През лицето на света

Глава 18 Траурните полета

Времето минаваше незабелязано, а членовете на Компанията стояха хванати за ръка, гледащи към неподвижните форми пред себе си — обвития в сиво брудуонец и златокосия младеж от Мьолкбридж. Над тях сивите мъгли се завихряха, тласнати надолу по склоновете от хладния, серист бриз, придал острота на следобедния въздух по стръмнините на Щефл.

Бяха успели, бяха надвили Повелителите на страха, спасили Манум и Индретт и, колкото и непостижимо да бе изглеждало, бяха заловили един от брудуонците. Ала никой не празнуваше. Компанията се чувстваше по-скоро шокирана. Продължилото седмици преследване бе приключило внезапно, слисвайки преследвачи и бивши пленници. Възпитаният, сладкодумен младеж от Винкулен бе изчезнал, оставяйки проснато тяло и куха болка.

Фарр пръв наруши обхваналото ги настроение. Отиде до вързания воин и го побутна в ребрата с ботуша си.

— Струваше ли си отмъщението ни? — рече тихо, като на себе си, ала всички го чуха. — Заради това?

Никой не му отговори.

Подмина поваленото тяло на брат си и коленичи до мъртвия брудуонец. Във внезапен изблик на ярост обърна трупа, стисна меча на Лийт и дръпна рязко, като за малко не се претърколи, когато острието изскочи.

— Ако стотица наръгвания можеха да върнат брат ми, щях да го направя! — викна той, а зад гърба му излетя птица, стресната от внезапния шум. Загърбвайки мъртвия воин, хвана меча с две ръце, без да обръща внимание на болката в наранената си десница, и го вдигна високо над главата си. Глух за виковете на останалите, заби го дълбоко в земята на инчове от главата на пленника.

— Нека това за вечни времена остане като паметник на брат ми! — изкрещя с толкова отчаян глас, че сърцата на останалите щяха да се пръснат от мъка. След това приседна на каменистия друм, отпуснал главата си в ръце, неутешим.

Манум и Индретт седяха на едно повалено дърво, няколко фута встрани от Компанията, недокоснати от тъгата им. Тя бе отпуснала глава на гърдите му, почивайки си тихо, мълчаливо, позволявайки на страховете и болката от седмиците мизерно и унизително пленничество бавно да се оттекат от ума й. Хал бе приклекнал край тях и с тихи, бавни слова предаваше всичко, случило се от Средозимника насам. На свой ред те му разказаха за преживяното в плен на брудуонците. По някакъв начин самото говорене докарваше облекчение — Манум и Индретт позволяваха на напрегнатостта да ги напусне, щастливи след толкова време отново да са със семейството си.

— Къде е Лийт? — запита Индретт, нетърпелива да види сина си.

— Отиде да доведе Кърр от другия бряг — рече Хал. — След повалянето на моста може да му се наложи да се отдалечи на известно разстояние, за да открие подходящ брод. Скоро ще се върне.

— Наистина ли всичко свърши? — прошепна тя на Манум.

— Да — отвърна той, заровил пръсти в косата й. — Поне за нас.

Няколко крачки надолу по пътя Перду и Парлевааг тихо си говореха, езикът им неразбираем за останалите. Ръката на мъжа бе лошо ударена — тоягата на брудуонеца се бе стоварила отгоре й с изненадваща сила и кокалчетата вече бяха отекли. Знаеше, че трябва да я умие и сетне превърже, ала раните на останалите изглеждаха по-важни.

— Как се отнасяха с теб? — запита Перду.

— Недобре — отвърна тя, прокарвайки пръсти по белега на бузата си. — Това бяха животни, наметнали човешка кожа. Ще ми се да ме бяха убили заедно с Хорстааг.

Тя говореше за мъртвия си съпруг с кух глас, ужасяващ с безчувствеността си.

— Нямах възможност да го погреба, да го подготвя за срещата му с Куали. Кой знае къде броди сега?

— Те… нараниха ли те?

Перду бе загрижен, ала също и донякъде сдържан. Не бе я познавал добре; жените на фенните бяха считани за собственост на съпрузите им и говоренето със сама, семейна жена бе повод за обявяване на дуел или наказание от вожда. Тя бе млада, от северните части на Мирвидда, само това знаеше. Бе познавал Хорстааг — бяха ловували заедно из Скимрия, бяха откривали дирите на легендарните мамоти. Натъжаваше го да мисли за смъртта му. Ала през цялото време, прекарано заедно, не бяха обсъждали семействата си, защото така изискваха нравите на фенни.

— Тези мъже бяха прекалено целенасочени за подобно нещо — отвърна тя. — Непрекъснато ни пришпорваха, рядко ни хранеха, не ни позволяваха да говорим. Понякога аз и другата жена успявахме да разменим по няколко думи и тя ми разказа какви са те и какво правят.

— Сега си в безопасност — окуражително рече Перду.

— Да — в отговора й се долавяше съмнение, тя огледа напълно непознатия пейзаж, хората, които не познаваше, вързаната фигура на един от мъчителите й. — Да, в безопасност съм.

Стела стоеше настрани от другите със скрити под качулката очи. Когато Манум подхвърли нещо към нея и когато Хал се опита да я заговори, тя се обърна към тях, повдигна кафявите си очи и взорът й премина през тях с ужасяваща напрегнатост. Умът й бе обзет от Уайра, крещящ името й в предупреждение, проблясъка на слънцето върху изсвистялото острие и падането му на земята, с което в прахта се строполяваха всичките й мечти и надежди… проблясък — крещи името й, острието се спуска, той се свлича на земята, мълвейки името й с умиращи устни… проблясък — изправя се на крака и се хвърля към брудуонеца в отчаян опит да спаси живота й… проблясък — той клюмва като увехнало цвете, мрак и студ изпълват света, тя спира да вижда и чува… О, Най-възвишени, вцепененото й, себепредателско сърце отказваше да тъгува за него, мислейки си за очакващия я живот в затънтено северно селце, гордо показвана по празниците от съпруг-хаймана с груби ръце… ръце… Тя пищеше ли, пищеше в главата си, ала никой не я чуваше, никой не идваше да я освободи; омразната визия за бъдещето изглеждаше неизбежна.

Мина час, преди Кърр най-сетне да стигне до мястото, където цялата Компания го чакаше. Обгърна сцената с един поглед. Две тела, едното на брудуонец, другото — Кой е това? — Уайра, брудуонски пленник, останалите чакащи търпеливо, без сериозни рани. Победихме! Успяхме! Манум и Индретт бяха живи и здрави, усмихващи му се, ала изглежда търсещи още някого — кого? Той бързо преброи.

— Къде е Лийт?

— И ние се чудехме същото — отвърна Фарр.

— Той изтича след Уайра насам.

— Видяхме го — рече Фарр. — Той пристигна малко след Уайра и наръга оня брудуонец в гърба. Сетне отиде да те доведе. Бяхме прекалено погълнати с Уайра и другия брудуонец, за да обърнем внимание. Не го ли видя?

Кърр поклати глава.

— Горите край реката са много гъсти. Напълно възможно е да сме се разминали и да не съм го видял.

Фарр се изправи.

— Сега какво? — рече, посочвайки към мъртвите. — Не можем да чакаме тук вечно.

— Щом Лийт разбере, че съм тръгнал от моста, ще се върне бързо — уверено отвърна старият фермер. — Ала първо да очистим мършата!

И преди някой да е помръднал, той завлачи тялото на брудуонския водител до ръба на склона и го ритна надолу.

— Подходящ край за такъв като него — рече, когато се върна задъхан, ала с триумфална усмивка. — Видях нещо, което вие не съзряхте — как той събори другаря си в реката, за да се спаси самият той от смърт. Сега лежи до онзи, когото сам предаде.

— Тогава нека почетем паметта на брат ми — каза Фарр. — Без значение колко неотложна е оставащата ни задача, трябва да му отдадем почит.

Тържествени и умълчани, членовете на Компанията вървяха по пътя, носейки тялото на Уайра на носило от клони и листа. Мълчаливо го положиха на кладата, куп сухи дърва, бързо натрупани край забития в земята меч.

Вцепенено, Фарр запали навосъчен фитил и приближи кладата. Изглежда толкова спокоен, толкова красив, помисли си. Той, който нивга не ще остарее. Какво откри в гората? Какъв отговор ти е дал спокойствието в такава насилствена смърт? Ако само можеше да промълвиш, братко, щеше да споделиш узнатото с мен.

Колебливо докосна с фитила кладата. Малък пламък бавно залази по клоните.

Компанията плачеше, докато огънят поглъщаше техния приятел и спасител. Само Стела не пророни сълза; опряна на здравата ръка на Перду, гледаше неразбиращо как кладата гори. Когато пращенето утихна, Кърр се провикна:

— Сбогом, приятелю! Леко пътуване!

— Дължа ти живота си — заговори Перду. — Трябваше да бъда аз. Благодаря ти.

Хал пристъпи напред:

— Смъртта ти съответстваше на същината ти — храбра и всеотдайна. Ще се срещнем отново в мястото, където светлината гори най-ярко.

Сакатият отдаде почит на пламъците.

Тъгата обгърна Фарр и той проплака:

— Уайра! Уайра! Казах ти да си стоиш вкъщи. О, братко! Съжалявам, братко! Прости ми! — сетне гласът му секна и той се отпусна на земята, ридаейки.

Времето се оправи, пролетта направи първите си крачки на север от мрачните Челюстни планини и вече нищо не пречеше на хауфута и отшелника да се отправят към Инструър. Напуснаха Бандитската пещера, веднага щом снегът се стопи, натоварили Уайзънт с провизии, включително суха храна и пемикан. Западният път бе спокоен по това време на годината и през Уитвества напредваха бързо. Тук пътят отсичаше северната граница на Плоня, едно от Шестнадесетте кралства, макар че много отдавна въпросното кралство не бе проявявало властта си по тези земи. Районът бе управляван от сбирщината търговци на кожи, известни като фодрами — негостоприемни люде със сурови лица, макар четиримата мъже, които Компанията бе срещнала, да опровергаваха това описание.

Пътуването с отшелника се оказа трудно изпитание за лулеанския водител, много по-трудно от грижите за него, защото мъжът в синя роба бе настоял да му разяснява мъгляви теологични подробности, независимо дали събеседникът му искаше да слуша за тях. За пръв път общителният хауфут си намери майстора в словесно сражение.

Вероятно бе грешка да разкрива на отшелника подробности за пътуването им, призна хауфутът. Може би ако бе запазил мълчание, потокът от въпроси нямаше да бъде тъй непрестанен. А може би не; отшелникът с еднаква охота се впускаше в обсъждането на всякакви въпроси. Никакви намеци за отегчителността на разговора не помагаха, и дори казани в прав текст думи не съумяваха да потушат разпалеността му. Вероятно наваксва за всички онези години в самота, реши хауфутът. Просто ми се ще да не бях аз слушателят!

Въздъхна мъчително — и сегашният разговор не бе по-различен от останалите.

— Искаш да ми кажеш, че съдбата на Фалта зависи от измислена митична фигура? — хауфутът бе озадачен.

— Не е измислена. Той съществува. Най-възвишеният ми каза за това преди години.

Загадъчният отшелник, възседнал тура, се поклащаше над хауфута.

— Но какво го прави толкова важен?

— Точно ти ме питаш това? — отвърна отшелникът. — Ти, който ми каза, че дори в този момент врагът на Фалта планира унищожението ни? Ти, който си пропътувал севера и с очите си видял падението на нявга гордите фалтанци до сган свидливи селяни?

— Какво би могъл да направи един човек?

— Той не е просто човек. Говорим за Десницата на Най-възвишения — онзи, който според мъдреците ще наследи земята и всичко, що е в нея.

— Значи има гръмко звание. И все пак си остава просто един човек. Какво може да направи?

Отшелникът се усмихна, за миг очовечил се отново.

— Може би ще направи някаква демонстрация на сила, нещо, което ще го отбележи като избраника.

— Но дали хората ще го гледат? Самият аз доскоро не бях чувал за него. Никой от мъдреците ни не го е споменавал! — хауфутът не криеше скептицизма си. То не че имаме големи мъдреци, додаде наум.

— Откъдето идвам, името на Десницата още не е забравено.

— И кое е това място?

— Родом съм от Мерциум, пристанище и столица на Строукс. Вчера ти казах, забрави ли? Там помним думите на Първородните.

— Строукс? Как се озова в пещера по границите на Фирейнс, на стотици мили разстояние?

— На стотици мили, ала пак не бе достатъчно далече от живота — отшелникът се изсмя. — Той ме откри и сега ме води към Инструър, яхнал див звяр. Кой може да спре подобна инерция? Кой може да избегне Десницата Божия?

— И какво се говори в Мерциум за Десницата?

— Не зная какво думат сега. Преди повече от двадесет години избягах от града на покварата и се отправих на север към Бандитската пещера. Може би все още говорят за старите пророчества, а може би — тук той се намръщи, усъмнен — може би са открили по-нови.

Преди половин хилядолетие мъж дошъл в града ни, самотен и нещастен, че той бил изгонен от Инструър за подклаждането на бунт. Последното управниците не знаели, иначе нямало да му позволят да остане, още по-малко да му предоставят място, откъдето да говори на хората на Мерциум. Ала те му позволили; и странникът от юга говорел за обещаващи надежда пророчества, посочващи спасител, който щял да отърве Фалта от леността и многобройните й прегрешения.

— Че отново ще дойде ден, когато Най-възвишеният отново ще слезе сред людете — рекъл пророкът. — И този ще бъде знакът: Десницата на Най-възвишения ще се въздигне и събере хора от всяка народност, та ще разпъне маса пред тях. На тази маса людете ще пируват заедно в хармония, Първороден и лозиан. От изтока и от запада ще дойдат, празнувайки победата над Рушителя, Неумиращия от Брудуо, и неговите Повелители на страха.

И Най-възвишеният сам ще слезе в света человешки, още веднъж огънят ще се изсипе, та на дългото изоставяне край да бъде положен. Готови бъдете, усърдно чакайте пришествието на Десницата, че той носи спасение.

Тъй рекъл пророкът.

Мерциум още тогава имал репутацията на зло място, седалище на гнилота и поквара, опряно на глупостта на спекулата и изкушението на плътта, не на възнагражденията на честния труд. Така малцина обръщали внимание на пророка, а след известно време бил прогонен от тържището. Ала семената вече покълвали и в дните след проповедите му мнозина изплашени се стичали при него, търсейки да получат миропомазване, което да ги предпази от греховете на съседите им и предстоящия съд. Бройката им неспирно растяла, докато накрая властта не взела мерки срещу тях, съзирайки в лицето им заплаха. Пророка хвърлили в зандан, а много от следовниците му били убити от тълпите. Ала надеждата не можела да бъде стъпкана. В крайна сметка, кметът на Мерциум наредил публично да екзекутират пророка, надявайки се тъй да възстанови реда. С последния си дъх храбрият гадател заръчал на следовниците си да се отрекат от насилието и да поверят доверието си на Десницата, който щял да ги спаси.

Ала последователите не го послушали и сражения били водени из улиците. Кметът помолил краля на Строукс, който в онези дни царувал в Инструър, да изпрати армията си. Тя пристигнала и съсякла всички наред, без да прави разлика между следовници на пророка и останалите, та мнозина намерили смъртта си. Десницата на Най-възвишения не ги спасила от съдбата им, тъй като сами си я били навлекли. Тъй движението замряло и за много години пророкът бил анатемосан от гражданите на Мерциум, макар името на Десницата да не било забравено. Оттогава благочестиви люде не са спрели да носят това име в сърцата си, чакайки времето на своето спасение.

— Хм — отвърна хауфутът. — А казали ли са какво е името му? Задачата ни би била пооблекчена, ако съумеехме да прехвърлим мръсната работа върху чудния спасител.

— Не си разбрал — рече отшелникът търпеливо. — Десницата е името му; друго пророкът не споменал.

— А откъде въпросният пророк се е сдобил с информацията? Звучи ми като агитатор.

Отшелникът изгледа остро фирейнчанина. Бе му предал историята, точно както баща му я бе разказал на него; винаги го бе разчувствала. Няма ли душа този човек? Нима очите ме лъжат?

— Получил си е заслуженото, ако питаш мен — продължи хауфутът. — Ако аз бях кмет на Мерциум, въобще нямаше да бъда толкова търпелив.

— Говориш лекомислено за неразбираеми от теб неща, друже мой — промълви отшелникът. — Пришествието на Десницата наближава. Той е по-близо до теб, отколкото си мислиш. Само чакам разрешение да говоря по-ясно, ала спокойно мога да разкрия следното: зная кой е той, срещнах се с него.

— Пещерата ти е често посещавана, нали? — хауфутът напразно се опита да скрие сарказма в гласа си. Ала опитът му да подтикне отшелника постигна обратния ефект — русият замлъкна и отказваше да говори повече по темата.

Предполагам трябва да съм благодарен за настъпилата тишина, помисли си едрият мъж. Пълни глупости, без съмнение. Ала потисна спомените си за Часовоя Кроптър.

И отново тишина се възцари из Уитвества. Със сегашната скорост щяха да са им нужни два — вероятно три — месеца, преди да достигнат Инструър, храната едва щеше да им стигне за минимални дажби. Хауфутът въздъхна и погледна надолу към колана си — не само, че за пръв път от години можа да го види, но бе ужасен да забележи, че го бе стегнал цели три дупки. Надявам се отшелникът да е прав, помисли си печално, че обитателите на гората са приятелски настроени. В момента силно се нуждая от гостоприемство!

Мислите му се насочиха към Компанията. Със сигурност по това време вече бяха успели или срещнали провал и по пътя щеше да попадне на някакъв знак, разкриващ съдбата им. До този момент нямаше нищо. Хауфутът се бе уморил от мистицизма на отшелника и копнееше да бъде с другите.

Уайра вече не бе част от Компанията, оставил след себе си спомена за смях, любезност, неизмерима храброст. За известно време всеки бе потънал в мислите си.

Когато димът от кладата започна да намалява, Манум се изправи.

— Лийт вече би трябвало да се е върнал? — рече той, без да прикрива притеснението в гласа си. — Може би трябва да организираме търсене?

— Тихо! — просъска Перду. — Чувам нещо между дърветата Компанията едва свари да се изправи, когато иззад дърветата наизскачаха фигури с мечове в ръка. Брудуонците! Ала там лежеше вързан пленникът, значи победата им е била реалност. Всичко това се случи за миг. Сетне очите им се върнаха върху нападателите и фермерът се поуспокои при осъзнаването, че тези мъже бяха фодрами.

— Не мърдайте! — провикна се един от тях. Бяха към тридесетина, ниски, облечени в зелено. На хората от крайбрежието се сториха като братовчеди на търговците на кожи, с които наскоро се бяха сприятелили. Кърр напразно подири сред тях лидера, белязания, парцаливия и високия.

— Доведете началството! — един от тях, почти момче, бързо изчезна измежду дърветата.

Очевидният водач на фодрамите излая нова заповед от сенките:

— Обезоръжете нашествениците!

Сурови мъже се втурнаха напред.

— Не ви мислим злото — заговори Кърр, протегнал ръце с вдигнати към небето длани в знак на мир. Мъжете се поколебаха, сетне спряха.

— Пуснете ни да минем — продължи фермерът. — Ние пътуваме по Западния път и сме защитени от договорка. Имаме спешна работа и току-що се бихме…

— Тишина! — сериозен мъж, нисък дори за фодрам, пристъпи напред. — Вие не сте уайдузи, това е видно. Кои сте и защо навлизате в земите на фодрамите?

Кърр не бе впечатлен от натрапчивостта му.

— Свикнали сме на по-учтиво отношение от фодрамите — отвърна кратко.

— Имате късмет, че изобщо говорим с вас! Уайдузки нашественици нападнаха, убиха и плениха много фодрами, нещо, което не се бе случвало от дълги години. По следите им сме и дойдохме да разследваме дима от огъня ви. Сега, бързо, защото не можем да губим време. Защо да пощадяваме живота ви?

— Фодрамска група, която придружихме по Южния маршрут, ни даде позволение да прекосим — сбито каза Кърр. — Истинските им имена не са ни известни, ала те предадоха много бали във Виндстроп Хаус. Със сигурност някой знае за това?

— Лъжеш — каза дребният и по врата му изпъкнаха жили. — Никой не поема по Южния маршрут толкова рано. Лъжите ви докараха гибелта ви. Вържете ги!

Трима униформени фодрами пристъпиха напред с въже в ръка. Компанията се събра плътно, Фарр и Перду посегнаха към мечовете си. Стомана проблесна на поляната и фодрамите се приближиха заплашително. Кърр затвори очи. Да победят брудуонците, само за да бъдат надвити от фодрамите…

— Какво става тук? — дойде глас откъм дърветата. Позната фигура пристъпи, следвана от още въоръжени фодрами.

— Приятелю! — провикна се Кърр с изпълнен с облекчение глас. — Ще те помоля за още една услуга. Ще гарантираш ли за нас?

— Да гарантирам за вас? — изсмя се лидерът, докато се приближаваше към фермера и го прегърна по фодрамски. — Разбира се, че ще го сторя! — взря се в дребния водач на първия отряд.

— Изглежда пристигнах тъкмо навреме, за да предотвратя война! — възкликна лидерът и се изсмя сърдечно. — Канехте се да разрушите една от резервните ни дивизии.

Фодрамският лидер се обърна към командира на дивизията:

— Аз ще говоря за тези хора. Те разполагат със свободата на гората. Насочи несъмнените си умения към проследяването на уайдузите.

Членовете на фодрамската дивизия прибраха мечовете си и продължиха по Западния път след засрамения си командир.

— Е, приятели — гръмко рече лидерът, — изглежда не сте си губили времето от последната ни среща насам! Сдобили сте се с нов, макар и недоброволен, член на Компанията — той побутна с ботуша си пленника — и сте спасили приятелите си. Отлично!

— Ала платихме за това — рече Кърр и посочи димящата клада. Лидерът сведе глава.

— Съжалявам. Ала няма нищо по-достойно от смъртта в битка.

Обичайната усмивка отстъпи място на смес от възхищение и угриженост.

— Трябва да ми разкажете за битката! — възкликна той. — Губейки само двама срещу такива страховити противници! Сигурно с хитрост сте ги надвили, не с груба сила. Да бях и аз тук! — той се намръщи. — Бяхме решили да ви доведем помощ. Подобни зли люде не бива да бродят необезпокоявани из земите ни, особено с такава гнусна задача. Възнамерявахме самите ние да заловим тези брудуонци, пътувайки по-бързо от вас, по пътища познати само на фодрамите. Но вниманието ни бе ангажирано от група уайдузки нашественици, нападнали наши орящи съселяни, част от които убили, а други отвели със себе си. Виждали ли сте други странници из горите след Виндстроп Хаус?

— Двама? — отвърна Кърр, все още размишлявайки над първите думи на фодрамеца. — Изгубихме само един, храбрия Уайра от Винкулен, загинал спасявайки ни от изненадваща атака. Но момчето, Лийт, изчезна. Смятаме, че е някъде на другия бряг на реката. Виждали ли сте го?

Лидерът се канеше да отговори, когато един от хората му му прошепна нещо. Пълничкият фодрам кимна и отпрати младежа с усмивка и потупване по рамото.

— Един от съгледвачите току-що ми каза, че преди около час видял малка група нашественици на юг оттук, далеч от местата, където смятаме, че се намира главната група на уайдузите. За съжаление не мога да отделя никой от хората си за преследване.

— Уви, всичко съвпада — каза Фарр. — Как иначе да обясним изчезването му? Отдавна трябваше да се е върнал.

Лидерът кимна мрачно.

— Знаем, че уайдузите са дошли на север до Меал Горм, планината, която вие наричате Щефл. Главната група трябва да се е отправила на изток, между това място и Виндстроп Хаус, движейки се бързо, въпреки взетите пленници.

Намръщено срита някакъв камък.

— Лийт може да е бил заловен от втората група, особено ако са минали на юг от тая река. Но ако е имало две групи, вероятно има още, и други наши села могат да бъдат нападнати. Трябва да продължим — има пленени фодрами, а глупавият ми съотечественик ме отведе при вас, които не представлявате никаква заплаха. Ала това може да ви помогне в търсенето на вашия спътник.

— Какво казват? — запита Индретт. — Какво се е случило с Лийт?

Манум я прегърна, но лицето му бе измъчено.

— Кои са тези уайдузи и защо взимат пленници? — запита Перду.

— Варвари — отвърна лидерът разпалено. — Живеят далеч на юг оттук.

— Тогава какво търсят на север?

— Не знаем. Но се случва да нападат земите ни, задигайки посевите и животните ни.

— Земите ви? — рече Манум. — Те биха оспорили това! Отдавна са обитавали тези места, още преди Първородните.

— Ала сега ние живеем тук и те нямат право да ни нападат по този начин. Нима оправдаваш поведението им? — лидерът изгледа подозрително новоприсъединилия се член на Компанията, очевидно доскорошен пленник на брудуонците.

— Сега не е времето за подобни дискусии — внимателно отвърна Манум. — Ако те са пленили сина ми, мой дълг е да го спася. Предлагам да претърсим бреговете в продължение на час, сетне да поемем след нашествениците.

— И да изоставим предупреждаването на фалтанския съвет в Инструър? — невярващо запита Фарр. — След всичко, което преживяхме?

— Нима ти щеше да продължиш? — попита го Перду. — Мислех, че си се присъединил, за да отмъстиш на бащините убийци.

— Двама от семейството ми умряха заради плановете на брудуонците да нападнат Фалта! — сопна се Фарр. — Няма да стоя и да ги чакам да дойдат и изколят всички ни!

— Достатъчно, достатъчно — изстена Кърр. — Какво правим сега? Ако изчакваме още Лийт и се окаже, че е пленен, междувременно може да го завлекат твърде далеч. Ала няма да изоставим делото си. Трябва да продължим към Инструър колкото се може по-бързо.

— Не можем да чакаме, докато вземете решение — рече лидерът. — Трябва да проследим уайдузите и спасим хората си. Не познавате тези диваци; неотменима гибел очаква всички техни пленници в края на пътуването, а понякога и по-рано.

— Идвам с вас — заяви Манум. — Хванали са момчето ми, убеден съм.

— Както желаеш — отвърна фодрамецът. — Още един меч би бил от полза.

— Меч нямам — обяви Манум, — ала познавам уайдузите. Били ли сте в Клоувънхил?

Лидерът поклати глава.

— В такъв случай един Търговец може да ви е от полза.

Индретт въздъхна дълбоко.

— Търговец! — лидерът вдигна вежди. — Истински Търговец действително ще ни бъде от полза, особено такъв, който познава неотбелязаните пътища на уайдузите.

— Остани с другите — настойчиво каза на жена си Манум. — Не разполагаш със силата за подобно пътуване.

— Нито пък ти — прошепна тя.

Часът бързо се изниза. Лийт не се намери. Докато фодрамите се приготвяха да тръгнат, Манум и Индретт се прегърнаха.

— Много скоро всички отново ще бъдем заедно — рече той. — И всичко ще си бъде както преди.

Тя зарови глава в косата му.

— Никога вече няма да бъда същата — рече тя с насълзени очи.

— Ще се видим в Инструър — обеща Манум. Поглеждайки към Индретт и Хал, каза:

— Грижете се добре един за друг.

Сетне се обърна и се отдалечи.

Метнат върху нечий гръб като чувал картофи, Лийт можеше да вижда много малко от случващото се около него. Заловилите го бързо се движеха сред гората, понякога подтичвайки, така че рядко можеше да повдигне глава достатъчно, за да види профучаващите край него дървета, храсти, мъхове и пролетни цветя.

За известно време бе в шок — в един момент бе опиянен, убил брудуонеца, спечелил голяма победа; в следващия миг бе грабнат, омотан и отнесен против волята си. Мятанията му само бяха накарали носителя му да го стиска по-силно. Не можеше да извика, защото устата му бе покрита с кърпа, здраво пристегната около долната част на лицето му. Може би това са фодрами, мислеше си с надежда Лийт. Ще ме освободят, когато осъзнаят грешката си. Ала нещо му подсказваше, че веселите фодрами не биха се държали така.

Без предупреждение спряха и бе захвърлен на земята с глух удар. Когато най-сетне съумя да надигне глава, видя, че се намира на широка, мъглива поляна, заобиколен от въоръжени с копия и сопи хора. До него имаше и други пленници, побледнели и уплашени мъже, жени и деца, някои наранени и кървящи. Пленниците са фодрами! — с ужас осъзна Лийт. Тогава какви бяха тези хора? Пред очите му докараха още пленници, всички със запушени усти. Трябва да има повече от стотина пленени!

Заповеди бяха излаяни на непознат език и бойците започнаха да обикалят вързаните. Някои накараха да се изправят и ги отведоха настрана, докато не се оформи група поне от двадесет, предимно млади мъже. Тъкмо когато помисли, че са приключили, един боец вдигна Лийт на крака и го изблъска при другите. Той бе почти скован от страх. Какво щяха да правят с него?

Ръцете им бяха вързани отпред, сетне през тях бяха прекарани въжета, така че пленниците се озоваха в два реда, всеки от които съдържаше около дузина. С копия бяха подтиквани да вървят в бавен тръс, забавени леко, когато едно от момчетата пред Лийт падна на земята. Провлачиха крак под листата, докато останалите пленници останаха на поляната, заобиколени от копиеносци.

Когато фодрамите поеха на път, късната следобедна светлина вече замираше и бе започнал да вали дъждец. Манум се сдоби със запасни дрехи от Компанията, а фодрамите му изнамериха меч с широко острие. Фарр завистливо проследи с поглед дивизията, отправяща се на юг. След смъртта на Уайра копнееше да иде с тях. С разнеслата се от лидера заповед фодрамите поздравиха Компанията, извъртяха се и с бърза крачка потънаха в гората.

Кърр събра замаяните членове на Компанията и заговори откровено:

— Днес бе мъчителен за сърцата ни ден — рече той. — Постигнахме целта си да освободим Манум и Индретт от Лулеа и Парлевааг от фенните, ала загубихме Уайра, а Лийт бе отвлечен. Сега трябва да решим какво ще правим. Манум избра да подири сина си с помощта на фодрамите. Вярвам, че останалите трябва да се отправим към Инструър и да уведомим Съвета на Фалта за надвисналата брудуонска инвазия. Следователно е време да сформираме наново Компанията. Кой ще дойде с мен?

Хал моментално пристъпи напред:

— Семейството ни бе въвлечено в това още от самото начало. Ще останем докрай. Ако можем да бъдем от полза, позволете ни да бъдем част от Компанията.

— Смъртта на Уайра ще е била напразна, ако не предотвратим нашествието — каза Фарр. — Трябва да ида до Инструър.

— Разбира се, че трябва да дойдеш с нас — отвърна Кърр. Грубият старец бе доволен, бе се страхувал, че Фарр може да се върне в Мьолкбридж след смъртта на брат си.

Колебанието ясно се четеше по лицето на Перду.

— Изпълних възложената ми от вожда задача — заяви той. — Видях брудуонците да умират; и ако не бе необходим на Компанията, щях да настоявам последният брудуонец да бъде предаден на фенните. Трябва да се върна да разкажа видяното и да взема Парлевааг със себе си. Боговете са свидетели как горя от нетърпение да видя отново семейството си.

Ала не мога да ви изоставя, когато делото е свършено едва наполовина. Започвам да подозирам, че е имало някаква причина да стана фенни, че моето присъединяване към Компанията не е било случайно. Не съм убеден какво да правя.

Самата Парлевааг желае да остане с вас. Съпругът й стана жертва на брудуонците и тя не иска да се върне във виддата. Чувства, че има дълг към Компанията, макар още да не знае как да го изплати.

Кърр се изправи:

— Кажи на Парлевааг, че тя разполага с нещо ценно, което може да ни е от полза. Съветът на Фалта ще се вслуша в думите на подобен свидетел. Тя е добре дошла да се присъедини, ала не трябва да мисли, че ни дължи каквото и да било.

Той се обърна и се усмихна към жената, чието отрудено лице се осени от лека усмивка в отговор.

— Имам нужда от още време — заяви Перду. — Ще ви отговоря на сутринта.

Той отиде до Парлевааг, приседна край нея и започна да й преразказва какво е било казано.

Дордето здрачът преливаше в мрак, а ситният дъждец премина в порой, тишина обгърна групата, лагеруваща по хълбоците на Щефл. Облаците не пропускаха нито лъч светлина, така че спътниците не можеха да се виждат едни други и всеки бе оставен насаме със себе си. Стела все така не бе продумала след края на битката.

Студен вятър се щураше край стволовете на Уитвества. Фодрамите се придвижваха уверено в гаснещата светлина, напредвайки бързо през гъсталаците. Сетне, когато мракът се сгъсти прекалено, спряха да лагеруват и имаше много приказки, предимно на език, който Търговецът не можеше да разбере, ала самото слушане на разговора разбуждаше нещо човешко у него. Бе запален огън, започнаха да се леят смях и горещ бульон. Това стопли сърцето на Манум.

Тъмната нощ представляваше букет от звуци и миризми, демонстрация на приятелство, която пресъхналият дух на Манум жадно поглъщаше. Никога не забрави тази нощ, макар нито думица да не се бе врязала в паметта му. През остатъка от живота му острата миризма на кожа, звукът на безгрижния смях или тихият шепот на гласовете, потънали в усърдна дискусия, извикваха сладостно-горчивия спомен за първата нощ с фодрамите.

Мислите му се насочиха към най-младия му син. Образът на Лийт изникна пред него — непохватността му в Пиесата на Средозимника; будните, интелигентни очи, тъй често помрачавани от страх или неувереност; изплашеният младеж с вдигнат меч, олюляващ се между страха и храбростта, докато се приближава към загърбилия го брудуонец. Загадка; момче, най-силно нуждаещо се от баща си, точно когато него го бе нямало. Дръж се, Лийт! Идвам.

Фарр се изправи да посрещне утрото. През нощта силен източен вятър бе разнесъл облаците, донасяйки със себе си миризмата на сяра от върховете на Щефл. Настъпваше ярък и ясен ден, като че нищо не се бе случило през нощта.

Той коленичи за няколко минути до купчина пепел край Западния път, сетне прекара около час в претърсване на бреговете. Някакво животно бе глозгало двете тела под счупения мост — с изключение на това, нищо не бе преминавало покрай течението. Нямаше и следа от Лийт.

Някакъв импулс го подтикна да се изкачи по склона. Скоро се озова на рид, който се издигаше над короните на дърветата и на откритото можа да ускори крачка. След много минути изморително усилие се обърна да огледа гората.

И отново, както когато бе наблюдавал разтопяването на Мосбанк, гората превзе възприятията му. Този път усещането за жизненост, сигурност, спокойствие и радост бе дори още по-силно. Необратимо потъна в него. То му предлагаше уединение, убежище, което никога не бе откривал по голите склонове на Винкулен. Тук имаше честност, откритост — както в гората, така и в обитателите й, които му предлагаха надежда. Вероятно можеше да бъде повече от досегашното си аз.

В тези гори има вълшебство, помисли си, докато наблюдаваше как пролетните цветове под него стават по-ярки, нашарени от слънцето и сенките. Тук има песен, която може да бъде пята вечно; задача, която никой не би съумял да изпълни през живота си. Той се изсмя на себе си. Чуйте го само Фарр Сторрсен, философа. Може би трябва да се присъединя към отшелника в студените му пещери! Ала напук на усещането за глупост, около него имаше нещо — ярка светлина, която не го напускаше.

Фарр се обърна и погледна към утринното слънце; шокирано осъзна, че е изминал час, откакто се бе изкачил от реката. Останалите сигурно бяха готови за тръгване или дори го търсеха, страхувайки се, че той също е отвлечен от незнаен враг.

Докато оглеждаше хоризонта за последно, забеляза дим далече на юг. Напрегна очи, но дори острият винкулчански взор не успя да открие източника му. Обаче го побиха тръпки при мисълта какво можеше да означава това и бързо заслиза надолу към останалите.

Какво ще правя сега? Как ще избегна съдбата си?

Стела прекара ранните часове на зората, разхождайки се по върха на скалата, дирейки отговор на дилемата си. Няма да го понеса, ако ме накарат да се върна в Лулеа, каквото и да правят, няма да го сторя, няма да бъда съпруга на подобен скот. Очите й постоянно отскачаха към мястото край друма, отвъд спящите членове на Компанията, където Уайра бе дал живота си за нея. Защо, Уайра, защо? — крещеше тя в самотата на мислите си.

Защо трябваше да умираш?

Тя потръпна, докато влагаше цялата си страст, цялата си концентрация в образа на Уайра, все още жив и с нея; ала пепелта на кладата си остана там, разнасяна на пресекулки от сутрешния ветрец, и унизителната самота се надигна в нея, обгръщайки я в гибелните си обятия.

— Ако ти не го искаш, насочи го към мен! — бе й казала Фаня, когато Стела най-сетне бе събрала смелостта да каже на някого за домогванията на Друин. — Хайде, Стел, не може да е толкова зле. Трябва да се омъжиш за него, това е твой дълг. Пък и той е… я се огледай! Кой в Долината може да се мери с Друин? — тя бе започнала да изброява съперниците. — Дамиш? На него само лов му дай. Глоан бива, стига да не се доближаваш на по-малко от шест фута до него. Фирич? Едва помни собственото си име. Стенд? Той е хлътнал до уши по Анезел — и още по-добре, викам аз. Лийт? Още е малък. Знам, че ти е връстник, обаче в действителност е още бебе. Хал? Че той интересува ли се от момичета въобще? После идва Ланка от Бруксайд; майка му никога няма да му позволи да се ожени за девойка от Лулеа. Оттук до Вапнатак, Друин е единственият подходящ. Не се възгордявай толкова, Стел.

Горда? Стела изсумтя. Бих сторила всичко; няма публично унижение, което не бих изтърпяла; бих се омъжила за което и да е от останалите момчета, та дори и за някой от овдовелите фермери; каквото, каквото и да е… О, Уайра, така се нуждаех от теб! Те не познават Друин, никой от тях не го познава. Идеалният изход би бил да се върна в Лулеа и той да се е преместил, или да е умрял, или… Може би ще постъпи доброволец в армията, когато тази прословута война най-сетне настъпи, може би ще го убият…

Ако изобщо някога се върнем в Лулеа, няма да е веднага. Все още се движим на изток, все още имаме задача, която може да се проточи с месеци — колкото по-дълго, толкова по-добре. Друин — и останалите — ще си помислят, а вероятно може би вече мислят, че съм мъртва; може би той ще се ожени за друга, преди да се върнем. Вероятно Фаня… Зародилата се у нея надежда бе толкова силна, че чак й призля. Дано е така! Ако има някакъв начин да предотвратя връщането ни в онази жалка долчинка, ще го сторя. Нека сключат брак! Нека забравят за мен!

Седна на едно паднало дърво, повалена от сполетялата я тъга, и зарови лице в шепи. Нямаше с кого да поговори; бе убедена, че останалите няма да разберат. Ако се приведеше напред, можеше да надникне отвъд ръба, надолу, където се виеше сребърната река. В мъката си можеше да си представи как скача от ръба, а скалите стремително се приближават…

Манум и фодрамите продължиха пътуването си призори след няколкочасова почивка под подгизналите от дъжда листа. Горяните се бяха разделили на няколко малки групи и разпръснати в широк фронт, търсеха следи.

Въздухът бе мъглив, като че мъгла бе долетяла от юг. Манум се закашля, а очите му се възпалиха. Това не е мъгла. Гората гори! Фодрамите ускориха крачка, започвайки да подтичват.

Излязоха от гората насред най-гъстия дим. Нещо гореше пред тях — не, имаше огньове на няколко места по поляната. Пламъци облизваха стволовете на младите дръвчета вдясно. Манум се вгледа по-внимателно. Не, това не бяха дръвчета, а копия. Редици копия. Още няколко мига продължи да се вглежда, сетне се извърна ужасен. Копията бяха забити в горящите тела на мъже, жени и деца.

Навсякъде из поляната мъжете закриваха лицата си. Някои плачеха открито, като пушекът допринасяше за сълзите им. Лидерът мрачно обхождаше хората си, утешавайки онези, чиито близки бяха отвлечени от уайдузите. Манум си мислеше, че е привикнал към ужаса, ала не се оказа прав. Как може да съществува подобна жестокост? Защо хората вършат подобни неща? Бе невъобразимо.

Лидерът обикаляше редиците копия, неговото лице също бе насълзено, докато поразеният Търговец седеше на земята, страхувайки се да потърси сина си сред овъглените останки. Времето бе спряло — сякаш самото утро бе забавило крачка, удивено от извършеното пред него насилие.

— Тук не са всички пленници — рече лидерът. — Трябва да продължим.

— Продължаваме! — изкрещя пресипнало един мъж. Съпругата му лежеше скълцана в полето.

Никой друг не проговори, ала Манум усещаше гнева и тъгата в задимената атмосфера. Тези по принцип добродушни хора, винаги смеещи се и готови за речи, бяха слисани от гледката. Скоро шокът щеше да се превърне в гняв. Какво ще правят?

Дали синът му също лежеше там? Търговецът не искаше да търси сам сред страховитите колони, ала си наложи да се изправи на крака и си пое дъх. Велики боже! Що за ужас трябва да е изпълнил това място? Той гърчеше лице, докато крачеше край страховитите тръстики. Обхождаше редица след редица, борейки се с обземащото го замайване, докато се взираше в търсене на лицето, което се страхуваше да открие. Изглежда мина цяла вечност, преди да достигне края им, ала най-сетне премина всички копия, без да открие сина си. Облекчението почти го подкоси.

Началникът остави няколко пазачи на поляната, сетне бързо поеха на юг, в непознати от обитателите на Уитвества земи.

Лийт и останалите пленници влачеха крака из гората, вкочанени от болка и глад. В края на всеки ден им бе позволено да потънат в сън за няколко часа на студената, обсипана с борови иглички земя; още преди утрото ги разбуждаха и ги пришпорваха напред, като не им даваха нито храна, нито вода чак до вечерта. Никому не бе позволено да говори по време на уморителното крачене на юг. Пленниците бяха овързани заедно, но Лийт така и не знаеше имената нито на момчето отпред, нито на жената зад себе си. На седмия ден — поне доколкото можеше да прецени — едно от челните момчета се строполи и не можа да се изправи. След миг бе отрязан от останалите и блъснат в едно дърво. Малко момиченце — вероятно негова сестра, защото косите им бяха един цвят — заплака. Продължиха напред, оставяйки момчето. След малко момиченцето спря да плаче и само шумът на стъпките нарушаваше горската тишина. След седмица подобно отношение Лийт не се интересуваше дали ще оцелее или не.

Пленниците бяха прекалено уморени, за да забележат, че земята започна да се устръмнява. Дърветата продължаваха да се издигат край тях, ала с преминаването им на юг в по-топли земи гората се променяше. Дърветата, които на север растяха много по-високи, с голи стволове, тук бяха обвити с пълзяща растителност, а храсталаците бяха много по-гъсти. Лиани, папрати и всякакви увивни растения се бореха едно с друго, за да се издигнат по високите дървета към светлината, стотици футове над мрачната горска земя. Много от дърветата изглеждаха сякаш внезапно удушени. Гората стана по-мрачна, по-гъста и по-заплашителна с напредването на юг. По разни тесни пътечки бяха отведени дълбоко в тъмните, гористи планински части на Клоувънхил, земята на уайдузите.

Горските звуци също се промениха, сякаш пленниците бяха оставили зад гърба си някаква невидима линия. В Уитвества врабчета, сипки, свраки и кани пееха и виеха гнезда, ала тук на юг, птиците, невидими в мрачината, издаваха груби звуци. Високо над главите им се носеше какофонията на грак, писъци и вой, докато птици се биеха за мизерната храна в полумрака. Често от недрата на гората до тях достигаха и други звуци — ръмжене, стенания, а веднъж и пронизителният предсмъртен писък на някакво ужасено животно.

Пленниците не можеха да съзрат нищо от този здрачен свят. Така Лийт не видя мизерията, в която живееха хората, покрай които ги превеждаха. Неплодородните уайдузки почви представляваха тънък слой върху варовик и мрамор и не можеха да бъдат обработвани за повече от две или три последователни години. Обикновено фермерите опожаряваха част от гората, сетне разораваха разчистеното, възползвайки се от временно наторената от пепелта почва. Случайният посетител в тези затънтени земи (наистина рядко събитие) биваше поразен от лесовете, които далеч превъзхождаха вечнозелените гори на север, ала оставаше изумен, когато узнаеше, че същата почва, която подхранваше могъщите дървета, едва осигурява прехраната на няколко хиляди души — и то само колкото да оцелеят.

Случайният посетител в тези земи рядко ги напускаше.

Фалтанците, наследници на Първородните, бяха забравили какво бе превърнало уайдузите в такива жестоки и назадничави люде. Онези, които не ги бяха изхвърлили напълно от паметта си, ги смятаха за варвари, които нападат съседите си без причина. Не си спомняха начина, по който децата и внуците на Първородните се бяха отнесли към уайдузите, по онова време многобройна раса, населяваща широките поля между Ремпарер и Челюстните планини, как били тормозени и гонени, пропъдени от земите си с насилие, предателство и кръвопролитие, изтласкани в Клоувънхил, най-бедната част от земите, с огън и меч. Малцината оцелели се заклели да изтрият Първородните от лицето на земята, ала открили, че цялата си енергия изразходват за оцеляването си.

Наследниците на Първородните не мислеха за уайдузите, смятайки, че са загинали. Припомниха си съществуването им, когато се бяха опитали да прокарат път през Клоувънхил, за да свържат далечен Фирейнс с остатъка от Фалта. Стотици фалтанци бяха умрели, преди да си вземат поука и да оставят уайдузите намира. Строителите бяха открили, че уайдузите са безразсъдни и непроследяеми, отлични ловци с умението да залагат коварни капани. В крайна сметка фалтанци се бяха отказали да прокарат път по крайбрежието и се бяха заели с построяването на скъпоструващия Западен път. И оттогава само трейканци, плонянци и фодрами трябваше да се разправят с уайдузите.

По време на втората седмица от пътуването на юг, Лийт се чувстваше като скот. Гладът, умората и недоспиването изхвърлиха от главата му всякакви мисли за Брудуо и Компанията. Пленниците се биеха помежду си за оскъдните късчета храна, които им бяха подхвърляни в края на всеки преход, като по-силните ограбваха по-слабите. Лийт, изтощен от месеците пътуване пеш из севера, бе един от първите отслабнали, хранейки се рядко. Единствената му мисъл бе да се отпусне на земята и да се потопи в мрака, ала немилостивото въже неспирно го дърпаше напред и напред. И някак дните минаваха.

Климатът, стоплил се с отправянето на юг, с изкачването им по Клоувънхил, отново застудя. Една утрин напуснаха гъстите гори, за да се озоват на открито, заслепени до един от слънчевата светлина. Сред тревистите склонове огромни варовикови скали надничаха като клатещи се гнили зъби в устата на гигант. Тук-таме се мяркаха прещипови храсти. Бледото небе сякаш се спускаше ниско, надвесило се над земя тъй древна, че нявгашното владеене на северна Фалта от уайдузите изглеждаше скорошен спомен.

Най-накрая стигнаха билото и на Лийт му се стори, че се е възкачил на самия връх на света. Навсякъде под тях преливаше зеленината на горите. Оголените скали приличаха на кости, от които месото е окапало. Нямаше и следа от живот, никакви селища, животни или птици, само яркозелената трева и костите на старите хълмове под бледото слънце.

Лийт усети познатото подръпване на въжето, когато пленниците пред него се изправиха в отговор на смушкването. От голия връх на Клоувънхил се спуснаха надолу по хребета към гориста долина вдясно. Малко поточе бълбукаше край тях с нелепо весел звук. Моментално умът му се очисти от отчаянието, той си припомни повалените брудуонци и спасяването на родителите и бе щастлив. Не бе забравил усещането на меча в ръката си и му се щеше още да е у него.

Стигнаха до кръстопът, белязан с четири камъка, по един край всеки друм. Тук пазачите им спряха, оставиха пленниците си за момент и пристъпиха в пресечната точка на пътищата, заставайки в кръг, докосвайки вдигнати длани.

— Кепан айт! — изкрещяха в един глас. — Анджа ил роббен!

Още веднъж вдигнаха ръце и докоснаха длани. Миг по-късно странната церемония приключи.

След още една левга пътуването им приключи. Потокът изглежда се спускаше право в стръмна стена, стена с малки дупки на равни интервали — не стени, прозорци, осъзна с приближаването си Лийт. Вдясно от него потокът зашумя по-силно, защото се спускаше по-стръмно. Пътят се виеше надолу, монолитни варовикови възвишения се издигаха високо и от двете страни. Накрая пленниците се озоваха на естествена скална тераса, която стърчеше над нищото, докато потокът край тях с весело шумене се втурваше стремглаво в черна пропаст — мрачна, кръгла рана в земята с диаметър около стотина ярда. Лийт усети как краката му се подкосиха от страх и се опита да отстъпи назад.

— Адунлок! — провикна се един от мъчителите им. — Адунлок!

Сетне пазачите ги накараха да се съблекат и пленниците стояха измършавели, бледи и ужасени на ръба, дордето дрехите им бяха струпани накуп. С презрително движение един от пазачите изхвърли парцалите. Лийт се заослушва в очакване на звук, ала не чу нищо.

— Адунлок! — отново изреваха пазачите с мрачни лица, сетне поведоха пленниците по тесен, виещ се път към врата в скалата. Един по един пленените влязоха, боси върху ледения камък, и масивната каменна врата бе дотъркаляна зад тях.