През лицето на света

Глава 11 Водовъртежът

Пътниците скоро забелязаха, че Перду не ги води по права линия. Вместо това те криволичеха на всеки сто ярда, като че търсеха нещо.

— Опитвам се да открия дирите на брудуонците — обясни гидът им. — Вождът вярва, че са се отправили в тази посока след нападението… А, ето! — възкликна той. — Спипахме ги. Да се молим Куали да задържи снега за няколко дни.

За пътниците не представляваше проблем да следват пъртината. Дори Лийт можеше да се справи без чужда помощ. По-трудно бе да предположат накъде вървят. За всички, с изключение на Перду, който познаваше тайните на пустошта, слънцето бе техен единствен ориентир. Очевидно се отправяха на изток, следвайки приблизителната посока на Западния път, заровен под футове сняг. Следобед огромни облаци се струпаха отляво, но бяха отвени от топъл южен вятър.

— Надявам се този вятър да не се задържи — промърмори Перду. — Снегоедът ще направи пътуването ни невъзможно. Това е пролетен вятър, не би трябвало да духа по това време на годината.

И не след дълго, сякаш в отговор на молбите му, вятърът утихна. С падането на нощта въздухът бе спокоен, а небето безоблачно.

— Тъй, сега ще разрешим нещата веднъж завинаги — обяви хауфутът. — Не ще водя разединена Компания. Или вие, братовчеди, ще разрешите споровете си, или ще бъда принуден да отпратя един от вас.

— И аз зная кой ще бъде това — прошепна Кърр, без да се обръща към никого, ала достатъчно високо, та всички да чуят.

Компанията седеше край малък огън, наръчкан пред изненадващо голямата шатра, неочакван дар от вожда на фенните. Перду и Фарр седяха разделени от пламъците, вглеждайки се един в друг с гневни очи. Близо до Фарр стоеше хауфутът, скръстил ръце на гърдите си.

Фарр прие предизвикателството.

— Много добре. Пределно ясно изразих чувствата си относно лозианите, но никой не желае да ме изслуша. Обаче не моите чувства са от значение. Преследваме четирима брудуонци през пустошта, а какво са брудуонците, ако не врагове на истинските фалтанци и на Най-възвишения? Не сме ли изпратени на мисия от самия Най-възвишен? Ако да, то трябва да се пазим чисти, неопетнени от онези, които са загърбили Най-възвишения в Долината! Страхувам се, че ако се събираме с лозианите, или с онези, които са били сред тях, ще изгубим чистотата си и вече не ще можем да служим на Най-възвишения. Не виждате ли? Аз ли съм единственият вярващ сред нас? Казвам, че братовчед ми трябва да се покае за живота си сред лозианите, да се отрече от нечистокръвното си семейство и отново да бъде посветен сред Първородните. А ако не иска да го стори, да ни остави и да се върне при лозианските си приятели.

— Що за религия е това? — провикна се Перду, изправяйки се и взирайки се в братовчед си отвъд огъня. — Не и тази, на която ни учеха като деца. Да, ние сме Първородните. Да, предполага се, че сме били избрани от Най-възвишения за Негови специални люде. Но какво стана с прошката? Къде отиде търпимостта?

— Да, какво за тях? — изкрещя Фарр в отговор. — Щеше ли да проповядваш търпимост на поробените от Рушителя фалтанци по време на брудуонската окупация преди хиляда години? Щеше ли да молиш Първородните да простят на мъчителите си? Ако да, то щеше да бъдеш екзекутиран като предател — и с право!

— И откога си станал тъй набожен? — не му остана длъжен Перду. — Като дете използваше името на Най-възвишения само за богохулства. Убеден ли си, че религията ти не е просто наметка за собствените ти нищожни омраза и страх?

— Страх? От никого не се страхувам! Враговете на Най-възвишения са и мои врагове и двамата с брат ми ще ги заловим. И ако благословията и волята на Най-възвишения са изписани на звездите, тогава ще следвам тази воля, ще изловя всички негови врази, независимо дали живеят в колиби, пещери или шатри и ще ги унищожа!

Заплахата в думите му не можеше да бъде по-очевидна и Фарр скочи на крака, приготвяйки се за бой.

Внезапно, без привидно да се движи бързо, Хал застана сред тях.

— Затворете очи за миг — каза той, обръщайки се към Компанията. — Представете си, че отново се намирате в палатката на вожда. Огледайте се. Там майка е оголила гърда и кърми детето си. До нея млад мъж приготвя копието си за утрешния лов. Мъж и жена раздигат масата. Вождът се оглежда и сърцето му се изпълва с щастие и гордост от уменията на хората му. Вгледайте се добре. Какво виждате? Животни ли съзирате — или хора?

Настойчивостта на погледа му накара всеки от членовете на Компанията да се замисли над въображаемата сцена, която им бе описал.

— Животни или хора? — повтори Хал, притегляйки в погледа си пътниците.

— Хора — рече хауфутът, желаещ да успокои нещата.

— Хора — съгласи се Стела.

— Хора са — заяви Лийт.

Един по един и останалите се съгласиха — с изключение на Фарр, който не поглеждаше директно към сакатия младеж.

— Тогава се отнасяйте към тях като към сродници, точно както те се отнесоха към вас — каза Хал. — Иначе с поведението си признавате, че те са повече хора от вас, което обезсмисля всякакви дискусии за Първородни и лозиани.

Перду изгледа сакатото момче с благодарност.

— Как се казваш? — запита той. Хал му отговори. — Твоите родители ли са заловени от брудуонците? — Хал кимна. — Тогава имам още една причина да желая преследването ни да се увенчае с успех — мъжът се усмихна топло. — Ако и техните сърца са тъй достойни, определено си заслужават да бъдат спасени.

Последвалите дни бяха истинско изпитание за Компанията. Макар да бяха добре облечени, определено с по-дебели дрехи от жилавия си гид, не чувстваха студ единствено вечер, когато се свиваха край огъня. Краката ги боляха, очите ги боляха и сърцата им също се присъединиха към болката, когато ден след ден следите продължаваха да се простират пред тях, а от врага нямаше и следа. Времето се задържа тихо и приятно, и Компанията бродеше сред застиналото спокойствие на свят, изглеждащ плашещо лишен от живот. Не се виждаха никакви животни: никакви птици, никакви елени, никакви дву- и четирикраки живи твари. Само бледото синьо небе, заслепяващият сняг и безкрайните следи.

— Нищо ли не живее сред пустошта? — запита хауфутът Перду следобеда. — Със сигурност някакви животни трябва да живеят тук поне през лятото? Къде отиват при падането на снега?

Перду отвърна на главатаря, като го отведе до недалечен храст, който всъщност представляваше недорасла ела, не по-висока от коляното му.

— Погледни — рече той, посочвайки към дупка в снега. — Тук живее някакво малко животно, вероятно полевка. Под нас, под снежните преспи, полевките и други малки животинки си проправят тунели. Там е по-топло и си живеят спокойно през зимата. Показват се рядко, защото студеният вятър бързо може да ги вледени. Или да станат плячка на бухали, или лисици, или вълци.

— Вълци? Тук в пустошта? Защо не сме ги видели?

— Ще ни отбягват заради Уайзънт. Но не си ли виждал следите им? Виддата е осеяна с животински следи. Ала не си се научил да ги виждаш по начина, по който един фенни ги вижда. Или може би виждате само следите на враговете си?

Хауфутът кимна уморено. Бе започнал да забравя как изглежда непокритата земя. Къде бяха тези брудуонци?

Глад. Умора. Болка. Страх. Студ. Манум знаеше, че смъртоносната комбинация от тези фактори го убива. Имаше енергия колкото да повдига единия си крак и да го поставя пред другия. Поне безкрайното разпитване и измъчване от страна на заловилите беше спряло, тъй като всички — угнетители и угнетени — се съсредоточиха над оцеляването. На Манум се струваше, че студът вече се е превърнал в част от тялото му, че ледени късове са заменили костите му, че плътта му се преобръща в камък. Призоваваше го жестоката смърт на глада и студа и той не разполагаше с волята да се противопостави на повика.

Ден след ден следваха летния път през зимните бели поля. Задигнатата от жертвите на брудуонците храна бе почти привършила, а с нея се стопяваха и шансовете за оцеляване в пустошта. Защо просто не ни убият, та да се свърши? Повече храна за тях, по-бързо придвижване, шанс да се измъкнат живи от пустошта. Какво ги кара да държат пленниците си живи, рискувайки собствения си живот? С какво е толкова важно това тайно оръжие, прословутата Десница? За стотен път Търговецът прехвърляше тези неща из ума си. Ще ми се да останех жив достатъчно дълго, за да узная!

Сега пък какво? Манум се изтръгна от размишленията си и вдигна глава. Нещо не беше наред. Бяха спрели в дъното на широка, плитка долина и брудуонците, с изпити лица и очевидно също страдащи от глад, се впуснаха в обсъждания на известно разстояние от вързаните си пленници. В уморено, тихо единодушие, тримата се отпуснаха на земята. Брудуонците или не забелязаха, или бяха прекалено заети, за да ги санкционират.

Обсъжданията им скоро прераснаха в спор, надигнаха се заплашителни гласове. Може би негодуват срещу предводителя си, с надежда си помисли Манум. Може би това е бунт! Жестове бяха отправени към тях, докато спорът продължаваше с неотслабваща сила. Зад тях конете, само кожа и кости, неспокойно пристъпваха при непознатия, притеснителен звук на гняв в гласовете на господарите им. Най-накрая бе взето решение и докато тримата заловени гледаха с ужас, брудуонците се обърнаха към тях, сетне извадиха закривените си остриета от ножниците. По даден от водителя знак, четирите сиви фигури се отправиха към безпомощните затворници.

Докато брудуонците се приближаваха със сурови лица, Търговецът умишлено се извърна, очите му минавайки покрай ужасеното, ококорено лице на Парлевааг, за да се спрат на потрошеното лице на обичната му Индретт. Тя не можа да намери сили да се усмихне, ала топлината в очите й бе достатъчна за Манум и той отново се влюби в нея. Седяха, опивайки се от вида си, както в онази нощ в двора на Раммр, като че протеклите междувременно години бяха отхвърчали настрана, като че въжетата ги нямаше, като че след миг нямаше да бъдат посечени. В този момент, в настъпилия край, той мислеше само за нея и как всичко си е струвало.

На деветия ден след отпътуването от лагера на фенните, Компанията прекоси Брейданската пустош. Докато пресичаха хребета на последното възвишение, пред тях се изправи масивното тяло на първия от Братята. Хълмовете на пустошта отстъпваха на падина, която отиваше надясно, преливайки в широко, дълбоко дефиле. Следите завиваха натам.

— Това е долината на река Траелл — възкликна Перду. — Западният път продължава по далечния бряг на реката. Ала и път, и река сега са покрити от този прокълнат сняг!

— Вижте! — каза Фарр, сочейки надолу към долината. — Там, на другия склон. Какви са тези черни петна?

Перду огледа долината пред тях, заслонил очи.

— Вълци — отвърна. — Дебнат нещо, виждате ли, по-надясно, там на дъното. Нещо лежи на снега.

— Може да са Манум и Индретт! — провикна се Кърр, изразявайки страха си пред всички. — Трябва да сторим нещо!

Перду пришпори Уайзънт напред и Компанията затича надолу по склона. Щеше да мине на косъм. На срещуположния склон вълците се спускаха бавно, дебнейки жертвите си, все още неподозиращи за вълненията отсреща. Компанията се втурна към неподвижните форми в дъното на долината, изстисквайки всяко мускулче. Перду и турът започнаха да набират преднина пред останалите. Може би щеше да се добере там преди вълците.

Ала глутницата се бе приближила до плячката си. Перду извика, за да привлече вниманието им, но духащият нагоре по долината вятър отнесе гласа му далеч от вълците, съсредоточили се изцяло върху предстоящото пиршество. Зад него останалите търчаха, падайки и ставайки, с пламнали от студения въздух дробове. Хауфутът спря, изтощен. Точно пред него Кърр също бе застинал. Зад тях Хал наблюдаваше надпреварата. Не можеха да сторят нищо. Лийт и Стела затичаха към дъното на склона, един до друг. Пред тях Сторрсенови се бяха хвърлили напред. Перду почти бе стигнал дъното.

Ала вече бе твърде късно. Ръмжащите вълци се нахвърлиха върху налягалите по снега тела. Минаха пет, десет, двадесет секунди. Лийт не можеше да гледа. Сетне Перду и Уайзънт нахлуха сред сцената на смърт и огромното животно пръсна вълците във всички посоки. Те се събраха на противоположния склон, несклонни да изоставят храната си, ала знаейки, че не могат да нападнат неимоверно мощния тур. С ръмжене и джавкане те наблюдаваха как членовете на Компанията един по един пристигат, за да се взрат в окървавения сняг. Остатъците от вълчата плячка лежаха мъртви. Лийт преброи. Един, два, три, четири. Четири брудуонски коня.

— Не може да са много напред! — провикна се Перду, когато другите се събраха край касапницата. — Тези коне не са били мъртви дълго!

— Може би вълците са ги убили — предположи Лийт.

Мъжът от племето на фенните поклати глава.

— Не. Видяхме ги да лежат на земята, преди вълците да ги докопат.

По това време Кърр бе успял да си поеме дъх:

— Не знаем колко дълго са лежали на снега, преди вълците да ги надушат. Брудуонците може да са на мили разстояние.

— Малко вероятно — не се съгласи Перду.

— Вижте — каза Фарр, докато посочваше един от труповете. — Тази рана не е прясна като другите. Може би удар с меч?

— Какво означава това? — запитаха в унисон два или три гласа.

— Изглежда брудуонците са убили собствените си коне. Погледнете, този кон също има подобна рана.

— Но защо им е да правят това? — запита невярващо Кърр.

— Вгледай се по-внимателно — настоя Фарр. — Тези животни са живи мощи. Изненадан съм, че изобщо са оцелели толкова навътре в пустошта! Но очевидно не са могли да вървят нататък. Предполагам, че конниците не са могли да понесат конете им да страдат от дълга и мъчителна смърт. И са ги убили.

— Може и да си прав — изръмжа Кърр. — Може би.

Фарр се обърна към останалите.

— Кръвта в по-старите рани е засъхнала. Тези коне са мъртви от часове, може би някъде от вчера.

— Не зная как са го сторили — заяви хауфутът, — ала брудуонците съумяват да поддържат преднината си, дори без да използват снегоходки, гид или тур. Що за магия ги подкрепя?

По-възрастният от Сторрсенови се изсмя.

— Никаква магия! Спомни си, че не трябваше да използваме снегоходките през последните три дни. И те също не са имали проблеми да вървят по толкова стегнат сняг. Движели са се бързо, не ми се мисли какво е причинило това на пленниците им.

Кърр се обърна към мястото, където стояха Лийт и Хал, ала те вече не бяха там. Видя ги на известно разстояние, Хал обгърнал окуражаваща ръка около Стела. Разочарована заради конете, най-вероятно.

— Трябва да отпочинем — рече хауфутът. — Търчането по нанадолнището ме изцеди.

Той приседна на раницата си.

Фарр раздразнено размаха ръка във въздуха.

— Не можем да чакаме! Трябва да продължим! — никой не отговори. Ръката му се отпусна. — О, какъв е смисълът? Как изобщо можем да ги настигнем, жалка сбирщина от старци, дебелаци, сакати и дечурлига? Дайте ми половин дузина планинджии и за нула време ще ги настигнем тези брудуонци!

— Погледнете — продължи той с искрен глас, — колко още могат да понесат онези деца? Вижте момичето — грохнала е. Комуто е хрумнало да я поведе с вас, е сбъркал в преценката си! Погледнете Хал кьопчото! Не казва нищо, ала се мъчи да не изостава. Ами другото момче? Та него го е страх да се събуди сутрин! Каква полза от него, когато най-накрая сгащим врага в ъгъла? Ако изобщо ги настигнем? — Той забиваше периодично тоягата си в снега, подчертавайки думите си.

— Изглежда си забравил Долината на отдиха — промърмори Кърр мрачно, но Фарр не му обърна внимание.

— Време е да пратим слабите у дома — заключи той. — Пуснете ги да се върнат при фенните с гида ни. Тогава воините ще довършат работата.

Никой не отговори. Кърр се задушаваше от гняв и това му отнемаше дар слово. Хауфутът, по-спокоен и по-дълбокомислещ, съзираше истината в думите на мъжа от планините. Как можеха старите, слабите и незрелите да имат някакъв шанс срещу опитни бойци като брудуонците? Той въздъхна. Разполагаше само с думи.

— Тук сме, защото всекиму от нас е било отнето нещо — приятели, семейство, гордост. Само мощ не ще ги възвърне. Не можем да се надяваме да надвием онези мъже с груба сила. Ала на стари нозе крачат опитът и мъдростта, а на млади нозе вървят ентусиазмът и желанието. Ако не се отказваме, тези неща ще надвият грубата сила.

— Красиви думи — подигра се Фарр, — обаче не значат нищо.

— Ще видим — бе отговорът. — Достатъчно засега. Ако възнамеряваш да продължиш и нападнеш враговете сам, тъй да бъде. В противен случай продължаваш по нашия път. Ала не още! — додаде. — Не и преди да сме отпочинали!

Почивката се превърна в нощувка. Пътниците се изкатериха донякъде по близкия склон, бдейки за вълците; през нощта чуваха ръмженето им, докато се боричкаха за месото. На сутринта от конете бе останало малко.

Лийт стана рано и се отправи към реката, за да събере по-мек сняг за стопяване в питейна вода. Докато копаеше през твърдия горен слой, до ушите му достигнаха гласове от другата страна на нисък хълм.

— Откъде си взел това? — попита единият глас.

— Не е твоя работа! — сопнат отговор.

— Знаеш, че не ти се отразява добре — каза първият глас. — Не можеш ли да оцелееш няколко дни без него? Разочароваш ме.

— Нищо работа! — протестира вторият глас. — Просто колкото да ми стигне за деня, само от толкова имам нужда.

Лийт затвори очи. Тези гласове звучаха познато…

— Какво всъщност е това?

— Опитай!

— Блях! Отрова! Със сигурност не си го донесъл от вкъщи?

— Не, от фенните го взех. В замяна на кожената шапка.

— Глупак! — долетя язвителният отговор.

Братята Сторрсен! Лийт си припомни шапките им от меча кожа и осъзна, че не ги бяха носили от Торрелстроммен. Но за какво говореха?

— Знаеш какво ти причинява! — продължаваше конското. — Предполагам си пълнил манерката и в Уиндрайз?

Не последва отговор, тишината бе достатъчно потвърждение.

— Смятах, че си се отървал, но виждам, че съм се лъгал. Дай ми манерката.

— Остави ме на спокойствие! Нищо ми няма! Имам нужда от нещо, след като татко е мъртъв… след малко ще ми мине! Моля те, моля те, остави ме!

— Не искам да се караме. Но въпреки медените си думи няма да си от полза никому, ако продължаваш да се наливаш с това. Зарежи го.

Кой глас на кой брат принадлежеше? Лийт не можеше да бъде сигурен. Започна да се надига покрай ръба на хълма, надявайки се да надзърне, но докато достигне до мястото, където бяха говорили, то беше празно.

По-късно същия следобед Фарр помоли останалите да спрат. Бе поставил ръце пред очите си, от които се стичаха сълзи.

— Съжалявам — рече той, — но почти нищо не виждам. Очите ме болят.

Перду поклати глава.

— Мот щеше да предотврати това — каза. — Сега ще трябва да дадеш почивка на очите си.

Той откъсна парче плат от една от ризите си и превърза очите на Фарр. Той не се възпротиви, по-скоро изглеждаше засрамен. Перду го накара да седне на гърба на Уайзънт и през следващите два дни, докато зрението му се възстанови, Фарр яздеше крачещия тежко звяр. Лийт го наблюдаваше как седи сляпо. Останалите бяха убедени какво е причинило загубата на зрението му, ала Лийт си припомни слепотата на лулеанския пияница. Май Фарр има проблем с пиенето. Само това ни липсваше.

Последвалите дни бяха тихи, без следа от брудуонците. Линията на Западния път се спусна стръмно надолу в долината на Траелл, дълбок прорез в хълмистата земя, простиращ се на югоизток, където реката се вливаше в Клюфа. От дясната страна се издигаха преградите на Брейданската пустош, а отляво се изтягаха огромните, масивни туловища на Братството. Отне им три дни да оставят първия от тези хълмове зад гърба си, само, за да бъде заменен от друг — още по-голям — сетне трети. Снежната покривка постоянно изтъняваше и на осмия ден в долината Компанията видя края й. Зад тях се простираше безкраен сиво-бял простор, пред себе си виждаха зеленина за пръв път от седмици. Река Траелл шумеше, освободена от ледените си окови, а вляво от нея крачеше Западният път, тясна просека в полите на Братята. Насред снега и леда растяха туфи зелена трева, върху които Уайзънт радостно се нахвърли.

Траелл бе шумна река, енергично блъскаща се от бряг на бряг, докато фучеше към низините. Ала Компанията не можеше да бъде в крачка с нея. Изсъхналият крак на Хал го болеше и двамата с хауфута се редуваха да яздят тура, докато останалите уморено кретаха край тях. Краката на Лийт бяха налети с олово, гърбът го болеше от раницата. Храната им намаляваше, а те не можеха да пасат като Уайзънт. Колко още можем да пътуваме? Лийт се чудеше.

Стигнаха неназовано поточе, което се спускаше отляво, присъединявайки водите си към тези на Траелл. Отвъд въпросното поточе лежеше четвъртият, последен Брат и в далечината Лийт можеше да различи дървета далеч под нозете им. Там Великите северни гори се простираха в безкрайността. Траелл се гмуркаше сред горите след поредица стръмни бързеи и водопади, тясно гърло, през което се бе оказало невъзможно да се построи друм. Затова Западният път завиваше наляво, следвайки потока между по-ниските склонове на третия и четвъртия Брат.

Пътниците прекараха още четири дни из осеяната с камънаци долина. Изглежда постоянно изоставаха на един ден път от враговете си: изкусително близо, ала не достатъчно, за да ги зърнат. Всяка нощ лагеруваха край вчерашното брудуонско огнище. Времето рязко се влоши, първо дъжд, а сетне и сняг немилостиво се заизсипваха отгоре им. Вятърът фучеше от изток, леден и жесток. Вкочанени пръсти тромаво опипваха наметала и закопчалки. Кожи биваха увивани по-плътно около лица и ръце. Фарр измъкна характерната си шапка, за да предпази ушите си. Уайра, комуто студът изглежда не правеше впечатление, остана гологлав.

Раната на Стела, придобита при сражението в Долината на отдиха, започна да я боли от студа. Първоначално болката бе притъпена, но постепенно стана нетърпима и момичето отново потъна в себе си. Мислите за очакващото я у дома я подтикваха да продължава по обгърнатите с мъгла склонове, с болящо рамо и треперещи от усилие крака, с наведена глава, поставяйки единия крак пред другия. Монотонността притъпи ума й, та на моменти не можеше да се сети защо крачеше из тази долина. Туп, туп, туп. Тя си мислеше за горещите летни дни преди две години, когато бе седяла в сянката на Дъба с приятелите си, лапнала стръкче трева, без никакви грижи, убивайки времето в безобидно клюкарстване. Туп, туп. Нахлувайки в кухнята, греейки ръцете си на огъня в студеното зимно утро. Туп, туп, туп. Събуждайки се в утрините на отвратителното лято с гадното усещане в стомаха, че времето е хубаво и Друин отново ще довтаса. Лежейки в леглото, представяйки си как по вратата проехтява ужасното потропване, лигавенето на родителите й, мигът в който не можеше да отлага повече и трябваше да се яви. Туп, туп, туп. Сграбчена като в менгеме, показвана наляво-надясно пред приятелите му като някаква нова играчка. О, Най-възвишени, защо не можеше да бъде Уайра? Ох! Стела стъпи накриво върху един камък и тежко се строполи на земята. Силни ръце нежно й помогнаха да се изправи. Тя се обърна благодарно: беше Фарр. Тя му благодари, докато се отупваше, сетне затвори очи и си представи, че е бил по-младият му брат.

Отново светът й се стопи до измеренията на тесния, сив друм пред нея, ала не за дълго. Внезапно се блъсна в Лийт. Всички бяха спрели. Тя повдигна очи.

Бяха стигнали върха на обсипана с камъни долина, широка вдлъбнатина със стръмни склонове и равно дъно. Стените бяха гладки — с изключение на огромните белези, които сякаш някой гигант бе прорязал с кремък. Навсякъде имаше камънаци, като захвърлени по залез-слънце играчки. Насред дъното имаше езеро с мътна сиво-зелена вода, в което плуваха ледени блокове. На известно разстояние от езерото, в другия край на каменистата долина, се издигаше стена от лед. Това бе Стиггесбрийн, Искелелвата, прословутата източна ледена река. Нагоре, нагоре се взираше Стела, проследявайки Стиггесбрийн към източника й, отвъд ледения водопад и морените в мъгливата далечина. Там следобедните мъгли закриваха гледката; но докато гледаше, облаците се разнесоха и за миг пред погледа й се разкриха огромните заснежени планински върхове, пронизали въздуха привидно отделени от земята: извисяващите се укрепления на Челюстната планина. Сетне мъглите отново се завихриха и величествената гледка изчезна.

— Не си и бях помислял, че ще дойдем чак дотук — каза замечтано Кърр, без да се обръща към никого конкретно. — Тук е сърцето на Фирейнс, тук са нейните кости. Ала какво се е случило? Не си я спомням така. По-рано Стиггесбрийн изпълваше тази дален, тази хлътнатина; стигаше непосредствено до Западния път, а сега се е отдръпнала нагоре по долината и е оставила това езеро на свое място.

С преливащи от въпроси очи, хауфутът отиде до фермера.

— Какво искаш да кажеш с това, че преди не е било така? Бил ли си тук по-рано?

Изтръгнат от мислите си, Кърр сведе очи.

— Всъщност да, бил съм.

— Тогава защо не ни каза?

— Не мислех, че ще е от полза. Бе само веднъж, когато бях млад — преди повече от петдесет години. Пътувах от изток към запад, от Плоня към Фирейнс. И беше насред лято, така че условията бяха съвсем различни.

— Можеше да го споменеш! Защо го пазеше в тайна?

— Не е свързано с пътуването ни, казах ти! — сопна се възрастният мъж. — Не мислиш ли, че ако го смятах за важно, нямаше да кажа?

Междувременно всички се бяха насъбрали около двамата.

— Да, но… ето ни насред нищото, никой не знае какво да очакваме — и тогава откриваме, че си бил тук и преди! Дори само да ни беше казал колко дни ще ни отнеме да прекосим проклетата долина, щяхме да разпределим почивките си и може би… Не знам — разбушува се хауфутът. — Кърр, объркан съм!

— Някои неща са лични — отвърна старецът. — Тъй или иначе не си спомням колко ни отне да преминем долината през лятото — със сигурност е било доста по-бързо от зимно време. За какво е цялата тази бъркотия? Нямаш ли ми доверие?

— Не, не става дума за това… Не знам! Може би вървяхме прекалено дълго. Вероятно защото се чувствам отговорен за всички ви, а ние сме насред пустошта, на стотици мили от дома и се чувствам излишен. Не мога да ви защитя. Не мога да ви нахраня. Не мога да облекча болките и страданията ви. Не мога да ви обещая успешен завършек на пътуването ни. Мога да обещая само мъчителна борба, ужасна смърт и ранен гроб!

Той приседна на един голям камък и отпусна глава в ръцете си.

— Може би ти трябва да поведеш Компанията — изстена хауфутът. Вдигна глава към стария фермер. — Тъй или иначе го правиш. Познаваш пътя, реагираш бързо. Вземи останалите със себе си, спасете Манум и Индретт. Аз ще ви чакам тук.

Кърр седна до него, отпращайки останалите с жест.

— Хайде сега. Познавам те от години. Никой друг не би могъл да поведе групата. Я ме погледни! — Той се изсмя грубо. — Само да си отворя устата и вече съм обидил някого. Казвам ти, ако останеш тук да ни чакаш, някой ще трябва да отнесе тялото на Фарр Сторрсен обратно в Мьолкбридж, защото няма да отговарям за действията си. Ти ни преведе през Алваспан, Уиндрайз и през долината на Торрелстроммен, през Брейданската пустош и фенните. Ще бъда честен. Аз бих постъпил различно във всеки един от тези случаи и щях да сгреша. Щяха да умрат хора. Отправихме се на това пътуване заради теб, тук сме заради теб, ще продължим заради теб и Манум и Индретт ще бъдат спасени заради теб, а Фалта ще узнае за надвисналата заплаха също благодарение на теб. Бъди смел! Спомни си защо стана хауфут.

Едрият мъж се усмихна слабо.

— Благодаря ти — каза той. — Радвам се, че и ти дойде. Не бих тръгнал без теб.

Кърр изръмжа, сетне се изправи и бавно се отдалечи.

Тази нощ пътниците бидоха принудени да лагеруват край сиво-зеленото езеро. Следващата част от Западния път, каза им Кърр, била стръмно изкачване, сетне се спускала по дълъг склон към могъщата Клюфа — река, по-голяма от всяка виждана от тях досега.

— Дотогава — каза окуражително той, — ще сме достигнали плячката си.

На следващото утро Лийт се събуди рано, много преди зазоряване. Бе време за последния напън, нужното усилие, за да достигнат брудуонците. Лагерът бързо бе раздигнат и Компанията пое на път, докато слънцето започваше да разпръсква бледорозова светлина по небето.

— Небето утром се почервеняло, та фермера предупредило — изрецитира Кърр.

Иззад него Фарр се изсмя:

— Виждал съм много червени утрини да прерастват в прекрасен ден.

— Несъмнено — контрира старецът. — Ала в подобни дни мъдрият фермер държи стоката си близо до подслон.

Започнаха да се катерят по оформената като купа долина. Кърр и Перду вървяха напред, Перду повел Уайзънт, който от своя страна беше поел отговорността за носенето на по-голямата част от багажа. Зад него вървяха Лийт, Хал и Стела, следвани от хауфута. Сторрсенови пазеха гърба им, всеки хванал тояга. Не след дълго достигнаха ръба и моментално земята пред тях се разстла. Неволно спряха, поразени от прострялото се пред тях фирейнско величие.

Скритите само преди ден планини сега се разпъваха. Алената зора подпалваше връх подир връх, простиращи се по протежение на хоризонта. Сняг и камък блестяха на изгряващата светлина. Над тях небето бе обагрено в тъмен пурпур, преливащ в черно; долу подножията бяха забулени в тъмносиня сянка, която служеше да подчертае величието на върховете. Това беше Гросберген, предната линия на Челюстните планини, ако не най-висок, то най-величествен. Вляво се издигаше Тиртинденският масив, Облакободецът, с три върха първенци по височина сред Гросберген. Точно срещу Компанията, издаден малко по-напред, поривисто се издигаше силуетът на Манимерия, самотен остър връх, привидно разсякъл самото небе, чието название на съвременен език означаваше Лунорезец. А вдясно се простираха редиците на Стравантер, Буреносеца, чиито заоблени куполи блестяха с яростен червен пламък. От двете страни на тези върхове се издигаха Челюстните планини, раздрали небесата било подир било. В подобно утро Първородните бяха зърнали за пръв път тези планини и бяха нарекли земята Фирейнс, огнена плащаница.

Всеки от членовете на Компанията поразено наблюдаваше как утринното великолепие бавно изчезва от могъщите върхове, как огънят на зората бива заменен от синьо и бяло. Мъглите вече се събираха в долините и най-десният връх на Тиртинден вече се бе наметнал с ефирен шал. Скоро слънцето щеше да се напие с влага от студените долини и да обвие с нея върховете. Време бе да тръгват.

Сега пътят завиваше на югоизток. Край него се простираха обсипани със сняг хълмове, откъснати от планините вляво. Когато слънцето набра достатъчна височина да огрява лицата им, пътниците бяха изминали няколко мочурливи мили и се бяха озовали в подножието на хълмовете. Пред тях, от лявата страна на пътя, който се виеше нагоре по склона, ясно се различаваше тъмна отвесна линия.

— Улеят — оповести Кърр. — Над хоризонта има езеро. Изтича в реката ей там вдясно — посочи към бълбукащия поток на известно разстояние. — Западният път преди се изкачваше нагоре по това течение. И сега може да се стигне така до езерото, но пътят е в ужасно състояние, а и заобикаля излишно. Много отдавна тук е имало земетресение, свлачище е блокирало езерото и то нямало къде да се оттича. Водата увеличила многократно обема си, докато най-подир открила точката на най-малкото съпротивление — върха на прореза, който виждате в далечината. Мощно се изляла по склона и за един следобед издълбала скалата. За известно време езерото се оттичало през Улея, но впоследствие се върнало към старото си корито. Сега можем да се изкатерим направо по Улея, стига времето да се запази хубаво.

Фарр се изсмя:

— На колко годинки си бил, когато са ти разказвали това? Отнема години да се издълбае такава просека, не един следобед! — той избухна в смях.

Кърр сви и отпусна юмруци безпомощно. Хауфутът се протегна и успокоително постави ръка на рамото му. Очите им се срещнаха. С неимоверно усилие Кърр се обърна към по-възрастния от Сторрсенови и се усмихна.

— Прав си — изсмя се пресилено, — чух тази история като млад. И все пак в планините човек никога не знае.

Хауфутът въздъхна облекчено и свали ръка.

— Затова водите планинджии със себе си — отбеляза Фарр.

Остатъкът от деня и целия следващ ден Компанията прекара на път, опитвайки се да се движи колкото се може по-бързо. Но макар да знаеха, че трябва да са недалеч след брудуонците, така и не им се удаваше възможност да ги зърнат. Друмището вървеше предимно надолу и наляво, виейки се покрай склоновете на хълмовете, приближаващо се дори повече към планините, които оставаха скрити. Тук Западният път бе широк и се пътуваше лесно. Следобеда, в копитото на Уайзънт се заби камък и трябваше да се погрижат за него, което ги позабави. Сега вечерта се увърташе около тях.

— Да продължим ли и през нощта? — обърна се хауфутът към възрастния фермер.

— Не мисля. Бихме могли да се натресем на лагера им. Новолунието и ниските облаци означават липса на звезди, които да осветяват пътя ни.

Пътят се извиваше покрай хълм вляво. Скоро широка река изникна пред очите им. Поне шестстотин ярда деляха бреговете й и макар реката да беше маловодна, с лекота запълваше коритото. Тя бе тъмносиня и се движеше бързо, понесла мощно струите си. Близо до бреговете, водата се завихряше и разпръскваше.

— Клюфа — оповести Кърр. — Прословутата фирейнска река. Ще я последваме сред планините, ако ни се наложи да идем толкова далеч.

Надали, помисли си Лийт. Със сигурност всичко скоро ще е свършило.

Пътуваха само още малко, сетне приготвиха бивака си на известно разстояние от пътя, във вдлъбнатината на един нисък хълм. От лагера си можеха да виждат как реката шурти покрай тях, отправила се на пътешествие сред планините, през Великите северни гори, през огромната празнота на Ланканга, напоявайки плодородните земи на южен Фирейнс и вливайки се в Уодаитическо море, близо до Деркскогенската гора и пристанището Нордвикен петстотин мили на юг.

На следващия ден прекосиха широка, камениста река, която слизаше от Гросберген. Хълмовете започнаха да се приближават, прищипвайки Клюфа от двете й страни и водата течеше пенеста и поривиста. Денят бе мрачен, та за височината на издигащите се от двете страни планини можеше само да се гадае. Далеч пред тях се разнасяше рев, напомнил на Лийт за Глоумския праг, водопадът на Торрелстроммен, само дето тук заобикалящите ги хълмове многократно умножаваха шума.

— Това е Долното ждрело, първият от двата пролома на Клюфа — каза им Кърр. Посочи напред. — Погледнете наляво. Виждате ли пътя? Клисурата е толкова тясна, че проходът е трябвало да бъде изсечен в самата планина. Виждате ли? Пътят си има стена и покрив.

Старият фермер си спомняше правилно. Лийт виждаше бразда, вероятно дълга четиристотин ярда, изсечена в изникнал направо от реката хребет. Приличаше на тунел с една стена, открит към шумящата на сто фута под него река, но инак обгърнат отвсякъде от скали. Лийт можеше само да се възхищава на постижението на строителите.

Западният път започна да се вие нагоре към покрития пасаж. Шумът на изтерзаните води стана по-висок. Лийт погледна надолу, поразен: Клюфа сякаш извираше от самата скала, леейки се от сухо легло! Но когато повдигнеше погледа си, ясно можеше да види в далечината как водата се простира насам. Какво беше това?

Мистерията бе разкрита с поемането по покрития път. Лийт се осмели още веднъж да надникне по стръмния склон отдясно. Там видя могъщата река да се завихря в огромен водовъртеж, водата се движеше все по-бързо и по-бързо, изчезвайки в огромна дупка само за да се покаже като фонтан стотина ярда по-надолу. Камъните между двете места бяха напълно сухи, така че човек можеше да прекоси коритото без да се измокри; макар че подобно дело нямаше да е от полза на пътника, защото друга вертикална стена се издигаше от другата страна на реката. Гледката спираше дъха, звукът бе невероятен; достатъчно силен, изглежда, за да разцепи самата скала. Той се обърна към фермера.

— Водовъртежът — провикна се възрастният мъж. — Едно от чудесата на света.

Лийт не можеше да откъсне очи от гледката.

Тогава вървящият начело Перду нададе яростен вик. Две сиви фигури стояха в края на покрития път! Пред ужасения поглед на Лийт те изтеглиха мечовете си и се отправиха към Компанията.

Пътниците се обърнаха паникьосани. Бяха в капан! Зад тях имаше още две фигури, заплашително размахали мечове. Бяха обградени, без възможност да избягат. Клопката бе съвършена.

Брудуонците бяха на около двеста ярда, вече ускорили хода си.

— Застанете гръб до гръб! — провикна се Фарр. — Изтеглете мечовете си! Нанесете първия удар!

— Не трябва ли да нападнем една от двойките? — запита Кърр със задъхан глас.

— Не! Точно това искат да направим! Нека те дойдат!

— Ела, Лийт! — викна Уайра. — Заедно ще отдадем на тези мъже заслуженото за злите им дела!

Ококореният от паника Лийт го послуша. Извади меча си, жалък на вид в сравнение с извитите остриета на брудуонците. Оставаха само сто ярда! Можеше да види лицата им. Бяха усмихнати.

В този миг нещо се стрелна покрай Лийт и го повали на земята. Уайра изкрещя, сетне изруга. Лийт се изправи навреме да види Уайзънт с покатерилата се на гърба му Стела, който се втурваше към идващите в гърба им брудуонци.

— Тичайте! Тичайте! — изкрещя Фарр. — След нея!

Воините пред тях спряха изумени, сетне се обърнаха и побягнаха от набиращия скорост звяр. Стела пришпорваше огромното животно. Когато то се приближи до враговете, тя се приведе надясно до стената, вкопчена в козината му.

Един от брудуонците се обърна и нанесе удар с меча си. Лийт не можа да види дали замахът му е бил успешен. Уайзънт прегази боеца, отхвърляйки го настрана. За миг брудуонецът се олюля на ръба, сетне с вик падна в реката. Почти мигновено Водовъртежът го погълна. Обезумял, той се опита да се измъкне, ала водата го привлече и Лийт го видя да изчезва в пастта на въртопа.

Уайзънт се втурна към другия воин. Брудуонецът бе попаднал в собствения си капан: нямаше къде да бяга, освен право напред. Огромният звяр се спусна отгоре му. Стела подтикваше животното. То ускори, но не бе достатъчно бързо. С последни сили брудуонецът изскочи от покрития път и се покатери на каменистия склон встрани. Миг по-късно Уайзънт, с все още вкопчилата се здраво Стела, профуча покрай него.

След няколко секунди се появи остатъкът от Компанията, търчейки с всички сили. Лийт се извърна и погледна нагоре. Брудуонецът се бе изкатерил високо на склона, опрял се на голяма скала.

— Внимавайте! — изкрещя Лийт. Компанията спря на място, когато първият камък се стовари на пътя.

— Не спирайте! — провикна се Фарр. — Зад нас все още има опасност!

Бе прав, останалите двама приближаваха, тичайки яростно, отърсили се от шока да видят как един от другарите им потъва в реката. Хал и хауфутът, последните от Компанията, се втурнаха покрай входа на прохода, отбягвайки падащи камънаци.

Пред тях Стела бе съумяла да спре устрема на огромния тур. Тя се обърна, готова да повтори стратегията. След миг Фарр и Уайра я подминаха, следвани от останалите. Лийт наблюдаваше изумен брат си. Хал използваше хромия си крак като патерица, пренасяйки тежестта си напред при всяко опиране на сакатия десен крак. Така той бе само малко по-бавен от хауфута.

Брудуонците спряха, осъзнавайки грозящата ги опасност. Сетне се обърнаха и се оттеглиха по тунела, следвани от другаря си, който бе слязъл при тях. След малко повече от минута се бяха изгубили от погледа.

— След тях! — изрева Фарр.

— Не! — отвърна съчувствено Перду. — Уайзънт е наранен.

На лявата си страна животното имаше голяма зееща рана, простираща се от рамото му. Кръвта буйно течеше. Перду грабна дрехи от раницата си и притича до малък разлив край пътя. Накисна ги и се опита с тях да спре кървенето. Уайзънт не изглеждаше да чувства болка. Пламъкът на битката сияеше в очите му, устата му се пенеше въодушевено.

Уайра се обърна към Стела:

— Това можеше да си ти — каза, посочвайки към животното.

— Но не бях — отвърна младата жена с пламенен блясък в очите.

— Уайзънт и аз им дадохме добър урок.

Кърр поклати глава.

— Удивително! — каза той. — Не можах да повярвам, когато те видях на гърба на онзи полудял звяр. Не бих искал да съм на пътя ти. — Той се изсмя. — Какво те накара да направиш това?

— Не зная — искрено отвърна Стела. — Просто импулс.

Лийт се вгледа в очите й. Съдържаха същия смях, който бе съзрял и в Пиесата на Средозимника. Не бе могъл да ги разгадае тогава, не можеше и сега. Вероятно е храброст, помисли си. Със сигурност аз не бих се опитал да сторя подобно нещо.

Хал извади остра игла и як конец от раницата си. Докато другите стояха на пост да не би брудуонците да се върнат, той заши раната. Отне доста време.

— Ще може ли да продължи пътуването? — Стела запита Перду.

— Ще е нужно нещо много повече от разрез с меч, за да бъде спрян Уайзънт — отвърна той. — Това бе глупаво — добави, но на лицето му имаше усмивка. — Не бих повярвал, че някой различен от фенни би могъл така да язди тур. Но той те харесва, нали?

Стела постави ръка пред лицето на Уайзънт. Огромното животно я близна.

— Да, така е. Аз също го харесвам.

Компанията отново пое напред, този път много по-предпазливо.

— Не можем да си позволим да бъдем изненадани отново — заяви Фарр. — Сега извадихме късмет.

— Късмет? — каза брат му. — Не! Спаси ни решителността на една красива жена.

Той се обърна към Стела и й се усмихна. Тя наклони глава и отвърна на усмивката му. Лийт се извърна.

Прекосиха тунела без повече произшествия. Пред тях се простираше прав отсек от пътя, който бе празен. След няколко изпънати мили, пътят постепенно завиваше наляво, отдалечавайки се от реката. Стените отново се раздалечаваха и реката се успокои; бяха преминали Долното ждрело, а от брудуонците нямаше и следа.

Къде са майка и татко? Какво им е сторено? След като Лийт се бе изправил лице в лице с врага, съдбата на родителите му бе прераснала от мисловни картини в ужасяваща реалност. Подобно на останалите, момчето от Лулеа се бе докоснало до нещо зло и това го бе променило, белязвайки го по подобие на мръсотията от кората на дърветата край селското езерце. Чрез самата близост до брудуонците бе станал някак нечист.

Шест седмици бяха бродили по Западния път и най-накрая бяха видели преследваните от тях воини — макар и за кратко. Бяха изчезнали отново, тъй бързо, както и се бяха появили, за разочарование на Фарр. Никой друг не продума, макар несъмнено всички да искаха да се изправят срещу брудуонците. Лийт се опита да изглежда разочарован, опита се да скрие облекчението, заляло всяка негова частица. Облекчение, но и разочарование, защото вече не съществуваше съмнение в страхливостта му. Страхът от смъртта бе надделял над желанието да види родителите си.

Опита се да усети съжаление, но чувстваше главно лекотата на някой, чиято смъртна присъда е била отложена.