През лицето на света

Глава 7 Уиндрайз

Утрото премина бързо. Миля подир миля бе поглъщана от лакомите копита на конете, докато Компанията прекосяваше разпокъсаните обработваеми земи на север от Мьолкбридж. И от двете им страни земята се извиваше в стръмен наклон към все по-тясна долина, споделяна от пътя и реката. От лявата им страна се издигаха ниските хълмове на Винкулен, плосковръхи възвишения между Мьолкелва и вечно замръзналото Искелзее далеч на север. Отдясно Старфьел, най-северният от Склоновете, протягаше оголения си заснежен връх към небето.

Тук, нагоре по долината на Мьолкелва, близо до границите на цивилизацията, земята изглеждаше някак по-стара. Не само обраслите с мъх огради, отсичащи разнебитени ферми и каменисти ливади или все по-занемареният Западен път, превърнал се в треволист друм, създаваха това впечатление; изглеждаше сякаш човешкото влияние има съвсем незначителен характер — или може би дивотата се бореше с култивираното, опитвайки се да отвоюва отнетите й земи. Със сигурност ефектът беше обезкуражителен, особено съчетан с пейзажа на извисяващи се хълмове и заметнати със сняг планински върхове.

Пред тях, първоначално появявайки се като черно петънце на хоризонта, сетне като дълга зелена линия, лежаха Великите северни гори, които продължаваха да нарастват. Лийт не можеше да се отърве от усещането, че конят му стои неподвижно в средата на движещ се пейзаж — пасища, хълмове, планини, облаци и небе, тичащи край него като редуващите се пенести вълни на плажа Варец. Сетне, неочаквано, тъмната зелена ивица проблесна пред тях и те навлязоха сред горите, истинската дивота. Пределите на гората бяха категорично очертани като границата на прилив, сякаш дърветата се бяха спуснали към долината и сетне се разплискваха назад от равнината.

Великите северни гори се простираха без прекъсване през Северните покрайнини на Фирейнс. Като гигантска зелена вълна, дърветата заливаха гледката над подножията и склоновете на Челюстната планина далеч на изток, източната граница на Фирейнс. В безплодните височини на тези далечни върхове горите изчезваха, за да се появят отново от другата страна, същата гора с друго име, разстилаща се монолитна — с изключение на стотиците езера и няколкото селски просеки — из северна Фалта. Великата северна гора на Фирейнс представляваше само западната дивизия на огромна армия дървета, милиони от тях застинали мирно, винаги нащрек, като че криеха някаква северна тайна. Разперилите зелени пръсти в долината на Лулеа дървета, които засенчваха и Западния път, също се простираха и към границите на Брудуо, хиляди левги на изток. За Лийт това изглеждаше като пряка връзка със самия Рушител.

Дърветата бяха гиганти, много по-големи от тези, които Лийт бе виждал у дома. Смърчове и лиственици, ели и гигантски борове се издигаха високо над бродещите по Западния път под сенките им пътници. Балдахинът над главите им пропускаше много малко светлина, принуждавайки ги да напрягат очи в полумрака. Видяното ги караше да проявяват особено внимание, защото горската земя бе обсипана с повалени стволове, покрити, както всичко друго, с дебел килим от мъх и борови иглици, които поглъщаха всеки звук, за да цари наоколо зловеща тишина. На всичкото отгоре земята бе странно неравна, лабиринт от възвишения с човешки ръст, плитки, пълни с вода вдлъбнатини и тук-таме ератични камъни, които затрудняваха пътуването, превръщайки Западния път в тясна горска пътечка, по която можеха да вървят единствено в индианска нишка. Имаше малко друга растителност; окуражаващият мъха полумрак не допускаше появата на треви. Необичайно за привикналите с лулеанските гори, наоколо нямаше никакви следи от животни, с изключение на пресекулчестата птича песен, високо над тях и катеричите купчинки, направени от захвърлени шишарки, струпани до корените на огромните смърчове. Понякога пътниците попадаха на сечища, където неколцина от горските гиганти бяха паднали. Тук те виждаха признаци на нов растеж: тучни ливади дива трева, боровинкови храсти (естествено, все още без плод) и фиданки, бързащи да заменят възрастните. На една такава горска полянка пътниците спряха да лагеруват за през нощта.

— Какво ли е през пролетта — зачуди се на глас Хал, — ако зиме е такава красота?

Лийт виждаше само заобикалящите го дървета, тъмни и заплашителни в светлината на зимната вечер. Красота?

Уайра отвърна на Хал:

— Красиво е; приятно ми е, че го забелязваш. Досега зимата в Мьолкелва бе мека. Видях прещип да разцъфва, а някои от полята са обсипани с кокичета. Красиво, но ми е жал за цветята. Били са измамени; зимата още не си е отишла. На север зимата може да се стоварва тежко и със закъснение. Не е ли тъй и във вашите земи?

— Да — отвърна Хал. — Но по нашите крайбрежни земи пада повече морскосняг, в сравнение с планинските области. Ела, Уайра — той повика по-младия брат, — покажи ми някои от дърветата ви.

Двамата младежи се отдалечиха, единият едър и широкоплещест, другият сакат, въодушевени от общ интерес.

Манум прокара пръсти по прореза в лицето си. Пада ми се, задето замълчах, когато ми задаваха въпрос. Мъжът, когото смяташе за водач на брудуонците — който издаваше заповеди и комуто останалите се подчиняваха, най-високият от високите воини, със сурови черти и вдлъбнати очи — му бе задавал отново онова питане.

— Къде е Десницата? Заведи ни при Десницата!

Търговецът не можеше да търпи повече и се бе извърнал, все едно не е чул. Светкавично движение, сръчен замах на извития меч — подобно умение бе ужасяващо — и лицето на Манум бе кървяло за известно време. Индретт не видя; тя все още спеше, хвърлена като вързоп на гърба на коня. Още по-добре. Още много…

Търговецът се съсредоточи върху задачата си. Събирането на съчки за огъня бе трудно, където клечорякът бе покрит със сняг, но той знаеше, че никакви оправдания нямаше да бъдат приети. Болката в ребрата му напомняше, че тези мъже бяха безжалостни и не се колебаеха да го бият, докато той лежи безпомощен. И все пак бе съумял да ги забави. Може би някой щеше да дойде да освободи заловените, може би хауфутът бе организирал преследване, може би освобождението нямаше да закъснее — ако наистина имаше сформирана хайка, ако в отряда имаше достатъчно хора, ако разполагаха с бързи коне и ако не ги щадяха, ако бяха избрали правилния път, ако, ако, ако… Манум въздъхна. Не мисли за това. Никой няма да дойде. Трябваше да измисли начин за спасение, преди брудуонците да решат, че пленниците създават прекалено много затруднения или че казват истината и действително не знаят нищо за тази Десница.

Но защо продължаваха да питат? Не бе ли казал на Гласа от Андратан всичко, което знае?

Търсенето на подпалки го отведе близо до малък синьо-зеленикав вир, игриво отразяващ бледата слънчева светлина в околния сенчест свят. Зад него дърветата на Великата северна гора се издигаха ведро, без да се интересуват от човеците и техните спорове. Тук няма как да избягам, помисли си Манум. Гората ще ме погълне или воините ще ме открият, или ще започнат да причиняват неща на Индретт, докато не ги замоля да спрат. Гледаше как брудуонците подготвят лагера. Двама от тях бяха млади, все още усвояващи тънкостите. Лидерът и помощникът му бяха по-възрастни, по-опитни воини, с говорещи за закалеността им в битка белези. Търговецът се бе запознал отблизо с уменията им през последната година, докато го бяха преследвали из Фалта. Двамата млади брудуонци щяха да прибавят умения за оцеляване и разчитане на следи към вече впечатляващите си бойни качества. Тези воини умееха да се бият въоръжени или без оръжие, с пръчки или тояги, мечове или брадви; в изключителна форма, почти не показваха признаци изтощителното пътуване през фалтанската зима да им се отразява. И сега се учеха да измъчват и убиват, да извличат информация от враговете си. Само ефикасността не бе достатъчна за лидера им, той искаше от тях да се наслаждават на ужаса на пленниците си, да се настървят, да се наслаждават на гонитбата и убийството. По времето, когато достигнеха неговата възраст, щяха да бъдат безмилостно ефективни бойни машини. Повелителите на страха.

Манум потръпна. Тези мъже не са ли били някога деца? Раними, нуждаещи се от майка и баща, плачещи, признаващи слабостта си? Опита се да си го представи, но не успя. Как можеше нещо толкова невинно да бъде преобразено в такава злина? Съсредоточи се над задачата, каза си той. Събери дърва, нека са доволни, нека станат непредпазливи и тогава… Просто остани жив, докато ти предоставят възможност.

Тъкмо се канеше да се отправи обратно към лагера с наръч дърва, когато до ушите му достигна позаглушено от дърветата чаткане на копита. Някой идваше по пътя! Още преди да реагира, брудуонците изтеглиха мечове и се скриха иззад дърветата, очаквайки появата на конника. Въздухът запулсира със заплашително синьо сияние, пропит с насилие и мощ. Приближаващият се звук ставаше все по-силен, сетне внезапно ездачът изникна сред поляната. Разочарование прониза Търговеца: само един ездач и то не от Лулеа. Трудно можеше да представлява спасителен отряд.

Дали щяха да го оставят да мине? Продължавай, продължавай, помоли се Манум. Недей да спираш! Ала ездачът дръпна юздите на коня си, вглеждайки се по-внимателно в лагера и това докара гибелта му. Преди Манум да съумее да нададе предупредителен вик, брудуонците бяха изскочили от прикритията си и обградиха злополучния пътник. Въпроси не бяха зададени, милост не бе проявена. Проблесна меч, светкавица синя светлина — и конят се стовари на ледената земя, мятайки се с жалостиви звуци в агония. Ездачът, пребледнял от страх, се измъкна от гърчещия се в предсмъртни мъки кон и непохватно изтегли меча си, готвейки се да се защитава. Оставете го на мира! — искаше да изкрещи Манум. Та той е само момче! Но жаждата за кръв вече ги бе обзела; не биха го чули, камо ли да последват съвета му. Воините стояха неподвижно и гледаха как натрапникът тромаво повдига меча си с широко острие, сетне погледът му заподскача от една фигура в сиво на друга, търсейки начин да избяга. Паниката в очите му бе заменена от страх, докато оглеждаше лицата на неумолимите си екзекутори. Лицето му прие чертите на убеден в предстоящата си смърт.

Лидерът замахна първи, удар, останал незабелязан дори и за Манум. Стоманеният проблясък отнесе меч и китка, отделяйки ги от ръката на крещящия младеж. Съдбата му вече бе решена, но Манум не можеше да откъсне очи мимо желанието си. Бе видял това във фавонското село и спомените нахлуха обратно в съзнанието му, подобно на заклокочило по гърлото гадене, докато вторият брудуонец удари нещастния ездач, чиято единствена вина се състоеше в избора на път. Сега ударите се сипеха бързо, остриета се впиваха в плътта, удари, предназначени да нараняват, но не и да убиват, а смразеният от страх младеж не правеше опит да се защити, макар че би било безсмислено. Накрая го повалиха на земята, където той лежеше потрепващ, издаващ тихи звуци, прорязали Манум като мечове. Довършете го! Довършете го! Не го оставяйте да страда! Докато Търговецът гледаше, четири зли лица като едно се извърнаха към него, усмивките им изразявайки съобщение, което не можеше да бъде сбъркано. Тази демонстрация е за теб! Кажи ни, каквото искаме!

Какво можеше да стори? Не разполагаше с отговори, които да ги задоволят.

Манум се взираше тъжно в потрепващата фигура на младия ездач. Нему не бяха задавали въпроси, скоро щяха да спрат да питат и тях двамата с Индретт.

Безстрастно брудуонците наблюдаваха как животът на ездача угасва, като че преценяваха последния удачен момент да нанесат завършващия удар. Наслаждавайки се на болката, поглъщащи я. Най-сетне, при кимване от страна на лидера, един от по-младите воини извади нож и го заби в гърба на младежа. Още няколко конвулсии, сетне замиране. Бе свършило.

През втория ден след напускането на Мьолкбридж, Компанията се движеше по-бавно. Пътят лъкатушеше из гората и трябваше внимателно да отбягват корените, прорязали набраздената почва. Над тях тънка ивица синьо небе следваше извивките на Западния път, всичко останало бе гора. Дълбока, мрачна, тъмна, тиха. Яздейки, Компанията бе обгърната от приглушената мрачина на леса. Един-двама клюмаха, унесени.

Западният път периодично излизаше от гората, за да нагледа Мьолкелва, тъй че членовете на Компанията получаваха неравномерна почивка от гнета на дърветата. Яздейки към извора й, можеха да видят реката в нейната младост: сега бе сбирка сплетени ивици, лежащи в широко чакълесто корито, пореснено със зановец, брези и върби, нагънати в краката на планините, чиито върхове се губеха из облаците. Пътят бе осезаемо стръмен, виейки се нагоре по тясна тераса между реката от лявата им страна и Склоновете отдясно. Бързи, студени потоци пресичаха пътя им. Тънка коричка прозрачен лед бе стегнала бреговете им, удебелявайки се над застояли води или вирове. Компанията отбеляза спускането на слънцето под хоризонта, макар да не го бяха виждали с часове, по сгъстяването на горския мрак и резкия температурен спад.

Отправяйки се на последната част от пробега си към Уиндрайз, леден вятър се надигна, за да ги посрещне. Той накара гората да заскърца и застене, клоните се удряха над главите им като бавен танц, в който дърветата впиянчени се сграбчваха едно друго. Широк чакълест конус изникна отдясно и пътят се отправи на дълго, бавно спускане нашир него. Линиите дървета от двете страни създаваха у пътниците впечатлението, че се намират в лишен от покрив коридор. В края на прохода можеха да видят силуета на плосковръха планина, обвита в деликатна розова мъгла, но докато яздеха напред, планината започна да затъва, за да изчезне впоследствие напълно.

— Къде отиде планината? — Стела запита стария фермер, който уморено сви рамене.

Уайра се изравни с тях.

— Това е Капстоун, Уиндрайз е в подножието й. Не е изчезнала. Изкачили сме се доста нависоко и планината е под нас. Това се нарича Коридорът на изчезващата планина. Малко остава — усмихна се весело, сетне позволи на коня си да изостане. Колкото и да й се искаше, Стела устоя на изкушението да се обърне и да продължи разговора.

Минута-две по-късно, той отново се изравни с тях.

— Това е конусът на Торрелстроммен — каза той на Кърр, ала очите му бяха върху Стела. — Уиндрайз лежи на мястото, където Торрелстроммен се слива с Мьолкелва. След миг ще го видим! — като в отговор на думите му, достигнаха средата на чакълестия конус, гората се отдръпна и в сумрака видяха проблясващите светлини на село. Уайра избърза напред, за да се присъедини към брат си, без да се обръща. Не се и налагаше, усещаше възхитените й очи върху себе си.

Бе доста мрачно, когато Компанията най-сетне навлезе сред къщите на Уиндрайз. Звездите вече бяха изгрели, но луната още не бе показала лик и капаците егоистично задържаха светлината в стаите, далеч от тъмните улици. Фарр се изравни с хауфута, без да казва нищо, залепил на лицето си гримаса, която можеше да пресече мляко. Водачът на Лулеа не възнамеряваше да пита мъжа от Мьолкбридж къде да нощуват и вместо това се обърна към брат му.

— Има две странноприемници, между които да изберем — отвърна Уайра. — „Трепетликовият чифлик“ е тиха и бирата е добре отлежала. Но „Шипъците“ е по-популярна. Някакви предпочитания?

Фарр промърмори нещо неразбираемо.

Хауфутът се намръщи към по-големия брат за миг, но по-голям ефект щеше да има, ако се беше смръщил към нощното небе.

— Не познавам и двете места, никога не съм бил тук преди. Кърр — обърна се в седлото към стария мъж, — познаваш ли това село?

— Не съм бил тук от двадесет години. Тогава имаше само една гостилница. Не й ли се беше случило нещо?

— Изгоря — грубо отвърна Фарр. — Искри от горски пожар подпалили сламения покрив. Всички посетители изгоряха — нотката на задоволство в гласа му не можеше да бъде пропусната.

Уайра заговори:

— Защо не отседнем в „Шипъците“? Може да се намира в Уиндрайз, ала поне има малко живец! Добра компания и наръчкан огън. Послушайте ме! — той потри ръце в очакване.

— Това решава нещата! — каза хауфутът. — Колкото и да обичам веселбата, точно сега имаме нужда от почивка и уединение, колкото по-малко въпроси за нас и пътуването ни, толкова по-добре. „Трепетликата“ ще бъде!

Уайра се обърна към едрия мъж.

— Не ни ли трябват новини за ездачите? — припомни му той. — Поне аз трябва да прекарам малко време в „Шипъците“, задавайки някой и друг завъртян въпрос.

— Върви — реши хауфутът, — ала бъди внимателен.

Фарр се навъси подир брат си, докато онзи изчезваше в нощта.

Назованият величествено „Трепетликов чифлик“ се състоеше от малка пивница, не по-голяма от всекидневна и шест малки стаички отзад; но бирата бе пивка, огънят излъчваше силна топлина и матраците обещаваха да бъдат меки, така че пътниците не възразиха. Най-младите членове на Компанията си легнаха рано, докато Кърр и хауфутът чакаха Уайра, заедно с Фарр. Един-двама местни влязоха в таверната, подозрително изгледаха странниците над чашите си с топла бира, размениха няколко думи и сетне излязоха.

— Негостоприемно място — отбеляза Кърр.

— Не зная как кръчмарят преживява — отвърна хауфутът. — Вероятно се възползва от летния трафик по Западния път.

— Твърде встрани от пътя е. Повечето хора биха я пропуснали. Пък и другата странноприемница е по-близо до входа на селото, така че има логика тя да привлича повечето пътници.

— Ако изобщо има такива — хауфутът поклати глава. — Не ми изглежда като село, което мнозина горят от желание да посетят.

Кърр изрази съгласието си с кимане, сетне отпи нова яка глътка от халбата си.

— Поне бирата я бива.

Хауфутът се обърна към Фарр, който отпиваше от своята, сякаш е отрова.

— Не разбрах точно, но от думите на хауфута ви схванах, че е имало спорове между Мьолкбридж и Уиндрайз. Какво знаеш за това?

Младежът остави бирата си, облегна се и скръсти ръце.

— Ще ти кажа какво знам — каза с умишлено висок глас. — Хората тук са арогантни, зли мелези. Усеща се веднага. Аз мога да посоча и название. Лозиански.

— Това не е дума, която да се употребява невнимателно — бързо каза хауфутът, оглеждайки дали някой в стаята е чул обидата на Фарр. Кръчмарят беше с гръб към тях и чистеше чаши в другия край на бара, без да показва признаци, че слуша разговора им.

— Не е, обаче е точна — последва отговорът. — Не знаеш нищо за историята на тази долина. Нищо! Враждуваме с уиндрайзци, откакто се помним, понякога се стига до борба, както по дните на дядо. Наричат себе си истински фалтанци, обаче търгуват със скритото кралство и със зверовете от виддата. Нищо хубаво не може да излезе от това. Не съм набожен човек, но не мога да понеса мисълта за занимания с получовеци. Сведете делата си до наследниците на Първородните и се пазете чисти.

— Получовеци? — хауфутът бе объркан. — Скрито кралство? Не съм чувал за такива неща.

— Току-що ви казах за тях, ако сте си направили труда да слушате.

Кърр се приведе яростно, но хауфутът постави ръка на рамото му.

— Ами че разясни. Какви са тези получовеци?

Ала Фарр нямаше да позволи да бъде отклонен.

— Уиндрайз е заобиколен от варварски земи. Човек би си помислил, че след като пътят към Мьолкбридж е единствената им връзка с цивилизацията, те биха били по-учтиви, вместо да се опитват да опожаряват фермите ни и да заграбват земите ни.

— Получовеците? — Кърр се опитваше да държи гнева настрана от гласа си.

— Просто е, старче. Нагоре по Мьолкелва, на около три дни път оттук, земята се разтваря в широка долина, толкова обширна, че в центъра планините не могат да бъдат видени, където въздухът е топъл и никнат неща, които не биха расли на друго място във Фирейнс. Поне така казват; аз никога не съм бил там, нито някога искам да бъда. Там живеят скимрианците, лозиани, нещастници, които отричат Огнепътя. Всекиму е известно, че допирът с лозиан омърсява душата. Но Уиндрайз си докарва добри печалби, търгувайки със скритото кралство на Скимрия.

— И какво не е наред с това? — прекъсна го Кърр, раздразнен от „старче“-то.

— Никой уважаващ себе си фалтанец не трябва да има вземане-даване с лозиани! — сопна се Фарр. — Няма значение колко изкусно изработват предметите си или колко са чевръсти жените им. О, да, мъжете от Уиндрайз не се задоволяват само с търговия. Почти не е останал чистокръвен сред тях. Замърсени са; осквернени с кръвта на мелезите. Сега самите те са мелези!

Хауфутът надникна през рамо. Кръчмарят бе извърнал лице към тях и изсеченото му лице показваше, че не е особено доволен от насоката на разговора им.

— Не можеш ли да говориш по-тихо? — изръмжа Кърр. — Сам ли искаш да продължиш спора между Мьолкбридж и Уиндрайз? Млад идиот — додаде. Фарр се обърна към него, лицето му не изразяваше никакво разкаяние. Двамата мъже изглеждаха готови да си разменят удари.

— Все още не си ни казал какво положи началото на неприятностите в долината Мьолкелва — каза хауфутът с глас, който малко се различаваше от шепот. — Със сигурност не сте отишли да воювате с Уиндрайз, само защото те търгуват със странници?

— Какво ви разбира главата на вас, изтънчени брегаджии…

С трясък вратата на странноприемницата зейна отворена и Уайра влетя развълнувано в стаята.

— Отвън има един, с когото трябва да поговорите — настойчиво каза младежът от Мьолкбридж. — Елате бързо!

Хауфутът остави халбата си и се затътрузи подир останалите двама. Вън в ледения дъх на планинската нощ стоеше нисък, брадясал мъж с вързоп под ръка. Той внимателно изгледа странниците изпод рунтави вежди.

— Дирите новини за странни конници, а? — изхриптя той, като заедно с думите му от устата излетя храчка. — Аз мога да ви кажа някои нещица — ново изхрачване.

Кърр се вгледа в мъжа с неприязън.

— Давай тогава. Какво знаеш?

Мъжът се престори на обиден, сетне многозначително обърна наопаки един от джобовете си. Хауфутът въздъхна, сетне отброи няколко монети. Небръснатият превърна броенето им в истински спектакъл.

— Туй ли е всичко?

— Поне докато не ни кажеш нещо полезно! Казвай сега, какво знаеш?

— Аз съм местният гробар — оповести мърлявият мъж. — Вчера на Западния път откриха мъж, няколко мили нагоре по Торрел. — Жест в мрака. — Мъртъв, надробен с мечове и намушкан в гърба. Не бях виждал тяло, по-готово за услугите ми — мъжът се изплю в локва и даде воля на краткия си лаещ смях, прозвучал като захлопване на ковчег. — Носеше странни дрехи, дето брегаджиите ги носят, на вашите мязат. Един от местните го домъкна тука. Сам го погребах, взех му дрехите (или каквото беше останало от тях) и ги запазих. Тоя младок тука ми думаше у кръчмата и приказките му ме подсетиха, та ходих да ги донеса. Ей ги. — Той извади вързопа изпод мишницата си с тържествеността на фокусник.

Кърр протегна ръка, но мъжът придърпа вързопа обратно.

— Ако искате тия дрехоляци, ще трябва да ги купите — обяви.

— Колко? — запита фермерът, стараейки се да сдържа гнева си. Мъжът погледна към монетите в ръката си.

— Не ща фрети — оповести той. — Искам десет пендинга — погледна хитро към пътниците и хубавите им чисти дрехи. Бе видял конете им. Можеха да си позволят десет пендинга.

Хауфутът тъкмо щеше да се съгласи, когато Уайра се намеси.

— Десет пендинга? — отвърна удивено. — Не разполагаме с толкова много. Казах ти още в кръчмата. Пък и си имаме предостатъчно дрехи. Лека нощ, сър — обръщайки се кръгом, той подкани останалите да го последват.

Брадаткото се сви за миг. Бе видял, че дебелият е готов да плати, но също така бе чул решителността в гласа на младежа.

— Добре де — каза накрая. — Пет пендинга.

— Три.

— Три? — бе ред на небръснатия да изглежда разгневен. — Направих си труда да ви кажа за дрехите, че и до нас ходих да ги взема, а вий искате да ме оберете? Четири.

— Четири да бъдат — каза Уайра, поизморен от пазарлъка. — Почакай тук, трябва да вземем парите.

— За какво беше всичко това? — запита хауфутът, докато двамата с Уайра бяха обратно в странноприемницата.

— Не исках мъжът да си помисли, че сме богати — отвърна Уайра. — Не му се доверявам. Той и приятелите му може да решат, че богатите пътници лесно могат да бъдат лишени от парите си.

Тримата мъже излязоха отново и дадоха на мъжа полагащите му се четири пендинга. След още едно пресилено представление на броене, той им подаде вързопа с нежеланието на разделящ се с любимата мъж. Понечи да си тръгне.

— Почакай! — излая Уайра. — Никакво мърдане, докато не се убедим, че парите ни не са отишли напразно.

В мазната кърпа имаше подгизнала от кръв вълнена туника, накълцана от мечове, но без да се отличава с някакъв цвят или стил.

— Може да принадлежи всекиму! Във всеки случай не е на ездачите — с разочарование каза хауфутът.

— Със сигурност някой се е разделил с живота си по жесток начин — заяви замислено Уайра. — Мислите ли, че трябва да покажем тялото на Лийт и Хал? Би могъл да е баща им.

— Не и в тази туника — отвърна хауфутът. — Мога да се закълна, че Манум не притежава нищо подобно. Разбира се — продължи той с по-несигурен глас, — възможно е да не е могъл да подбира гардероба си по време на пътуванията си.

— Вижте! — Кърр обърна туниката, отляво на гърдите имаше извезана бяла звезда. Небръснатият се приведе, очите му преливаха от любопитство.

— Какво има? — запитаха едновременно Уайра и хауфутът.

Старият фермер нави туниката, сетне я уви в кърпата и се обърна към гробокопача:

— Благодаря ти — каза презрително. — Това е всичко.

Онзи изчезна в нощта, мърморейки си; студеният планински вятър донесе до ушите им звуци от храчене.

— Вътре! — заповяда Кърр. Останалите трима го последваха в „Трепетликата“ и се свиха около пламъците на огъня. Старият фермер отново разгърна туниката и я задържа, така че останалите да я видят. Звездата бе избродирана със сребърна нишка.

— Това е знакът на Кроптър, символът на фирейнските Часовои — тихо каза Кърр. — Помните, Кроптър изпрати вестоносец по Западния път, който да събере новини за брудуонците.

— Изглежда се е приближил прекалено — Уайра сви устни.

— Откъде да сме сигурни, че пратеникът е убит от брудоунските конници? — запита хауфутът. — Може някой обирджия да го е сторил. Дори лично онзи гнусник!

Уайра поклати глава.

— Не, ездачите са го сторили — останалите се извърнаха към него, изненадани от прозвучалата в гласа му омраза. — Така убиха баща ни, режейки го с мечове, докато вече не може да се съпротивлява, сетне намушквайки го в гърба. Страхливци! Не е имал никакъв шанс. — Той обърна туниката и всички можаха да видят назъбеното, почервеняло разкъсване в средата. — Погледнете тук! Вижте белега на честен бой!

Никой не продума. За миг всеки потъна в собствените си мисли. Откритието някак бе направило приключението им по-реално. Хауфутът почти можеше да усети остриетата върху собствената си плът, хапейки, хапейки…

— Онзи рече, че тялото било намерено нагоре от селото. Трябва да е било, където Западният път се вие из долината Торрелстроммен — Кърр изглеждаше замислен. — Пратеникът на Кроптър напусна Уоч Хил преди пет дни, три дни след брудуонските убийци. Как така е съумял да ги настигне толкова лесно?

В думите на хауфута се долавяше вълнение:

— Може би ездачите са били сполетени от някаква беда, нещо може да ги е забавило!

Може би са спрели, за да се отърват от пленниците, помисли си старият фермер, но не изрече нищо.

— Каквато и да е причината, достижими са — каза Уайра с усмивка на лице, ала зад тази усмивка прозираше напрегната болка. Хауфутът ясно я виждаше.

— Значи тялото на пратеника е било открито вчера. Но кой знае колко време е бил мъртъв? И брудуонците може да са се отправили с конете си към Брейданската пустош, което ще увеличи разстоянието помежду ни, поне в краткосрочен план — Кърр се замисли за миг.

— Все още не зная дали ние трябва да отведем нашите там. Ако е паднал сняг, конете никога не биха си проправили път. Дори и времето да се запази хубаво, пак ще е нелеко пътуване. Може да се наложи да вървим.

Хауфутът въздъхна и погледна към краката си, които бяха скрити в подножието на огромното благоутробие.

— Не съм сигурен кое ме отвращава повече: още един ден на седлото или перспективата да вървя пеш! Във всеки случай нека се наспим добре! — рече той. — Съдейки по това, което се говори за пущинаците, ще имаме нужда от хубава почивка.

На следващата сутрин Кърр разбуди Компанията рано. След обилна закуска се събраха в Голямата зала — определено наречена тъй на шега, макар че ако съдеха по срещаните от тях уиндрайзци, вероятно не. Хауфутът изпрати Кърр и Уайра по задачи: старият фермер да събере провизии за предстоящите дни, а Уайра да наеме водач.

— Решението ми е окончателно — заяви той, заглушавайки протестите на Сторрсенови. — Имаме нужда отколкото се може повече помощ. Последното нещо, което искаме, е да се заблудим из пущинаците; а колкото и добре да познавате Брейданската пустош, местен човек ще е по-ориентиран.

— Взех и друго решение — продължи хауфутът. — Вероятно сме само на два дни след ездачите и разполагаме с добри шансове да ги настигнем преди да стигнат пустошта. Но ако оставим конете си тук, онези ще ни се отскубнат в долината Торрелстроммен. Така че ще отведем животните, колкото е възможно по-дълбоко в долината и ако времето позволи, ще яздим и през пустошта. Ако времето се развали, ще ги оставим на някое закрито място, откъдето ще ги приберем на връщане. По този начин ще наваксаме още един ден и ще сме в състояние по-лесно да носим Манум и Индретт, особено ако са понесли някакви поражения.

Кърр се върна първи, натоварен със сухари, сушено месо и мазнина за готвене. Тези допълнителни провизии наложиха преопаковане на запасите на Компанията, отнело близо час. Пътниците бяха готови, когато Уайра се завърна, придружаван от гърчав мъж.

— Съжалявам за закъснението — извини се на хауфута той. — Трудно ми беше да убедя човек да ни преведе през пустошта по това време на годината. Неколцина се съгласиха, обаче искаха невъзможни суми, така че бях принуден да отхвърля предложенията им. Този мъж се съгласи да ни отведе до планинска верига, наричана Братството, от другата страна на Брейданската пустош, само срещу двадесет пендинга. Може да язди товарния ни кон…

— Двадесет пендинга? — задави се хауфутът. — Та това си е месечна заплата!

— Но е нищо в сравнение със сумите от порядъка на седемдесет-осемдесет пендинга, които искаха останалите. Можете да се задоволите с намереното от мен или да се вслушате в съвета ни и оставите Сторрсенови да ви преведат през пущинаците.

Гърчавият мъж изсумтя презрително.

— Няма да изминете и миля отвъд Снежния зид, без да се заблудите, брегаджии!

Хауфутът се обърна към фермера.

— Бях чувал, че уиндрайзци са горди люде, но не бих повярвал на подобно нещо! Нищо чудно, че малцина идват да разгледат Торрелстроммен, дори и през лятото!

— Така — отвърна Кърр. — И на мен не ми допада, но не забравяй защо вършим това. Лошите обноски ще бъдат забравени, щом спасим Манум и Индретт и заловим един от брудуонците.

— Как се казваш? — хауфутът запита слабичкия мъж.

— Каупа — отвърна онзи.

— Готов ли си да потегляме?

— Незабавно. Ала вие готови ли сте?

— Безочие! — изсъска Кърр.

Гърчавият наклони глава към стария фермер.

— Изглежда той не се нуждае от водач! — понечи да си излезе.

Фарр запречи пътя му.

— Всъщност идеята бе негова. Някои от нас не са на мнение, че е била особено удачна. Тръгваме. Ако това няма да те затрудни прекалено, качвай се на коня и поне се постарай да изглеждаш като гид!

Каупа изсумтя отново, но този път по-неубедително. Очите му нервно пробягаха по братята Сторрсен: широки плещи, зли очи, свободно висящи на поясите им мечове, с чиято употреба очевидно бяха добре запознати; тежки тояги, привързани към раниците им. Само опитен с подобни оръжия човек би се нагърбил да ги носи. Мъже от Мьолкбридж, ако не се лъжеше, а такива като тях не се поколебаваха да нараняват такива като него. Каупа се качи на указания му кон.

Осмината пътници напуснаха Уиндрайз час подир изгрев-слънце.

— Много ви здраве! — провикна се Фарр, когато и последната колиба остана зад гърба им. Далечните хълмове си препредадоха гласа му. Каупа го изгледа, но не каза нищо.

— Има много омраза в долината Мьолкелва — каза Кърр на хауфута. — Стотици години хората от Уиндрайз и Мьолкбридж са враждували, водели са се много битки. Уайра ми каза, че някога Мьолкбридж е бил доста могъщ град и Уиндрайз трябвало да им плаща данък. Но преди около сто години брегаджиите — както биват наричани всички чужденци — били изтласкани. Сега има крехък мир.

Лийт се огледа. Намираха се на около миля извън Уиндрайз и каменистите полета вече проредяваха. Отдясно надвисваха гори, зад които се извисяваха Склоновете. От лявата им страна се намираше реката, а право пред тях равнините преливаха в стръмен склон, от дъното на който се дочуваше шума на течаща вода. Далечната скала бе видима в ясния утринен въздух, нагъвана и мита от много дъждове; привидно, точно отвъд склона се издигаше Капстоун, сега доста по-висока от видяното в Коридора на изчезващата планина. Нямаше следа нито от хора, нито от животни.

— Няма много, което да си заслужава боя, мен ако питате — забеляза Лийт.

Не след дълго отново се озоваха сред горите и прекараха утрото с наведени глави, следвайки Западния път, докато той лъкатушеше покрай дърветата. Тук гората не бе толкова висока като тази край Мьолкбридж, дали заради студения вятър или заради някакво минало природно бедствие, Лийт не можеше да каже. Над главите им се сбираха облаци, сиви и заплашителни, с размазани по небето краища, недружелюбните снегоносни облаци на зимата. Лийт трябваше да присвива очи, за да вижда пътя.

Меланхолично настроение се стовари върху пътниците. Дори Сторрсенови изглежда не бяха подминати. Когато някой заговаряше, то бе в приглушен шепот. Лийт осъзна, че се намира в непозната земя, напълно безразлична за присъствието му. Утринната езда ги бе отвела отвъд някаква невидима линия, разделяща земята на людете от тази на… може би боговете, или на чудовищата, на дивата, неопитомена природа, дивота, която не можеше да бъде контролирана, в която хората щяха да имат нужда от умение, сила и късмет, за да оцелеят.

Накрая му дойде в повече.

— Какво му има на това място? — запита той, без да насочва въпроса си към никого конкретно. Седем глави се обърнаха към него.

Хауфутът се изсмя някак нервно, разрушавайки трупалото се през утрото напрежение. Сенките сякаш се поотдръпнаха.

— Малко е неприветливо, нали! Казвах си, че над тези дървета слънцето продължава да грее, но не изглежда да има ефект. И все пак дърветата не се простират безкрайно.

— Това е Витраин Глоум, Долината на тъгата, най-ниската от трите торрелстромменски долини — уведоми ги мрачно Фарр. — Няколко мили по-натам ще стигнем до мястото, където Айгелстроммен се влива в Торрелстроммен, точно над бързеите на Глоумския праг. Сетне идва Долината на отдиха, където се върви много по-лесно. Още днес отново ще яздим сред слънчевите лъчи, помнете ми думата! — Видяхте ли, казваха словата му. Казах ви, че нямаме нужда от водач.

— Разбира се, не си им казал всичко, което знаеш за това място, нали, мьолкбриджско пале?

Фарр се извъртя към слабия уиндрайзец.

Каупа широко разпери ръце:

— Каквото приятелят ми удобно пропуска да сподели е, че Витраин Глоум някога е била обработваема земя. Тогава людете от Мьолкбридж, неудовлетворени от собствените си земи, дошли да ограбват нашите. Тук в тази долина — долината, която някога наричахме долината Тилтан, Долината на изобилието — храбрите мъже от Мьолкбридж нападнали без предупреждение и посекли беззащитни мъже, жени и деца, докато те прибирали реколтата. — Слабичкият мъж се изплю по посока на братята Сторрсен. — И сега искат мир. Мир! Тук лежат костите на онези, които нявга са принадлежали на молещи за мир, получили в замяна само смърт. А тези брегаджийски герои искат да забравим! — той се изви на коня си, карайки го да застане срещу мъжете от Винкулен.

Хауфутът моментално пришпори животното си помежду им.

— Достатъчно — каза с целия авторитет, на който бе способен. — Вечерта може да си преразказваме стари истории, но не тук и сега. Нашата задача е да напишем друга история, която може да се окаже горчива като тази на Долината на тъгата.

Каупа се отдалечи, видимо разстроен. За известно време яздеше напред от останалите.

Уайра поклати глава.

— Досега не бях чувал историята по такъв начин — каза тихо той.