През лицето на света

Глава 3 Фалта и Брудуо

— Нито дума! — просъска майка му. — Ела, отиваме си у дома. Ще чуеш всичко по пътя.

Измъкнаха се от палатката през странична цепка и се намериха сред лек снежец.

— Палтото ми остана вътре — възкликна Лийт.

— Ще го вземеш утре — каза майка му. — Сега трябва да се приберем.

Качулатата фигура вървеше до Лийт, поставила ръка на рамото му.

— Как се справяше, синко?

— Всичко е наред — отговорът не означаваше нищо, не се бе чувствал добре, но какво друго можеше да каже? Как да обясни на баща си чувства, с който самият Лийт не беше наясно?

Бавно вървяха надолу по могилата и откриха пъртината към главния път. Манум пренебрегна пътеката и ги поведе по пряк път през полетата.

— Не може да използваме пътищата. Не мога да си позволя да бъда видян от други прибиращи се — прошепна той. — Трябва да побързаме.

— Защо да не може да бъдеш видян? Защо трябваше да напускаме шатрата? — запита Лийт, объркан.

— Не искам никой да узнае, че съм се върнал. Вкъщи ще обясня — изпълнен с напрежение, гласът му никога не бе звучал толкова уморено.

Снегът вече валеше малко по-силно. Ароматът му се носеше из въздуха, свежа миризма, не асоциираната с обилен снеговалеж влажнота. Хладната луна стоеше ниско на хоризонта пред тях, пълнотата й прикривана от преминаващи облаци. Слабо отразеният отблясък на снега предоставяше достатъчно светлина, за да може малката група да открива пътя си през полята и ниските каменни огради на селото.

Манум изръмжа, докато се прехвърляше през последната ограда.

— Ти си ранен! — проплака Индретт.

— Ммм. Преди няколко дни. Нищо, което малко почивка не може да излекува. Не че се очертава такава. — Той потри десния си крак зад коляното. — Студът не му се отразява добре. Не осъзнаваш колко е студено тук, докато не напуснеш.

— Тогава ми напомни да попътувам някой ден — отвърна Индретт.

— Почти стигнахме — нежно каза Хал.

Седяха край слабия огън и за известно време се вглеждаха един в друг. Лийт изследваше очертаното, угрижено лице на баща си в проблясващата светлина на пламъците; лицето, липсващо от брезовата фигурка.

Накрая Хал наруши тишината.

— Ще ми позволиш ли да погледна крака ти?

— По-късно — бе отговорът.

— Какво му се случи? — запита Лийт.

— Преследваха ме — Манум въздъхна изтощено. — През по-голямата част от годината бях преследван от място на място във Фалта и Брудуо. Понякога си мислех, че съм се отскубнал, но те винаги се появяваха отново. Преди около седмица скъсиха разстоянието между нас, докато пресичах границата на Фирейнс. Пуснах коня си на брега на Фоннделва, а аз преплувах реката и хвърлих туниката си в нея. Затичах да се скрия между дърветата, но се препънах в заешка дупка и си нараних коляното — изсмя се кратко. — Вероятно това спаси живота ми. Те излязоха от гората точно след падането ми. Видях ги да спорят минута или две, сетне пришпориха конете си и поеха след животното ми.

— Кои бяха тези, които те преследваха? — Индретт запита съпруга си.

Манум въздъхна:

— Трябва да разкажа цялата история. Проблемът е, че не разполагаме с време. Вижте — настойчиво рече умореният мъж, — трябва да се махнем оттук. Това място вече не е безопасно. Вероятно отсега нататък около мен изобщо няма да е безопасно.

— Да се махнем? — чу се хор от гласове.

— Да. Няма да спрат да ме търсят и със сигурност ще ме открият, ако остана тук. Всъщност те вероятно вече знаят къде приблизително живея, но ще им отнеме известно време да догонят коня ми. Поне няколко дни би трябвало да съм в безопасност.

— Да напуснем Лулеа? — запита тихо жена му.

— Може би дори Фирейнс. Може да успеем да се установим в Уиндрайз или в някое от селцата далеч на север, но ми се струва, че най-спокойни бихме били в страна като Плоня или дори Трейка.

На Лийт му се зави свят. Да се махнат? Умът му все още се рееше из голямата шатра във Фалтуейт Енд, наслаждавайки се на комплиментите на тълпата, наблюдавайки как Стела арогантно обхожда семейство подир семейство, а майка й Херца сияе на заден план. Да напуснат Лулеа? Не можеше да напусне. Не и когато хората най-сетне бяха започнали да му обръщат внимание.

— Търговците винаги поемат на път — казваше баща му. — Просто съм решил този път да взема и семейството си. В крайна сметка, нямало ме е близо две години.

— Никога няма да разберат такова бързо напускане — отвърна Индретт. — Ще се разчуе из окръга. Ако преследвачите ти те последват тук, със сигурност ще намерят стотина, готови да ги напътстват водачи.

— Няма време да се сбогуваме със селото. Дори мисля, че би било опасно, ако селяните знаеха. Би било опасно така или иначе за всеки, останал тук, но за това нищо не мога да сторя. Вероятно можеш да си вземеш сбогом с неколцина доверени приятели — такива, за които си убедена, че ще си държат устите затворени поне за малко; докато аз ви чакам на Северния път. Разчуването на историята е неизбежно, но по това време ще сме се отдалечили значително. Няма да ни открият.

Индретт погледна настойчиво съпруга си.

— Но защо изобщо да напускаме? Защо не разкажеш на селото какво се е случило? Те ще дадат хубав урок на онези странници. А ако трябва, мъжете от Вапнатак може също да се притекат на помощ. След като прокудим преследвачите, ще заживеем спокойно — надеждата в гласа й не можеше да бъде сбъркана.

— Не разбираш. Казвам ти, трябва да се махнем! Не просто заради самите нас, но и защото селото е застрашено. Не познаваш онези хора. Те са безпощадни, безмилостни. Ще убият всеки, изпречил се на пътя им. Във Вапнатак няма достатъчно мъже, които да ги спрат. Ако не бяхме толкова уморени, бих настоявал да тръгнем още тази нощ.

— Колко на брой са преследвачите ти? — запита Хал.

— Четирима.

— Само четирима! — Индретт изглеждаше объркана. — Какво биха могли да сторят четирима срещу една стотица?

— Да ги убият с лекота — каза мрачно високият мъж. — Или да ги убият бавно, или както си решат. Виждал съм ги да го правят. Тези четиримата биха могли да се изправят срещу цял град. Ще минат през селото и няма да пощадят никого, ако сметнат, че това ще ги доближи до мен. Не ми отне една година да се върна, защото съм си загубил пътя. Не, опитах се да ги отведа където и да било, само не и тук. Ала не съумях да се отскубна и ето ме сред вас. И трябва да кажа, че колкото по-скоро напуснем това село, толкова по-добре ще се почувствам.

— Кои са тези четирима преследвачи? — запита Лийт.

— Брудуонски воини, Махди Дащ. Или казано на нашия език, Сърцето на пустинята. Нам са по-познати под фалтанското си име: Повелителите на страха. Преди хилядолетие Махди били сред авангарда на Брудуонските армии, завладели Фалта. Те са тайно общество, нещо като посветено на насилието братство. Обикновените брудуонци се ужасяват от тях.

— Манум — Индретт запита разтревожено, — какво те прави тъй важен, че четирима убийци да те преследват из севера в продължение на година? Какво искат от теб? Ако притежаваш нещо желано от тях, защо просто не им го дадеш?

— Защото това, което имам, онова, което те искат, се намира в главата ми. Не би имало полза да им го дам, ще ме убият тъй или иначе. Знанието ме прави опасен и те ме искат мъртъв преди да съм имал възможността да го споделя с друг. Помниш, че бях пратен на мисия в Брудуо от кралския фирейнски двор. Изглежда някакви слухове достигнали до ушите на краля, слухове за възраждането на брудуонската сила. Той искаше да бъдат разследвани и прати да ме повикат. В старческото си слабоумие бе забравил, че вече не съм Търговец и съм се преместил на север, за да започна нов живот с бижуто на короната му — той се усмихна на Индретт, но тя не отговори. — Спомняш си деня, когато пратениците не желаеха да ме изслушат. Помниш как се почувствах. Изглеждаше като някаква съшита с бели конци история, изфабрикувана да ме прати на сигурна смърт въз основата на някаква нищожна ревност от двора и подписана от изкуфелия крал. Само че не се оказа подобна история — каза Манум, снижавайки глас. — Слуховете са истина. Брудуо се готви за война. Това ми знание е достатъчна причина преследвачите ми да искат смъртта ми. Но аз зная дори повече, много повече; повече и от самите гонители. Това знание трябва да бъде предадено на краля. Макар че какво ли ще направи с него… — Търговецът поклати глава.

— Старият крал е мъртъв, Манум. Умря преди месец. Принцът още не е достатъчно възрастен, за да се качи на трона и Уисула пое регентството.

Манум поразен се взираше в жена си.

— Уисула? Как са могли? — той изпусна дълга въздишка. — Уисула! Най-възвишени! Това променя всичко.

Хал се изправи и доближи осиновителя си.

— Какво откри в Брудуо? Каквото и да е, страдал си заради него. Кажи ни. Сподели тежестта.

Дълго време Търговецът търсеше точните думи; и когато най-сетне ги откри, те се отрониха от устните му в тих, премерен, безизразен глас, който Лийт с мъка дочуваше дори в тихата нощ на Средозимника.

— Разказваните край камините истории са истина. Брудуо е древният враг. Все още трябва да си повтарям това. Бях там в продължение на година, живях сред хора като нас. Бащи и майки, обичащи своите синове и дъщери. Съседи, които вършат мили неща едни за други. Села, градове и дори цели страни, противопоставящи се на злината, която Рушителят се опитва да им наложи. Добри люде, свестни люде, попаднали на неправилното място в неправилното време. Те са наш враг не защото са зли, а защото под тези добри хора е запален огън, който ще ги изпрати към зелените поля на Фалта. Кафявокачулатите орди ще се завърнат, заедно с убийците Махди, като и — рано или късно — самият Рушител.

Казваха ми — както и на вас — че прословутата Инвазия от изтока преди хилядолетие не би могла да се случи отново. Спомням си баща ми да ме учи как хиляда години мир свидетелствали, че Брудуо никога няма да разреши вътрешните си проблеми и да се обедини в нахлуване във Фалта. Как трябвало да се притесняваме единствено от алчността и гордостта на нищожните фалтански крале и лордове, както и дали следващата зима ще бъде люта; като второто било много по-важно от първото. Но баща ми грешеше.

Прекалено самодоволни станахме, ние, живеещите в западния кът на света провинциалисти. Дордето се занимаваме с проблеми от типа на това кой ще организира следващия Средолетен фестивал, Брудуо събира могъща армия, която ще бъде насочена в сърцето на Фалта. И аз съм единственият лоялен фалтанец, който знае за плановете им.

Отпътувах до Брудуо разгневен, с твърдото убеждение в безсмислеността на мисията си. „Проучи земята, прецени доколко Брудуо представлява заплаха за мира във Фалта и докладвай на краля.“ Нямаше много надежда някога да приключа подобна задача. Можеше да обхождам земята с години, без да попадна на доказателства, но това не доказваше отсъствието им. Брудуо е толкова обширна земя, простираща се от леда, през джунглата, та до пустинята, а пътищата, по които фалтански Търговец може да върви законно, са малко. Въпреки всичко, чувствах се относително спокоен, защото независимо колко древна бе омразата, хората трябва да живеят и от Търговците има нужда. Докато пътувах из обширните земи на Биринжх, усещах, че съм зорко наблюдаван. Очаквах това, но стига да внимавах, не очаквах опасности.

Бях внимателен, ала не достатъчно. Няколко невинни въпроса в няколко забутани селца, които никой не можеше да свърже с мен — или поне така си мислех. Някому било ли е предлагано да постъпи в армията? Произвеждаха ли се по-продаваеми оръжия? Нуждаеше ли се брудуонската армия от фалтански провизии? Такъв тип питания. Внимавах да не разговарям с такива, които можеха да бъдат част от брудуонската шпионска мрежа.

Тогава една късна вечер на вратата ми се почука и — Търговец или не — бях отведен във влажна дървена хижа. Трима мъже, служители на Повелителите на страха, ме разпитваха на смени. Каква е мисията ми? Кой е моят сюзерен? Смятам, че отговорите на тези въпроси вече им бяха известни, защото се отнасяха нежно по брудуонските стандарти. Когато не им казах, вързаха ръцете ми зад гърба. Отново ми задаваха въпроси и когато отговарях, правеха разни неща с ръцете ми. Не можех да видя какво правят; усещането ме побъркваше. Изглежда нямаше значение дали давам хубав отговор или просто мълвя нечленоразделна реч; те прогаряха или пробиваха, или притискаха ръцете ми и ме запитваха отново. За щастие не си спомням много. Просто болка. Не зная какво съм им казал.

Огънят проблесна в пещта, когато Хал постави нова цепеница на решетката.

— Свестих се в дървена кутия с три малки дупки за проветряване. Бях отведен на дълго пътешествие — вероятно три или четири седмици, загубих представа за времето — и бях пускан веднъж дневно, за да облекча нуждите си. Храна и вода ми даваха, колкото да не умра. Хленчех от болка от спазмите в ръцете и краката. Беше по-лошо от бой с пръчки. Мисля, че се опитваха да ме пречупят, подготвяха ме за онова, което предстоеше.

Зная, че прекарах последните два дни от пътуването си по море. Нямах представа къде ме отвеждат. Но когато най-накрая бях освободен от тесния затвор, се намерих на остров Андратан.

Тишината около тях се задълбочи при изричането на това име, като че бе призована черна магия. Падащият навън сняг задушаваше всеки потенциален звук, вътре четиримата стояха абсолютно неподвижни. Име на власт, име на страх. Андратан.

Андратан? Лийт невярващо поклати глава. Андратан бе легендарният островен дом на Рушителя, леговището на древния Враг на Фалта, Жестокият, опитомителят на синия огън. От Андратан той щеше да се появи като тлъст черен паяк, който да впримчи безгрижните, мързеливите, непокорните — и да се храни с душите им… Не, това бяха просто приказки, които трябваше да бъдат повтаряни в тъмното, великолепен ужас, който да бъде оценен по достойнство, докато семействата седяха на сигурно място край огъня.

Но беше ли Рушителят действително просто приказка? Лийт се опита да си припомни ученията на хауфута. В Домаз Скреуд, Свитъкът на гибелта, бе записано, че Рушителят бил назован Каннуор при раждането си, един от Първородните, роден в зората на историята. Като всички Първородни, Каннуор бил отгледан в града Дона Михст, прекрасният град в Долината на младостта. Подобно тям, на Каннуор било предоставено проникновено знание и контакт с Най-възвишения, който дал на Първородните Огъня на живота, с което ги отделил от животните, за да Му служат. Подобно тям, дарът на Каннуор и съдбата му били да не умре, но да бъде преобразен, да изчезне от Долината на младостта, за да се присъедини към Най-възвишения. Но за разлика от останалите Първородни, Каннуор отрекъл дара, търсейки вместо това безсмъртие на земята и контрол над собствената си съдба. Използвал знанията си относно Пътя на огъня — Фуирфад — за себичните си интереси. В крайна сметка плановете му довели до разцепване сред Първородните, бунтове срещу Най-възвишения и кръвопролития пред Фонтанния камък в центъра на Дона Михст.

Свитъкът на гибелта разказваше как Най-възвишеният наказал Първородните за пролятата кръв, като ги прогонил от града си и ги разпръснал из Фалта. Сетне покрил Долината с потоп, с което унищожил славата й и изоставената земя била преименувана на Даурия — Потопената земя. Каннуор бил жестоко наказан. Връз него било положено проклятието на безсмъртието и той никога нямало да бъде преведен до присъствието на Най-възвишения. Бил преименуван на Рушителя и прокуден от запада. От своя остров сред източното море, казваха легендите, Рушителят неспирно крои отмъщение срещу Най-възвишения и фалтанците, преки наследници на Първородните.

Легенди, напомни си Лийт. Просто легенди.

Манум си пое дълбок дъх, сетне продължи бавно, сякаш не искаше думите да напуснат устните му.

— Известен брой дни бях затворен в тъмница някъде под островната крепост. Споделях килия с обикновени брудуонци, предимно свестни хора като нас, притесняващи се какво ще се случи със семействата им в тяхно отсъствие. Никой не таеше надежда за бягство. Престъпленията им — той заекна за миг — обикновено се състояха в задаването на прекалено много въпроси. Заради което те трябваше да умрат, ала не моментално. Не и докато не предадяха всички останали свои познати, споделящи мислите им.

Думите се отронваха дори още по-бавно, колебливо, сякаш Търговецът диреше сила да продължи пред лицето на спомените.

— Всички килии гледаха към брудуонска стая за мъчения. Дано Най-възвишеният ви запази нивга да не виждате такава. Ден и нощ бяхме принудени да гледаме как отвеждат мъже и жени от килиите им и ги разпитват. Стражи в червени роби задаваха същите въпроси отново и отново, понякога записвайки отговорите, но през повечето време дори не си правеха труда да слушат, дори и когато биваха умолявани. Инквизиторите се състезаваха един с друг. Най-силният писък. Най-дългият — тези тъмничари не бяха хора. Те… те имаха кучета, обучени да… да… о, Най-възвишени, видях го. Видях го! Чувствах се тъй засрамен, сякаш аз бях един от стражите, сякаш аз дърпах лоста, пусках псетата и ги насърчавах. Сякаш аз бях отговорен.

Лицето на Манум изглеждаше изпито и дребно в светлината на огъня и точно когато Лийт възнамеряваше да иде при баща си, за да му предложи утеха, Хал протегна здравата си ръка и я отпусна върху треперещите рамене на Търговеца. Лийт остана на мястото си.

— Най-накрая вратата ми се отвори и бях отведен покрай нетърпеливите кучета и разпънатите фигури, и нажежените въглища, нагоре по виещо се стълбище и оставен на студения каменен под в неосветена стая.

В стаята имаше глас, който ми задаваше разни въпроси. Силата му ме притисна към пода и разтвори ума ми като обелена от фиданка кора. Той… искаше да знае неща. Не си спомням всичко. Имаше власт и авторитет зад този глас, огромна злост, но също и огромна умора. Въпросите приличаха на разсичащи ума ми ножове, разпарящи спомените ми, издялвайки до сърцевината ми, търсейки съществуването на непритежавана от мен тайна. Беше агония. Не можех да се съпротивлявам. Дори не можех да формулирам желанието за съпротива. Чувствах единствено болка и знаех, че болката щеше да бъде единственото ми бъдеще.

Гласът знаеше всичко за мисията ми. Знаеше името на краля и страната ми. Подигравателно ми съобщи, че непобедима армия се подготвя да заличи Фалта от лицето на света. Разкри пред мен обширен план, такъв, в който отсъстваха пропуски. В този план мощта на черната магия и силата на хората бяха украсени с измяна и предателство. Име след име произнасяше той, имена на мъже и жени на могъщи постове, готови да предадат Фалта в брудуонски ръце. Въздухът бе напоен със смях, със злорадство. Бе ми предложено място в този план — ако дадях кръвна клетва да търся „Десницата“. Гласът винаги се връщаше към това. Какво съм знаел за Десницата? Отново и отново разпитваше, като че можех да скрия нещо от него. Накрая се отказа, отвратен. Моментът, в който ме освободи, бе най-сладкият миг в живота ми.

Бях изведен от стаята и отведен обратно в стаята за мъчения. Тогава… не си спомням. Не си спомням. Чернота, болка, заплахи, подигравки — после дойдох на себе си в друга стая, където надвесен над мен мъж се грижеше за раните ми.

Тук Манум прекъсна разказа си, отметна плаща и разкопча туниката си. Извърна се и семейството му можа да види куп гневни белези по гърба му. Индретт извика, а Хал проплака тихо. Умът на Лийт бе застинал като в стазис и той не можа да реагира.

Търговецът придърпа обратно наметката си.

— Белезите все още ме наболяват; не мога да спя по гръб. Извадих късмет, защото избягах преди запознанството си с много от инструментите, които бяха подготвили за мен.

Случайно, брудуонски Търговец, с когото се бях сприятелил по-рано по време на пътуването си, бе имал работа на Андратан. По-късно той ми каза, че ухажвал дъщерята на временно назначен на острова войник. На път за тайна среща с любимата, попаднал на килията ми. Така и не ми каза как е успял да получи достъп до охраняваната тъмница, но подозирам, че любимата му е работела като прислужница някъде из централната кула. По какъвто и начин да се бе озовал вътре, каза, че ме видял да лежа неподвижно на каменния под в празна стая. Незабавно забравил любимата си и се заел да се грижи за раните ми.

Мина много време, преди да мога да се изправям без чужда помощ, но Търговецът никога не се отделяше от мен — с изключение на моментите, когато отиваше да ми донесе хляб и овесена каша. Щом можех отново да ходя, той ме отведе в друга стая, подобна на първата, само че подът тук бе покрит със слама. Никой освен Ванио, моят комерчески приятел, не влизаше в стаята. Тялото ми се възстанови бързо, но трябваше да изминат дни, преди умът ми отново да се избистри и да мога да водя нормален разговор.

Оказа се, че моят приятел е в съзаклятие с някои от пазачите, защото ми каза, че смъртта ми била докладвана на Господарите, както ги нарече. Описа ми как подкупил пазачите, за да не ме открият. Тогава бях уморен и не се чудех защо той непрекъснато ми повтаряше това, като подчертаваше своята роля в отърваването ми от смъртта.

— Ти ще си първият, измъкнал се от тези стени на незавръщането — казваше ми той.

— Как бих могъл да ти се отблагодаря? — питах го аз.

Тогава той щеше да ме изгледа многозначително и да отвърне:

— Ще измислиш начин.

Една късна нощ Ванио ме изведе от стаята и ме поведе покрай спящи стражи и такива, които не спяха, но се правеха, че гледат настрани. Беше дълго, бавно изкачване, все нагоре, избягвайки места, където парите на приятеля ми не бяха достигнали, приключило внезапно, когато се озовахме извън крепостта, тичащи по гол склон към морето. Този момент се е запечатал в съзнанието ми. Отново на белия свят, под лунното небе, над разбиващите се в брега вълни, а в далечината злокобният силует на крепостта се издигаше над крепостния вал връз висок оголен хълм. Докато гледах това омразно място, спомените от преживяното зад стените му сякаш се стопиха в забравен сън. Ако не бяха носените от мен белези, щях да бъда сигурен, че съм сънувал.

Извлякохме малка плоскодънна лодка от скривалището й под едни скали и я пуснахме в морето. Ванио загреба към тъмния силует на голям закотвен кораб. По всяко друго време гледката на брудуонски галеон щеше да ме изпълни с отврата, но сега усещах единствено радост. Прилепихме се до борда и приятелят ми изсвири. Бяхме допуснати да се качим и член на екипажа ме скри под палубата — Манум се изсмя мрачно. — Него не трябваше да подкупваме. Изглежда дори в Брудуо никой не беше особено доволен от случващото се на онзи остров. Докато с Ванио се сбогувахме, той ме увери, че сме щели отново да се срещнем.

Корабът отплува на следващия ден и в крайна сметка спуснахме котва в град на име Малаю. Там бях оставен сам на себе си, без приятел, храна, транспорт и покрив над главата си, разчитащ единствено на търговските си умения. Знаех, че ако бъдех видян от някой, знаещ за ареста ми, щяха да започнат да ме издирват, защото аз представлявах потенциалния провал на внимателно подготвяните брудуонски планове. Макар това да изглеждаше малко вероятно, все пак реших да се прикривам. Ала знаех също, че не бива да губя нито миг. Трябваше да се върна в кралския двор на Фирейнс, да предупредя за надвисналата опасност.

Внимателно се отправих към село, високо в крайбрежните планини на юг. Бях убеден, че там няма да бъда разпознат и очаквах преследването, ако такова изобщо започнеше, да се съсредоточи върху преките базиргянски пътища на запад. Трябваше ми убежище, за да се възстановя напълно; възнамерявах да използвам това време, за да проуча до каква степен са стигнали приготовленията за война.

Горе във високите, безснежни планини живеят хора, които се опитват да запазят независимостта си. Ала след като поживях с тях няколко седмици осъзнах, че голяма част от синовете им били взети в армията. Цялото село произвеждаше оръжия — за употреба в местен конфликт, увериха ме те — за което Търговците от низините им плащаха богато. Вземайки ме за варварин от северните части на Брудуо, с които в момента поддържаха мир, те бяха открити и честни с мен, тъй че вероятно са вярвали в думите си. Никой от тях не бе и чувал за Фалта, но изглежда местните учители и държавни служители неотдавна бяха започнали да ги предупреждават за „далечен враг“ заплашващ дори тази планинска провинция. Слушах едно от тези служебни лица да сипе хули по адрес на този неназован противник и предположих, че протича сериозно набиране. Вече бях научил всичко, което тези добри хора можеха да ми кажат, и се готвех да поема към дома.

Манум се вгледа в шокираните, невярващи очи на семейството си.

— Армиите на Брудуо ще се подготвят за известно време. Дори и да приключат подготовката си до края на годината, пълководците им трябва да определят най-добрия път за подобен дълъг поход. Очевидно ще нападнат Фалта през Просеката, точно както са сторили преди хиляда години, но достигането й може да се окаже проблем. Никой не би оставил подобна огромна и изгладняла армия да мине през земите му; на брудуонските воини може да се наложи да се бият още преди да достигнат Фалта. Така че ще мине поне година, ако не и повече, преди източната армия да застане на прага на запада. Но колко време ще ни отнеме да се приготвим на свой ред?

В деня преди да замина, Търговецът Ванио неочаквано се появи в селото. Каза ми, че уредил да бъда следен от момента, в който съм напуснал кораба в Малаю. Напомни ми за всичко, което бе сторил за мен и посочи как грижите за мен му коствали време и евентуални загуби. Тогава поиска дял от огромното богатство, което съм носел със себе си от Фалта. Бях благодарен за всичко сторено от него и му казах, че с радост бих му дал всичко, с което можех да се разделя, но че богатство няма.

— Лъжеш! — просъска през зъби той. — Всички села на север говореха за богатството ти.

Спорих с него.

— Наложително прикритие. Преструвах се на богат, за да мога да получа информация от селяните — казах аз. — Наистина, притежавам съвсем малко.

Не можех да го убедя и той си отиде разгневен. Скоро се завърна, водейки със себе си две фигури в сиви плащове. Махди Дащ, Пвелителите на страха. Докато те се приближаваха към къщата, в която бях отседнал, аз избягах през задния прозорец. Откраднах кон — най-дребното ми престъпление, ала само по себе си наказуемо със смърт — и поставих началото на дългото пътуване към Фалта и дома.

То бе изпълнено с приключения, тъй като не можех да си позволя да използвам главните търговски пътища. Предположих, че Ванио ме е предал на властите и силно желаех да избегна пореден разпит в Андратан. Два пъти се загубих — веднъж в обширните степи на Канабар и още веднъж в търсене на притоците на Алениус. Но много преди да достигна границите на западните земи осъзнах, че ме преследват. Четирима брудуонски воини, дегизирани като Търговци, яздеха подире ми, разпитвайки за мен из селата и следвайки ме по пътя. Използвах всяка известна ми уловка, за да ги подведа — и понякога си мислех, че съм успял — но някак те винаги съумяваха отново да ме открият.

Веднъж преминал Просеката и озовал се във Фалта, бях убеден, че превъзхождащото ми познанство на терена ще ми позволи да се отърва от нежеланите гонители, ала още веднъж се лъжех. Поех по неизползвания Път на източния бряг и следвах Алениус към Пискасия, а преследвачите вървяха подире ми. Дори през непроходимите пътища на Уодранианските планини не изоставаха на повече от ден. Залагах им капани; избегнаха ги до един. Накрая, във Фавония, спрях в малко селце и размених всичките си принадлежности за свеж кон, надявайки се, че мога да ги изпреваря. Ужасна грешка. Докато ги наблюдавах измежду дърветата, четиримата опустошиха селото и взеха четири нови коня. Гледах нечовешките неща, които причиниха на обитателите, в диренето на знания за мен. Бих се предал, за да прекратя тези ужасни сцени — и все пак оставих овъгленото село и продължих напред, знаейки, че само притежаваната от мен информация можеше да предотврати случването на подобно нещо във всяко фалтанско село.

Търговецът замлъкна, за да прокара мазолестите си ръце по лицето си.

— Толкова много болка, толкова много страдание! — изтощено каза той. — Бил съм свидетел на толкова много ужаси, а никога не бях в състояние да се намеся. В мрачните си дни започнах да вярвам, че сме безсилни срещу съгласуваното зло.

Той въздъхна дълбоко.

— Използвайки малко известен път през Фавония, успях да спечеля достатъчно време, за да изложа случая си пред краля на тази страна. Името му не бе сред останалите в ума ми като предатели, но не бях преценил предателството на служителите му. Не можел да ме види, бе ми казано. Това ме забави, а войници се опитаха да попречат на отпътуването ми. Там преследвачите стопиха преднината ми и едва не ме заловиха. Като че някой на кралска служба ме бе предал в ръцете им; припомних си подигравките на гласа от Андратан. Успях да избягам на косъм.

Сетне те бяха недалеч от мен, избутвайки ме от градовете и притискайки ме все по на север. На границата на Фирейнс изиграх последния си трик, както ви казах, който ми костваше коня. Обмислях идеята да пътувам до Раммр, но думите ви за смъртта на краля ме карат да се убедя в правотата на избора си да дойда тук. Слушайте добре! Ужасна опасност ми диша във врата, трябва да се махнем бързо. Трябва да се скрием в друга земя, където да открия могъщ съюзник или да съставя някакъв план, чрез който да уведомим фалтанци за надвисналата опасност. Проваля ли се, във Фалта няма да останат места за криене. Брудуо е имал хиляда години на разположение, в които да проучи грешките от предишната Инвазия. Хиляди и хиляди от тях се задават, въоръжени със стомана и какво ли още не. Ако успеят да завладеят Фалта, никога не ще бъдат изгонени.

В настъпилата след разказа тишина Лийт можа да чуе надигащ се бриз, разклатил клоните навън. Светът изглеждаше мирен, в контраст с разказаното току-що от баща му. За известно време никой не продума, сетне Хал се изправи и докуца до баща си.

— Колко време не си спал? — нежно запита той.

— Три дни — бе отговорът.

— Тогава имаш нужда от почивка. Щом ще напуснем сутринта, ще имаме нужда от водачеството ти.

Хал притисна дланта на сакатата си дясна ръка срещу пулсиращото слепоочие на Търговеца и каза:

— Тази нощ спи като победител. Ние ще се приготвим за сутринта и ще те събудим, когато сме готови да тръгваме.

Индретт кимна при последните думи на сина си. Тревога и радост си оспорваха лицето й: радостта от нечакан средозимен дар в палатката на Фалтуейт Енд; тревогата, предизвикана от необичайната история, разказана край тухлите на самата й камина, като че зловещата мощ на Андратан дебнеше в засада току отвън къщурката. Тя нервно погледна към масивната дъбова врата, като че очакваше брудуонската армия да се изсипе през нея, сетне загледа изтощеното лице на любимия си, позволявайки познатите му черти и контури да загладят вълните на зародилото се в нея притеснение.

Лийт седеше от лявата страна на пещта, не смеейки да срещне погледа на баща си, чудейки се дали да осъществи здраво закрепилата се в ума му идея. Колебливо, като че контролирана от нечия друга воля, ръката му затърси из джобовете, докато най-накрая откри търсеното; същата воля накара Лийт да се вдигне на крака, преведе го покрай камината и разтвори дланта му. В нея имаше фигурка от брезова кора.

Манум протегна неуверена ръка. С благоговеещи пръсти заобръща парчето, докато обектът му не стана ясен.

— Благодаря ти, синко — каза простичко.

Лийт зачака прегръдката, с която Манум неотменно го даряваше, но вероятно съзнал настъпилите в сина си промени, или може би малко предпазлив, Манум се поколеба прекалено дълго. Точно щеше да се протегне, когато Лийт се обърна и се запрепъва към мястото си.

Хал помогна на баща си да се изправи и разтри нараненото му коляно. Баща и син бавно се отправиха към спалнята, оставяйки Индретт и Лийт да се гледат един друг в подкрепа. Решението бе взето. Това място вече не им беше дом.

Сънят дълго време бягаше от клепачите на разтревожения младеж. Можеше да чуе Хал да залита наоколо по обичайния си маниер, приготвяйки храна за утрешното пътуване. Изглежда Хал имаше скрити резерви енергия, на които можеше да се опре, докато Лийт винаги се чувстваше изцеден и беззащитен в моменти на криза. Тази нощ в леглото си Лийт бе заплашен да стане жертва на претоварения си ум. Светообхващащият заговор, описан от баща му, изглеждаше нереален; и колкото и да се опитваше, Лийт не можеше да почувства и баща си като истински. Същинските събития от деня — честването на Средозимника и Пиесата — изпълваха ума му.

Докато се въртеше на границата на съня, случките от този най-кратък ден в годината се заизнизваха пред очите му като средозимен парад. Отиването до Фалтуейт Енд, пеенето, яденето, танците, речите, Пиесата, Кърр, Стела; изпълнен с дълги часове ден, които вече се сливаха в мъгливи, полуоформени спомени из завихрилото се съзнание на Лийт. Но докато преживяваше отново деня, в спомените неизменно присъстваше висока, закачулена фигура: вървеше с него по заснежения път в меката предутринна светлина; шегуваше се с хауфута над претрупаната маса; ръкопляскаше гордо, докато синът му побеждаваше черномаския Снаер и освобождаваше земята от хватката на врага. Само дето този път врагът не бе Зимата, а брудуонски воин, облечен в сиво, яхнал кон и размахващ лъскаво стоманено острие. И Лийт бягаше, бягаше, бягаше, с блъскащия го по гърба виещ вятър и стария фермер пред себе си, крещящ окуражително, докато семейството му следваше подире. Пред тях, на облян в лунни лъчи хълм в далечината, се издигаше огромна крепост. Вятърът го сграбчи и го понесе към нея, а той бе безпомощен в хватката му.

Лийт се сепна и се събуди, облян в пот. Дочу приглушено тропане. Напрежението му спадна, когато осъзна, че сигурно Хал все още щъка наоколо. Тропането спря. Докато се унасяше, си представи как Хал отива към спалнята. Не, не беше Хал: тихото тропане на ботушите бе равномерно. Погледна към другото легло, то бе заето. Значи не Хал, а майка им. Или може би дори баща им! За пръв път сърцето му бе развълнувано от неочакваното бащино завръщане. Напускането на Лулеа не беше от значение, стига никога вече да не се отделяше от баща си.

Още стъпки прекъснаха мислите му. Повече от един чифт крака тропаха с отмерен ритъм по кухненския под. Лийт започна да се обезпокоява.

Баща му също накуцваше. Тогава кой…?

Застина неподвижно и напрегна слуха си до край. Сетне, в миг на ужас, шум гръмна някъде от другата страна на спалнята — трясъци, удари, крясъци и пищене. За момент той замръзна, след което скочи от кревата и се хвърли към вратата. Хал я достигна преди него и я отвори рязко.

Мрачни фигури се бореха в стаята. Лийт чу майка им да крещи името на баща им и се хвърли по посока на шума. Странни гласове лаеха един на друг. Отново чу майчиния глас, този път зад себе си. Черна фигура се изпречи на пътя му и той се метна към нея, само за да бъде запратен към стената. Разтърсен, той се помъчи да се изправи на крака.

Цареше объркване и шум, сетне светлина обля вътрешността на дома. За частица от секундата Лийт видя Хал с пламтяща факла да се изправя срещу смугла фигура, докато друг странен мъж се бореше яростно с баща им на пода. Пребледнялата майка биваше извличана навън от трета фигура, притиснала обвитата си в ръкавица ръка върху устата й.

Докато младежът гледаше ужасен, вътре нахлу четвърти мъж, въоръжен с тояга. Лийт нададе предупредителен вик, но преди Хал да реагира, тоягата помете краката му — тяло и факла се стовариха на пода. Тоягата изсвистя повторно и баща им се отпусна в ръцете на противника си. Започнаха да го извличат навън.

— Не! — изрева Лийт и се изстреля към нападателите. Почти презрително, един от тях изтегли от ножницата закривен меч и удари младежа по челото. Сякаш къщата се срути към Лийт, чиито очи се подбелиха и той се стовари на пода до брат си. Фигурата изръмжа доволно, сетне взе димящата факла и небрежно подпали сламения покрив. Навън той се присъедини към спътниците си, които умело яхнаха конете си и се отдалечиха със заловените.

Слабият морски вятър побутна предната врата на къщата, отмествайки я леко на счупените панти. Навя лек снежец няколко фута навътре в кухнята и поразроши косата на лежащото на пода кървящо момче. Прошумоля необезпокояван из цялата къща, разхождайки се покрай разбити мебели и разхвърляни принадлежности. И нежно погали червените пламъчета, които бавно, ала лакомо се разпростираха из сламата и надолу по стените.