През лицето на света

Глава 2 Средозимник

— Е, аз смятам, че е било егоистично от негова страна! — заяви Херца.

— Така ли? — отвърна уморено Индретт.

— Да, така. Представи си го да обещае да отдели най-хубавото си овнешко и шилешко, ние да планираме пиршеството, мислейки си, че той ще осигури месото както винаги! — слабата, сприхава жена съумя да провре крак през вратата и победената Индретт бе принудена с жест да я покани да седне.

— Ама самият той никога не се появява на пиршествата, о, не! Твърде е въздигнат, за да се меси с простаците. Няма оправдание за подобно поведение, даже и от чужденец — думата напусна езика й с презрение, вероятно забравяйки, че самата Индретт също беше от далечните южни земи на Фирейнс. — Ей това е той, само дето никой явно не помни. И бедната Тинеи е държана под ключ, без да може да се среща с когото и да било. Правилно е подобен човек да осигури храната за Средозимника. Така и не е направил нищо за Долината. А сега какви ги върши?

Индретт изчакваше. Нямаше да даде очаквания отговор.

Но Херца не се и нуждаеше от него.

— Очевидно е, нали? Не може да понесе останалите да се забавляват, тъй че отива и дума на хауфута, че тая година няма да има месо.

Индретт повдигна вежди.

— Е, що мислиш? Права ли съм? Няма ли пиршеството да бъде пълен провал?

Седнал до огъня, Лийт наблюдаваше майка си да се усмихва леко. Майката на Стела винаги го бе притеснявала с острия си език и зъл характер. Из селото се носеха слухове, че Херца бе причината съпругът й Пел да проявява такъв активен интерес в делата на селския съвет, болезнено проточвайки срещите до време, което останалите силно биха предпочели да прекарат у дома. Тази жена беше като есенен дъждец: веднъж започнал, цял ден нямаше спиране. Лийт поклати глава и възобнови дялкането си.

Сега Индретт бе принудена да слуша подробни обяснения как мъжете от селото трябвало да се съберат и отидат до фермата на Кърр.

— Той никога няма да си промени мнението след разговора с хауфута. Върти дебелия глупак на малкия си пръст. Помни ми думите, Индретт, няма да видим и късче месо от оня старик, освен ако не отидем и не си го вземем!

Индретт повдигна уморените си очи, за да ги срещне с тези на гостенката; каза тихо:

— Херца, той не е единственият фермер тук. Всеки един от тях би могъл да ни предостави месото, стига само да бъде помолен.

— Но защо да го правят? Това е работа на Кърр.

— Виж, Херца…

— Не ми херцай, госпожичке! — избухна жената. — Наслушах се на подобни приказки от останалите. Ако само някой от вас се грижеше поне мъничко за празника, ако само някой проявеше частица състрадание, докато аз се опитвам да организирам това…

— Хауфутът и жена му организират празника, Херца — промълви Индретт, но другата не изглеждаше да е чула.

— … то нямаше да се олюлявам от изтощение като сега! Наистина, мила, пиршествата не се появяват по вълшебен начин. Всеки трябва да се потруди, ако искаме да се насладим на хубав Средозимник! Обаче има такива, дето оставят цялата работа на другите. Сега като се замисля — каза многозначително тя, — напоследък нещо се губиш, Индретт. Наистина се надявам вече да се чувстваш по-добре, мина толкова време.

Не правеше впечатление да очаква отговор, така че Индретт не предложи такъв.

Хал докуца, опирайки се на патерица, умело балансирайки две чаши чай в здравата си ръка.

— Чай, Херца? Лайка със специална добавка. Да видим дали ще отгатнеш каква е — обърна се и намигна на майка си.

След хляба и филийките двете жени възобновиха приказките; по-точно към тях се върна едната. Другата се задоволи да издава подходящи звуци на, надяваше се, уместните места. След известно време Индретт стана по-небрежна и трябваше да кара Херца да повтаря — първоначално рядко, сетне все по-често и по-често, нещо, видяло се тежко дори и на неуморимата жена. В крайна сметка тя вдигна ръце във въздуха и извика:

— Ама ти изобщо не ме слушаш!

Лийт се сепна, изпускайки дърворезбата си. Хал се появи от кухнята с още чай. Лицето на Индретт почервеня, ала тя не каза нищо.

— Бедната — каза тихо Херца, — колко грубо от моя страна да дрънкам за всички тия глупотевини, дордето ти си имаш такива тревоги на главата. Ами че миналата нощ Пел и аз си говорихме за Манум и къде би могло да е тялото му и дали не трябва да организираме помен или да ти помогнем да се грижиш за децата, обаче тогаз Пел ми рече за Стела и онова великолепно момче Друин и всичко друго ми изхвръкна от главата — тя поспря да поеме кратък дъх и продължи: — Ти чу ли? Чула си, нали? Казват, че той може да бъде следващият хауфут. Ами ако се сгодят? Не бих ли била щастлива да имам подобно момче за свой син?

Лийт погледна старата жена с ококорени очи. Стела и Друин, сгодени? Бе ги виждал заедно да се пързалят на езерото, но не си бе помислил нищо. Със сигурност не! Но диви образи на Стела и Друин заедно се замятаха из ума му и сякаш от въображението, придало им реалност, той ги видя в дома им с техни собствени деца. Погледна надолу към дърворезбата си, но ръката му не бе достатъчно стабилна, за да възобнови работата. Херца заговори за друго, но Лийт не обръщаше внимание. И когато жената най-сетне си отиде, Лийт все така седеше край огъня, с нож в едната ръка и парче дърво в другата.

Времето — целият свят — се насочи към Средозимника. Селяните, тъй свободни да се разхождат из полята и горите през летните месеци, се оказаха затворени зад крехките стени, раздразнени, можещи да излизат само при по-благосклонно време. Мракът се стовари отгоре им като сенчести, огънати от сняг дървета, надвесени над неясен път; неспирно смрачаващ се тунел, по който село Лулеа пътуваше към най-краткия ден от годината.

За Индретт това време от годината бе особено потискащо. Двете й момчета съумяваха да се забавляват по различен начин, докато тя бавно се оттегляше в себе си. Далеч на юг в Раммр зимите не бяха такива. Там снегът рядко падаше върху широките, павирани улици и биваше посрещан като игрив приятел. Но тук той отнемаше цвят и живот, задушавайки всичко в студена, стерилна тежест, точно както бе сторил и със сърцето й. Надеждите й да зърне някога отново Манум се стопиха до глухо смразяване.

Лийт не забелязваше майчиното си пропадане. Възнамеряваше да покаже на всички, че с него всичко е наред, че Стела не е означавала нищо. Тъй че при всяка възможност той бе навън с изработената от баща си шейна, плъзгайки се с приятели по заснежените хълмове под фермата на Кърр. За последните два месеца бе свършил доста работа — бе се научил как да поправя покрив и успешно приложил наученото върху техния; да събира и насича дърва; да прекара още една седмица при Кърр. Последваха дни сред снеговитите хълмове и вечери на дърворезба пред огъня. Резбарството уплътняваше времето му през дългите, самотни дни у дома; изработваше фигурата на висок, гол до кръста мъж, изтеглящ брадва от дънер. Но имаше затруднения с детайлите, най-вече лицето. Продължително се взираше в една точка, сетне забравяше за какво си е мислел.

Скоро настъпи седмицата преди Средозимника. Шетането из студените, обсипани със сняг улици се усили, подготовката за празника набираше скорост. Тазгодишните празненства щяха да се проведат на Фалтуейт Енд, специално място на нисък хълм, на около левга северно от селото. Фермата там бе отскоро, но самото място бе много древно. Означаваше „обработваема земя“ и бе по-старата форма на Фалта, името, дадено от Първородните на целия Запад. Традицията разказваше, че този тривръх хълм е най-северната точка, някога обработвана от Първородните, но мнозина подлагаха това на съмнение, тъй като поне още десет левги на север имаше други стари ферми. Пиршеството щеше да се проведе под група великолепни дъбови дървета, където насмолено платнище щеше да предостави на селяните закрила от времето. Ако се разразеше силен вятър или паднеше обилен сняг, можеха да се приютят в малката, схлупена плевня от другата страна на хълма. Независимо от мястото на провеждане, честванията обхващаха по-голямата част от деня, както и известен период от нощта, като кулминацията бе Пиесата и последвалата покана към лятото от страна на хауфута в полунощ.

Макар традицията да сочеше среднощното призоваване като кулминация, за мнозина празнуващи апогеят се състоеше в изяждането на колкото се може по-голямо количество пища от обилната трапеза. По правило, зимните гозби не бяха особено апетитни и мнозина се утешаваха със сладки мечти за средозимничния пир. Само какво пиршество щеше да бъде! Макар по някаква необяснима причина старият Кърр да не предоставяше месо тази година, различни ферми бяха обещали да осигурят мръвката. Шилешко от хълмовете, заешко от крайбрежните земи и вкусно сърнешко от крайгорските земи далеч на север. Сладкиши наизлизаха от шкафовете и тиганите на селските дами — пухкави сладки; хрупкави бисквити, грижливо поръсени със скъпоценните подправки от пазара във Вапнатак; медени сладкиши; лепкави захаросани лакомства; карамел и сушени плодове.

Течностите, уж предоставяни за по-лесно храносмилане, традиционно биваха приготвяни миналата есен. Смяташе се за зла поличба някой да припадне на празненствата, така че малцина прекаляваха с пиенето. От друга страна, виното и пивото не бяха част от традиционното селско меню, та в края на нощта обикновено оставаше малко.

Музиката бе важна част от празника. Тази година за нея щяха да отговарят не само традиционните музиканти от Долината, но и известно певческо семейство от Олн: зимуваха у Престърови в Лонгейкър и бяха обещали да се появят, ако времето позволява. С течение на празника, хората щяха да се присъединят към музикантите с песни и танци. Танците в Северните покрайнини не поставяха никакви ограничения в това кой може да участва и в даден момент всички щяха да се включат в пеенето и танцуването — докато стане време за Пиесата, а сетне и за Речта.

Средозимникът бе честван от незапомнени времена. Обичаят вероятно се коренеше в някакво просто, спонтанно празнуване на преобърнатата тенденция, уверение, че оттук нататък дните ще стават по-дълги, дори и най-лошото от зимата тепърва да предстои; израз на вяра в лятото, напук на всички заобикалящи доказателства. Като всички подобни неща, бе прераснало в традиция, безпрекословно спазвана от участниците. Из всички северни земи на Фирейнс и в студените, мрачни кътчета на северна Фалта, обичаят бе спазван през най-късия ден от годината. Така зимата се оказваше по-поносима.

Ритуалите на Средолетника и Средозимника бяха най-близкото до групова религия дело, вършено от обитателите на фирейнските северняци. Всички знаеха, че Най-възвишеният ги е избрал от всички раси на света преди много хиляди години и им е дал Фалта като знак за своята благосклонност. Но отделящите време да мислят усилено по тези въпроси казваха, че Най-възвишеният не се е занимавал със света на хората. Ако проявяваше интерес към някого, то със сигурност не би избрал шепа фермери от север. За което фермерите и семействата им бяха благодарни: борбата с природата бе достатъчно сурова и без да трябваше да се съобразяват с Най-възвишения. Средозимникът и Средолетникът символизираха победата на човечеството над природата, демонстрация как упорството може да изхаби заточеното острие на дивотата. Най-възвишеният — ако изобщо Той съществуваше — очевидно бе оставил хората от севера сами със себе си. И те доста сносно се оправяха и без Него.

Утрото преди Средозимника свари Лийт станал рано. Бе негов ред да приготвя закуска и той пържеше оваляни в яйца филии, когато на вратата се почука. Смръщвайки се, той дръпна тигана от огъня и отиде да отвори.

В окъпания от лунен блясък двор чакаше леко облечената фигура на Кърр. Когато вратата се отвори, той решително пристъпи вътре и затропа с крака, за да ги раздвижи.

— Къде е майка ти, момче? — запита грубо. — Събуди я, хлапе, трябва да я помоля за една услуга.

Фермерът вдървено се придвижи до огъня, без дори да погледне дали Лийт изпълнява заръката му.

Индретт се облече и последва малкия си син обратно до опитващия се да се сгрее старец.

— Не е ли малко рано за гости? — запита кратко тя.

Кърр изръмжа утвърдително.

— Ще ми трябва момчето ти за един ден — изскърца той. — Имам едни овце, дето трябва да преместя. Ще ти върна един ден по къщата след Средозимника. Най-възвишеният знае, че имаш нужда — каза, докато посочваше към ъгловата подпора. — Това няма да издържи следващото по-силно духване. Мога да я сменя. Договаряме ли се?

Жената постави ръце на хълбоците си. Що за човек щеше да откаже да помогне за Средозимника и сетне да иска помощ в местенето на овце? Май Херца беше права.

— Момчето трябва да реши.

Фермерът присви очи.

— Знаеш къде живея — каза на Лийт. — Не се бави, момче. Има много за вършене.

Той кимна отново, но докато се извръщаше, на Лийт се стори, че в очите на гордия старец проблясва притеснение. Индретт внимателно затвори вратата след фермера.

Тя погледна към сина си, който гледаше в огъня, седнал на един стол. Накрая той въздъхна и се обърна към майка си:

— Би ли довършила закуската? Аз ще ида да помогна на Кърр.

— Нали не си забравил за Пиесата? — ненужен въпрос. Знаеше, че не е забравил.

В деня преди Средозимника хауфутът избираше актьорите, които щяха да вземат участие. Индретт знаеше, че всички млади хора в селото днес щяха да си стоят по домовете, очаквайки на вратата им да се почука, което щеше да обяви избирането им да играят Снаер, Сумар или Фалла. Мислите й се отнесоха, когато си припомни онзи специален Средозимник в Раммр, когато тя бе избрана да играе Фалла, предвестничката на пролетта, роля, обикновено възлагана на млада жена. Раммр, столицата на Фирейнс, седалището на кралския двор, отбелязваше Средозимника не по-различно от останалата част на кралството. Ансула, най-висшестоящият от царедворците, бе почукал на бащината й врата и поставил деликатната Цветна маска в треперещите й млади ръце. Това бе голяма чест, за която и да е девойка, а лично за нея представляваше дори още по-голяма, тъй като не бе част от аристокрацията. Онази година Индретт бе представлявала цветето на кралския двор. Чест за най-представителната девица, както повеляваше традицията. Призив към плодородието. Така че Ансула бе избрал нея.

Ансула не бе знаел за баща й.

Онази нощ бе специална; тя наистина бе центърът на огромно празненство, в сравнение с което това в Лулеа просто бледнееше. Танцуване по мраморния под на Великата зала, упоително вино, комплименти от мнозина благородници, усмивка от самия крал, клюки и смях, красивото, изваяно лице на Търговеца от север… и невероятното, неочаквано усещане на влюбването. Дъхът й все още секваше, щом си припомнеше въпросната нощ.

Лийт поклати глава.

— Не съм забравил — отвърна сухо, — но какво мога да направя? Пък и няма особен шанс да бъда избран.

Докато си вземаше ботушите и връхната дреха, той се запита какво правеше. От всички възможни дни в годината, защо точно днес? От всички хора в Долината, защо точно него? Надникна през кепенците. Навън бе студено, но ясно и Лийт можа да види предателския слой лед, образувал се през нощта. Опасен ден да си навън.

Лийт забърза през тъмното село и пое по Западния път, внимателно тичайки по хрупкащата трева, вместо по заледения неравен път. Младежът усещаше студа да се надига от земята и да го щипе през кожите, вълнената шапка, ръкавиците с един пръст, и плъстените обувки. Потрепери и продължи напред. Бледа светлина се разливаше бавно от планините зад него, карайки хълмовете да сияят леко.

Пътят към фермата Стиббоурн се простираше през Суил Даун, на няколкостотин фута над Долината. В подобни моменти, когато Лийт се озоваваше насаме с тихата красота на Долината, обичаше да върви наперено по пътя като господар на света. Но днес, докато бързаше покрай потъмнелите храсталаци и отрупаните със сняг дървета, се чувстваше неспокоен. Забеляза леда и снега около себе си да придобиват розово сияние, забеляза обичайния изсипал се от боров клон сняг, вслушваше се в приглушеното бучене на многобройни звуци, които свежият утринен въздух донасяше до слуха му. Но тази утрин нищо от това не го развълнува.

На върха на първия хребет той се обърна и погледна на изток към Долината и роякът искрици на селото, близо до дъното. Макар слънцето все още да не се бе показало на хоризонта, червеникавият блясък на източното небе очертаваше острите контури на далечните бърда. Но за Лийт утрото не изглеждаше на място. Умишлено загърби разгърналата се сцена и продължи към фермата на Кърр.

Лийт достигна фермера на последния склон към къщата. При звука на задъханото дишане и хрускащия сняг старецът поспря, изръмжавайки неразбираем поздрав към момчето, когато то най-сетне се изравни с него. Без повече приказки, двамата поеха към постройките, където около двадесет дълговлакнести овце бяха запрени.

За облекчение на посрамения младеж, никой от приятелите му не видя странната гледка, която представляваха Кърр и Лийт, докато превеждаха стадо своенравни овце през средата на селото. Вероятно още спят, помисли си печално юношата. Суровата зима си имаше и предимства — беше прекалено студено за работа на открито, по-голямата част от която бе вършена през лятото. Това означаваше, поне за по-младите, че зимата бе време за почивка (с изключение на двата дни почистване у хауфута). Но с възмъжаването си Лийт откриваше, че от него се изискваха все повече задачи, като например работата за този сприхав дядка — и му оставаше все по-малко време, което да отделя за себе си. Също знаеше, че ако някога баща му се върнеше, щеше сериозно да се заеме да го обучава в занаят. Лийт не бе мислил особено за това. Не знаеше какво се изисква, за да бъдеш Търговец и не бе сигурен дали иска да узнае.

Заповедно изръмжаване изтръгна младежа от размислите му.

— Моля?

— Казах да ги отведеш наляво, момче — старецът използва патерицата си като указател и посочи към набразден път, който водеше до обсипана с дървета могила.

— Наляво? Но аз си мислех, че няма да… Така де, няма ли…

— Да? — в гласа се долавяше заплаха. Лийт усети, че е загазил. Пое си дълбоко дъх.

— Някой каза, че тази година нямало да дадеш овце за Средозимника.

— Нима? И къде мислеше, че отивахме, момче?

Лийт промърмори нещо в отговор. Изобщо не трябваше да разпитва стареца. Трябваше да си остане между завивките.

— Кой е казал, че няма да дам овце? Кой е казал? Бас държа, че са онези безполезни старчоци, дето, освен да плещят с езици като отлитащи лястовици, си нямат друга работа! — фермерът забиваше многократно бастуна си в земята, за да подчертае думите си. — Никой от тях не прояви достатъчно акъл да дойде да ме попита защо; и още по-добре за тях! И никой от тях не дойде да помогне! Ще ти кажа защо нямаше да доведа овцете. Защото никой не предложи да ми помогне да ги преведа! — старият човек изруга, сетне стовари страховит удар с пестника си по портата. — Аз и Тинеи сами сред снега! Изобщо не трябваше да я слушам. Вън на снега да ги изкарваме и сега тя е обратно на легло, повалена от треската. И хлапето на Манум ми помага да доведа овцете. Няма да получа никаква благодарност, ще видиш! Няколко любезни думи, или може би не толкова любезни, и обратно на работа, щастливи да видят гърба на оня досаден дърт фермер — той повдигна лице към Уоч Хил, най-високата точка в Северните покрайнини, няколко мили надясно от тях. — Не струват, не струват! Каквото и да казваш! — Той се взираше в гористия хълм, като че очакваше отговор от него.

Лийт поклати глава, в невъзможност да разбере значението на старческите думи.

Когато Кърр предаде овцете, получи формални благодарности и няколко остри погледа. Потупа Лийт по главата и пое обратно към пътя. Лийт гледаше подире му докато той не се изгуби, жалка фигурка, презиран прокуденик. Може би той самият щеше да изглежда така след тридесет години.

— Лийт! Лийт! — до ушите му достигна вик. Момчето рязко се обърна. Група от селски старейшини вървеше към него.

— Ще останеш доволен — каза дребен, рошавоглав човечец.

— Поздравления — рече друг, а трети сърдечно го потупа по гърба.

— Чу ли кой ще играе Фалла?

— Предполагам знаеш, че Ланка от Бруксайд ще бъде Снаер тази година?

— Ще ти трябват кокили, за да го изгониш!

— Опита ли вече маската?

Въпросите се сипеха едновременно.

Объркването по лицето на Лийт разясни ситуацията на мъжете.

— О — каза дребосъкът, Малос. — Мислехме…

— По-добре си иди вкъщи — каза благо друг. Беше Раут, член на селския съвет. — Трябва да се прибереш навреме. Хауфутът отиде до Бруксайд да каже на Ланка за падналата му се роля. Знаеш, че трябва да си у дома, за да получиш маската. Ако не си там, той ще даде маската на резервния избраник.

За момент Лийт остана вцепенен. Той беше Сумарът! Белязан за цял живот! Оценяваният високо централен образ в Пиесата на Средозимника!

— Отивай! Какво чакаш още? Бързо!

Лийт си плю на петите.

— Ето те! Надявах се да се прибереш по-рано! — Хал го поздрави развълнувано, когато брат му нахлу през вратата. — Чу ли? Хауфутът дойде тук малко след разсъмване, което означава само едно нещо!

— О — каза Лийт. Значи хауфутът вече се бе отбил. Разочарованието щеше да дойде впоследствие, сега все още не чувстваше нищо.

Хал прочете мислите по лицето на брат си.

— Не, не — добави, — ще се върне. Беше разочарован от липсата ти — той има високо мнение за теб, знаеш — и когато мама му каза, че помагаш на Кърр, той кимна и излезе. Но аз го наблюдавах през прозореца, ето, ела погледни, разхождаше се по пътя и те чакаше. Ей го, говори с Херца.

Лийт погледна. Видя дебелия водител да се обляга на бастуна си, слушайки старата жена. Представи си, че почти дочува гласа й.

— Излез и се позавърти навън. Той ще те забележи и ще дойде, сигурен съм.

Лийт излезе. След известно време, което му се стори цяла вечност, хауфутът погледна в неговата посока, след кратка борба съумя да се отскубне от бъбривката и бавно закрачи към дома му. Лийт бързо се шмугна вкъщи, с туптящо в гърдите облекчение.

— Радвам се, че те избраха — каза брат му. — Още година и щеше да бъдеш прекалено голям.

Лийт изучаваше лицето на брат си. Нямаше и следа от завист или неприязън. Хал искрено се радваше за по-малкия си брат. Сакатият Хал никога не бе избиран да играе Снаер или Сумар. Какви други неща никога нямаше да прави? Лийт не бе мислил за това. В какво друго нямаше да може да вземе участие? Можеше ли да се ожени? Можеше ли да ловува? Как щеше да работи?

На вратата се почука. Лийт забрави за брат си.

Средозимникът започна рано из северните земи. Лампа подир лампа светваше, дете подир дете сънливо се надигаше от леглото, семейство подир семейство търчеше да се облича, да храни и дои животни, да приготвя връхните одежди и ботушите, с които щяха да отидат до празненството. Малцината, които живееха във вътрешността, често пътуваха на големи разстояния за Средозимника; тези хора вече бяха на мястото на честване, възползвали се от периодите на затишие през последните седмици. Никой не си оставаше у дома, освен ако не беше болен или по някакъв друг начин възпрепятстван; северняците често поемаха иначе немислими рискове, за да бъдат с приятелите си на Средозимника. И всяка година имаше такива, които никога не се завръщаха вкъщи.

Далеч преди зазоряване обитателите на Долината започнаха да се събират във Фалтуейт Енд. Мъже и жени се суетяха под платнището, приготвяйки супа, докато децата си играеха на малки групички или тичаха около колоните. Най-накрая, когато слънцето положи началото на ново леденосиньо утро, децата сервираха питателния бульон на възрастните, като сетне не забравиха и себе си. Цялата група се премести на открито и посрещна живителната сила на слънцето, което започваше най-краткото си пътуване през годината. Студен вятър шибаше долината от север, мразът му правейки церемонията изпитание на вярата.

В трите часа между изгрева и зенита на слънцето, селяните приготвяха храната. От всеки се очакваше да вземе участие в рязането, подправянето, натъпкването, оскубването, наклаждането, готвенето и подредбата на масите. Неколцина от по-младите присъстващи, естествено, съумяваха да се отърват от работата и също така да останат незабелязани, докато останалите трябваше да бъдат надзиравани да не се замерят с храна или да се бият с тенджери и тигани. По някое време — но твърде късно, ако питаха стомасите им — настъпваше средата на деня и всички сядаха под платнището от двете страни на трите огромни маси, изправени пред море от всякаква храна, очакващи с нарастващо нетърпение водачът на Лулеа да обяви началото на пира.

Хауфутът се изправи да говори. Селяните се поуспокоиха, знаейки, че лидерът им ще им даде преднина в сравнение с останалите празнуващи в севера: виждаха, че самият той потрепва от нетърпение да атакува масата и знаеха, че и тази година речта му ще бъде милостиво кратка.

— Благодаря на всички за присъствието — започна той. — Събрали сме се тук в повратната точка на поредната година, с това пиршество като доказателство за всичко, дадено нам, всичко, за което сме работили. Нека се изправим и изразим признателността си — застъргаха столове и всички се изправиха на крака. — Благодарим — избумтя хауфутът.

— Благодарим — дойде бързо повтореното ехо, сетне още стържене и разместване, последвано от охотното дрънчене на трапезните оръжия и промърморените молби за подаване на определена храна. Хората бяха особено доволни. Дъртият куку Кърр в крайна сметка бе предоставил овнешко, а речта бе най-късата досега.

Селяните пяха, танцуваха, ядоха и пиха през целия следобед и част от вечерта. По това време на годината тъгите биваха забравяни и споровете бързо разрешавани, тъй като прекарването на цял ден в близост до някой враг не допринасяше особено за оценяването на празника. Средозимникът събираше заедно хора, които работеха един до друг всеки ден, както и фермери от хълмовете с ловци от граничещите с гората райони, които виждаха своите познати веднъж годишно. Стари приятелства биваха подновявани, нови биваха сключвани. Под навеса имаше няколко тихи ъгълчета, далеч от миризмата на храна и шума на музикантите. Около тях непрекъснато циркулираха малки групици, които си говореха, смееха се, плануваха, търгуваха или се ухажваха. Бе великолепна, стопляща сърцето гледка: облечени в празничните си дрехи селяни се наслаждаваха на компанията си.

Късно вечерта започна да вали лек снежец. По това време нещата вече бяха позабавили ход, по-голямата част от храната бе изядена и страните на тентата бяха затрупани с тела на подремващи. Готварските огньове бяха угаснали, но топлината на множеството бе достатъчна, за да прогони студа. Музикантите засвириха бавни, сантиментални северни балади и хората започнаха да танцуват в тържествената атмосфера. Все повече и повече се присъединяваха към тях, движейки се в тон с нежните слова на баладистите, които пееха за живота и смъртта на легендарните Първородни.

Наближи полунощ, зенитът на мрака и студа. Хауфутът, сега облечен в церемониална зелена роба, поръбена със злато, направи знак на менестрелите, които оставиха инструментите си. Селяните се струпаха по краищата на шатрата, разбуждайки спящите. Масите бяха преместени, за да се разчисти място в средата. Хауфутът пристъпи напред и вдигна ръце, готов да оповести началото на Пиесата.

За всеобща изненада, дребният стар фермер Кърр си проби път до разчистеното място, прекъсвайки водача, който се канеше да заговори.

— Не забравяме ли нещо? — запита той с тих, ала остър глас.

— Сядай, сядай! — изхриптя хауфутът с почервеняло лице. — Какви ги вършиш?

— Обичаят повелява най-старият мъж да говори преди започването на Пиесата — обяви изпитият фермер над разговорите в тълпата. — Помните, че Алда бе погребан миналата пролет. Сега аз съм най-възрастен и претендирам за правото си да уважа традицията.

Хауфутът понечи да отговори, но трябваше да изчака, докато женски глас, подозрително напомнящ този на Херца, бъде убеден от околните да замлъкне.

— Добре, но не се увличай. Не забравяй, че Пиесата трябва да е приключила в полунощ — водачът се оттегли, изразявайки гнева си с намръщване по посока на възрастния човек.

Старият фермер прочисти гърло, сетне заговори с ясен глас.

— Прекарахме много и добри години тук, в Лулеа. Много време измина, откакто за последно се занимавахме с истински проблеми. Е, имаше онуй момче от Вапнатак, дето палеше огньове в плевните, но най-лошото, което ни се случи, бе Чернозимата преди десет години. Посевите ги бива, времето… е, оцеляваме. Дори доста повече от просто оцеляване, съдейки по това, което виждам днес — той огледа тълпата, предизвиквайки някой да изрази несъгласие.

— Но нещо не е наред — изръмжа Кърр. — Станали сме самодоволни. Меки. Живуркаме си тук, като че бъдещето ни е осигурено, като че никакво зло нивга не ще ни докосне.

Той спря да си поеме дъх и всички ясно чуха рязък глас откъм задните редици:

— К’ви ги дрънка?

— Не зная дали мога да ви кажа какво не е наред с нас — каза искрено старецът. — Но просто помислете за миг. През по-голямата част от последните хиляда години хората са воювали. Мьолкбридж и Уиндрайз нагоре по Западния път са се хванали за гушите от поколения. Непрекъснати набези на фенните из крайбрежните земи на Искелфьорт. Нататък: Ланканга, крехък съюз от десет града, е обявил независимостта си от краля на Фирейнс. На няколкостотин левги от нас бушува война. Хора умират. Жени. Деца. Ала тук всичко е спокойно. Мислите ли, че сегашният мир ще се запази? Помислете си за случилото се преди хилядолетие. Брудуо е просто дума, с която се плашат невръстните деца, но може би един ден светът отново ще бъде заплашен от изток. Как ще бъдем готови за това? Ще ви кажа как. Няма да бъдем. Ще ни свари неподготвени, защото никой не слуша изкуфелите дъртаци, никой не слуша Часовоите. Не си мислете, че Лулеа ще остане недокосната от войната. Войната е лаком звяр, изискващ синовете и дъщерите ви. Виждал съм го. Имам усещането, че ще го видя отново. Сега приключих. Казах, каквото имаше да казвам. Нека стражникът надуе тромпета, когато види вразите да се приближават, иначе кръвта на людете ще тежи на неговата съвест. Не можете да кажете, че не сте били предупредени. Съвестта ми е чиста.

Разнеслият се при сядането му смях ясно се чуваше над жуженето на обърканите разговори.

— Бл-благодаря ти, Кърр — рече хауфутът. — Хубаво е да съживим Речта. Но сега е време за Пиесата.

Лийт си пое дълбок дъх. Леко му се гадеше, вероятно защото бе ял прекалено много, помисли си. Или може да е заради бъзовото вино. Време беше да се размърда. Двамата с Ланка, високо момче, което познаваше бегло, отидоха да вземат маските си. Нямаше и следа от момичето, което щеше да играе Фалла.

Нервността му не се отнасяше за забравянето на ролята. Всеки юноша в северните земи на Фирейнс, Плоня, Асгоуан или Сна Вацта можеше да го замести. Всяка година гледаха Пиесата с ясното съзнание, че един ден може и на тях да се наложи да играят една от ролите. Имаше два мъжки образа: Снаер, символът на дълбокия зимен сняг — и Сумар, разгарът на лятото, който трябваше да победи Снаер и да освободи третия образ. Този трети образ, Фалла, символът на пролетта, бе най-почитаният от трите и винаги бе изпълняван от жена. Побеждаването на Снаер и освобождаването на Фалла се бе превърнало в заплетена комбинация от спонтанна игра в рамките на ограничен във времето сюжет, установен от ежегодни повторения. Лийт бе гледал много интерпретации на Сумар и знаеше какво иска да направи.

Притесняваше се как щеше да се развие Пиесата. Много от по-суеверните селяни вярваха, че успешното изиграване на Пиесата като драматичен спектакъл щеше да донесе по-топло време. Някои казваха, че зле изиграна Пиеса би могла да забави пролетта със седмици и дори месеци. Хауфутът казваше, че това са небивалици, но Лийт си припомни чутото за годината, в която Снаер паднал и си счупил китката малко след началото на представлението. Снеготопенето не бе пристигнало три месеца след Средозимника онази година, Чернозимата от 1016 г. Игралото Снаер момче бе отишло да живее във Вапнатак. Лийт притеснено облиза устни, докато си мислеше за Ланка, който се очакваше да бъде тромав и по никакъв начин нямаше да помогне на лятото.

Двамата младежи се придвижиха до срещуположните краища на разчистеното пространство. Слънчевата маска на Лийт бе изработена от дъб, почистен, шлифован и боядисан в охра. Огромните очи бяха яркожълти, а устата бе застинала в яростно озъбване.

Снежната маска в другия край на тентата бе черна, изработена от бор и оцветена с катран, с малки цепки за очи и уста. Създаваше се впечатление на неумолимо могъщество и злина. Лийт бе прекарал много време в обмисляне какво би направил, ако носеше някоя от тези две маски.

Някъде от другия край Фалла пристъпи в разчистения кръг. Нейната маска бе различна от двете мъжки: вместо от солидно дърво, бе направена от крехки брезови клонки и елша, завързани заедно и направени да изглеждат като напъпили. В сравнение с тежестта на Снега и Лятото, Пролетната маска бе деликатна и чуплива. Бе отнела на майка му много време да я изработи. Лийт изучаваше маската, трябваше да включи този крехък образ в собствената си игра, ако искаше да я освободи от Снаер.

Тогава дъхът му секна, защото разпозна момичето зад маската. Ролята на Фалла бе изпълнявана от Стела.

Всичко се случи прекалено бързо, за да може Лийт да мисли. Всички негови планове се стопиха пред черното усещане, зародило се в стомаха му. Ланка в своята Снаер маска посегна тромаво да прегърне Фалла, сетне започна вдървено да се движи към нея. Тя запрехвръква наоколо с поредица от бързи движения, стрелвайки се в привидно произволни посоки из кръга, съумявайки винаги да стои извън обсега на черната фигура. Крехката Фалла се стрелна покрай високия Снаер, който се олюля и пропусна. Лийт забрави всякаква игра, главата му се изпразни от съдържание — не можеше нито да чувства, нито да мисли. В безумно отклонение от традиционната история, започна да кръжи около Снаер и Фалла още преди зимата да бе уловила пролетта. Посегна да сграбчи Стела, но тя се завъртя и му се изплъзна; изплъзване, поставило я право на пътя на черната зима. След миг високата фигура на момчето от Бруксайд я погълна, а Лийт запълзя по земята към другата страна на кръга. Тълпата лудо заликува. Залавянето на пролетта и унижението на лятото не можеха да бъдат изиграни по-добре.

Лийт се изправи на крака. Падането го бе накарало да се осъзнае. Невероятен късмет бе предотвратил провала. Започна бавно да заобикаля черната фигура и пленницата. Образът му не бе достатъчно силен, за да изтръгне Фалла със сила от ръцете на могъщия Снаер, така че трябваше да използва хитрост. Обикновено това бе изпълнявано с просто промъкване и грабване, докато снежната фигура се преструваше, че не гледа. Лийт се замисли. Как да засенчи този Снаер? След унизителното си падане, обикновена победа нямаше да е достатъчна.

Успя да достигне ръба на кръга непосредствено зад Снаер, без да бъде забелязан. Лийт не беше сигурен дали това беше проява на добро актьорско майсторство от страна на високата фигура — или младежът действително не виждаше маскирания Сумар, но тесните очи на черната маска не бяха направили опит да последват движението му. Стела очакваше традиционния край на Пиесата и започна нежно да се измъква от хватката на Снаер. Лийт пристъпи към нея, но вместо да я отскубне, се хвърли на земята пред високата зимна фигура.

Селяните ахнаха. Сумарът се бе проснал по лице в прахта и с протегнати ръце молеше за освобождаването на Фалла.

Това действие определено свари Снаер неподготвен, тъй като няколко мига не последва никакъв отговор. Лийт лежеше проснат на земята, надявайки се черният младок да реагира по начина, който очакваше. Снаер бавно повдигна обут в черен ботуш крак и стъпи на врата на Лийт, изкрещявайки триумфално. Унижението на Сумар бе пълно.

Но това бе действието, на което Лийт разчиташе. Ръката му се стрелна, грабна другия крак на Снаер и го дръпна рязко към себе си. Едрата фигура се олюля, сетне падна по гръб, разпръсквайки група селяни и стоварвайки се върху платнището. Напрегнатата Фалла се бе отскубнала веднага, щом усети високото момче да губи равновесие, за да не падне заедно с него. Лийт нежно я хвана с дясната си ръка и пристъпи към опитващия се да се изправи Снаер. Сумар стъпи върху врата на повалената фигура и с жест подкани Фалла да стори същото. Пролетта и лятото се бяха обединили в напълно неочакван начин да надвият зимата.

Лийт прочисти гърло, сетне извика ритуалните слова:

— Зима чезне, нова година иде!

За момент бе тихо, сетне платнището изригна, обитателите на Долината ликуваха и ръкопляскаха одобрително.

Лийт бе зашеметен, докато двамата със Стела се намериха заобиколени със селяни. Дори Ланка бе аплодиран, когато се изправи на крака, печално потърквайки одраните си лакти. Лийт дочу гръмливия глас на хауфута:

— Ако не бях се уверил лично, че тези тримата са били разделени, щях да се закълна, че са уредили цялата работа.

— Отклоняваше се от историята, момче — изхриптя познат глас до него. Напук на резките си думи, дори Кърр изглеждаше доволен. Всеки изразяваше одобрението си.

Лийт и Стела свалиха маските и се вгледаха един в друг. В погледа й имаше оттенък на смях, сякаш бе знаела какво се бе опитвал да направи и го смяташе за глупаво. И двамата знаеха, че тя бе тази, която бе го спасила от посрамване и бе заслужила хвалебствията на тълпата. Костваше му усилие да овладее гласа си.

— Благодаря ти — каза той. Това бяха първите казани от него към нея думи от деня преди месеци, когато я бе поканил да се разходят край езерото. Тя кимна и се извърна. Погледът, който му хвърли, можеше да означава всичко.

Младежът бавно отиде до ъгъла, където седяха близките му. При тях имаше и трета фигура, обвита в наметало с вдигната качулка, потънала в дълбок разговор с майка му. Раменете трябваше да му подскажат, но не го сториха. Той се приближи, очаквайки още от комплиментите, които му бяха завъртели главата, но вместо това Индретт му направи знак да седне при тях в тъмния ъгъл на огромната шатра; и друг, с който го призова към мълчание, когато понечи да заговори.

Фигурата в плаща се обърна към него и за миг свали качулката си. За момент Лийт можеше да мисли единствено за фигурка от брезова кора, сетне нададе приглушен вик.

Баща му.