През лицето на света

Глава 19 Фемандерак

Изтръгвайки се от дълбок сън, Лийт се намери в мрачна, тясна стая, която не се отличаваше особено от спалнята му в Лулеа. Представи си как чува брат си да щъка из мрака. Леглото бе по-твърдо от обичайното, а и какво правеше това зебло вместо завивка?

Постепенно умът му се избистри. Припомни си дългите седмици и паметта му закрачи по Западния път — Мьолкбридж, Великите северни гори, Торрелстроммен, сърцето на пустошта, Траелл, Клюфа, Водовъртежът, спирането в Бандитската пещера — мислите му започнаха да се движат по-бързо — сетне Южният маршрут, снеговалежът, снеготопежът, бързеите, Виндстроп Хаус и отново по Западния път, където ги очакваше брудуонският ужас. Почивка из склоновете на Щефл, засада, уплашен бяг през реката, триумфираща сива фигура, удар с меч… и сетне нищо.

Нищо — с изключение на тяло, което болеше като стъпкано от турове.

Лийт се изправи, захвърляйки миризливото зебло. Спомените от последните две седмици се струпаха над него като снегоносни облаци. Пленяването, принудителният преход, жестокостта. И сега е затворник в крепостта на непознат враг, на стотици мили от семейството си. Изтощението и гладът, настойчиво изискващи внимание откакто се бе събудил, внезапно бидоха усилени от отчайваща, шокираща празнота, вцепеняваща с остротата си.

— Буден си — произнесе глас със силен акцент, долетял от другия край на стаята. — Добре! Може би ще разясниш някои от нещата, които каза в съня си.

— Кой е там? — рече Лийт, търкайки очи. Не виждаше никого, вероятно говорещият бе скрит в сенките. Или може би това беше тъмничарят, дошъл да сложи край на съществуването му. Младежът си припомни историята на баща си за жестокостите на остров Андратан и вътрешностите му се свиха от страх.

— Другар по съдба — отвърна мелодичен глас. — Държат ни по двама в килия. Ето, подкрепи се. Това е вчерашното ядене — отдавна е изстинало, ала студено може би ще е по-апетитно.

Лийт чу нечие приближаване и постепенно можа да различи фигурата на висок, млад мъж, подаващ му чиния.

Мъжът погледна за миг в нея.

— Или пък не — добави.

Лийт протегна ръка и пое чинията. Отвратителна овесена каша, гнусна и непривлекателна, ала в глада си той бързо я излапа.

Съкилийникът приседна на нара на Лийт. Към двадесет и пет или тридесетгодишен, строен, почти мършав, с хлътнали бузи, голям нос и високо чело, обрамчено от провиснала тъмна коса. Не бе особено красив.

— Чаках повече от ден да се събудиш.

— Цял ден! — възкликна Лийт. — Спал съм цял ден?

— Очевидно имаше нужда. Макар че бих се изненадал, ако си съумял да си починеш при цялото си мятане, бълнуване и крещене. Какво сънуваше? Какво знаеш за брудуонците?

— Все още не си ми казал кой си — предпазливо отвърна Лийт.

— Казвам се Фемандерак, макар имената тук да не са от особено значение — рече високият младеж. — И аз като теб съм пленник на уайдузите.

— Уайдузите? — повтори Лийт. Какво казваше Кърр за тях? И защо им е да ме пленяват? — Къде сме?

— Това място се нарича Адунлок, уайдузка крепост. Намираме се на сто левги северно от Толмен.

Лийт сви рамене. Тези названия не му говореха нищо; трябваше да обръща повече внимание на картите на Кърр. Не че знанието щеше да му помогне особено.

— Отгатнах, че не си от тези места — каза Фемандерак. — Как се казваш и откъде си родом? Не съм чувал акцент като твоя по време на пътуванията си.

— Казвам се Лийт Манумсен и живея… — внезапно замлъкна. Трябва да внимавам, та аз не зная нищо за него. Ала сетне осъзна, че мислите му са глупави. Този човек бе също затворник, а не заплаха. — Живея далеч оттук.

— Аз също — отвърна мъжът с въздишка. — Аз също. Изглежда двамата имаме нещо общо. И двамата идваме отдалеч и се озовахме пленени в този затвор.

— Как те заловиха? — попита Лийт.

— От глупост, чиста глупост. Човек би си помислил, че след две години пътуване щях да съм поумнял. Ала не. Старейшините ме предупредиха за опасността. Запитах трейкански селяни къде е безопасно да се прекосят планините и те ми казаха, че тези земи са необитаеми. А аз дори свирих за тях! Предполагам не обичат чужденците особено — или поне не арфистите. Тъй че храбро поех сред планините по ловна пътека, за да се окажа самият аз в ролята на дивеча. Дузина въоръжени уайдузи ме плениха и доведоха тук.

— Пътуване? Защо пътуваш?

— Как иначе младият човек би могъл да се научи?

— Как иначе младият човек би могъл да умре! — отвърна Лийт. — Аз бих си останал вкъщи, ако ми бе дадено правото да избирам. Защо някой да рискува живота си, когато би могъл да е в безопасност у дома?

— Ти беше ли в безопасност вкъщи? — Фемандерак се взря изпитателно в него.

— Разбира се! Лулеа е мирно място… — гласът му затихна, докато образът на сивите воини, нахлули в дома му и отвлекли семейството му, нахлу в паметта му. — Не съвсем.

— Усещам нещо — внезапно произнесе слаболикият съкилийник, продължавайки да се взира. — Нещо в теб, Лийт. Съществува връзка — двамата имаме нещо общо. Не зная какво е. Ще разбера.

Сви кокалести рамене.

Усеща нещо? Какво? Нима съм затворен в една килия с побъркан? Умът на Лийт работеше трескаво и момчето бавно се надигна, за да опита вратата.

— Проверих я. Многократно. Винаги заключена — Фемандерак се усмихна. — Ти все пак ще се увериш сам.

Лийт знаеше, че ще е заключена, ала трябваше да провери… нерационалната надежда, че пазачите може да са я забравили, повикът на свободата… бе заключена. Той се препъна и умората го притисна като оловна мантия.

— Какво ще правим сега? — запита тихо.

— Що се отнася до теб — почивка. Поспи — внезапно гласът на мъжа зазвуча, сякаш долиташе от много далеч. — Поспи. Трябва да си починеш. Сетне ще видим…

Лидерът не се нуждаеше да насърчава хората. Всъщност Ейксхафт едва ги удържаше да не маршируват денонощно, без почивка и храна, толкова силно горяха от нетърпение да настигнат уайдузите. Благоразумно ги бе задържал, отчасти за да запази силите им, отчасти заради голямата бройка на дирещи отмъщение за смъртта на близки и приятели — а движеният от мъст не е в състояние да мисли, припомни си. Уязвим е за засади. Лидерът не искаше хората му да умират без причина.

Уайдузите юркат пленниците си с бясна скорост, бе си помислил на третия следобед. По всичко личеше, че разстоянието между фодрамите и уайдузите не се бе променило в сравнение с две нощи по-рано. Какви ли жестокости прилагат? Хората ми си почиват рядко и вече дочувам недоволно мърморене. Очакваха вече да са настигнали врага. Ала те не познават уайдузите! Ейксхафт обаче ги познаваше. Бе просто хлапе по времето на последните уайдузки нападения, покосили Фернтикет, родното му място. Поклати глава. Не искам воините ми да узнават за уайдузите по начина, по който аз го сторих.

Ейксхафт се сближи с Манум, който се оказа любезен и полезен. Поинтересува се как Манум се е сдобил със знание за уайдузите и узна, че фирейнчанинът наистина е бил Търговец, изкарващ прехраната си с откриване на пазари, сетне рискувайки пари и живота си в пренасянето на стоките до мястото, където биваха дирени — и всичко това като прикритие за още по-опасна игра: шпиониране в името на краля. Ала уайдузите? Със сигурност не търгуваха с фалтанци? Не, бе се изсмял Манум, престорил се бил на уайдуз от севера и припечелил добре в Толмен, крайбрежен град стотици мили на юг. По време на пътуванията си узнал много за свирепата раса и се научил да ги уважава.

Ейксхафт бе смаян от това, но си припомни, че Манум не е страдал в ръцете им. Така че любезно слушаше за нравите и обичаите им, за усложненото общество и вярванията им.

— Те не са невежи диваци — бе го уверил Манум безстрастно, като че ли собственият му син не се намираше в ръцете им. — Наясно са със случващото се по света, ала са неимоверно горди и не търпят чужденци, дори и сред по-освободените места на юг от река Сагон. На север суеверията все още властват над хората и е възможно тези отряди да са дошли да вземат пленници в чест на някое от божествата си.

Колкото и да не му се искаше, лидерът постепенно стигна до заключението, че Манум е прав; уайдузите бяха отвлекли хора за жертвоприношение. От това се бе страхувал най-много. Знаеше какво се случва на подобни пленници. Ако не успееха да настигнат уайдузите, отвлечените щяха да намерят смъртта си. Но какво бе привлякло страховитите уайдузи на север? Може би виновна бе снежната буря — същата, отрязала пътя на Компанията по Южния маршрут, принуждавайки ги да се спуснат по Мосбанк. Подобна буря бе предизвикала нападението над Фернтикет преди години. Може би е време да позволя на воините си да се втурнат напред. Минаха четири дни и още ни следа от уайдузите.

Така че бе усилил крачката и скъсил почивките, но все още не изглеждаше да скъсяват разстоянието.

— Да не би да са им поникнали криле и да са отлетели с пленниците? — питаха хората му. Някои, неопитни в разчитането на следи, изразиха тревогата си, че може би уайдузите са се отървали от пленените и това им е позволило да увеличат бързината, ала Ейксхафт ги увери, че следите все още говорят за голяма група вързани — вероятно към тридесетина — пришпорвани против волята си. А привечер на седмия ден дори и най-скептичните фодрами получиха тъжно доказателство за жестокостта на уайдузите.

— Това е синът на брат ми — печално рече мъж, докато се събираха край тялото на момче край едно дърво. Отне им известно време да очистят мършоядите и да открият, че момчето вероятно е умряло на същия ден; въпреки демонстрираното внимание от страна на хищните птици, момчето бе със сравнително малко белези.

— Очевидно не е могъл да издържи — горчиво заключи мъжът. — Защо? Защо правят това? Ние не ги закачаме и не се месим, когато те ловуват в близост до земите ни. Защо трябва да се отнасят така с беззащитните?

Никой не му отговори.

— Поне това е признак, че не сме далече! — рече друг.

— Да! — съгласи се трети. — Скоро ще ги спипаме.

— Трябва — каза лидерът, обърсвайки очи. — Хайде, приятели. Напрегнете сили. Трябва да настигнем уайдузите, преди да са стигнали до крепостта си.

И те се втурнаха отново сред потъмняващата гора, спирайки се да почиват едва след като не остана никаква светлина. През следващата седмица ставаха още преди зората, крачейки цял ден, докато пътеката под нозете им не потънеше отново в мрак. И в мъката и объркването си никой от тях не осъзна причината да не успяват да настигнат уайдузите — последните познаваха пътя достатъчно добре да пътуват и нощем.

— М’билу!

Лийт се сепна от дълбок сън, дордето отекналият звук затихваше. — М’билу! — разнесе се отново викът, някъде извън малкия решетъчен прозорец, през който прозираха лъчите на късното следобедно слънце.

— М’билу! Убрегу!

— Какво е това? — попита Лийт. — Какво става?

Той се изправи, срамежливо се уви със зеблото и отиде до прозореца.

Фемандерак повдигна за миг очи от нара си в другия край на килията.

— Видях го вече прекалено много пъти — отвърна семпло и се извъртя. — М’билу!

Лийт притисна лице между решетките и погледна надолу. За миг ярката светлина го заслепи, сетне сцената се избистри пред очите му. Видя огромната дупка, която бе съзрял на пристигане. Изглежда прозорецът му се намираше на потъващия в нея склон. Скалата изчезваше в чернота, говореща за неизмерими дълбочини.

— М’билу!

Викът прозвуча някъде отдолу и вдясно и Лийт протегна глава, преборвайки се със страха си от височини. От дясната му страна се намираше платформата, от която бяха изхвърлили дрехите му. От двете й страни имаше издълбан тесен път по подобие на покрития проход край Клюфа. На пътеката стояха хора, обърнати с лице към пропастта. Бяха голи.

— М’билу! Убрегу!

Лийт не можеше да види човека, от чието гърло излизаха виковете, тъй като те идваха под него, извън видимостта му. Сетне от дясната си страна, където пътеката бе видима, зърна движение — един от пленените фодрами, младеж на годините на Лийт, с вързани зад гърба ръце. Очите му бяха затворени, а лицето му — безизразно.

Зад него стоеше фигура с червена маска и сиво наметало. Тя издигна ръце, дългите ръкави отдръпнали се до лактите.

— М’билу! — извика тя. Сетне ръцете се спуснаха и тласнаха фодрамеца напред, запращайки го в пропастта. Младежът не направи опит да се възпротиви. За миг Лийт видя тялото да се върти в полета си, сетне черното гърло го погълна.

Лийт премигна, отказвайки да повярва на какво току-що бе станал свидетел.

Фигурата пристъпи зад следващия пленник — момиче, стояло през трима пред Лийт по време на уморителното пътуване. Тя бе проплакалата при изоставянето на брат си. Сега Лийт видя, че двама пазачи придружаваха маскирания, който вдигна ръце към небето. Момчето се отдръпна от прозореца.

— М’билу!

Невярващо седна на леглото си. Започна да се тресе неконтролируемо.

— Първо ги упояват — тихо рече Фемандерак.

Дълго време Лийт не продума. Всеки долетял вик го караше да потръпва. Най-сетне запита:

— Защо вършат това?

— Това е Хелиг Холт, Свещената паст — отвърна Фемандерак. — Уайдузите вярват, че това е устата на Майката земя, тяхното най-могъщо божество. Дават й да се нахрани, защото смятат, че е гладна.

— И теб не те е грижа? — сопна се Лийт, раздразнен от флегматичното отношение на Фемандерак към случващото се отвън.

— Разбира се, че ме е грижа. Ала нищо не мога да сторя. Майката земя не е единствената гладна богиня. Много злини видях по време на пътешествията си. Някога бил ли си в Брудуо?

Лийт поклати глава.

Иззад вратата им отекна звукът на ботуши по каменния под. Някой идваше! Страхът стегна гърдите на Лийт като стоманено менгеме. Стъпките спряха. Обзе го паника. Може би затова фодрамите не се противяха, помисли си.

Вратата се отвори, за да пропусне две чинии и стомна. Никой от двамата не се помръдна.

— Изглежда са ме забравили — най-сетне продума Фемандерак, — а продължават да ме хранят. Може би трябва да се смяташ за късметлия, че си мой съкилийник.

Ала Лийт не отговори. Бе глух за всичко друго, освен за повтарящите се викове. Дълго след като спряха да ехтят из планината, продължиха да се носят в ужасения му ум, съживявайки отдавна погребани страхове.

Припомни си времето, когато се бе покатерил на хилядолетния бор в седмицата след голямата буря. Последните петдесет фута бяха страховити, повреденото дърво се тресеше при всяко негово движение, ала той бе продължил да се изкачва. Ами времето, когато на осем години се бе отделил от родителите си и се бе покатерил по западния склон на Брийм Хил, отивайки до самия ръб на крайбрежните скали? Все още си спомняше колко се бе уплашил, когато се облегна на старата ограда и тя поддаде. Само отчаяното му сграбчване бе предотвратило политането му в морето, ширнало се тъй високо под него. Баща му го бе открил на стотина ярда от скалата, хленчещ от страх.

Ала не става дума само за страха от смъртта, болката, ужаса. Не искам животът да свършва. Искам да продължи вечно! Искам да постигна нещо значимо, да си извоювам слава, да докажа стойността си пред онези, които ми се подиграваха! Искам да бъда със семейството си; с Хал; с майка; с татко, чието лице все още не мога да си спомня — ръката му се стрелна към джоба, в който държеше фигурката. Ала нея я нямаше, сега бе у баща му… не, бяха я открили отново в пустошта… и беше изчезнала заедно с дрехите му в тъмната уста под прозореца на килията. Баща му си бе отишъл, пропаднал, тласнат от ръката на мъж със зла маска, мъж, който скоро щеше да дойде и за него самия… Умът му потъна в прекалено дълбоки дори за помисъл страхове и той придърпа колене към гърдите си, избухвайки в ридания.

Фодрамите най-сетне напуснаха потискащата гора, пристъпвайки сред дългоочаквана слънчева светлина. Изкачиха се на най-високия хълм и огледаха хоризонта във всички посоки, ала не видяха и следа от преследваните. Бе лесно да следват пътеката през горския детрит, ала дори и най-опитният следотърсач не можеше да открие следите на уайдузите в рядката тревица, обгърнала върха на този заплашителен хълм.

Миналата седмица бе имало признаци, че са се доближили на не повече от няколко часа след преследваните, ако можеше да се вярва на съгледвачите. Ала някъде в потискащата горска мрачина бяха поели по грешен път. Следата бе изчезнала. С напредването на дните гневните лица бяха заменени от обезкуражаващо отчаяние.

И сега какво, помисли си лидерът, засенчвайки очи от захождащото слънце. Не се виждат; може да се наложи да се върнем назад, за да подирим отново следата им. А бяхме толкова близо, помисли си с горчивина.

— Началство, там някой е запалил огън. Виждаш ли? — запита мъжът до него, посочвайки към слънцето.

— Не, твоят взор е по-остър. Какво виждаш?

— Ей там в гората, на около три левги, има тънка ивица дим.

В този момент друг от хората му притича до върха.

— Открих следи край гората — едва рече задъхано. — И са пресни.

— Посочи — каза изтощеният лидер. Новодошлият посочи в същата посока, накъдето бе протегнал ръка и другият.

— Време е за мъст! — изрева някой зад гърба им. Ейксхафт не се извърна да види кой е, мъжът изразяваше чувствата на мнозина от групата. Щом ви дава сили, помисли си.

Ала какво става с нас, запита се, докато се спускаха надолу по хълма. Не съм чул смях, откакто напуснахме Уитвества, а фодрам без смях е като речно корито без вода или дърво без листа. Нима жестокостта на уайдузите ни изсуши? Нима сме се смразили като тях, дирейки да облекчим себе си, наранявайки другите?

Опита се да прогони тези мисли, ала те не му даваха мира, дълбоко безпокойство зародило се в ума му. Не бе готов да се бие. Но готов или не — само след няколко часа щеше да му се наложи.

— Открих — триумфално рече Фемандерак.

— Какво? — запита Лийт. — Какво си открил?

Вече свикваше с начина на разговор на стройния мъж.

— Мислех за това, докато ти спеше. И тогава ме осени.

— Какво те осени?

Търпението не бе сред добродетелите на Лийт, а сега умората бе подкопала и малкото му налично такова.

— Откъде каза, че си?

— Не съм. Не си спомням да съм ти казвал.

— Убеден съм, че го стори. Няма значение, откъде си родом?

— Далеч на запад — отвърна небрежно Лийт и веднага забеляза, че думите му разпалиха интереса на съкилийника.

— Далеч на запад? — сухият мъж претърколи думите върху езика си, сякаш вкусвайки значението им, сетне пръстите му изщракаха необичайно силно. — Знаех си, знаех си. Да, вече съм сигурен. Зная какво е общото между двама ни. Можеш да ми помогнеш с пътешествието ми, усещам го — Фемандерак се усмихна. — В кое кралство живееш?

— Фирейнс.

Усмивката на стройния мъж се разшири още повече, доколкото това бе възможно, и той закима енергично. От гърлото му се отрони:

— Фирейнс? Огнената плащаница? — очите му блестяха, лицето му бе трескаво от вълнение, като че бе внезапно поразен от лудост.

Лийт кимна неспокойно:

— Да, това означава името.

— Тогава чуй:

— Това е откъс от Арминия Скреуд, мъдрост на моите сънародници. Какво ще кажеш?

— Би ли повторил последния стих? — помоли Лийт. Виеше му се свят от глад и умора.

— „Дол-долин надежда крие“ — рече Фемандерак.

— Какво означава това?

— Това е предричане; предсказание, ако предпочиташ. Разкрива как Брудуо ще нападне Фалта и как Божията Десница ще се притече на помощ на фалтанци.

— Защо ми казваш това? Какво общо има Десницата Божия с Фирейнс?

— Надявах се ти да ми кажеш! — отвърна Фемандерак и се приведе. — Срещата с фирейнчанин не може да е съвпадение.

— Защо не? Все отнякъде трябваше да бъда.

— Не и когато съм прекосил света в дирене на огнената плащаница и долната долина. Вярваме, че настъпва времето на Арминия Скреуд, та дойдох да потърся Десницата Божия.

Лийт не можеше да се сдържа повече.

— Ще помогне ли, ако кажа, че родното ми селце се нарича Лулеа?

Видя как по лицето на Фемандерак се изписва разбиране.

— Значи правилно съм чул тогава! — доволно кимна. — Онзи стар глупак Пириний е бил прав! С години спореше, че „долна долина“ било име.

Лийт не разбираше и Фемандерак разясни:

— Стихът би имал смисъл, ако съществува място, наречено долна. Най-възвишеният още не ме е изоставил!

— Искаш да кажеш, че си пребродил света, само за да откриеш Лулеа?

Фемандерак кимна.

— Защо? Там няма нищо забележително!

— Нищо забележително? „Че Десница се прикрила“ значи, че още не е оповестила присъствието си. Ако пророчеството е вярно, точно подобни думи бих очаквал да чуя от теб.

— Чакай малко — скептично рече Лийт. — Не се ли споменаваше нещо и за предстояща поява на Десницата? В такъв случай, ако се беше случило нещо забележително, това също щеше да подкрепи думите ти!

Фемандерак се изсмя.

— Речено като истински философ — обяви той. — Кажи сега, защо селото ти се нарича така? Що за селяни биха живели под подобно принизено име?

Сега беше ред на Лийт да се изсмее, забравил затрудненото си положение в лицето на демонстрираното от съкилийника му вълнение.

— Изобщо не съм мислил за това му значение — възкликна. — Всъщност, дължи името си на факта, че се намира в дъното на голяма долина. Изобщо не е свързано със смирение. Всъщност, дори се гордеем със селото си. След потъването на Астора, Лулеа е най-крайното населено място по Западния път, а някои казват, че Фалтуейт Енд, точно край селото, е най-далечната точка на северозапад, където Първородните достигнали.

— Ъгълчето на света — промърмори Фемандерак.

— Моля?

— Още стихчета. Но не осъзнавах, че в „Словата на Хаутий“ се говори за Божията Десница.

— Чий слова? — запита Лийт.

— Чии. Чии слова — поправи го разсеяно Фемандерак, сякаш бе хауфут, поучаващ селските деца. — Сега да затворим кръга. Какво правиш в Дома на смъртта?

— Какво? — паникьосано запита Лийт. — Домът на смъртта? Мислех си, че щом ми дадат възможност да обясня, ще ме пуснат.

Фемандерак даде воля на смеха си — приятен, отекнал в килията звук.

— Няма да ти бъде даден шансът да говориш с когото и да било. Уайдузите не говорят езиците на чужденците. Ала не се притеснявай, не сме били събрани само за да добавим и своите кости към купчината на дъното на пропастта. Сподели — какво правиш тъй далеч от дома?

Зад гърба на Фемандерак слънчевата светлина гаснеше и през прозорчето започна да се процежда мрак. Думите на странника не успокоиха Лийт, ала му се искаше да говори. Двете седмици мълчание бяха събудили у него копнеж за нещо различно от сопнатия лай на мъчителите. А този Фемандерак говореше повече от интересно.

Така че той легна под зеблото и разказа на съкилийника си всичко, случило се от нощта на Средозимника насам. Очите на Фемандерак се разшириха, когато чу как родителите на Лийт били отвлечени от брудуонците и как селяните организирали спасителен отряд. Попиваше всяка дума от описанието на последното сражение на Западния път и ролята, която Лийт бе изиграл в него (опита се да не се превъзнася особено). Обясни как бил отвлечен в самия момент на победата и довлечен тук, без да знае защо. Отне му цяла вечност да разкаже историята, често спирайки да отговори на привидно незначителни въпроси.

( — Колко възрастен е Кърр? Значи по-големият ти брат е сакат? Хауфутът ви възнамерява ли да посети Инструър?)

Най-накрая приключи и стройният мъж поклати учуден глава.

— Очевидно е защо си бил пленен от уайдузите — отбеляза той.

— Защо?

— За да се срещнем, разбира се! Сега въпросът е какво ще правим?

Той заръкомаха възбудено.

— Но уайдузите не знаят кой съм — отвърна объркано Лийт. — Как биха могли да уредят срещата ни?

Фемандерак ядосано отпусна ръце:

— По чертите ти личи, че си наследник на Първородните. Ала очевидно си забравил за Най-възвишения. Уайдузите искат да те убият, несъмнено за да удовлетворят един от боговете, на чиято територия си престъпил. Но Най-възвишеният ги използва, за да ни събере заедно. Не виждаш ли?

Лийт поклати глава. Този човек му напомняше за отшелника от Бандитската пещера, или може би за Кроптър от Уоч Хил. Множество надути слова, които в крайна сметка се оказваха безсмислени. Ами предсказанието на отшелника за пропадането във водата? Съществува ли наистина Бог, който си играе с хората като с пионки? Лийт силно се надяваше в противното; самата идея го притесняваше. Искаше да разполага със свободата да върви по свой път.

— Какво знаеш за Фуирфада? — попита Фемандерак.

— Какво е това?

— С това отговори на въпроса ми. Надявах се, че живеещите в селцето на Десницата Божия ще да са съхранили някакво знание за Огнепътя.

— Съжалявам — безпомощно отвърна Лийт. — Никога не съм чувал за споменатото от теб, освен — внезапно го осени идея — ако нямаш предвид нещо за Първородните.

Фемандерак го изгледа с подновена надежда.

— Кърр, фермерът, за когото ти казах, ни разказваше истории за тях. В една се разправяше за човек, който предал Първородните. Нали така? Знаеш за кого говоря?

— Каннуор, Рушителят.

— Точно така — рече Лийт, започвайки да си спомня. — В тази история се споменаваше нещо за Огнепътя… не мога да се сетя какво.

— И това е нещо — каза повече на себе си Фемандерак. — Края на Първородните помнят. Ала дали помнят и славата им?

И двамата потънаха в мълчание, продължило през най-горещата част от деня. Горещо като лете в Аулеа, помисли си Лийт. Колко ли на юг се намираме? От жегата му се доспа.

Фемандерак се сепна. Колко дълго е спал? Сияещото през прозореца късно следобедно слънце му даде отговора. Разтърси глава, ала необичайната слабост не си отиваше.

На другия нар фирейнският младеж похъркваше с широко отворена уста. Бедният Лийт. Наистина здравата са го разтърсили. За какво е всичко това?

Прокара натежал език по напуканите си устни; горещото слънце го бе изсушило. Наложи се да се протегне надалеч, но все пак успя да достигне стомната, която пазачите бяха оставили сутринта. За момент се поколеба, водата издаваше металическа миризма. Вероятно защото е стояла цял ден на слънцето. Повдигна стомната и отпи голяма глътка. Това е вече друго нещо.

Ала вместо да се охлади, Фемандерак продължаваше да се поти. Какво не е наред? Климатът не бе толкова горещ като родния му. Бе прекосил пустини, за да се озове тук, парещи пясъци и обрулени скали, сред които лежаха костите на мнозина. Тогава защо му беше толкова горещо? Облиза устни, те имаха същия металически вкус като водата. Хвърли поглед към стомната, сетне догадката избухна в ума му. Вдигна натежалата си глава, премигна и се вгледа в Лийт, който продължаваше да спи дълбоко, прекалено дълбоко. Собствената му глава се отпусна на гърдите, повдигна я отново с огромно усилие. Стаята се завъртя около него и той осъзна, че вече е твърде късно. Успя само да създаде малка тишина у себе си, преди наркотикът да го надвие и неподвижната му фигура да се отпусне.

По коридора долетя звукът на ботуши. Превъртя се ключ, сетне голямата врата зейна отворена. Четирима уайдузи с обръснати глави бързо пристъпиха в килията и извлякоха неподвижните тела.

Вратата се затвори с екот, ботушите затрополиха надолу по коридора, след което настъпи тишина.

Манум слушаше как фодрамите подготвят нападението си. Не бе голям фехтовчик, не разбираше особено и от тактика. Всъщност се намираше на предела на силите си и се страхуваше, че повече ще се пречка на бойците. Лидерът трябваше да остави неколцина от хората си да го пазят, което значеше, че с присъствието си допълнително щеше да ги отслаби.

И какви ще бъдат приоритетите им? Объркани и разгневени са, задето не настигнаха уайдузите, и сега ще искат отмъщение. Дали изобщо ще разпознаят Лийт? Или може да го помислят за уайдуз? Кожата му настръхна при осъзнаването, че животът на сина му можеше да зависи от него.

Хвърли един поглед към останалите, до един погълнати от проверката на мечовете и брадвите. Вече взел решението си, Манум си позволи да изостане, сетне зачака, докато пътят не сви рязко вдясно. Знаейки, че няма да липсва особено, Търговецът потъна сред дърветата. Сам щеше да потърси Лийт.

Мъжът с червената маска бавно крачеше по издълбания проход, защитил пречистеното си тяло от излезлия студен северен вятър единствено със сивата наметка. Кимна на следващите го пазачи — бе време да започват.

Това бе последният ден от храненето на Майката земя. Щеше да бъде сита след още една жертва и снегът нямаше да ги напада повече. Гневът й срещу севера бе утихнал; тя бе нахранена, заситила жаждата си за фалтанска кръв.

Хубаво. Той не се наслаждаваше особено на задачата си, макар ухилените му спътници да го правеха. Ако само Майката земя можеше да привикне към вкуса на друг тип месо, например еленско, ужасяващият страх щеше да го напусне и болката в гръдта му да спре. Жрецът мразеше тази част от задълженията си.

Опита се да не гледа към първата жертва, ала забеляза, че е фодрамка. Пристъпи зад нея и вдигна ръце.

— М’билу! — изкрещя той. За теб, Майко!

Леко бутна жената и тя пристъпи напред, сетне политна, мързеливо изчезвайки в мрачната зейнала паст.

Следваше друг фодрамец, малко момче. По-малко от сина ми, помисли си жрецът. Ала тези фодрами избиваха нашите деца и заграбиха земите ни! Не забравяй това!

— М’билу!

Викът му отекна из естествения амфитеатър и жрецът грубо блъсна детето. Дълбоко упоено и несъзнаващо съдбата си, то политна в Хелиг Холт.

Следваше блед, русоляв младеж. Със сигурност не беше фодрамец, с изненада отбеляза жрецът. Как е бил хванат с останалите? Погледна по-нататък, следващият пленник също бе чужденец. Защо биват принесени в жертва заедно с фодрамите тези хора? Свещеникът за миг загледа как двамата стояха тихо, леко олюлявайки се, със занесени очи и блажена усмивка. Вървете към смъртта в мир, помисли си. Не като мен! Веднъж в състояние на транс бе съзрял собствената си гибел, жестоки лица надничаха около него, докато се бореше за глътка въздух; груби ръце късаха месата му, влачейки го към мрачната, влажна бездна на смъртта. Ужасът стегна гърдите му. Понякога съзираше тези лица с невиделите си сън очи.

Пристъпи зад следващата жертва. Макар и да не бе фодрам, очевидно беше фалтанец. Фалтанците трябва да умрат! За теб, Майко! Вдигна ръце.

— М’билу!

Придвижвайки се под дърветата, Манум поспря за миг, за да прецени позицията си. Сега бе сам в земя, от която имаше само смътни спомени, и то само южно от Сагон. Ала бе тежал на фодрамите прекалено дълго; надяваше се само да не изгубят ценно време в диренето му.

Връхлетяха го спомените от старо търговско пътуване. Как се наричаше близката крепост? Адунлок. Как можеше да забрави? Огромен лабиринт тунели през варовиков бастион и обширни пещери под него, всичко това разположено около огромна яма, в сравнение с която Грийнуудската падина изглеждаше нищожна. Бе се представил като южен сановник, дошъл да посети Хелиг Холт, Свещената паст на Майката земя. Стоенето на ръба на пропастта бе удивително усещане. Казваха, че понякога там принасяли в жертва хора…

Тогава осъзна какво очаква пленниците. Уайдузите възнамеряват да нахранят Майката земя с пленниците си. Манум знаеше, че трябва да бърза с вси сили, ала беше толкова уморен. Стискайки зъби и забравяйки за болката, затича по тясната пътека.

Няколко минути по-късно чу гласове и отново се скри сред дърветата. Двама уайдузи притичаха с извадени мечове. Манум ги изчака да отминат, сетне извади оръжието си и отново се втурна сред мрачната долина. Гаснещото слънце обагряше обградилите я хълмове в оранжево. Пред себе си Манум успя да различи обсипаната с прозорци стена на Адунлок, но самата Хелиг Холт бе в сянка. Бях се надявал никога вече да не видя това място, помисли си мрачно.

До ушите му долетя вик. Това жрецът ли е? Започнали ли са вече жертвоприношенията? Забърза, знаейки, че може да бъде видян от крепостта, ако някой уайдуз си правеше труда да гледа. Къде са фодрамите? Дали не бъркам? Помисли си за видяното преди години и си представи Лийт, застанал на ръба на Хелиг Холт. Няма какво друго да сторя.

Лидерът бе дал инструкции, хората му бяха готови, очаквайки сигнала му; нямаше какво друго да направи. Само ако не беше краят на деня, ако хората му не бяха тъй уморени, изправяйки се срещу отпочинал враг; ако само бяха настигнали уайдузите по-рано; ако само…

Време за съжаления щеше да има по-късно. Ако имаше по-късно. Реално погледнато, шансовете им бяха малки. Уайдузите бяха пристигнали поне ден по-рано и пленниците може вече да са били пожертвани. Най-благоразумно би било да забравят и спасение, и отмъщение и да поемат към дома. Ала на благоразумието отдавна му бе минало времето.

— М’билу! — долетя силен вик, многократно умножен от затворения каньон. Моментално Ейксхафт скочи на върха на едно възвишение и размаха ръка в предварително установения сигнал. Фодрамите се втурнаха надолу по склона, размахали брадви, тояги и мечове, отправяйки се към сенчестата сцена пред себе си.

— М’билу!

Стените на Адунлок многократно си препредадоха вика. Ръцете на жреца се спуснаха и за миг се опряха в гърба на русокосия младеж, който неподозиращо стоеше на един фут от мрака.

С крайчеца на окото си видя внезапно движение отдясно. Нещо се удари в гърдите му, поваляйки го настрана в прохода.

— Какво…!? — викна жрецът. Опита се да се изправи на крака. Един от пленниците! Не е ли бил упоен?

За миг хаос настана зад Лийт, а последният замечтано стоеше на ръба на гибелта. Двамата пазачи се втурнаха, но бяха прекалено далече.

— Стражи! — викна маскираният, сетне отново му бе изкаран въздухът. Противеше се на пленника с все сили, осъзнавайки внезапно, че се бори за живота си, и с големи усилия съумя да го изтласка.

Мъжът срещу него бе строен и жилав, без следа от унес. Вторият чужденец, помисли си жрецът. По някаква причина в ума му запрескачаха подробностите по приготвянето на наркотика, умение, с което се гордееше. Упойката може би не действа на чужденци. Но той беше в несвяст само преди половин час — лично проверих!

Тогава чужденецът отново се хвърли към него, направи заблуждаващо движение надясно и препъна жреца. Последният падна на земята, понесен от инерцията си до самия ръб на Хелиг Холт. Обхвана го неописуем ужас, гърдите му се стегнаха, сърцето му щеше да се пръсне. Крак се стовари върху главата му. Панически се протегна да се хване за нещо, ала улови само въздух. Погледна нагоре и видя грубите очертания на Хелиг Холт да се смаляват.

Не и без наркотика! — изкрещя умът му. Сетне, докато въздухът свистеше около него, злите лица се появиха, дърпайки и бутайки тялото му надолу към мрачната, влажна пропаст. За теб, Майко! Викът му бе погълнат от гибелта.

Фемандерак не губи нито миг да наблюдава полета на жреца, а се приготви да посрещне пазачите. Яки ръце се протягаха към него, ала той танцуваше надалеч от тях, сграбчвайки пътьом Лийт и повличайки го със себе си. Фирейнският младеж се стовари на земята, загубил равновесие от рязкото движение, и Фемандерак трябваше да се изправи срещу стражите самичък.

Широчината на вдълбания проход не позволяваше и на двамата да го нападнат едновременно. По-едрият от тях се втурна напред, с вдигнат в левицата меч, убеден в уменията си да се оправи с чужденеца. Замахна към голото стройно тяло, ала то се измести настрана със забележителна ловкост. Отново замахна; и пак острието му срещна само въздух. Пазачът започна да се вбесява.

Другарят му погледна за момент, сетне се обърна и с все сили затича на другата страна, с намерението да заобиколи Хелиг Холт и излезе в гръб на пленниците.

Едрият пазач грабна широкия меч с две ръце и започна да замахва мощно, ала някак мършавата фигура съумяваше да избегне всеки удар. Боецът пристъпи напред с намерението да изтласка Фемандерак в пропастта. В този миг Лийт, проснат на земята, полузамаян от наркотика, се опита да се изправи, успявайки единствено да покоси пазача, който падна отгоре му. Сблъсъкът зашемети младежа. Воинът се опита да се задържи, но съумя единствено да хване един от краката на Лийт и двамата се хлъзнаха към пропастта, от която се разнасяше силна и влажна земна миризма.

Фемандерак сграбчи един от профучалите крайници, за да попречи на съкилийника си да полети в пропастта. За миг държеше ръка, ала хватката му се отпусна и ръката започна да се изплъзва. Стисна китката с цялата си сила. Сега и двете фигури висяха отчасти над ямата, двойната им тежест неумолимо придърпвайки Фемандерак към лакомата чернота. Трябва да го пуснеш, проплака умът му, или и тримата ще умрете!

Дръж здраво! — долетя глас нейде дълбоко в него. — Не се предавай! За миг и трите тела се олюляваха на самия ръб, сетне Фемандерак отскочи назад в прохода, като че е бил бутнат. Първоначално си помисли, че е пуснал останалите, сетне осъзна, че все още държи Лийт, който частично висеше над пропастта. Бързо го извлече на безопасно място. Кожата на момчето бе разкъсана, където пазачът се бе държал за коляното му, но от самия пазач нямаше и следа.

Фемандерак хвана Лийт за лакътя и го поведе по тясната пътека. Широката платформа и отвеждащата от Хелиг Холт пътека бяха само на двадесет ярда от тях, ала придвижването сякаш отне цяла вечност. Когато най-сетне се добраха до терасата, високо над главите им зазвучаха многобройни камбани.