През лицето на света

Глава 22 Следобедна буря

На Лийт му трябваше много време, за да се убеди, че е буден; сетне, осъзнал, че очите му са отворени, си представи, че лежи под безбройните светлинки на нощното небе. Наблизо малък ручей весело бълбукаше, не се чуваше друг звук — нямаше вятър, нямаше шумолящи дървета; никой от звуците, които бе свикнал да долавя по време на пътуването. Тишината леко го изнервяше. Изправи се и напрегнато се вслуша. За известно време до ушите му достигаше само звукът от водата, ала впоследствие можа да различи нечие недалечно дишане.

Бе привикнал към спящите си спътници, ала не си спомняше да е чувал преди това ритмично поемане на въздух. Скорошните спомени се завърнаха — за последно си спомням, че водата ме повлече из някакви пещери… Фемандерак беше заседнал… успял си! Теб трябва да чувам! Ала жалко за арфата ти. Не бях чувал подобно нещо.

Изправи се и изтръска пясъка от уайдузките си одежди, сетне опипом се отправи към потока. Не съм пил нищо след онази вода в Адунлок, помисли си, докато се навеждаше над бълбукащия ручей. В нея трябва да е имало нещо.

Канеше се да потопи устни в потока, когато внезапно се дръпна втрещен, спомняйки си отвратителната грамада на дъното на Хелиг Холт. Макар умът му да го уверяваше, че водата най-вероятно е безопасна за пиене, страхът от купището мъртъвци още не го бе напуснал и той не възнамеряваше да пие.

— Къде сме? — промърмори на глас.

Мракът изслуша въпроса му и го повтори многократно, въпрос, сякаш долетял от хиляди недоволни зяпачи. Къде сме? Къде сме? Къде сме? Звукът вцепени Лийт — това Залата на мъртъвците ли е? За един умопобъркващ миг си помисли, че е умрял и очаква присъдата си отвъд стените на времето.

— В долните пещери — долетя отговор недалеч от него. — В безопасност от уайдузите.

— Фемандерак! — възкликна Лийт. — И ти ли си умрял?

— Не, доколкото знам — развеселено отвърна философът, — макар в реката за малко и това да се случи.

— Значи това е друга пещера?

— Трябва да бъде. За момент си помислих, че сме на открито, ала тези светлинки над нас трябва да са някакви насекоми или животни, а не звезди.

Разбира се! Лийт се почувства глупаво, че не бе разпознал сцената над главата си.

— Това са светулки. Увесват светлините си на дълги нишки. Виждал съм ги из хълмовете над Лулеа и в пещери, но никога в такива количества.

Макар да не можеха да се видят, и двамата обърнаха лица нагоре. Гледката бе някак мирна, насекомите търпеливо лееха светлината си в очакване на храна, недокоснати от човешката злина. Уайдузите не можеха да достигнат толкова надълбоко под земята. Тук бяха в безопасност.

— Подземната река ни е отнесла много дълбоко — Фемандерак започна да преценява наличните им възможности. — Няма как да се върнем обратно, не и срещу това течение. Бихме могли да потърсим проходи, изглежда целият хълм е пресечен с такива, обаче може да не ни отведат никъде. Струва ми се, че трябва да поверим съдбата си на течението на реката.

— Ами ако няма изход?

— Тогава ще прекараме последните си дни в изследване.

Мъчителна жажда тормозеше Лийт. Фемандерак дважди бе отпил от потока, ала младежът не можеше да си избие от главата телата в Хелиг Холт. С протегнати в търсене на препятствия ръце крачеха покрай потока. Трябва да сме се отдалечили на повече от миля от вира, водата вече трябва да се е изчистила. Напразно — повдигаше му се при мисълта за пиенето.

Загърбили пещерата с насекомите, поеха по тесен тунел, не по-широк от реката, през който трябваше да поемат, потънали до кръста. Фемандерак говореше неспирно; по някое време Лийт осъзна, че спътникът му използва гласа си, за да определи големината на пещерата, в която се намират. Говореше за родната си земя, която описваше като малък остров, разположен в подножието на висока скала в дълъг, тесен залив. Нарече я Даурия. Не беше от фалтанските страни, поне това си спомняше Лийт от уроците на хауфута.

Фемандерак говореше за заниманията си като философ, как изучавал езици под ръководството на най-ярките умове на сънародниците си, за Фуирфада, Огнепътя. Говореше за своя домини, обичния учител Пириний, който събудил у него дълбока любов към писаното слово и бе научил ученика си да свири на арфа. Описа на Лийт родния си град, където хиляди ежедневно отдавали почит на Най-възвишения, свирейки до късна нощ.

Говореше и за политиката на родината си, описвайки как Даурия останала скрита от останалата част от Фалта, възползвайки се от разположението си на другия край на Дессика, огромната пустиня, страхувайки се да не бъде осквернена от светските фалтанци, престанали да почитат Най-възвишения. Приказваше за трудностите, които този изолационизъм бе довел; за превръщането на навиците в традиции, трансформирали свободите в задължения.

По-скоро разговаряше със себе си, отколкото с Лийт, подреждайки мислите си, сравнявайки видяното из Фалта с начина на живот на своите сънародници, опитвайки се да прецени какво трябва да отхвърли и какво би могъл да пренесе в Даурия.

Гласът му се връщаше обратно при тях с многократно ехо, очевидно бяха влезли в друга зала, ако можеше да се прецени по отекването, дори още по-голяма от Уамбакалвен. Огромни колони се простираха от земята до тавана и потокът лъкатушеше измежду тях. Лийт и Фемандерак излязоха от потока, движението стоплило ги въпреки студенината на водите.

— Знаеш ли, че аз съм единственият прекосил Великата пустиня даурианец?

Тази реплика не се стори тъй значима на Лийт, както тонът й изискваше, така че той измърмори нещо неразбираемо.

— Представи си Фирейнс да беше изолиран от света — настояваше Фемандерак. — Колко години щеше да отнеме, преди културата ви да се сведе до редица безсмислени ритуали?

Лийт поклати глава, сетне осъзна, че философът не можеше да го види.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Цял живот спорех с учените и водителите на страната си, опитвайки се да ги убедя, че е време отново да се намесим в делата на Фалта. Казвах им, че с изолацията си сме изгубили нещо. Ала не, водителите се страхуват да не изгубят мандата си, тъй нареченото миропомазване от Най-възвишения да бъдат пророци на думата Му; така че си остават изолирани, пазейки непоквареността — и безполезността си. Щом им заговорех, винаги ми напомняха за Даур Битан, историята на Рушителя — чувал ли си я? — който подирил собствен път, напуснал Долината и бил покварен.

— Ще те сполети неговата съдба — предупреждаваха ме те.

— Но ние сме орисани да бъдем пророците на Фалта — отвръщах аз. — Как ще го сторим, ако не сме там?

Ала логиката не можеше да надвие страха им от неизвестното. Помолих за разрешение да прекося Дессика, Великата пустиня; не го дадоха. Помолих за благословията им; изпроводиха ме с проклятие. Обвиниха ме в евангелистка ерес, рискуващ разлагащо влияние. Ти си пророк, каза глас в мен. Това е твоето призвание. Така че се сбогувах с учителя и със семейството си и последвах гласа.

Лийт, не искам да говоря зле за сънародниците си. Ще ми се да можех да опиша душевната им красота, крехка като най-чистия кристал. Притежават много от това, от което Фалта се нуждае, ала го крият, страхувайки се да не го загубят. Пребродих Фалта — от Сариста до Сна Вацта и от Немохайм до Строукс. Наследниците на Първородните не са забравили напълно Този, който ги е създал. От най-висшестоящия до последния човек се усеща слабият аромат на свещеност, макар да са минали много поколения, откакто Той ви е посетил с огъня.

А от теб, приятелю, се усеща нещо много по-силно от слаб аромат. Навсякъде около теб е. Ти си орисан за някакво велико дело; срещата ни е доказателство, че Най-възвишеният ръководи животите ни, и че не съм паднал жертва на същите изкушения като Рушителя. Само ако можех да те отведа със себе си обратно в Даурия, да те покажа пред Сбора на учените и им кажа, че от такива като теб ще се въздигне Десницата Божия — как не ще бъдат убедени?

Лийт нямаше възможност да отговори, макар останали незададени от срещата с отшелника въпроси да преливаха в него. Фемандерак продължи с нарастваща разпаленост:

— Ала те не ще ни приемат! Бях прокуден в изгнаничество заради ереста, в която вярвам. Сприятеляването ми с теб би било само доказателство за гнилотата ми. Най-възвишени, какво ще правим? Божията Десница скоро ще се разкрие, както предрича Арминия. Какво ще открие той? Хора заспали, хора изплашени, готов за нашествие враг! — тъжният му глас отекна из пещерите.

— Лийт — рече той, след като екотът затихна. — Какво ще правим?

Лулеанчанинът приседна на песъчливата земя, дирейки отговор.

— Нямам избор — промълви накрая. — Компанията ми бе натоварена с две задачи. Трябваше да спасим родителите ми от брудуонците, това сторихме. Сетне трябва да идем в Инструър и да предупредим Съвета на Фалта за предстоящата инвазия. Трябва да изляза от тези безкрайни пещери, да намеря приятелите си и да продължа делото.

— Ами Десницата Божия?

— Зная само казаното от теб и каквото баща ми ни каза за Андратан и въпросите, които му били задавани там. В Лулеа нямаше Десница при заминаването ни. Ние сме просто селце, фермери и занаятчии. Сред нас няма ни един могъщ воин.

— Значи група „селяни“ се отправила по дирите на брудуонски воини, слуги на Повелителите на страха или може би дори Повелители, и успяла да ги победи? Това е доказателство, че Най-възвишеният наистина ви е избрал и незнайно за вас ви е предназначил да изпълните някаква цел. Кажи ми — щеше ли да повярваш на група от селото си, която се хвали, че е сразила едни от най-страховитите бойци в света?

— Не.

— Значи не сте това, което си мислиш, че сте. Може би останалите в селото ти не са това, което изглеждат. Може би Десницата Божия вече се е явил сред людете; възможно е да е напуснал Лулеа и да е тук.

Лийт не можа да стори нищо друго, освен да се изсмее горчиво в отговор на породилото се у него чувство на празнота.

— Ти не ме познаваш, Фемандерак. Прав си, нещата не са такива, каквито изглеждат. Аз дори не съм обикновен селянин. Момчетата ми се присмиват; подиграват се на страховете ми, на притесненията ми, на сълзите ми. Аз съм ревльо. Казват ми, че трябва да върша разни задачи, ако искам да съм им приятел. Никое от момичетата не иска да бъде видяно с мен — заради подигравките, които ще си навлече от останалите. Твърде съм слаб, твърде дребен, говоря прекалено много, а брат ми е сакат.

Сетне поемам на това пътуване и ти ми говориш за величие и цели. Не само ти. Срещнахме един отшелник, набожен човек, който каза подобни неща. Какво да мисля? Бих дал всичко — всичко — за да бъда като останалите. Не искам да съм велик. Не искам да съм различен. Искам просто да ме оставят на спокойствие!!!

Вътрешният бент се скъса и Лийт избухна в сълзи. Фемандерак стоеше наблизо, без да е сигурен какво да стори.

— Чуй — заговори накрая философът. — Напомняш ми за момче от родината ми, борещо се с призванието си. Помня го как плачеше нощем, когато си мислеше, че никой не го чува: „Искам да бъда като другите!“ Ала в милостта си Най-възвишеният не изпълни молбите му.

Доскоро оживеният глас сега звучеше странно спокоен.

— Един ден той сподели с учителя си. Спомням си съвсем ясно.

— Ти се бориш със себе си — рече му учителят, — и не можеш да победиш. Всичко уникално, което захвърлиш в себе си пред страха от подигравки, е загуба за теб и всички останали. Единствената ти надежда е да изоставиш всички надежди да бъдеш като тях и да научиш кой си.

— Момчето научи, че приятелите му се подиграваха на онова, което не разбираха. Научи се да цени даровете си. Научи се да ги полага в ръцете на Най-възвишения. Животът му вече е свободен от постоянната вътрешна борба. Но все още не е безстрашен — додаде със смях.

В мъката си Лийт чу Фемандерак да присяда. Миг по-късно около двамата затанцуваха подобно на втечнен огън тихи звуци.

— Мислех, че си я изгубил! — викна удивен Лийт.

— Приятелю — дойде отговорът, — ако не бях съумял да извадя арфата си, все още щях да се намирам под водата, опитвайки се да я освободя. Сега мълчи и слушай.

Музиката бе поредица от ниски ноти без привиден ритъм или мелодия, изсвирени тихо, звук, говорещ за солидност, за непроменимостта на земята, за подкрепящи ръце, поддържащи ги зиме и лете. Тя напомни на Лийт за малко момче, лежащо будно в леглото, слушащо как баща му си тананика, докато работи до късно през нощта; за сигурността, която бащиното присъствие му бе вдъхвало; за обичта, която семейството му бе споделяло, любов, от която се бе извърнал с усещането за предателство, впило корени дълбоко в него и подхранвано от липсата на баща му…

С музиката се лееха спомени: смехът на децата, докато сакатият Хал минаваше покрай тях; отпътуването на баща му с кралските пратеници; плачът на майката късно нощем, когато тя си мислеше, че останалите спят; подигравките на момче, които накрая не бе могъл да понася повече и се бе впуснал върху му, само за да бъде повален с един удар; чакането под дъба на момиче, което така и нямаше да се яви; Стела и Уайра, хванати за ръка; гласът й, докато се прегръщаха на леда; гласът на баща му. Сълзите продължаваха да напират сред мрака, отвъд погледа на онези, които смятаха за уместно да се подиграват на реагиращо различно момче, сълзи на разкаяние и облекчение, които се лееха, докато музиката пронизваше вътрешната чернота.

Часове по-късно Лийт се събуди под звуците на успокояваща музика. Той и Фемандерак поговориха малко, съсредоточавайки се върху пътуването си покрай потока. Стъпките им шумоляха из пясъка или отекваха глухо върху камъните. Многократно зашляпваха из потока, принудени да заобикалят невидени в мрака скали. Вече никога няма да се подигравам на бедния Аугон от Спиндълууд, реши Лийт, мислейки си за слепия фермер на север от Лулеа.

Пещерата край тях отново се стесни до тунел с широчината на потока. Скалите се снижаваха, принуждавайки ги да приклекнат; Лийт скоро разшири колекцията си от белези. Гладките стени говореха, че тунелът е бил наводняван. Виеше се ту наляво, ту надясно. Водата се стичаше около поясите им. Нова, лека извивка надясно, последвана от мътно сияние далеч напред, накарало очите на Лийт да се насълзят. То се усилваше, осветявайки зелените стени, нашарвайки водната повърхност, очертавайки силуета на нарамилия арфа Фемандерак, вървящ отпред. И внезапно се озоваха вън от тунела — сред ослепителна дневна светлина, пещерата изплюла потока и двамата пътници, премигващи като бухали на утринното слънце, на дъното на клисура със стръмни стени.

Стъпките отшумяха и настъпи ледена тишина. С изключение на двата трупа, Манум остана сам. Скриви лице при вида на дебелия заложник. Паникьосаните стражи бяха накълцали мъжа и сетне избягали. Какво ги бе изплашило? Мъртвият очевидно беше водач, важна личност в Адунлок.

Изгуби много време в търсене на някакъв белег какво би могло да се е случило на Лийт. Първоначално диреше тихо, ала с нарастване на отчаянието захвърли предпазливостта и към края вече крещеше силно името му без да се интересува за собствената си сигурност. Ала никой не дойде да провери източника на виковете, нито да се погрижи за телата. Може би битката още бушуваше.

Накрая тъгата и безсилието го повалиха на колене край пътеката. Лийт не беше тук, това бе ясно, така че какви бяха логичните възможности? Насили се да мисли, изтръгвайки ума си от тресавището на неувереността и отчаянието. Най-вероятно бе синът му и онзи другият да са избягали в някой от тъмните тунели край вира в другия край на пещерата. По-малко вероятно, ала пак възможно, бе да са се върнали обратно, отправяйки се към Адунлок, преследвани от стражите. По-малко вероятно, защото щеше да ги види.

Трябваше да стори нещо; отчаян план започна да се оформя в ума му. Ала спомняше ли си достатъчно от езика на уайдузите, за да го приведе в действие? Съмняваше се, ала тъй като това бе единственият възможен план, той захвърли наметалото и панталоните, премени се в униформата на убития от него пазач и захвърли старите си дрехи върху ужасяващата грамада на дъното на Хелиг Холт. Смелост. Правил си го преди, може да го направиш отново. Хората не обичат да задават въпроси. Просто не се набивай на очи. Ако Лийт е избягал към Адунлок, ще го намериш. Ако ли не…

След по-малко от половин час стоеше пред тайната врата. Пооправи униформата, малко широка и окървавена край лявата мишница, надявайки се да изглежда прилично.

В коридора стоеше самотна фигура, взирайки се през едно от прозорчетата, ала не се обърна да види кой излиза. Може би не беше чула изщракването на ключалката. Манум се стрелна край нея, придавайки си вид, че бърза нанякъде, затаил дъх, напрегнат до крайност.

— Какво правиш тук? Слез при Нумен Скоу и помогни в заравянето на мъртвите! — с нетърпеливо лице гледащият през прозореца се извърна към Манум. Ключовете на колана му потропаха, когато той ядно се удари по бедрото. — Искам цял Адунлок да се е събрал край кладата до час. Мърдай!

Манум разбра малко от думите, ала разчете безпогрешно лицето на уайдуза и нетърпеливия му жест. Кимна, сетне се обърна и затича към стълбите.

Второто ниво беше празно. Манум се изкачи на най-горното. Обърна се надясно, стрелна се по коридора, осветен от самотна премигваща факла, и опита първата врата. Заключена. Всички се оказаха затворени, подсигурени с дебели резета. Очевидно това беше затвор. Нямаше начин да разбере коя от килиите е обитаема, още по-малко дали Лийт не се намира в някоя от тях, без да вдигне прекалено много шум. Каменна стена слагаше край на коридора и на надеждите.

Умрелите надежди бидоха заменени от гняв, последван от диапазон други емоции. Гняв над безчувствения начин, по който уайдузките пленници биваха убити, горчивина от вероятното изколване на фодрамите, бяс над гадостта долу в пещерата, ярост от изчезването на сина. Търговецът бе държан в плен от най-жестоките брудуонци, ала дори и те не бяха тъй зли. Всички оправдания за поведението на уайдузите бяха забравени, всяка мисъл — захвърлена. Манум искаше да ги накара да си платят.

Докато стоеше потънал в размисъл, долови звук от най-близката килия. Значи все пак имаше пленници! Манум се хвърли по коридора и заслиза по стълбите. Мъжът край скритата врата не бе помръднал, взиращ се в битката долу, и не се обърна при звука на стъпките. Изпаднал в ледена ярост, Манум отделяше мисъл за плановете си, колкото да си припомни нужната дума.

— Ключовете! — изръмжа на уайдузки.

Онзи се обърна към него и Манум установи с удивление, че очите на мъжа бяха насълзени.

— Ключовете?

— Да нахраня затворниците — рече неловко Търговецът, надявайки се планът му да успее.

— Къде е пазачът? — уморено каза мъжът, но още докато говореше, откачи връзката от пояса си.

Манум безмълвно посочи към битката. Мъжът кимна, подхвърли му ключовете и отново се наведе през прозореца.

Можеш да го блъснеш, рече глас в него и мисълта му допадна. Ръцете му пламнаха при представата как опира длани в гърба на мъжа, който се напряга, ала вече е прекалено късно. Това би било справедливо; ще допринесе за отслабването на това проклето племе. Пък и се бе чувствал толкова безсилен през безкрайната нощ, сега имаше шанс да си отмъсти.

Стори го! — настоя гласът и Манум направи крачка напред, сетне застина, припомняйки си отвратителната камара на дъното. Не беше ли грамадата достатъчно висока? Ако убия този мъж, колкото и да е виновен, с какво съм по-добър от него? Не, да оставим отмъщението.

Шумно си пое дъх, несъмнено вдигайки достатъчно шум, за да предупреди уайдуза, ала мъжът не се помръдна. Манум обърса нервни ръце в сиво-кафявата си униформа, обърна се и пое към стълбището, стиснал връзката ключове.

Отне му няколко минути да освободи затворниците от най-горното ниво; бяха петнадесетима мъже и три жени в десет килии, всяка от които разполагаше с гледащ към Хелиг Холт прозорец, несъмнено предоставен им с образователни цели. Ала Лийт не беше сред тях.

Това е най-добрият начин да им го върнеш. Ще искат да принесат жертви в чест на бляскавата си победа. Но няма да открият затворници, които да метнат в гнусната си яма. Яростта му се разпали още повече. Как може да сме тъй притеснени за брудуонската заплаха, когато позволяваме подобни неща да се случват в собствените ни земи? Що за низости сквернят градовете ни, селата ни, собствените ни домове — собствените ни сърца? Брудуонците по-важни ли са от собствената ни злина?

Манум потъна в мисли, разкрили безперспективна картина пред него. Отправяме се към Инструър и може би дори стигаме там, понесли много невинни жертви. И с красноречие (или по-скоро подкуп) успяваме да си уредим аудиенция със Съвета. Някой от нас говори тъй убедително, че фалтанските крале вярват в думите ни. Колко вероятно е това? Възможно ли е кралете да загърбят дребните си предразсъдъци и пограничните спорове, за да обединят сили в армия, достатъчно могъща да победи… как се бе изразил гласът от Андратан — „желязна тояга, изляна от стоманата на людете ни, която ще смаже фалтанската тлъстина без капка милост.“ Не можеше да си го представи. Ала най-иронично щеше да бъде, че при победата над брудуонската армия, загубили щяха да се окажат фалтанци — толкова ще сме самодоволни, че не ще обърнем внимание на собственото си зло. Дори няма да го виждаме.

Зад него долетя някакъв шум и той се обърна, тъкмо когато затворниците се нахвърляха отгоре му.

— Не, не! — закрещя Манум, опитвайки се да се бори, обгърнат от тела и ръце, борещи се неефикасно, ала надделяващи с бройката си. За момент бе по-скоро ядосан; след като бе измамил уайдузите, да бъде нападнат от тези, които бе освободил — нямаше логика. Ала тогава главата му бе ударена в мраморния под, зашеметявайки го, сетне още веднъж, по-силно, ударът накарал кръв да потече от носа му. Мяташе се, разкъсвайки дрехи и кожа, неуспешно опитвайки се да се измъкне от сграбчилите го ръце; последва неизбежният удар — лакът, коляно, крак — нямаше значение — хласнал за трети път главата му в камъка.

Хауфутът откри, че проблемът не се състои в това да прекосят буйната река със стръмно корито, макар че най-близкият брод се намираше на около половин миля нагоре по течението. Най-много ги затрудняваше как да преведат тура до другия бряг. Изглежда нямаше алтернатива да потърсят по-широк брод, ала хауфутът се вгледа на юг и не откри процеп сред прострелите се хълмове. Нагоре по течението положението не бе по-различно, защото макар хълмовете да ставаха по-ниски, там имаше полета от лава, през които Уайзънт не можеше да се движи.

— Тръгваме на юг — оповести хауфутът. — Трябва да открием брод.

Започна да дърпа останките от въжения мост, висящи от скалата.

— Колко ще ни забави това? — облеченият в синя роба отшелник се приближи, раздразнение долавящо се в гласа и по лицето му. Бяха се движели с такова добро темпо, наслаждавайки се на предимно хубаво време и на гостоприемството (и прясното месо) на дружелюбните пътници, които бяха срещнали. Уайзънт привличаше доста внимание и славата ги предшестваше, тъй че много от живеещите дълбоко в горите семейства дойдоха да ги видят, удивлявайки се на огромното животно. Отшелникът се бе надявал да достигнат останалите преди Инструър, ала сега това ставаше малко вероятно. И нямаше следа от брудуонците.

— Вероятно ден, може и повече. Южно оттук няма път, поне доколкото мога да видя. Ще трябва да се отправим през гората. Какво ли се е случило с моста?

Появи се цялото въже и отшелникът взе крайчеца му.

— Много мостове биват разрушени от пролетното пълноводие, ала този не е бил сполетян от такава съдба. Виждаш ли? Въжето е било прерязано с нож или меч.

— Брудуонците?

— И аз така предполагам. Опитват се да забавят преследвачите.

— Да се надяваме, че са попаднали в клопката на Компанията, макар че вече наближаваме Виндстроп Хаус. Започвам да се притеснявам; очаквах вече да сме попаднали на някакви белези за съдбата им…

— Чакай! — викна отшелникът. — Погледни тук! Той стоеше край потъмнелите камъни встрани от пътя, покрити с петна, които четири седмици не бяха могли да заличат напълно.

— Кръв. Достатъчно много, за да е фатално — сега хауфутът имаше доказателство за разразило се сражение, ала не беше сигурен, че иска да узнае още. — Но може и да е било животно — додаде със съмнение.

— А ей там — продължи отшелникът — е било извършено изгаряне, вероятно погребална клада; ето костите.

Той отстъпи няколко стъпки.

— Най-добре да не се вглеждаш.

— Не се и налага. Виждаш ли това? — посочи към забития близо до пепелта меч. — Винкулчаните носеха такива остриета. Тук лежи някой от Сторрсенови.

Двамата коленичиха край друма, отдадени на мислите си.

— Значи с Компанията е свършено — гласът на хауфута бе пропит с тъга.

— Грешиш — отвърна отшелникът с насълзени очи, ала усмихнат. — Ако са се сражавали тук с брудуонците, значи е имало и оцелели, които да отдадат почит на убитите. Брудуонците не биха сторили подобно нещо. Следователно Компанията е победила — или поне не е разбита напълно.

И тъй като не ги срещнахме поели обратно, следователно са продължили пътя си към Инструър — отшелникът се развълнува — може би дори повели пленник!

— Да, ако тълкуваме знаците с главите, а не със сърцата си.

— Не, това е истината — в думите на отшелника звучеше увереност.

— Звучиш като Хал! — изсмя се пълничкият мъж. — В селото го наричаме…

Той замлъкна, сетил се за поведението на Хал в пещерата.

— Съжалявам.

— Всичко е наред — отвърна любезно отшелникът. — Размишлявах над думите му. Определено е миропомазан, един ден ще стане пророк. Ала е важно да помниш, че той е още млад, незрял и има още много да учи. Може би ще прекарам известно време с него в Инструър. А по-малкият му брат е съвсем различен. Не го ли усещаш? Ръка е разперена над него, насочвайки живота му, използвайки това пътуване, за да го превърне в нещо остро и точно, могъща стрела в колчана на Най-възвишения.

Гласът му се усили, сякаш говореше не само на един селски хауфут, а пред насъбраните емисари от фалтанския съвет.

— Макар да познавам привилегированите родове на Инструър, никога не съм срещал някой с подобен авторитет, обвил раменете му. Ориста ми е да подготвя някой като него да поеме по пътя на величието, и дори и да не доживея да го видя как постига славата си, пак ще да съм доволен — поспря за миг, сетне високо се изсмя. — Прости ми, приятелю, помисля ли си за това момче, не мога да се сдържа. Най-възвишеният направлява словата ми.

Хауфутът сви огромните си рамене:

— Не мога да кажа, че виждам същото — отвърна. — Той е обикновен селски момчурляк. Може би по-умен от останалите, мислител, самотник. Малко чувствителен, малко крехък. Изобщо не прилича на баща си. Виж, той вече щеше да постигне величие, ако не беше избрал да си живурка спокойно в Северните покрайнини. Манум беше Търговец, уважаван от целия фирейнски кралски двор, ала по някаква несподелена с никого причина се оттегли навръх силите си и дойде в Лулеа. Лийт може и да има потенциал, ала на неговата възраст Манум вече пътуваше по Здрачния път до Сиенан.

— А Лийт пътува към Инструър — напомни му отшелникът.

— Така е! Бях забравил. И аз също съм се отправил натам — на моите години! Това само показва колко абсурден може да бъде животът.

— Сприхав мошеник — рече отшелникът шеговито. — Прикриваш разочарованието и липсата си на вяра с цинизъм. Какво е сторил Най-възвишеният, та те е обидил тъй?

Хауфутът приседна на каменния друм.

— Нищо — отвърна той. — Това е проблемът, той не прави нищо. Повече от всичко бих искал да повярвам в божество, което бди над всички, ала не мога. Някои от моите селяни, напук на всичките ми усилия — както и тези на мнозина други добри мъже и жени — продължават да живеят в страдание и болка. И докато обикалям из селото, си мисля: ако съществува бог, защо си има любимци? Защо не прави нищо за онези, които се нуждаят най-много от него? Не успявам да достигна до отговор и единственото заключение е, че той не съществува. Предпочитам този отговор пред алтернативата, в която той благославя едни и проклина други. Ако такова божество съществуваше, аз щях да бъда негов враг.

Двамата мъже и огромният тур прекараха следобеда в сражения с гъстите храсталаци, дордето най-сетне по здрач откриха път. Не бе нищо повече от животинска пътечка, ала им позволяваше да се придвижват далеч по-бързо. Отшелникът се опитваше да заговори за метафизика, очевидно съзрял предизвикателство в думите на хауфута, ала едрият водител не възнамеряваше да обсъжда повече въпроса. Вместо това той на свой ред се опита да окуражи отшелника да заговори за миналото си в Мерциум — и също претърпя провал. Остатъкът от деня премина в неловко мълчание, опънало крехките ластари на приятелството, които бяха започнали да се простират между двамата.

Залезът ги свари да дирят място за нощувка. Пътеката ги отведе далеч от реката, сред по-стари, по-разредени дървета; по-възрастна гора, незасегната от лавата и калта на заплашителния вулкан на няколко мили зад гърба им. С последните лъчи на слънцето пътниците излязоха на поляна.

— Изглеждаш много по-добре в сравнение с последния път, когато те видях — долетя глас отдясно. Две глави се извъртяха по посока на звука, където замиращата светлина очертаваше силует.

— А ти — доста по-зле — отвърна отшелникът. — Къде си бил и какво си съзрял? Душата ти е белязана.

Лидерът се смя дълго и дълбоко, богат кикот, обгърнал тялото му.

— Както винаги прав — рече той. — Елате, елате и споделете фодрамския огън. Ще чуете песни и истории, които може да облекчат сърцата ви — или да ги натъжат. Има много за разказване.

— Що за храсти растат тук? — запита хауфутът, докато прекосяваха поляната към проблясващия огън в другия й край. — Копия?

— Не, приятелю. Тук растат тъгите на фодрамите и тяхното желание за мъст — и затрудненията на водителя им, който желае мир, а не огън и меч. Ала тази вечер ще чуете историята за Ливадата на копията, тъй като е свързана с част от вашата Компания.

— Те…

— Всичко по реда си. Зная, че жадувате за новини, ала трябва да почетете домакините си и да ни позволите да разказваме по нашия обичай. Жаждата ви ще бъде утолена. Сега елате, имаме печено агънце, заедно с топла бира и студена вода за прокарване — обърна се към останалите край огъня. — Братя, това са двама от членовете на Компанията от запад. Посрещнете ги!

И още веднъж магията на фодрамите започна да се вие край чужденците. Сърдечността, смехът и дружелюбието моментално сгряха новодошлите. А когато пиршеството свърши и настъпи ред на историите, душите им се рееха с певците и разказвачите. Бореха се да запазят равновесие върху внезапно разпукалото се езеро; стискаха здраво бордовете на летящото към Брезоедите кану, заплашващо да се разбие о по-високите от дървета и по-гъсти от гора скали; трепереха от страх пред ужасяващите брудуонци, надвити от смелостта на русокос младеж от планините, готов да жертва живота си заради останалите. Сълзите им се лееха край гората от копия, гледащи към обгорелите останки на любимите си люде; на ръба на бездънна пропаст се приготвяха да посрещнат устрема на побесняла орда, отблъсната с нечовешки усилия под погледа на стооката крепост. Поемаха дъха на гората под звездите, за известно време не съвсем сигурни къде точно се намират, бавно завръщайки се в обогатена от историите реалност, която вече не беше съвсем същата. Историите още се виеха около тях, когато заспаха, фодрами, фирейнчанин и мерциумец, убедени, че макар не всичко да бе наред, все още имаше надежда.

Компанията пренощува в Станлоу, най-голям от всички досегашни градове. Пристигайки късно следобед, пътниците се сляха с многобройните групи търгуващи и отседнаха в удобна странноприемница. На сутринта Кърр похарчи по-голямата част от спечелените от Южния маршрут пари, за да купи два коня — червеникавокафява кобила за жените и жилаво пони за багажа. И двете бяха много далеч от породистите коне, които нуждата го бе принудила да даде на фенните, ала фермерът се чувстваше добре отново да бъде сред тези животни.

Станлоу се намираше в завоя на река Сагон, където Мосбанк (наричана Фенбек от трейканците) вливаше студените си северни струи в снагата на по-бавната, по-топла река. Няколко левги на юг Уитвества внезапно свършваше, отстъпвайки място на обработваеми земи, сетне на ширнали се пасища, редувани с хълмове. Тези земи биваха наричани Северното мъртвило — Шийлдалиан Миур — защото дървета почти не растяха. През лятото там вилнееха горещи ветрове, долетели от Клоувънхил. Тези вихри, наричани от местните Духала, довяваха такава горещина, че много малко от посевите можеха да издържат на последвалата зима и това бе принудило по-голямата част от земята между Станлоу и Ашдаун да бъде изоставена.

Тук Западният път разсичаше земите прав като конец, свързващ двата града по възможно най-краткия маршрут. Строителите му със сигурност бяха имали предвид интересите на бъдещите му потребители. Ала на членовете на Компанията, пребродили Брейданската пустош през зимата и спуснали се по Южния маршрут, историите за умрели от жажда пътници се сториха преувеличени. Прекосиха земята за четири дни. Гледката радваше окото на случайния пътник, предлагаща отдих от монотонността на Уитвества, а и пътуването беше много по-бързо. Единственият недоволен бе Фарр, комуто гората вече бе започнала да липсва. Струваше му се, че е оставил и брат си, и сърцето си под смекчената светлина на листата — и че сега е сам.

На третото утро след Станлоу Компанията се събуди сред бляскав, замръзнал пейзаж. През деня скрежта бе превърнала няколкото срещнати тополи в деликатни скулптури. Крайпътната трева се ронеше при допир, водите замръзнаха в коритата си. Температурата не се повиши през целия ден и след продължително събиране на съчки Компанията заспа под зоркия поглед на два огъня.

Дните сред Северното мъртвило бяха дни на съответстващо мълчание. Стела бе застинала в собствения си смразен свят, задоволявайки се само с кратки отговори на най-належащите въпроси. На Кърр се струваше, че Парлевааг се измъчва от тъга, в невъзможност да открие утехата на приятелството сред Компанията. Нуждае се да бъде сред хората си, реши той. Дори и Перду не може да й помогне, макар да говори нейния език. Фарр бе натъжен от раздялата с фодрамите и Кърр не можеше да го разведри. Притесненията за липсващите син и съпруг подкосяваха Индретт. Макар да държеше главата си високо изправена и да се залисваше с работа, имаше моменти, когато тя потъваше в страховете си.

Оставаше Перду. Именно нему Кърр можа да повери част от водителските задължения. На третия и четвъртия ден двамата крачеха заедно начело, обсъждайки как да пристъпят към Съвета, разисквайки аргументация и подкупи. Кърр откри, че феннито е бавен, ала задълбочен мислител, способен да разсъждава, практичен човек, който не обичаше да спори, просто за да се намира на работа. Изглежда понасяше разделянето от семейството си по-лесно от останалите — а може би прикриваше болката си по-удачно. Разговорите с него позволяваха на Кърр да отбягва да мисли за собствената си мъка.

По принуда Компанията пътуваше със сгъстени редици. Кърр бе настоял Фарр и Перду да държат постоянно Хал под око, докато последният опитваше да се сближи с последователя, както Манум бе нарекъл младия брудуонец. Както винаги, Хал не говореше много с останалите, а изсъхналият му крак очевидно го болеше. Никой не можеше да каже дали отбелязва някакъв напредък с брудуонеца. За тях плененият воин бе едва овладяна стихия. Често изпитваха удивление, че все още е техен пленник, че не е разкъсал въжетата си с лекота, по подобие на някой легендарен гигант и не ги е смачкал небрежно като мухи. Всеки от Компанията се чудеше, защо брудуонецът не използва магическите си сили, за които ги бе предупредил Кроптър.

Пленникът напомняше на Хал за дивата котка, която бе открил в капан преди три или може би четири години. Беше огромна, много по-едра от котките, които неколцина селяни държаха за домашни любимци, отстъпила тихо при приближаването му. Поведението й го бе изненадало; бе виждал уловени котки, всички до една се мятаха яростно с размахани нокти. Ала не и тази. Изглеждаше, че не обръща внимание на болката; като че я нараняваше самото унижение от факта, че се е оставила да бъде заловена. Младежът бе чакал търпеливо цял ден, ала тя не му бе позволила да се приближи. Хал си спомняше как погреба трупа на другия ден.

Така че с брудуонеца бе търпелив; търпение, придобито от дългите самотни дни, прекарани в гората. Не направи нищо, с което да нарани гордостта на боеца. Следовникът не говореше никой от фалтанските езици, ала не го правеха и животните, с които Хал се бе сприятелявал. Разговаряха посредством сложна комбинация от знаци, думи и мимики, което значеше, че брудуонецът не можеше да скрие мислите си от младия фалтанец. Ала не бе отбелязан очевиден напредък и останалите от Компанията обсъждаха прекратяването на този рискован експеримент, предвид какво за малко не бе сторил последователят край Виндстроп Хаус.

Ала тогава Хал бе проявил небрежност, позволявайки на брудуонеца да използва магията си. Нямаше да допусне тази грешка отново. При всяка мисъл за пленника проверяваше бариерата, която бе поставил между последователя и източника на силата му.

Меките ашдаунски легла им предоставиха тъй нужния здрав сън. Компанията напусна разположения на хълма край река Лавера град едва по обед; и през руините на Инвърлоу Ийч, стария град, изгорял до основи преди петдесет години, продължиха пътя си. Говореше се, че никой не бил оцелял в пожара, изпепелил всяка къща. Останките определено потвърждаваха тези думи. Тревата и дърветата бавно си връщаха отнетата им от човеците територия. Обитателите на стария град бяха наследници на някогашните жители на земята, съумели да избягат от Първородните. Ала всички бяха погинали в обгърналия за минути целия град огън.

Но само след две години нов град бе изникнал на ближния хълм, пазарите бяха пак тъй оживени, базигряните все тъй се пазаряха усилено над, уверяваха се един друг, най-добрите стоки в цяла Фалта. Ала това бяха други люде, хора от юга, които не познаваха уайдузите. Кърр бе чул историята от гостилничаря, искаше му се да не я беше узнавал; почти можеше да чуе писъците на изгорените живи, докато очите му прескачаха по овъглените скелети. Зарадва се, когато най-сетне това злощастно място остана зад гърба им.

Пътят се разшири, защото вече се намираха на по-малко от два дни път от Лейврок, прословутият трейкански град. От лявата им страна Лавера, покафеняла от седимента на Туйската гора и Плутобаран на хиляда мили северно, лениво влачеше води, понякога скрита от величествените плачещи върби или раздиращите облаците тополи. Ливади с овце се редуваха с обработваеми земи, някои от които вече бяха изорани. Край плуговете подскачаха чайки, а фермерите се готвеха да засяват жито, ечемик, овес и други посеви, закупени от пазара в Лейврок. Тесни пътеки се виеха към дървените порти на далечните къщи, зачестяващи с приближаването на Компанията към истинската цивилизация.

В деня преди да пристигнат в трейканската столица, Кърр взе Фарр със себе си, за да купят храна от местен фермер. Останалите спяха, излегнали се в най-горещата част на деня. Индретт откри, че не може да заспи, затова се присъедини към Парлевааг, която закърпваше зимните наметки, макар че в тази жега това да изглеждаше безсмислено. Ала тя наведе глава над работата, опитвайки се да не обръща внимание на мислите, които се виеха като хищни птици над уязвимия й ум, неспирно кълвейки костите на тъгата й. Едва когато вдигна глава, забеляза сълзите на Парлевааг.

Индретт се пресегна и я прегърна — колкото заради нея, толкова и заради самата себе си. Общият език на болката и мъката прескачаше всякакви лингвистични ограничения. Дълго време останаха притиснати една в друга, изплаквайки мрачината си, давайки израз на тъгата си, дирейки утеха в близостта на друго същество. И двете не се интересуваха къде падат сълзите им, нито забелязаха завръщането на фермера и планинджията. Схващането на крайниците им прекрати прегръдката и двете се разделиха, ала продължаваха да се гледат. В очите им имаше разбиране, нещо споделено; бяха непознати, ала сега бяха сестри.

Тази нощ Компанията спа в удобните легла на странноприемницата под шумоленето на обилния дъжд, излял се над Лейврок. От югозапад се бе задала буря, заляла полята с дъжд и градушка, преди да се премести над столицата. Индретт слушаше как дъждът кълве по ламаринения покрив и си мислеше за собствените си сълзи. Нищо не се бе променило, Манум и Лийт все още бяха загубени, ала откакто бе споделила тъгата си, вече виждаше нещата различно. Бурята някак я запечатваше, като че обилният валеж бе пратен да потвърди правотата й да последва инстинктите си. Утре, знаеше тя, въздухът щеше да е свеж и градът щеше да е чист. С облекчена въздишка затвори очи и се отдаде на заобикалящата я умора.

В Адунлок уайдузите се събраха да ближат рани. По-голямата част от армията им бе унищожена, поразена от остриетата на омразните горяни или намерили смъртта си на дъното на ненаситната Хелиг Холт. Жрецът и неговият адепт бяха мъртви. А дори и да бяха оцелели, известно време Майката нямаше да бъде хранена, тъй като някой бе освободил затворниците.

Ала най-много ги озлобяваше смъртта на Талон, най-възрастният воин. Тялото му лежеше на каменна пейка в средата на столовата, намираща се на централното ниво. Край непримиримото му лице, съпротивляващо се на поражението дори пред лицето на смъртта, стоеше по-малкият му брат, по общо съгласие избран за старейшина-воин. Лицето му бе също толкова непримиримо, чертите му бяха скривени от граничещ с лудост бяс.

— Да се откажем? Да отстъпим? — изрева новият най-възрастен. — Нима страхливците от севера са разменили сърцата си с вас? Как можем да оставим това убийство… тези убийства ненаказани? Трябва да нападнем незабавно!

— Не — отвърна главнокомандващият, под чието ръководство армията бе претърпяла провал. Загубата бе подронила престижа му, ала все още оставаше глас, който трябваше да бъде изслушан. — Не — повтори с надеждата, че разсъжденията му ще се окажат достатъчни. — Бяхме сразени тук, на това свещено място, където всичко ни предричаше успех. Как бихме могли да очакваме успех на неизбрано от нас бойно поле?

С рев братът на Талон се хвърли към вожда с протегнати като да го удуши ръце, ала в последния миг малкият останал разум го накара да спре.

— Кое бойно поле бива избирано от нас? — прорева той неудържимо. — Какви полета изобщо са ни останали да избираме? Две хилядолетия по-рано обработвахме полята на седмица път от Адунлок. Сега тези полета биват орани от други! Нашите полета! Преди сто години ловяхме елени в полите на Бленау Лоу. Сега прехвърчащите там стрели не принадлежат нам, нито месото дими върху уайдиузки трапези! Това ли избрахте?

Остана лице в лице с главнокомандващия.

— Не, не съм из…

— Напротив! Да, всички вие оставихте земята ни да изтече между пръстите ви! Не се борихте за нея! Оставихте арогантните фалтанци да я заграбят! — гласът му стана почти пронизителен, а слюнката му опръска всички в обсег. — Сега те идват в самата ни крепост и убиват най-добрите след нас! Не виждате ли? Не е ли останала храброст у вас? По-добре да умрем в опит да си върнем своето, отколкото да живеем скрити сред скалите, чакайки и малкото ни останало да ни бъде отнето!

— Прав си, Тала, но какво…

— Какво? Питаш какво? Избийте ги до крак, ето какво. Виждали сте ги да умират. Виждали сте ги да политат в пастта на Хелиг Холт. Виждали сте как Майката ги поглъща. Те са хора, също като нас! Ето какво възнамерявам. Ще поведа група воини — двадесетима, не повече — по следите на враговете. Ще се върнем и ще ги използваме да осветим избора на нови жрец и водител. Животът на братовия ми убиец ми принадлежи. Когато умре, когато го хвърля в устата на Майката, едва тогава ще бъда доволен.

Кой ще се присъедини? Или трябва да ида на юг до Уфлок и да помоля вдовиците да отмъстят за мъртвите?

С рев уайдузките воини се надигнаха като един и Тала си избра хора. Докато излизаха, той поспря на вратата и рече:

— Водителят ще ви ръководи до завръщането ми. След това ще видим кой е достоен да застане начело на людете ни.

И той поведе отряда си.

Манум се свести и осъзна, че е носен от двама силни мъже. За един ужасяващ миг си помисли, че все още е в ръцете на уайдузите.

— Къде сме? Какво става? — запита през подпухнали устни.

— Значи говори общия език! — рече един от затворниците. — Още по-добре! Ще ни служи за гид.

— Съжалявам за разочарованието, но не съм уайдуз — меко отвърна Манум. — Търговец съм от Фирейнс, опитващ се да избяга също като вас.

Тогава двамата го пуснаха на земята. Груби и изпълнени със съмнение въпроси го засипаха от всички страни.

— Слушайте — заговори Манум, — да сте чували някой уайдуз да говори общия език?

Не бяха.

— Кой ви освободи от килиите?

Принудиха се да признаят, че е бил той.

— Нося униформата на убит от мен уайдузки пазач. Виждате ли тази окървавена цепнатина? Там го наръга мечът ми. Да виждате рана отдолу?

Такава нямаше.

— Просто ми вържете ръцете или ме дръжте под око. Но аз няма да ви издам. Нетърпелив съм поне колкото вас да се махна от тези земи.

Затворниците поговориха за момент, ала обсъждането им бе прекъснато от вик:

— Зад нас! Идват!

Манум прецени ситуацията с бърз поглед. Избягалите затворници се намираха на стръмна пътека близо до дъното на долина, врязала се дълбоко между хълмовете. Това трябва да е Клоувънчайн, помисли си той. Зад тях, на самия връх на пътя, утринното слънце открояваше редица силуети.

— Тогава да се махнем веднага! — рече енергично Манум и потъна в дърветата отляво. — Хайде!

Отекнал из долината вик ги информира, че са били видени. Останалите бързо го последваха дълбоко в гората.

Това няма да свърши работа. Уайдузите трябва само да следват пътеката. Ще се движат по-бързо от нас и ще съумеят да ни пресекат пътя. Трябва отново да се върнем на пътеката. Той се втурна надясно по нанадолнището, обяснявайки плана си в движение.

Неколцина от мъжете изразиха недоволство да ги води някой в уайдузка униформа.

— Няма време за спорове — отвърна Манум. — Ако не ви харесва моят път, свободни сте да вървите, накъдето си искате.

И тъй той поведе дузина бегълци през огромната долина, разсичаща Клоувънхил. Без затруднения откриха пътеката, ала бяха безпомощни да се притекат в отговор на разнеслите се зад тях викове. Петима мъже и една жена не му се бяха доверили и очевидно бяха попаднали в ръцете на уайдузите. Писъците по недвусмислен начин говореха за сполетялата ги съдба.

— Вече нищо не можем да сторим — каза Търговецът, призовавайки останалите да продължават по пътя, — освен да запомним случилото се и да не позволяваме да се случи и на нас.

Нощ и ден вървяха по пътя, съумявайки да поддържат преднината си. Вода взимаха от потоците, а храна крадяха от случайните ферми. Ала уайдузите неизменно бяха зад тях, с гняв, равен на отчаянието на бегълците. Понякога затворниците успяваха да се отдалечат, а имаше моменти, когато не повече от миля делеше двете групи. На четвъртата или петата утрин — Манум не бе сигурен — Търговецът забеляза две фигури високо на хълм на другия бряг на реката. Наблюдатели, няма съмнение; това ще затрудни бягството ни. И като в отговор на страховете му, двете фигури изчезнаха от ръба, отправили се на изток. А уайдузите неумолимо стопяваха разстоянието между уморените затворници.

На Фемандерак и Лийт им трябваха пет дни да се изкачат по стръмните склонове от пещерите и съответно от земите на уайдузите. Тук те биваха разделени на две от Клоувънчайн, клисурата на река Сагон, виеща се на сто фута под хълмовете, макар на места стръмнини да отсъстваха. Най-трудно бе прекосяването на реката, предприето на втория ден. Трябваше да заобиколят мястото при малък градец край Клоувънтоп, където хората биваха превозвани с лодка през реката, от страх, че бягството им се е разчуло; след целодневен преход успяха да задигнат безнадзорна лодка. Дъното на долината бе осеяно с просеки, малки парченца земя, където фермери воюваха с почвата и ежегодните наводнения. От една подобна ферма двамата задигнаха достатъчно храна, за да им стигне за остатъка от уайдузките земи.

Лийт си нямаше и представа къде са или накъде трябва да се насочат. Единственият му инстинкт бе да се върне към склоновете на вулкана, където несъмнено родителите му все още го чакаха. На Фемандерак това не бе допаднало и философът бе настоял да се отправят към Инструър, където да изчакват останалите — ако вече не са се озовали там. Пък и, продължи той, никой от двамата не знаел пътя към вулкана, а това пътуване включваше бродене из враждебни земи. Много по-лесно бе просто да тръгнат обратно по пътя на Фемандерак.

Рано на петия ден след бягството от Адунлок двамата стояха на върха на хълм, от който се откриваше обширна гледка над Сагон. Видяха две групи хора да бързат из Клоувънчайн, крайречния път, изоставен снощи от Лийт и Фемандерак.

— Преследват ни — рече лулеанчанинът.

— Възможно е — съгласи се стройният мъж. — Със сигурност им пари под петите. Ала защо пътуват разделени на две групи по един и същи път? Защо са се разделили така? Следите ни надали са толкова трудни за откриване.

— Не искам да бъда заловен. Не искам да ме отнесат обратно в онази крепост. По-скоро ще умра тук, на открито.

— А пък аз по-скоро бих продължил да живея, все още има много за гледане. Бързо, да не губим време. Ако искаме да достигнем равнините преди тях, трябва да тичаме.

Остатъкът от утрото представляваше суматоха от несигурни стъпки, профучаващи назад дървета и камънаци, неспирно тропане надолу по склоновете на скалите, по които се бяха изкатерили. Този страж носеше зловещо име: Каирн Деаргх, Планината на мъртвешките кости. На върха някога бяха стояли постове, ала не уайдузки, а на Първородните, имащи за цел да държат под контрол дивите племена. Костите на избитите биваха струпвани в дъното на наблюдателницата, струпвайки свидетелстваща за ужасите на войната грамада. Ала сега и двете бяха потънали в обятията на гората. Лийт и Фемандерак подплашваха птици и животни, впили очи в неравния път под нозете си.

Накрая земята се изравни и постепенно бегът им затихна, първо до подтичване, сетне до нормален ход. На няколко пъти спираха да отпочинат. Ала ужасът на уайдузите все още не бе ги изоставил и още неотпочинали напълно, отново бяха на път, разчитащи на запаси от енергия, за чието съществуване не бяха подозирали. Вървяха през остатъка от деня и до късно през нощта, а рано на следващия ден се озоваха сред обширната тревиста равнина, която бяха съзрели по-рано вчера.

През тази земя нямаше пътища, тъй че поеха през полето, неуверени в точната си посока. Някак бяха се отдалечили по на юг, отколкото бе по вкуса на Фемандерак.

— Има път от Станлоу, по който прекосих две трети от разстоянието до уайдузите — обясни той. — Когато не знаех накъде съм се отправил. Него търся сега.

Лийт не отговори, събирайки енергия за прескачането на малък поток. Двамата го прецапаха шумно, сетне се изкатериха сред горичка.

— Насам! — отекна вик нейде отдясно.

Лийт замръзна. Фемандерак реагира първи, грабвайки го за ръката и повличайки го наляво:

— Тичай! Бързо!

— Притиснете ги! — долетя друг глас, този път от лявата им страна, много по-наблизо. — Не може да са стигнали далече.

Фемандерак завъртя Лийт и двамата бързо се отправиха към ручея. След миг стояха на върха на брега, ала пътят им бе отрязан от трима мъже, застанали сред водите. Един от тях вдигна глава, видя ги и нададе вик. В този миг друга група с извадени мечове и ножове се появи от дърветата.

— Няма да се върна в Адунлок, няма да ме хвърлят в онази пропаст — изсъска отчаяно Лийт.

— Виж ти, виж ти, какво си имаме тук? — рече един. — Два елена попаднаха в капана. Но що за елени са тези? Глупави уайдузки елени, ако се съди по облеклото им. Не знаете ли, че не е безопасно да пасете из равнините?

Гласът му имаше грозни оттенъци.

Лийт не можа да разбере значението на думите на мъжа, ала Фемандерак заговори.

— Ние не сме уайдузи, макар да сме облечени в техни дрехи. Избягахме от Адунлок и търсим закрила при трейканците. Какви сте вие?

— Ние сме трейкански ловци от Инч Чантър — отвърна мъжът. Околните се отпуснаха и свалиха оръжия. — Помислихме ви за елени — глупави, шумни животни — ала вие не се оказахте нито елени, нито уайдузи. Избягали от Адунлок, думаш? Доста смелост се иска за това.

Чернокосият мъж се обърна и поговори с другаря до себе си.

— Ето какво — рече, обръщайки се към двамата младежи. — Ние преследвахме два елена и трябва да ги уловим. Вие ще останете тук, а Крийн ще ви пази. Ще се върнем до най-много два часа. Тогава вие ще дойдете с нас и ще разкажете историята си в Инч Чантър. Съгласни?

Лийт погледна към Фемандерак:

— Какво друго ни остава?

Лийт и Фемандерак придружиха трейканските ловци във втората каруца. Първата бе натоварена с труповете на два рогати елена, очевидно голям улов за тези места. Ловците се шегуваха за късмета, донесен им от чужденците.

Въздухът бе горещ и сух, спиращ всеки опит за по-сериозен разговор. Изцеденият Лийт се сви на дъното и се опита да отпочине, приспан от клатушкането на колата и равномерното чаткане на копитата.

Когато се събуди в късния следобед, въздухът бе още по-горещ. Никога не бе изпитвал подобна жега. Каруцарят си свирукаше и пееше весело под съпровода на конете, докато друг крачеше край него, свирейки на странен инструмент, който ту разтягаше, ту свиваше. Зад колите вървяха повече трейканци, отколкото бе имало в ловната дружина, очевидно всички работещи из полята се бяха присъединили към процесията. За момент Лийт бе объркан, до залез оставаха поне два часа, ала тогава Фемандерак го потупа по рамото и посочи назад.

На север се издигаше заплашителен облак, равностоен противник на онзи, който бе довял сняг в Брейданската пустош. Гигантът бавно се разстилаше към тях. Надвисваше над полетата, протегнал черни пръсти, и отпусна търбух над Клоувънхил.

— Читава буря се задава — отбеляза един от крачещите до каруцата.

— Кога ще се разрази? — поинтересува се Лийт.

— Има още време. Да се надяваме, че ще стигнем Инч Чантър, преди бурята да ни застигне.

Неколцина от ловците изръмжаха съгласието си.

— Що за оръжие е това? — запита луничаво хлапе, сочейки към арфата на Фемандерак?

Философът се изсмя:

— Това не е оръжие — отвърна той, — а музикален инструмент.

Очите на момчето се разшириха:

— Как работи?

— Нека ти покажа. Просто дърпаш струната… ето така… сега прокарваш пръст по струните… Как ти се струва?

Питането му бе излишно, момчето се смееше от удоволствие.

Фемандерак нагласи арфата и засвири в тон с тропота на копитата върху камъка. Лийт затаи дъх, ала сега звукът не бе усилен многократно от околните стени и за известно време младежът остана разочарован. Ала изкусният ритъм постепенно го заплени и той започна да си тактува по дъските.

Музиката привлече хората и те се насъбраха около каруцата. Един от мъжете започна да пляска с ръце и подкани останалите да се присъединят към него. Младолика жена извади от раницата си изящен струнен инструмент и също засвири. Каруцарят продължи да пее, песента му сторила се на Лийт по-скоро поредица от звуци, а не думи.

Когато наближиха хълма, върху който се намираше Инч Чантър, около каруцата имаше насъбрано значително множество, придърпвани от нотите. Ала бурята ги настигаше и могъщ пукот на гръм заглуши певеца. Музиката храбро продължи за около минута-две, ала нов, още по-силен гръм ги накара да се втурнат към градските порти. Не закъсня и трети, последван от светкавица. Фемандерак спря да свири.

— Не мога да се меря с това — викна той.

Задуха силен вятър, разрошващ коси и прегънал крайградските върби. Пореден екот разтърси земята, трополил за около минута. Започнаха да падат едри дъждовни капки, първоначално нарядко, но усилващи валежа си все повече и повече, преминавайки в порой. Дордето колите се дотъркалят в града, всички бяха измокрени до кости.

Манум се опитваше да насърчава бегълците с храбри думи, за да поддържа духа им. Ала бяха невъоръжени, а уайдузите вече се намираха само на няколкостотин ярда от тях.

— Погледнете! — проплака един мъж, обръщайки се и сочейки с трепереща ръка. — Уайдузите идват за нас! Донесли са със себе си буря, която да докара гибелта ни!

— Не говори глупости! Това е само пролетна буря! — извика в отговор Манум, ала гласът му бе погълнат от рева на тъй мощен гръм, че земята се разтресе. — Напред! Изминахме толкова много!

Ала дори и за неговия ум, практичен и необезпокояван от суеверия, появата на огромния, черен облак зад преследвачите им говореше за носител на гибел, проява на мъст. Уайдузите също го бяха видели, гледката изпълнила ги с храброст, и виковете им долитаха то ушите на бегълците, донесени от силния вятър. Бегълците забавяха крачка, страхът изсмукал силите им.

Тогава бурята стовари цялата си мощ отгоре им, светкавици разкъсаха небето, гръмове отекваха навсякъде около тях. Дъждът метна завесите си върху хоризонта, бързо изместен от едра градушка, принудила преследвани и преследвачи да потърсят защита под наметките си. Гонитбата бе забравена в лицето на страховития небесен щурм. Самотно дърво между двете групи избухна, поразено от светкавица. Ужас изпълни всички, намиращи се в равнината. Градушката се обърна на дъжд, сетне отново заваляха ледени късове — още по-едри — и внезапно някаква лудост обхвана всички. Отчаяните викове на Манум останаха нечути, когато двете групи, загърбили всяка друга мисъл, освен собствената си безопасност, се пръснаха из полето, търсейки каквато и да е сушина.