месни битиета? Мислех, че преследваме група брудуонски воини, опитвайки се да спасим родителите на Лийт и Хал. Какво ще кажеш да ни дадеш малко мъдрост за това?

А Кърр измърмори:

— И освен това може да дадеш насоки как да спечелим Съвета на Фалта! Нямаме време да слушаме лекции за вълшебни кралства — гласът му приключи на малко по-раздразнителна нота, но запази очите си вдигнати, вперени в тези на прегърбения човек. По-храбър си от мен, помисли си Стела сухо. Но аз бих казала същото.

— Значи ясен съвет искате, тъй ли? Мъдрост срязана и поднесена в чиния? — изръмжа Кроптър и Стела се сви от стоманените нотки в гласа му. Заваленият провинциален акцент се стопяваше с течение на думите му, оставяйки острота, режеща като ножове; почти видима заплаха надвисваше над раменете му, докато се надвесваше над селския лидер. — Чух името ти; зная, че си новоизлюпен хауфут, по-млад от повечето, човек на логиката и смисъла, но степента на глупостта ти е била скрита от мен. Чуй ме, глупецо, и ме чуй добре. Две хиляди години Рушителят е имал, две хиляди години и отгоре да открие мрачните тайни на Огнебитието и да ги подчини на волята си. Поколение след поколение се ражда и умира, техните знания и опит се губят, та грешки трябва да биват допускани отново и отново. Но не и Рушителят. Не и Неумиращият. Проклет от Най-възвишения е той! Че благословията на гибелта била му е отнета — и той трябва вечно да живее в света, тормозейки животите на мъже и жени, нивга не откривайки ни почивка, ни покой, никога да не е отведен при Най-възвишения. Но той е обърнал това проклятие в своя сила и впрегнал Огненото битие да му слугува. Илюзии може да сплита да спразва червата ви, думи да извръща като ножове в коремите ви, а тъмната магия му робува. Дебел глупак! Той би могъл да се яви пред вас престорен на Часовой като мен, с властта си да ви принуди да паднете на колене, а вие да се молите да го боготворите! — Часовоят изрева и хауфутът се изсули от стола си, като че действително щеше да падне на колене. На Стела мъжът й се стори превъплъщение на Магьосника, десет фута висок, с мрачни облаци, виещи се около смръщените му вежди и светкавици около пръстите. Зачака неминуемия завършващ удар, с който великият Магьосник щеше да унищожи осмелилия се да му противоречи глупак. Но високият, прегърбен мъж се изсмя и магията бе разтурена.

— Забравям, че сте невинни кърмачета, дори тий, Кърр, храбри ми друже. Не съзирате ли? Аз съм само един старец, а не Магьосникът от Вълшебната планина. О, да — той се изсмя отново, — зная какво приказват. Но ако най-дребната илюзия ви стряска, то как ще се защитавате срещу мрачните слуги на Рушителя, от мен далечно по-могъщи? Не съзирате ли? Това пътешествие е част от подготовката ви. Защо са били Манум и Индретт отведени? Как инак Най-възвишеният би ви изтръгнал от невежеството и поставил ви на предопределения път? И как бихте могли да се научите на каквото и да било, ако преди това не узнаете, че часът е започнал? Тъй че защо не се вслушвате?

— Аз… аз… — заекна хауфутът. — Как направи това? За миг си помислих…

— Ти си много впечатлителен човек, въпреки логиката и смисъла — каза Кроптър със суха усмивка на лицето си. — Легендата за Магьосника от Вълшебната планина е известна из целите Северни покрайнини. Аз зная, че Часовоите от Уоч Хил са се грижели за този слух като декоративен храст поколения наред. Помага да държи любопитните настрана. И трябваше само да направя определено изражение, да застана по определен начин и леко променя гласа си. Всички ли го видяхте?

Пет глави кимнаха.

— Само това ли? — отпаднало рече хауфутът, облизвайки устни.

— Може би не, но аз съм стар и опитен, а вий — млади и впечатлителни.

— Така ли започват всички страшни истории? — запита Лийт. — Просто умни внушения и въображението на хората свършва останалото?

Кроптър се обърна и се вторачи в него; за момент Лийт си помисли, че вижда нещо необичайно в очите на мъжа, нещо… не можеше да каже какво точно.

— Не, илюзията е сал един от пламъците на Огненото битие; и то най-малкият. Което е повече от достатъчно за вас, макар да подозирам, че когато всичко това свърши, ще знаете много повече от Кроптър Часовоя, много повече, отколкото изобщо ви се иска. Разбира се, ще ви помогна да си върнете Манум и Индретт. И ще сторя малкото, което мога, за да ви помогна със Съвета зад Желязната врата, макар че то какво друго бих могъл да сторя, освен да дрънкам, да съветвам… — тук той насочи острите си тъмни очи върху хауфута. — Не зная, защото не съм чувал нищо от Часовоите на Инструър с години, почти десетилетие. Но все пак мога да пращам съобщения и да се моля хората, на които ги пращам, да са още живи и с всичкия си.

Високият мъж се обърна към Лийт и Хал.

— Що се отнася до родителите ви, вече предприех действия. Докато вие спяхте, екипирах и пратих ездач по пътя, мой подчинен Часовой трети ранг, комуто тайни могат да бъдат поверявани. Той познава нещичко от Огнебитието и няма да попадне в първия заложен на пътя му капан. Щом научи нещо за брудуонците, ще се върне обратно по пътя. Когато се срещнете, ще ви предаде новините. Нека да пътува леко!

Кроптър извърна лице към вратата.

— Време е да потегляте. Приготвил съм ви коне, най-добрите, с които разполагам. В дисагите ще откриете храна и допълнителни дрехи за Склоновете, ако зла съдба ви доведе сред тях. Докато закусвахте, слугите ми са поставили амунициите в стаите ви. Ездачите имат поне три дни преднина, така че ще ви е трудно да ги догоните. Бъдете готови за много дни на седлата и няма да бъдете разочаровани. Сега вървете и се пригответе. Нямате много време.

Приготовленията за потеглянето отнеха малко повече време от предвиденото. Слугите на Кроптър им бяха приготвили дрехи, сиви старомодни одежди, които според уверенията му щели да предоставят много по-добра защита от студа от досегашните им облекла. Напомни им, че преследването ще ги отведе във вътрешността, през места, по-студени от което и да било крайбрежие. Сетне, когато опаковаха въпросните дрехи, имаха известни затруднения с подготовката на конете. Хауфутът, естествено, настояваше за собствен кон, докато първоначално Кърр трябваше да споделя коня си с Хал; Лийт щеше да язди със Стела, а четвъртото животно щеше да носи багаж. Засрамен, Лийт бе поискал да язди с брат си, но не можа да представи причина, когато бе запитан. Останалите уважиха желанието му, макар и леко объркани; единствено Хал отгатна мотива за братовото колебание.

Няколко минути преди да потеглят, Часовоят от Уоч Хил придърпа Лийт и Хал настрана.

— Сърцето ми ми казва, че вам престоят тежки мигове — рече той. Гласът му не бе суров или заповеден, но Лийт почувства, че цялото му внимание е насочено към думите. — Това не е предричане, просто чувство. Ала понякога не съм убеден в разликата.

— Разкажи ни повече за Огнебитието — помоли Лийт. — Може ли да ни помогне да си върнем родителите?

— Синко, Битието на огъня не е нещо подобно. Не можеш да се протягаш и да извиваш огъня по свой каприз. Това е пътят на мрака. Единствено можеш да си на мястото, където огънят на Най-всевишния удари земята и да видиш как ще ти помогне. Поне аз тъй го виждам. Други люде може да го изразяват различно.

Зная, че това звучи мистично, което вероятно не е толкова изненадващо, като се има предвид кой разказва. Просто начин да мислиш за нещата удобно, ако съзираш и неудобно, ако не. Слушайте, дордето говоря. Битието на огъня има много аспекти, някои от които скрити за света на людете. Но три от тях ние, Часовоите, познаваме добре, ще ги срещнете по пътя си, стига да имате очи да ги съзрете. Първият е Илюзията. Опитният в скулптирането на илюзии може да внушава на податливите умове, карайки ги да виждат неприсъстващи неща или скриващ присъстващи. Силата на илюзията зависи от вярата на виждащите я и от умението на онзи, който изплита мрежата. И вървящите в светлината, и вървящите из мрака могат да я използват, макар да изисква способен и творчески ум, рядко срещани в мрачината качества.

Следващият аспект е Думата. Употребата й изисква целенасоченост и желязна воля. Има такива, които умеят да вплитат истинското съдържание на ума си в обичайната си реч, казвайки едно нещо, а предавайки друго. Това не е моята област, което може би е изненада за вас — той се ухили. — Това заклинание се нарича „словоплетство“ и е най-податливо на развалата на мрака, тъй като в най-голяма степен се опира на заблуда. Друга проява на Думата е Пророчеството, където красиви слова прикриват съобщения за бъдещето в мистерия. Това си има добра причина. Ако винаги говорехме направо, слушащите биха разбрали съобщението веднага и биха променили делата си.

Третият и най-висш аспект на Огнебитието е Властта, но той има две имена. За нечестивите е магия, обвита в мрак, нещата, изпълващи приказките ни. Това е тъмната част от битието, използвана единствено от вървящите по сенчестата пътека. Ето защо, магията представлява връзването на другите чрез волята на потребяващия, вземащ пламъци от Огъня и използващ ги като въжета. Това е най-близкото описание, дето мога да дам. Не прилича на Илюзията, защото променя нещата в действителност. Но неизвестно за слугите на мрака, силата на магията е черпена предимно от душите на тези, които я практикуват. И те се чудят защо маговете умират млади, мнозина от разяждаща ги отвътре болест. Глупаци! Белези получават, съзирал съм ги, ужасни, по лицата и ръцете, дамгата магьосническа. Висшите свещеници на мрака, Повелителите на страха, знаят за това. Не искам да говоря. Най-възвишеният ми запретява правенето на магия, дори и за добро.

Второто название на този аспект е Чудо. Слушайте, дордето говоря: това принадлежи изцяло на светлината. Мракът не може да го докосне. Правите нещо, осланяйки се на вярата си; риск — и привеждате силата на Най-възвишения. Неговата, не своята. Но има едно правило. Чудесата могат да се случат само след като сте опитали всичко друго, не преди. Може да се молите за тях, но да не ги получите. Ала някога може и да ги. Понякога идват сами. Често могат да бъдат обяснени чрез обичайни случки, което може би са, макар и случили се в идеален момент. И главно, редки са. Сега помнете! Има едно название за човека, що твърди, че прави редовно чудеса: лъжец. Бягайте от такъв человек.

И трите аспекта ще срещнете из пътя, това предричам — заяви Кроптър, докато напрегнато се взираше в тях. — Илюзия, Дума и Сила. Ала дали ще ги съзрете? И по-важно, ще бъдете ли готови да сторите необходимото? Сами по себе си, тези сили не са в състояние да спасят родителите ви. Но вие можете и вероятно ще ви се наложи да ги използвате. Според мен ще ви се наложи.

А, да — каза Магьосникът от Уоч Хил, привидно като добавка. Погледът му сякаш се стесни до две ярки точки светлина. — Още нещо. Отговорете ми на това питане. Вий, момчета, обичате ли се?

— Какво? — сепна се Лийт и започна да се изчервява, преди да е успял да се успокои. Дали обича? Естествено, че обича Хал, просто…

— Не, не ми отговаряйте, не сега, не още. Почакайте, докато сте уверени в отговора. Сетне отговорете един на друг.

Хал не каза нищо, изражението му бе неразгадаемо.

Едрият мъж постави яка ръка върху рамото на всяко от момчетата и ги придърпа.

— Някога ще ви се наложи да отговорите на това питане, момчета. Туй е най-важният въпрос. Лежи в корена на всичко. Погрижете се да откриете отговора. И нека бъде правилният.

Бе настъпило средата на утрото, когато най-сетне бяха готови да потеглят. За Лийт нещо неопределимо висеше под сенчестите стрехи на къщата на Уоч Хил. Вероятно Огнебитието, помисли си само полушеговито.

Лешоядовата фигура на Кроптър изникна, точно когато яхваха конете си. Точно като Магьосника от Вълшебната планина, помисли си с почуда Лийт. И като че не беше достатъчно объркан, Кроптър избра точно този момент, за да му смигне.

Часовоят стоеше пред групата и заговори със заповеднически глас:

— Сторих всичко, що можах за вас. Сега ще ида вътре и ще се моля и не ще се спра да се моля, дордето чуя, че сте мъртви, или че Фалта е още веднъж в безопасност от похотта на Рушителя. Не ще ви бавя повече.

Кроптър се изправи, без никакви следи от прегърбване; протегна дясната си ръка в благословия и огън проблесна около фасетираните му пръстени. Магьосникът от Вълшебната планина, никакво съмнение.

— Фуир аф химин! Вървете с благословията на Най-възвишения! — провикна се той след тях, докато те опъваха поводите на конете си и се отправяха към тъмните гори на Уоч Хил.