През лицето на света

Глава 20 Последователят

Облаците се раздигнаха, разкривайки сиви небеса, дордето остатъкът от Компанията се отправяше на последната част от пътуването към Инструър. Подириха брод под погледа на навъсения Щефл, отдалечавайки се от сцената на решителната битка с брудуонците. Само тънък димен стълб напомняше за разрухата, заплашила да се разрази по Западния път — и край фодрамските обитатели на левги наоколо.

През първата утрин от пътуването Кърр често хвърляше остри погледи към останалите. Нещо го безпокоеше; не можеше да определи какво точно, макар че дълго и усилено напряга ума си. Начело вървяха Фарр и Перду, чиито превързани десници им придаваха грозно сходство. И двамата държаха мечове в лявата си ръка, остриета насочени в гърба на вързаната фигура, за чието залавяне бяха рискували толкова много. Фермерът мълчаливо отбеляза храбростта на тези суроволики мъже, техни случайни спътници.

Зад тях Индретт и Парлевааг се бореха с тесния път. Кърр бе напълно наясно колко много бе коствало пленничеството и на двете. Лулеанчанката изобщо не приличаше на преливащата от гордост жена, която бе видял в нощта на Средозимника. Плътта се бе стопила от лицето й, оставяйки нявга гордите скули да очертават отблъскваща костеливост. От лявата страна на брадичката й имаше жълто петно, някакъв белег. Множество други белези говореха за по-стари рани, сега в процес на зарастване. Ала най-много страдание носеха очите й: начернени, хлътнали в орбитите, изпълнени със загуба.

Жената от фенните до нея изглеждаше по-добре, макар и тя да бе понесла жестоки мъки. Тя не го показваше, ала Кърр знаеше как се чувства — или по-скоро как не се чувства. Огромната празнота, незапълваемата пропаст, оставена при смъртта на някой обичан, бе нещо, над което старецът не искаше да размишлява.

Стела крачеше сама. Малко бе продумала след смъртта на Уайра; очите й бяха два изпълнени с мистерия кладенеца. Бе заключила вътре в себе си чувствата за битката по склоновете на Щефл с толкова стегнати окови, та Кърр оставаше с впечатлението, че тя изобщо не диша.

Най-отзад вървеше Хал, куцайки по рачешки, за да компенсира за сакатата си дясна страна, без да изостава от останалите. Момчето изглеждаше най-незасегнато от случилото се. Е, може би е малко по-тъжен напоследък, но той винаги е бил сериозен. Както винаги, бе потънал в себе си, говорейки рядко.

Ето какво било. Мълчанието, спуснало се над Компанията — над остатъците от Компанията — бе започнало да му се отразява. Неспирното бъбрене на хауфута, въпросите на Лийт, остроумното красноречие и веселост на Уайра; всичко това му липсваше.

Последвалите дни бяха топли, предизвикали спускането на необичайна за пролетта мараня. Кърр вървеше начело, острите му фермерски очи винаги нащрек за евентуални опасности, макар такива да не се очакваха. Между Виндстроп Хаус и Щефл живееха фодрами, ала тези миролюбиви хора надали щяха да ги притесняват, особено след като лидерът (оказал се нещо като местен крал, бе осъзнал Кърр) им бе предоставил пропуск за безопасно преминаване през фодрамските земи.

Изморената Компания най-сетне достигна Виндстроп Хаус. Възнамеряваха да попълнят припасите си тук, както и да вземат летни дрехи, всичко това осигурено им от щедростта на лидера. Било възнаграждение за по-високата от очакваното печалба от продажбата на първите за сезона кожи, обясни им той.

На сутринта след пристигането си в търговското селище Кърр, Перду и Фарр споделяха умислена закуска. Времето бе започнало да се разваля, силни ветрове придърпваха дъждовни облаци от далечния север. Шибащите дървените сгради суграшица и градушка напомниха на пътниците, че им предстои сезонът на променливото време. Не беше ден за пътуване.

— Не вали сняг, обаче няма голяма разлика — печално рече Перду. — Учудвам се как брегаджиите търпите това.

Кърр повдигна вежди, но реши да замени отговора си с нова глътка бульон.

— По хълмовете на Винкулен става много студено — подчерта Фарр. — Или вече си забравил?

Феннито въздъхна:

— Забравил съм много неща, сред които и разумността. Сега трябва да съм на път към виддата, за да бъда отново със семейството си и вожда. Ала наместо това седя тук, нарушавайки дълга си към фенните, готвейки се да се отправя под ледените късове към град, чието име съм забравил след толкова години. Аз съм глупак.

— Може би всички сме такива — отговори възрастният фермер.

— Ако успеем да прекосим селцата в Трейка, съумеем да се промъкнем покрай прословутите рампартски обирджии и се преборим с бюрокращината на Деювър, може и да стигнем до Инструър. Ала кой ще ни повярва?

— Брудуонецът ни ще ги убеди — на Фарр не му харесваха тези неуверени приказки.

— Запознат съм с Желязната врата — рече Кърр. — Ще ни е нужно нещо много повече от брудуонец, за да я преодолеем. Ще имаме нужда от пари или влияние, а може би и от двете, и то в големи количества.

Навън суграшицата заплющя още по-силно върху закепенчените прозорци и той се намръщи.

— Искаш да кажеш, че трябва да си платим, за да предупредим Съвета на Фалта? Как е възможно това? — Фарр бе шашнат.

— Те не знаят, че носим важно предупреждение. За тях ще бъдем поредните молители, проявяващи претенции към парче земя или дял от наследство. Казват, че в Инструър политиката е изкуството на търпението.

— И защо не ни каза по-рано? — настояваше Фарр, в гласа му се долавяше нещо от старата пламенност. — Ако си прав, то каква надежда имаме?

— Имам връзки в града, хора, които могат да са ни от полза в уреждането на аудиенция.

— Връзки? — рече Перду, объркан. — Прощавай, но какви връзки във Великия град би могъл да има фермер от най-затънтения крайчец на Фалта?

Известно време Кърр разяснява за Часовоите, изразявайки надеждата си, че в Инструър организацията все още притежава известно влияние — ала запазвайки съмненията и страховете за себе си — докато вън градушката бе заменена от студен дъжд.

Бяха прекъснати от двете жени, Парлевааг и Индретт. Жената от Лулеа бе пребледняла и другата я подкрепяше. Двете седнаха тежко на масата.

— Индретт! — възкликна Кърр. — Не изглеждаш никак добре! Какво има?

— Болна съм — дрезгаво отвърна тя. — Простудила съм се.

— Това решава нещата — обяви фермерът. — Няма да продължаваме, докато времето не се оправи и Индретт не се възстанови. На всички ни се струпа много — а на Индретт повече от когото и да било — и имаме нужда от отдих. Така или иначе няма смисъл от бързане. Би било глупаво да си потрошим здравето до Инструър и стигайки там да не сме в състояние да поискаме аудиенция.

— Бих искала да изчакам няколко дни — рече Индретт, усилието от говоренето прорязало болезнени черти по изпитото й лице.

— Възможно е да получим новини за Манум и Лийт.

Възможно е, помисли си Кърр. Ала не е особено вероятно. Храбро, ала глупаво бе впускането в сърцевината на уайдузките земи в преследване на момче, което вероятно е било вече мъртво. И сега сме принудени да се оправяме без опита на Търговеца. Фермерът започна да брои наум: Манум, Лийт, Уайра, хауфута. Колцина още ще изгубим?

Индретт дишаше тежко с безжизнени очи, а Кърр започна да си припомня последните няколко месеца. Спомни си Искелвена и нощта, в която бе пренощувал в разтърсения от бурята дом на Манум. Колко различни бяха изглеждали тези очи тогава — ала несъмнено и неговите собствени също не бяха минали без промяна. За нейно добро трябваше да останат във Виндстроп Хаус седмици наред, събирайки сили, докато тя най-накрая бъде готова да се отправи на остатъка от пътуването — разстояние, не по-малко от вече изминатото досега.

Ала Компанията не можеше да чака. Вече бе изминала година от бягството на Манум от Андратан; кой знае колко време щеше да е нужно за мобилизацията на фалтанските армии? Дали Брудуо вече не стоеше в готовност до Просеката, заплашвайки Фалта с тотална разруха? Или — това бе най-големият му ужас — Манум се е заблудил и прекосяваха света без причина?

Три дни. Повече Кърр не можеше да си позволи да чака. Ако Индретт не бе готова да пътува дотогава, щяха да я поверят на грижите на фодрамите, а останалите да продължат напред. Взел решение, фермерът се отпусна и допи бульона си.

След кратко обсъждане относно съдбата на пленника, Компанията прие предложението на Кърр. Договориха се със собственика на търговския пункт — въоръжен фодрамски пазач, постоянно да бди над брудуонеца. Казаха му, че свирепият пленник е фирейнски престъпник, когото пътниците възнамеряват да изправят пред Съвета на Фалта. Собственикът не изглеждаше особено убеден в историята им, ала с готовност прие парите.

През следващите три дни мъжете разглеждаха наоколо, а жените предпочетоха да останат вътре. Продължаваше да вали ситен дъждец, загубил северния си хлад от дългото пътуване над топлата гора, ала достатъчно постоянен да прокуди от улиците всички без най-дръзките фодрами. Фарр, Перду, Кърр и Хал оглеждаха многобройните сергии с вдигнати качулки, удивлявайки се на разнообразните стоки — и домашни, и екзотични.

В южния край на селището имаше малка борова горичка, край която мнозина от възрастните прекарваха времето си, наблюдавайки неспирната търговия, припомняйки си за времето, когато залагали капани или бродели из горите, въоръжени само с двуостра брадва. Много от тях, помъдрели и беззъби, носеха окачен на колана си мекапал и бяха облечени в удобни за пътуване дрехи, като че очакваха всеки момент да се отправят на път, или се надпреварваха да видят кой по-успешно ще окарикатури фодрамски търговец на кожи. Тук четиримата мъже от Компанията си убиваха времето следобед, слушайки разговорите или просто почивайки си под сушината на дърветата. Често минаваха коли, болшинството от тях натоварени с продукция от близките ферми. Каруцарите си разменяха със старците добродушни закачки, останали неразбрани за членовете на Компанията, тъй като бяха на фодрамски, ала смеха разбираха добре — бяха се запознали с веселостта на фодрамите.

Следобед на третия ден двойка канута спря на брега от лявата страна на пътя и шестима изморени фодрами пренесоха балите си на сушата. Бавно пристъпиха до старците, очевидно доволни от себе си.

— Тези мъже си мислят, че са първите, докарали кожи за сезона — прошепна Фарр на Кърр. — Бас държа.

Фермерът вдигна вежди и кимна.

След няколко мига търговците поклатиха невярващо глави и погледнаха към мъжете от Компанията, към които фодрамските старци сочеха весело. Очевидно търговците не бяха очаквали да бъдат изпреварени и не бяха особено доволни. Един от тях, щъркел с рошава коса, пристъпи до четиримата.

— Чувам, че сте се отправили по Южния маршрут рано пролетес — каза той на общия език, а думите му прозвучаха по-скоро като обвинение, не като въпрос.

Кърр кимна.

— Попаднали сте на началника.

Кърр кимна отново.

— И каква работа имате в земите на фодрамите? — въпросът бе произнесен провлачено, лениво, ала в него се долавяше недвусмислена заплаха.

— Никаква — отвърна дружелюбно Кърр. — Пътувахме към Инструър по Западния път от Фирейнс. Срещата с лидера ви бе от полза и за двете страни, така че ние им помогнахме да пренесат кожите до Виндстроп Хаус в замяна на пропуск да прекосим земите ви.

Смисълът на думите му бе повече от ясен — притежаваха позволение и трябваше да бъдат оставени на спокойствие.

Ала младежът не се отказваше тъй лесно:

— Помогнали? — високо рече той с престорена недоверчивост. — Помогнали? По-скоро пасажери. Бреме.

Фарр гневно пристъпи напред, ала протегнатата ръка на Кърр го спря.

— Мълчи си — изсъска през зъби фермерът. — Опитва се да ни ядоса.

— И успява — просъска в отговор Фарр.

— И как се озовахте тук тъй рано? — продължи младежът, окуражен от струпалите се старци, жадни за развлечение в скучния следобед. — Снега ли прекопахте или литнахте отгоре му? Ние бяхме задържани за една седмица на север.

— Спуснахме се по бързеите на Мосбанк — сопна се Фарр, преди Кърр да го спре. — Не е лошо като за пасажери, а?

Младежът изненадано отстъпи назад.

— Началникът бързеите ли е преминал? — запита той групата старци.

Те кимнаха.

Младежът подсвирна, сетне се обърна кръгом и отиде при другарите си, за да им помогне с товара.

Един от старците заговори:

— Извиняваме се за поведението му. Загуби баща си в бързеите миналата година. Оттогава не е същият.

Обади се друг възрастен фодрамец, играейки си с мекапала си:

— Обаче младокът беше прав за някои неща. Какво правят група западняци по Южния маршрут? И каква работа са имали край Щефл преди няколко дни? Точно по време на набезите на уайдузите. Върнаха се с различни хора от тези, с които потеглиха оттук. Говорете. Кой е мъжът със сивото наметало, онзи, когото държите в плен? Да не сте уайдузки шпиони?

Взираше се в тях с лукави очи, виждайки, че въпросите му са ударили целта.

— Да вървим — тихо каза Фарр.

— Не, трябва да изясним това — отвърна Кърр и си пое дълбоко въздух. Колко от истината беше безопасно да разкрие?

— Навлязохме в Уитвества по Западния път, за да преследваме главорези, отвлекли трима от приятелите ни. По границата на Фирейнс, близо до форт Брумал, срещнахме лидера и тримата му спътници, които ни предложиха да ни отведат до Виндстроп Хаус по пряк път. Оттам се отправихме към Щефл, където устроихме засада на престъпниците и освободихме приятелите си. Един от нас бе убит, уайдузите отвлякоха друг и трети от групата ни се присъедини към лидера ви, за да ги преследва. Ние се завърнахме във Виндстроп Хаус, за да се възстановим, не и без помощта на щедрото фодрамско гостоприемство.

Фермерът разпери широко ръце:

— Лидерът ви пътува седмици с нас. Той се убеди, че ние сме това, за което се представяме. Можете да го попитате, когато се завърне.

— Добре речено! — дойде отговорът. — Да, гостоприемството ни е щедро, за разлика от времето ни. Срамота, че не ни посетихте през есента. Тогава гората е в стихията си. Такива багри!

И разговорът се насочи към шеговити теми, тъй като всеки се стараеше да избягва разпалилото се напрежение.

С наближаването на вечерта, когато четиримата понечиха да си тръгнат, старецът с лукавите очи дойде при тях.

— Справихте се добре със затрудненията — рече той. — Макар да не излъгахте, очевидно не казахте всичко. Виждам, че зад всичко това има някаква голяма история, такава, каквато с удоволствие бих изслушал край огъня под звездите — той се изсмя. — Ала е лесно да се види, че историята още не е приключила. Чувам, че планирате да се отправите на юг към Станлоу и отвъд. Ако просто спасявахте приятелите си, щяхте да поемате обратно на запад. Надявам се един ден да я чуя цялата.

Кърр не знаеше какво да каже.

Старецът се изсмя тихо.

— Фуир аф химин! Вървете с благословията на Най-възвишения!

И преди да успеят да отговорят, той се върна при останалите.

— Това пък какво беше? — възкликна Фарр, почесвайки глава, гледайки как мъжът си говори със събеседниците си.

— Нямам представа — разтревожено отвърна Кърр. — Може би е добре, че потегляме утре.

Все още валеше, ала дъждът бе топъл и идваше от юг. Компанията вървеше по южния бряг на Мосбанк. Реката бе разширила корито и забавила течение, обагрена в кафяво от танина на листата. Виеше се на югоизток от Виндстроп Хаус надолу към Станлоу. Пътуването по принцип отнемаше две седмици, но Кърр го определи като триседмично заради нуждата от възстановяване от изтощителното преследване.

Пленникът им оставаше безмълвен, крачещ мълчаливо сред тях. Окървавената сива роба и качулката прикриваха заплахата на силата и гнева му. Очевидното му непознаване на общия език позволи на останалите да разговарят свободно помежду си. Ръцете му бяха стегнато вързани зад гърба, а глезените му бяха оковани. Постоянно бе наблюдаван. Фарр или Перду, двамата му пазачи, го хранеха и му помагаха да се облекчи. С изключение на това, присъствието му не бе отбелязвано.

Последователят, бе го нарекъл Манум. Индретт размишляваше върху това. Правеше го да изглежда по-безобиден от останалите брудуонци. Ала и по-малките дози отрова можеха да бъдат смъртоносни. Дали се бе превърнал в безжалостен убиец като предводителя си, не беше от значение. Можеше да убива с голи ръце и при първа възможност щеше да го стори. Тези ръце, сега скрити зад гърба му, бяха участвали в побоите над нея, превърнали лицето й в подута, съсирена маса. Бе видяла злото в очите му, докато стоварваше юмруците си отгоре й. Бе присъствал в деня, когато съсякоха ездача в Торрелстроммен и също бе размахвал оръжието си с отвращаващо умение. Не си правеше илюзии за омразата и гнева, които се процеждаха във вените му и плановете за бягство, които сто на сто се въртяха в ума му. Компанията трябваше да наблюдава много внимателно този звяр. Пътуването по Западния път в компанията на следовника бе като да влачат снежен леопард за опашката.

Крачейки ден след ден сред безкрайните дървета, станаха свидетели как гората се разбужда за нов живот. Зимата бе отминала, а заедно с нея и периодът на зимен сън, на принудителни лишения. По ливадите край друма елени весело подскачаха или се грижеха за малките си, а следите от множество по-малки животни обсипваха калта. Понякога зърваха за миг по-едри горски обитатели, ала никога за достатъчно дълго, за да определят дали видяното е било мечка, лос или бизон.

Влажният въздух бе пропит с аромата на растеж и плесенясалата, донякъде остра миризма на гниеща дървесина. Папрати разгръщаха нежните си зелени листа край пътя, примесени със златисти туфи невен. Цъфтежът на иргата говореше за по-топла зима. Кучешки дрян и хвойна охотно попиваха изобилната влага. По тези места гората бе съставена от борови и смърчови дървета, а брезата и белият кедър се съревноваваха с трепетликата и елшата за място между гигантите. Ароматът на белия кедър не можеше да бъде сбъркан и членовете на Компанията често поспираха да смачкат лист, за да се насладят на освежителния лъх.

Край тях натрапчивата песен на коприварчето се преплиташе с неспирните яребичи звуци и крясъците на водните птици — ту далеч, ту съвсем близо. Над главите им ято подир ято се завръщаше в гората — спокойно летящите заедно патици, от които се носеше само шумолене на криле; огромни Л-образни ята гъски, крещейки невъобразимо; лебеди прехвърчаха ниско над блатата и шубраците край Фенбек; гарвани вдигаха суматоха по върховете на дърветата, спорейки един с друг с раздиращи слуха грачения, а веднъж зърнаха и огромния призрачен жерав, заглушил за миг с повика си всички други горски звуци.

Доминиращ звук бе водата — последица от обилните валежи. Капеше от дърветата по коси, носове, бузи и наметала; сблъскваше се със скали, неуморно търсейки и най-малкия процеп; сбираше се в падини, скоро превърнали се в локви; вливаше се във всяко ручейче и поточе, дирейки ниските места, накрая отправяйки се към Мосбанк. Самият друм също се превърна в рекичка — или по-точно, в поредица от рекички, стичащи се по нанадолнището. Това принуди пътниците да потърсят сух алтернативен път.

Не срещаха особено много люде. Макар сега да се намираха в населени места, живеещите по южните краища на гората бяха достатъчно разумни да отложат почти всички пътувания, когато духаше влажният южняк.

Вместо както обичайно да промени посока и да задуха от север, вятърът продължи да вее от юг, ден след ден запращайки неспирен дъжд върху пътниците. Един следобед, все още на около седмица път от Станлоу, Компанията откри сушина под огромно, изкоренено дърво, запали огън и се опита да се изсуши.

— Да бяхме купили кану, с което да се спуснем по реката до Станлоу — размишляваше Кърр. — Със сигурност щяхме да се придвижваме далеч по-бързо.

— Не се качвам повече в едно от тези неща, каквото и да става! — противопостави се Перду. — Още сънувам кошмари от бързеите.

— Според фодрамите след Виндстроп Хаус няма бързеи.

— Дори и водата да е напълно застинала, пак ще предпочета сушата — отвърна Перду, шегувайки се само наполовина.

Фарр се приведе:

— С това време не виждам да имаш избор. На пътя има не по-малко вода от реката!

Кърр се изсмя:

— Да, едно-две канута щяха да свършат работа.

— Трябват ни няколко слънчеви дни — настоя Фарр. — Не спирам да си мисля за пролетта по склоновете на Винкулен. Не е част от Уитвества, ала поне е слънчево.

Компанията се свиваше край огъня, чакайки пламтящите му пипала да ги достигнат и изсушат. Въздухът около тях се сгря и можеха да свалят подгизналите наметки. Хал и Индретт приготвяха гореща супа.

— Помните ли как изглежда земята без дървета? — Индретт започваше да опознава спасителите си и си възвръщаше живостта.

Перду се обърна към нея:

— Със седмици сме сред гората, ала аз още си спомням виддата. Тези дървета са само сенки, снегът е вечен.

— Ала снегът се топи напролет — отвърна Индретт. — Тъй че гората е по-постоянна от снега.

— Самозалъгване — отвърна феннито. — Снегът е господар на севера. В шатрите си разказваме история за снега и гората.

— Да я чуем — изръмжа Кърр. — Убеден съм, че нарочно насочваше разговора, за да имаш възможността да ни нагостиш с поредните нравоучения на фенните.

— Всъщност е по-добре да бъде предадена от опитен разказвач — той потупа Парлевааг по рамото, сетне заговори тихо на срамежливата жена. Тя поклати глава, но той настоя. Индретт й се усмихна окуражително. Ще й помогне да се отпусне, помисли си тя.

— Великият бог Куали владеел света — започна Парвелааг, а Перду превеждаше, — покорил го под сняг и лед. Диханието му обгръщало земята и обитателите й не могли да избягат от властта му, нито имали някаква надежда да я прекратят.

Една сурова зима била организирана среща край Стиггесбрийн, големият леден език в Гросберген край Челюстните планини. Мнозина се били стекли там: представители на птиците, животните и насекомите се присъединили към реките и езерата, планините и хълмовете, за да обсъдят как да се отърват от бога.

— Той иска целия свят само за себе си — оплакала се кафявата мечка. — Не се интересува дали ние ще оживеем или не.

— Може би се интересува — казал еленът, раздвижил се неловко под гладния взор на мечката. — Ако всички загинем, не би имал с кого да се развлича и кой да му отдава почит.

— Дори и ако можехме само да скъсим зимното си заточение — избълбукал един от потоците, — животът ни би станал по-търпим.

И тъй разговорите продължавали, всеки от присъстващите изплаквал недоволството си, ала никой не могъл да предложи решение.

Тогава дотичал човекът.

— Защо организирате среща, без да ме поканите? — рекъл той.

— Съжаляваме — отвърнали те, — не знаехме, че са останали хора в земите на Куали.

— Не са, макар нявга да имаше. Зимите ни изтласкаха на юг. Останахме малцина, принудени да се борим по границите между морето и земята.

Една от птиците — някои казват, че била гълъб; други, че била зеленоглава патица — се обърнала и тихо продумала на съседа си:

— Значи все пак имало полза от суровите зими! Когато мощта на Куали не бе тъй силна, хората ни ловяха край езерата и потоците. Сега ни оставиха намира. Може би зимите на Куали могат да бъдат понасяни!

От всички краища зазвучали подобни слова.

— Може би Куали праща тези жестоки зими, за да ни предпази! — рекъл един.

— Ако трябва да избираме между човеците и Куали, то избирам Куали! — казал друг.

— Те ни преграждат и източват! — оплакал се трети.

— Копаят ни и ни изравняват! — изразил недоволство четвърти.

— Ловуват ни и ни убиват без нужда — долетяло поредно оплакване, — сетне захвърлят телата ни. Смърт на човеците!

— Смърт на човеците! — отекнал всеобщ вик.

Виждайки това, човекът се опитал да побегне, ала груби ръце го задържали здраво. Мятал се в хватката им с ужасени очи.

— Уловете го! Прокопайте го! Изсушете го! — крещяла яростната тълпа. Разкъсали бедния човек, разпилели костите му из долината, а Куали бил забравен.

— Много добре, много добре! — избоботил плътен глас зад гърбовете им, заглушил ликуванията им. Събраните се извърнали.

Това бил самият Стиггесбрийн, огромният ледник от Гросберген, който тихо се бил промъкнал да чуе какво се говори на срещата на съзаклятниците срещу Куали, неговия господар.

— Много добре, много добре! — повторил с отекнал надалече глас, който съборил няколко камъка и накарал някои от по-нервните животни да избягат. — Куали ще остане доволен от тази демонстрация на вярност! Неговата омраза към човеците надминава дори вашата! Може би ще се поомилостиви, когато узнае за обичта, която изпитват слугите му!

Съзаклятниците били окуражени от тези новини и се разделили, изпълнени с надежда. Стиггесбрийн ги наблюдавал как се разотиват, доволен от работата си. Знаел, че Куали никога няма да се смили, а самият той, ледникът, хранещ се със сняг и лед, желаел богът да направи зимите дори още по-сурови.

Вечерта Куали дошъл да говори с верния си слуга и Стиггесбрийн му разказал за случилото се. Узнавайки причината за сбора, гневът на Куали бил разпален и дори новините за завършека му не го успокоили. Двамата говорили до късно през нощта, ледният им дъх загърнал равнините с гъста мъгла.

Хората очаквали напразно завръщането на посланика си.

— Какво ли се е случило? — питали се. Накрая решили да изпратят съгледвач, който да узнае за съдбата му.

И той поел през гъстата мъгла, невидим за обитателите на земята. Накрая стигнал до долината на сбора, ала не открил и следа от приятеля си. Тъкмо се канел да си тръгне, когато плътен глас изрекъл:

— Търсиш човека, който дойде на състоялия се тук сбор? Не дири повече; мъртъв е. Ето костите му.

Човекът коленичил край останките на своя събрат и заплакал.

— Кой стори това? — запитал той ледника.

— Обитателите на тази земя. Омразата им към людете не знае граници, те искат да очистят дори и южните земи от вас. Чух ги как планираха да ви нападнат. Искат да ви изтласкат в морето.

Стиггесбрийн се усмихнал, виждайки ефекта от лъжите си.

Човекът благодарил на глетчера за информацията и под прикритието на мрака се върнал при себеподобните си. Вечерта ледникът докладвал на господаря си за успешното развитие на хитростта им.

— Ако имаме късмет, хората ще нападнат обитателите на земите и всички ще се избият едни други — рекъл леденият език. Куали се засмял.

Още на другия ден огромна армия се задала от юг. Редици крачели из полята, дирейки онези, които планирали унищожението им. Новини за това достигнали до ушите на обитателите на земята, които разпратили шпиони.

— Простират се от изток до запад, от планините до морето — докладвали съгледвачите. — Никой не може да се изправи насреща им.

Обитателите побягнали ужасени, тичешком призовавайки божеството си на помощ. Куали побеснял при осъзнаването, че планът му се е провалил и че земята щяла да бъде завладяна от човеците.

Затова великият снежен бог призовал северния вятър, дал му ледени късове от обширните ледни плата и го пратил на юг с изрични заръки. И севернякът жестоко се спуснал над армията, сблъсквайки се с нея на голите полета. Людете от юга се съпротивлявали храбро, ала не били достоен противник на безжалостния северен вихър и замръзнали.

Тогава могъщият Куали се появил сред поклонниците си и изревал:

— Ето северната гора! — и смехът му не спрял да ехти из долини и хълмове в продължение на ден и половина, дордето обитателите трябвало да запушат уши, за да не оглушеят. Когато смехът утихнал, те погледнали към безчислената войска и що да видят — наистина обширна гора била поникнала на мястото на армията, всеки човек бил пуснал корени и прораснал с клони. И обитателите заликували, защото им се струвало, че врагът им е победен.

Ала мощта на бога, макар огромна, не била безгранична и той не съумял да вледени цялата армия. Много от южните редици избегнали северния вятър и се върнали на юг с тъжни новини. Зародила се нова увереност да завладеят северните земи, въпреки затрудненията.

— В крайна сметка, нашите братя ни предлагат защита срещу вихрите на Куали, дърва за строеж и огрев.

И тъй било решено следващата инвазия да бъде прикрита, за да не разбуди гнева на северния бог.

Обитателите на земята изследвали новата гора. Открили, че дърветата им предлагат прикритие и започнали да се множат под защитата на замразената войска. Чувайки за това, Куали щял да излезе от кожата си от гняв и бързо изпратил най-жестокия си зимен вихър срещу гората. Ала тя защитавала новите си обитатели, хора и животни, и Куали не могъл да ги докосне. А и с топлината си започнала да изтръгва земята от хватката на бога. Северният вятър отстъпил, огромното ледно плато започнало да се топи по краищата, настъпил голям топеж.

Побеснелият Куали се щурал из земите си в дирене на някакво оръжие, което да използва срещу гората, ала не открил нищо. Тогава, с примесен в гнева си страх от мощта на людете, той се оттеглил в крепостта си в Мирвидда, където дори хората не могли да достигнат. С оттеглянето си, богът отдръпнал мощта си от Гросберген, за да накаже Стиггесбрийн за проваления план. Оттогава огромният леден език бавно се топи.

Вечерта Компанията се отдаде на лагерни песни, а Перду и Парлевааг демонстрираха няколко танца на фенните край огъня. Когато веселостта затихна успоредно с пламъците, пътниците се отдадоха на сън, като неспирно съпътстващият ги от началото на пътуването им страх бе облекчен от историята на Парлевааг.

Облаците се изтеглиха настрани и звездите се ширнаха на небосклона, преследвани от нарастващата луна. Останалите вече спяха дълбоко, ала потъването в забрава продължаваше да бяга от Индретт, така че тя се изправи и като се уви във вече изсъхналото наметало, отправи се на разходка да прочисти ума си от неприятни мисли.

Останалите тъгуват за загубени или далечни близки и мъката им ще отмине, помисли си с горчивина. Ала моята мъка тепърва започва. Лийт е изгубен, отвлечен от безименен враг, а съпругът ми изчезна по дирите му. Ще ми се да беше останал с мен! Или да ме беше взел със себе си! Сега загубих двама от тримата си обични. Ох, защо, защо, защо се случват подобни неща? Къде изчезнаха щастливите времена? Тя приседна на един камък на известно разстояние от поваленото дърво и огъня и зарони мъчителни сълзи.

Когато дойде на себе си, забеляза мътночервен блясък. Изправяйки се, видя над себе си познатите светлини на Клейтаф Нортр, Северното сияние, да се простират над хоризонта като пулсираща завеса.

— Вие ли сте моят отговор? — запита тя на глас. Естествено, никой не отговори, ала сиянието се усили и покри пейзажа с обнадеждаваща светлина. — Благодаря ви, че дойдохте да ме утешите — рече тя, докато светлините достигаха зенита си и сетне започнаха да тлеят. — Благодаря ви. Никога не сте ме изоставяли.

Тя се върна назад в детството си, когато майка й бе умряла, оставяйки баща й да се грижи за нея. В много нощи от този мрачен и злочест период от живота си се беше покатервала на покрива, отчасти за да избяга от него, отчасти за да наблюдава своя приятел — Северното сияние, който сгряваше уплашеното й сърчице. Сетне баща й я беше пратил във фирейнския кралски двор и тя дълго време не бе виждала звездите, докато нейната собствена звезда бе започнала да се издига високо. Тогава бе истинска дама, сияейки в собствената си красота — ярък, ала студен блясък, който нямаше да огрее никой мъж. Докато един северен горянин не я бе стоплил в собственото си нежно сияние, давано безкористно и без страх. Бе го последвала в затънтено северно селце, изоставяйки спомените от детството си в Раммр, приближавайки се по-близо до Северното сияние.

Ала в онези щастливи години бе спряла да дири неговата светлина, къпейки се първо в съпружески, а впоследствие и в синовния блясък. Дълго време това й бе стигало, но след много години тя се улови да се вглежда на изток и на север, сякаш очаквайки нещо да се случи. Дълбок копнеж се бе разбудил в нея и тя бе осъзнала, че без значение колко добър спътник в живота бе намерила, той не можеше да я ощастливи напълно. За известно време бе погребала неудовлетворението в себе си, затрупвайки го под грижите на живота и изискванията на момента, но сърцето не можеше да бъде заблудено. И накрая Манум бе забелязал недоволството й.

Един ден бяха говорили за това, ала тя не бе открила нужните думи, с които да изрази чувствата си, както и не бе съумяла да му разкаже за мрачните години на детството. Така че той не бе могъл да й помогне и се бе завърнал към собственото си призвание. Тогава бе дошъл онзи съдбовен ден, когато волята на краля го бе откъснала от нея, отвличайки и сиянието.

Гледайки гасненето на Клейтаф Нортр, Индретт осъзна, че не бе искала точно Манум. Да, обичаше го, ала качествата му не бяха причината тя да се почувства привлечена към него преди всички онези години. С отвратително чувство, пуснало корени в нея, тя бе принудена да признае истината. Бе видяла в Търговеца начин да избяга. Начин да загърби клюките, спомена за онова лице, безсилието и привидно безкрайните нощи.

Тя бе използвана, знаеше. Още от времето, когато беше достатъчно голяма да почувства срам, се бе заклела никога да не използва друг човек по начина, по който тя бе употребена. Ала заричането се бе оказало недостатъчно; бе използвала мъжа, чийто спътник в живота бе станала, само като средство да започне отначало. И сега, когато съпругът й се мъчеше да спаси сина им, тя се чувстваше засрамена от себичността си. Добре се учеше от баща си.

А гаснещото Северно сияние не я съдеше. Все още усещаше топлината му.

— Приятели — прошепна тя с изчезването им, — верни мои приятели, сбогом. Не ще ви забравя отново.

Когато Индретт най-накрая стана от скалата, бледите пръсти на зората започваха да отмятат диамантената завивка на нощта. Звезда подир звезда изчезваха, потопени в обилната дневна светлина — символ, чието значение не й убягна. Изправи се и протегна схванати мускули, прогонвайки с масаж болката от десния лакът, където брудуонците я бяха ударили. Причинената от тях болка никога не потъва, помисли си тя.

В лагера имаше раздвижване. Индретт се намръщи, беше прекалено рано дори и за Хал, но някой бързо се движеше край раниците им. Не беше Хал, защото не накуцваше. Объркана, тя пристъпи напред. Намираше се на около петдесет ярда, когато фигурата се изправи, държейки нещо — меч — в ръка. Главата бе извърната настрани, ала наметката не можеше да бъде сбъркана.

Индретт нямаше време да се ужасява. За част от мига понечи да извика, ала се спря при мисълта какво можеше да стори брудуонецът на беззащитните пътници, докато те бавно се отърсваха от съня. Вместо това тя внимателно приклекна извън полезрението му, благодарна, че шумът на водата заглушава прокрадването й сред дърветата, докато търсеше нещо подходящо за въоръжаване. Камънаци и клони имаше в изобилие. Тя вдигна един тежък клон и особено зловещ на вид камък, сетне се огледа за прикритие.

Сивият силует продължаваше да рови из принадлежностите на Компанията. Индретт се зачуди колко време остава, преди фигурата да реши да използва меча си. Стрелваше се между дърветата, опитвайки се да се държи в сенките. Оставаха десет ярда.

Една от проснатите фигури се размърда в съня си, сетне изсумтя, разбуждайки се. Следовникът подскочи, сграбчил торба с провизии в едната си ръка и меча в другата. Индретт се втурна напред, ала твърде късно. Последователят вдигна оръжието си и замахна с ужасяваща сила към раздвижилата се фигура, върху която мечът се стовари с глух удар. Брудуонецът се отдръпна, обърна се и понечи да избяга. Миг по-късно Индретт влетя в лагера с камък в едната ръка и тояга в другата.

Последователят се обърна с лице към нея, отметнал качулката си назад, арогантно самоуверен, без следа от изненада. С плавно движение подскочи напред и нанесе удар. Тя се извъртя и острието нарани ръката й, принуждавайки я да изпусне камъка с болезнен вик.

Мечът отново разсече въздуха, ала този път викът дойде от брудуонеца, тъй като Индретт отрази удара му с клона. Понечи да атакува отново, ала останалите вече се раздвижваха и това го накара да промени решението си. Без да я изпуска от очи, пристъпи назад и взе торбата с провизии, която бе пуснал на земята. Сетне понечи да побегне, ала се изправи точно срещу изпуснатия от Индретт камък, понастоящем намиращ се в ръката на Фарр. Замах — и брудуонецът се стовари в безсъзнание на земята.

След миг в лагера цареше суматоха. Фарр стягаше здраво ръцете на следовника, докато Кърр, Перду, Парлевааг и Стела потриваха очи и се мъчеха да влязат в крак със събитията. Жената фенни шокирана притича до Индретт, чиято наранена ръка висеше безжизнено и кървеше обилно.

— Вържете го здраво! — излая Кърр, докато Фарр и Перду пристягаха въжетата толкова стегнато, че се впиха в месото. Фермерът дотича до Индретт и Парлевааг, която държеше високо вдигната ръката на предпоследната.

— Хал! — викна старецът. — Имаме работа за теб!

Ала завивките на Хал не се размърдаха.

— Убил го е, убил го е! — зави Индретт. — Оставете ме да го видя!

Тя се отскубна, дотича до сина си, спъна се и падна край огъня. Парлевааг се опита да й помогне да се изправи, ала другата жена бе загубила съзнание.

— Помогнете ми! — викна Кърр, докато отиваше към мястото, където лежеше Хал. В завивките имаше дълъг прорез. Фермерът нетърпеливо ги захвърли настрана.

— Хал! — провикна се той. — Добре ли си?

При отмахването на последните завивки тялото се извъртя настрана, ала друго движение не последва.

— Няма кръв — забеляза Перду. — Ала изглежда ранен. Какво се е случило?

— Нямам представа — отвърна Кърр със спадащо напрежение в гласа си, тъй като установи, че сакатият младеж диша. — Погледни — на челото му има белег. Бил е ударен с меч… този ли е?

Посочи към окървавеното острие до Фарр.

— За щастие това е бил мечът на Хал, ръждясал и захабен. Дори и брудуонецът не е имал достатъчно сила, за да пререже одеялата. Ала силата на удара трябва да го е зашеметила.

Останалите кимнаха облекчено.

Кърр изпрати Фарр да донесе прясна вода, докато Перду и Парлевааг приготвяха превръзки за Хал и Индретт. Бледа, ала решителна, последната се бе свестила и стискайки ранената си дясна ръка, отиде при сина си.

— Как се случи това? — запита Кърр с ясно долавящи се нотки на гняв.

— Не зная — отвърна разкаяно Фарр. — Привечер проверихме връзките и бяха стегнати както винаги. Някак трябва да ги е разхлабил. Не бяха прерязани.

— Имали сме късмет — продължи старият фермер. — Ако Индретт не го беше разсеяла, никой от нас нямаше да е жив в този момент. Разбирате ли? Щеше да убие всички ни.

Фарр и Перду кимнаха мрачно.

— Започвам да се чудя дали няма да е по-добре да го убием. Прекалено е опасен да се опитваме да го отведем в Инструър, това е като да се опитваш да угасиш горски пожар с шепи — Кърр поклати глава. — Ще помисля за това по-късно. Вие двамата проверете вървите отново. Стегнете ги дори още. Нямам нищо против да го нараните, стига да го оставите жив — засега.

— Не — дойде глас. — Не го наранявайте. Ако искаме да ни е от полза, трябва да спечелим доверието му.

Кърр се обърна и видя Хал, с вече завръщащо руменината си лице, да се изправя, притиснал кърпа към слепоочието си.

— Какво имаш предвид? — запита старецът. Как така се възстанови толкова бързо?

— Каквото чу. Планът ни зависи не само от това да го изправим пред Съвета на Фалта, но и да го окуражим да свидетелства за брудуонските планове.

— Откога в плановете ни влиза той да говори пред съвета? — запелтечи от яд Кърр. — Нима няма да е достатъчно да го видят? Произходът му е очевиден!

— Ако беше достатъчно просто да го зърнат, нямаше да се будиш посред нощ, чудейки се как да убедиш членовете на съвета в надвисналата над Фалта заплаха. Това е единственият ни шанс. Трябва да спечелим доверието му.

— Не и доколкото зависи от мен — ядно отвърна Кърр. — Този човек е закоравял убиец, отговорен за смъртта на безброй невинни люде, на косъм да бъде отговорен и за моята собствена гибел. Отказвам да поема риска. Взех решение — ще бъде умъртвен.

Хал несигурно се изправи.

— Нека аз поема отговорността за него — рече сакатият младеж. — Виждал съм много подобни животни. Притиснати в ъгъла и изплашени, нападащи без разлика приятел и враг. Той е човек, а не звяр, и със сигурност ще отвърне на обичта и доверието с по-голяма готовност от животните. Повери го на мен. Нека аз се грижа за него. Или го убийте и да изоставим задачата си.

Кърр потъна в мълчание за дълго време, преценявайки алтернативите. Имаше ли избор? Брудуонецът се бе оказал опасен за Компанията и сега чакаше неизбежната си смърт с безразличен поглед. За доброто на Компанията, той трябваше да умре.

Ами ако Хал бе прав? Ако наистина можеше да бъде убеден да свидетелства пред съвета? Със сигурност тогава ще се вслушат в думите му и ще вземат мерки. Хал бе прав в едно — много безсънни нощи бе прекарал в размисли как да убеди сановниците. Може би брудуонецът трябваше да бъде пощаден за доброто на Фалта.

Нямаше алтернатива. Да повери сигурността на Компанията в ръцете на сакат юноша, когато двама зрели, силни мъже се бяха провалили? Никога. Ала фермерът се замисляше сериозно над предложението на Хал. Защо, след като бе тъй абсурдно? Защото Хал е много убедителен. Може да те накара да се замислиш над нещо малоумно като да му повериш пленника. Какво ли може да постигне с брудуонеца?

Винаги бих могъл да си приготвя резервен план. Да накарам Фарр и Перду да държат пленника под око и при най-малкия белег за неприятности — хряс! Може да опитаме предложението на Хал за няколко дни. Да видим дали ще има ефект.

Той разтърси глава, сякаш за да прогони идеята, ала тя стоеше здраво вкоренена в ума му. Убеден ли си, че теб не са ударили по главата?

— Добре — рече накрая. — Поеми грижата за пленника. Ала знай следното: ако не се доберем живи до Инструър, никакво свидетелстване няма да има.