През лицето на света

Глава 23 Портите на Инструър

Следващите няколко седмици останаха покрити с мъгла за Лийт. Смътно си спомняше сцени на пасторална красота, заскрежени утрини и благоуханни пролетни следобеди, ала нуждата да тръгнат веднага бе изтощила младежа, който така и не можа да им се наслади. И той потъна в себе си, разменяйки малко думи с Фемандерак, избирайки вместо това да броди из мъгливите друмища на съзнанието си, отново и отново връщайки се мислено към разговорите със Стела, чудейки се какво ли впечатление й е оставил. Мислите му кръжаха около нея — въобразил ли си беше благоразположението й към него онази нощ на леда? Бе ли това просто проява на снизходителна любезност, кралица, проявяваща щедрост към крайпътен дрипльо — или се криеше нещо по-дълбоко? Нейната усмивка бе единственият образ, носен от уморения му ум. Чиста и свежа, подобно на трейканско утро след дъждовна нощ, с вечно бягащи очи, проблясващи по подобие на слънцето в барите по Палудиския път, изпълнени с живот и жизненост. Копнежът го раздираше.

За своите родители си мислеше малко. Имаше откъслечни спомени от тази част на приключението. Не можеше да си спомни да е видял майка си или баща си край моста в онзи триумфален момент, макар че със сигурност трябваше да ги е съзрял, със сигурност трябваше да им е казал нещо. Най-ясното изображение, останало в ума му след всички месеци пътуване, бе страховитата гледка на обгърнатия от черни криле Хал, надвесил се над тялото на отшелника и мърморещ заклинания.

Лийт и Фемандерак пътуваха на юг през Олд Диър, земя, която някога разделяла трейканци и уайдузи. Отскоро първите бяха започнали да изтласкват границата на запад в търсенията си на прословутия и все по-рядък елен, което бе дало на въпросните територии названието Ню Диър. Именно през тях двамата младежи бяха напуснали земите на уайдузите и попаднали на трейканската ловна дружина. Ню Диър все още бе предимно горист, макар трейканци да изгаряха дърветата с удачна скорост; доказателствата от рушителната им дейност можеха да бъдат видени ежедневно. Олд Диър вече бе превърната в пасбище, с изключение на няколкото изолирани групици дървета. Миризмата на прясно разорана земя бе заменила влажността на гората и там вече никой не ловуваше.

По времето, когато пътят сви отново на изток и пое през блатиста местност, краката на Лийт бяха подбити извън всякакви граници. Подметките на задигнатите от Адунлок ботуши се бяха изтънили и не предлагаха никаква защита срещу камъните по пътя.

— Палудиският път — бе казал весело Фемандерак. — Малко безлюден, ала ти сигурно напоследък си се пренаситил на хората. Най-краткият път от Инч Чантър до Инструър, тъй думат, така че ето ни по него.

Философът изглежда не забелязваше неудобствата на Лийт, който от своя страна със сигурност нямаше намерение да му казва. Нуждаеше се от нещо, което да му помага да се гневи на света.

Палудис представляваше мочурлива земя, придобила това си качество чрез северната вода, затворена тук от редица дюни. Влагата и заразите не позволяваха обработването на земите, тъй че трейканците много отдавна бяха вдигнали ръце от тях, дирейки нови земи на запад, избирайки по-малкото зло в лицето на уайдузите вместо комарите. След няколко прекарани по пътя дни Лийт разбра защо — насекомите бяха дори по-голяма напаст от онези на северната пролет. Спомни си нещо, изречено от хауфута — дали беше по време на сегашното им пътешествие?

— В кацата с меда винаги има муха — бе изръмжал той. — Ей затова зная, че няма Най-възвишен: всяка пролет има комари, във всяко поле — камъни. Що за жесток бог би измъчвал хората си, правейки живота им тъй усилен, че да не им остава време да се насладят на света, който той е сътворил за тях?

Тези думи бяха се впили в ума му. Срещу всяка Стела има Друим, срещу всеки Лийт — Хал.

Чудя се как би отвърнал Хал на това? Лийт не искаше да знае, не искаше да слуша чужди поучения. Не искам да бъда променян. Искам да бъда оценен правилно, дори и да остана точно какъвто съм.

С настъпването на лятото цвят замени цъфтежа, както цъфтежът бе заменил калта. Компанията остави Лейврок и Трейка зад гърба си, започвайки бавното изкачване на Ремпарерските планини, границата между западна и централна Фалта. Западният път преля от павиран друм до тясна пътечка, а ордите живеещи край и по него бяха заменени от шепа дръзки люде, борещи се за хляба си с неплодотворните почви из височините. Тук в отминали времена феодали бяха царували над мънички царства, най-голямото от които оставаше в границите на погледа. Бандити бяха превърнали тези гранични земи в руина. Вятърът царствено се разхождаше из изоставени зали, из които надничаха бръшлян и коренаци, бавно разчупвайки каменните плочки, дордето нявга гордо издигалите се замъци сега обрастваха с надгробна трева. Засега нямаше и следа от прословутите рампартски обирджии, които вероятно диреха по-богата плячка по на север.

Докато Кърр правеше последните крачки от изкачването, той се замисли, че само преди няколко месеца това усилие щеше да го остави без дъх. Усещаше как годините се отърсват от него, макар че носените от него отговорности със сигурност щяха да го притиснат, без значение от формата му.

Ала нищо не може да тежи на сърцето, станало свидетел на такава красота, помисли си, когато пътят започна да слиза надолу. Почти директно под тях, на дъното на виещия се път, Инверел се гушеше сред тревисти хълмове. Долина от гори и поля се простираше от дясната им страна чак до морето. Чистият въздух придаваше такава острота на погледа, че Кърр почти можеше да види фермерите из полетата, хората по улиците, излизащия от комините дим. И макар да знаеше, че това бе свойство на планинския въздух, струваше му се, че само да се протегне и би могъл да вземе някоя от къщичките между двата си пръста.

От лявата им страна се разкриваше друг тип красота, отчасти примесена със страх. Там се издигаха Рампартските планини, Укрепленията на Фалта, наричани още Ману Ирион, Човекоядците. По-внушителни от Челюстните планини далече на запад, отстъпващи единствено на Алдраската верига край брудуонската граница. От много време Човекоядците криеха опасности за непредпазливите. Две хиляди години след заселването на Първородните, все още само два пътя прекосяваха въпросните планини: Западният и проходът Бели зъб — последният отвратителен. Между тях се издигаше Небосводната верига, лабиринт от скали и лед, който не можеше да бъде прекосен. Утринното слънце огряваше връх подир връх — могъща армия, крачеща в далечината, напомнила на Кърр за далеч по-смъртоносната войска, която може би вече се събираше пред фалтанските порти. В авангарда на беловърхата армия стоеше Друмската планина, Друим Корри, както я наричаха планинджиите, надвиснала над малкия градец, както Рушителят скоро можеше да надвисне над всяко селище във Фалта. Придружаван от тези мрачни мисли, фермерът бързо поведе останалите надолу, защото от югозапад задуха леден вятър.

Компанията отседна в сносна странноприемница, сварвайки да окупира последните свободни легла. Както винаги се опитаха да не се впускат в приказки, отбягвайки неизбежните въпроси. Нямаше как да скрият факта, че водеха пленник със себе си, а на вгледалите се по-отблизо ставаше ясно, че мъжът бе от друга раса. Версията, която даваха на всеки, достатъчно дързък да запита (а във всеки град все се намираше по един), бе, че в Инструър имало награда за този крадец и че го отвеждали там, за да бъде осъден.

Във всеки град Кърр разпитваше хората, не направи изключение и сега. Други пътници от запад минавали ли са оттук? Русокос младеж на около петнадесет, макар да изглеждал поне две години по-млад, и висок мъж с тъмна коса, на около четиридесет, някой виждал ли ги е? За пълно продължение на традицията и тази вечер никой не беше. Не, нямало такива пътници. При многобройните преимущества на морския транспорт вече малцина поемаха по Западния път. Единствените пътници бяха местните и дръзки трейканци, осмелили се да се отправят към Деювър. Кърр въздъхна и се зачуди, дали не е трябвало да послушат съвета на Фарр и да се качат на кораб в Давана, на седмица път южно от Лейврок край устието на река Лавера. Вече щяхме да сме в Инструър — или най-късно до края на седмицата. Ала така щяхме да пропуснем Лийт и Манум. Ако са още живи…

Загърбили Палудиския път, Лийт и Фемандерак започнаха да се движат много по-бързо. Краката на Лийт бяха покрити с мазоли, прасците го боляха. Спътникът му крачеше неуморно с поглъщаща милите походка; не бе трудно да си представи, че този мъж наистина е обикалял света. Опитът му се оказа безценен. Без пари в чужда земя, не можеха да си позволят да се качат на някой от чакащите на лаванските пристани кораби. Не можеха и да отседнат в странноприемниците, ала Фемандерак умееше да им осигури нощувка върху меката слама в някоя плевня, а понякога дори и връз матрак. Във всеки случай не им липсваше храна. Стройният философ се бе научил да живее от подаяния, често свирейки на арфата си.

Крайбрежният път ги отведе през Тарадейлските равнини, наричани още Ринн на Торридон, и нагоре към гориста долина до малък градец, свит сред стръмни планини. Странноприемницата бе пълна — за пръв път от месеци, казаха им — ала нощта бе топла след цял ден крачене сред ледни вихри, така че двамата се подслониха под един плет на около миля от портите на града.

— Още колко? — запита Лийт, когато се приготвяха за път в розовата зора на мъгливото утро. — Наистина се нуждая от почивка. Забравих какво е да стоиш на едно място.

— Вече сме по-близо до Инструър, отколкото до Инч Чантър. След около две седмици ще прекосим Дългия мост и ще се озовем в безопасност зад яките крепостни стени. Там ще си отпочинеш.

Лийт не отвърна, ала Фемандерак вече бе пуснал в употреба дългите си крака. Поклащайки глава, младежът се протегна и се втурна да догони спътника си.

Деювър бе ниска, гъстонаселена земя. Малка част от тукашната флора бе позната на Лийт. Изглеждаше сякаш за природата не бе останало нищо, хората се бяха втурнали да оползотворят всеки инч земя. Жителите бяха по-богати и обработваха собствени земи, за разлика от Трейка, където по-голямата част от земята бе собственост на неколцина лордове. Наместо късчетата земя из височините на Рампартските планини или разкъсаните от гори и планини ниви, както в земята на Лийт, тук орните земи доминираха. Градовете бяха по-големи и се срещаха по-често, ала хората биваха по-заети и не тъй дружелюбни, така че Фемандерак не успя да събере много милостиня от тях.

— Защото са богати — изръмжа той. — Колкото повече имат, толкова повече го пазят.

— Ако пътувах сам, отдавна да бях умрял от глад — Лийт потри стомаха си. Гладът с нищо не допринасяше за разведряване на лошото му настроение, предизвикано от седмиците бродене.

Фемандерак се изсмя:

— Щяха да ти дадат да работиш в замяна на храната. Естествено, щеше да ти отнеме шест месеца да стигнеш до Инструър.

— Тук не ми харесва.

За Лийт хората в Деювър изглеждаха по-затворени от тези на север. Изгубиха сравнението със собствените му съселяни, дори и с фенните, а за сравнение с фодрамите изобщо не можеше и да става дума. Говореха на общия език само в крайна нужда и бяха в най-добрия случай безразлични към пътниците.

— Тогава остави говоренето на мен, макар да не е сигурно какъв успех ще имам. Не минах оттук, когато се отправях на запад, вместо това решавайки да поема по северните пътища през Асгоуан и Хаурн, влизайки в Трейка през Бели зъб.

— Надявам се Инструър да не изглежда така.

— Не е — отвърна тайнствено Фемандерак. — Много по-различно е.

Накрая, в последната седмица на юни, сред неизпитвани досега от Лийт жега и влажност, достигнаха до нещо, което на пръв поглед изглеждаше да е езеро, върху което имаше мост, изчезнал в далечината.

— Алениус — оповести философът. — Още час и пристигаме.

— Това е река? — невярващо запита Лийт. — Със сигурност няма толкова вода във всички планини на света!

— Наистина е река, всъщност дори реката. При пълноводие се простира на много мили, покафеняла от довлечената тиня; така поне ми казаха местните, когато бях тук миналата година. Забеляза ли как Западният път се вие по върха на източния бряг? Така остава непокрит при преливанията — освен при най-големите. Това е било построено, очевидно, след брудуонската инвазия, когато войските на северна Фалта били отрязани от Инструър от наводнение.

Говорейки, Фемандерак бе стъпил на моста, ала плешивец затвори дървена порта под носа му.

— Никой не може да прекоси Дългия мост без пропуск — изръмжа той.

— Чий пропуск? — запита обърканият философ.

— Щом питаш, значи не разполагаш с такъв — бе резкият отговор. — Движение.

— Миналата година нямаше такова нещо!

— Страннико — рече мъжът с преиграно търпение, — тази година вече има. Само това е от значение.

— Но ние трябва да идем в Инструър! — викна Лийт.

— Влезте откъм Строукс. На тамошния мост няма бариера.

— И как, добри ми господине, да отидем до Строукс — мрачно отвърна Фемандерак, — когато единственият отвеждащ на юг мост е този?

Плешивият сви рамене. Зад тях бяха започнали да се струпват хора.

— Бъди разумен! — викна философът, вбесен от натрапчивостта на пазача. — Просто искам да напусна Деювър и да вляза в Инструър!

Ала плешивият бе насочил вниманието си към млада двойка, които му показаха някаква жълта хартия. Портата се отвори и те бързо закрачиха към града.

Докато двамата пътници гледаха, редица хора показаха подобни хартийки и получиха разрешение да продължат. Дойде ред на семейство с неколцина деца, чийто баща не разполагаше с пропуск. Дори будният Фемандерак едва не пропусна дискретната размяна на пари, портата бе отворена и семейството пое по моста.

Фемандерак се обърна към Лийт:

— Очевидно това е пореден инструърски трик за лесна печалба. Прочути са с това. Ела, трябва да открием как да се сдобием с такива хартийки — или по-скоро да спечелим пари, с които да си ги купим.

След дълго, безплодно разпитване, в което болшинството от местните не искаха да обсъждат темата, Фемандерак най-сетне узна, че градът въвел такса за всички деюверани, работещи в града, и намирайки мярката за удачна, разширил обхвата й, така че всички, желаещи да влязат, трябвало да платят. Единственият начин за отбягване на таксата било сдобиването с разрешение от кмета на града. Първоначално това представлявало привилегия само за важните лица, ала сетне се бе разчуло, че въпросните разрешения можели да бъдат закупени от определени градски сановници на много изгодна цена.

— Освен Инструър, има ли някакво друго място, откъдето да си купя жълта хартия? — запита гневно Фемандерак.

Информаторката му поклати глава.

— Значи трябва само да ида в Инструър и да намеря нужния човек, от когото да си я купя. Но не мога да мина моста без въпросната хартийка. Това трябва да е нечия представа за шега!

Лийт имаше предложение:

— Може би ще намерим хора, които са готови да продадат пропуските си.

— И с какво ще им платим? Забравяш, че нямаме пари. А тази дама тук каза, че един пропуск струвал колкото двудневна работа.

— Няма ли друг път в града?

— Очевидно не — отвърна философът, ала погледът му бе отправен към редицата рибарски платноходки край брега.

Привечер откриха рибар, съгласил се да им осигури пропуски в замяна на помощта им при вечерния улов. Така няколко часа по-късно две изморени и вмирисани фигури слязоха от лодката под погледа на полумесеца и прекараха няколко зъзнещи часа, докато чакаха да съмне и портата да бъде отворена.

— Ще запомня това — рече Фемандерак, докато се протягаше. — Тук открихме толкова вежливост, колкото и на Клоувънхил.

Лийт сви рамене:

— Поне не се опитаха да ни хвърлят в някоя яма.

— Че какво е бюрокрацията, ако не точно това — яма? Това бе абсолютно ненужно!

Лийт поклати глава. Бяха рискували живота си — и поне един от спътниците им бе умрял — за да донесат предупреждение до този величествен град, а на края на пътуването им бе отказан достъп, та трябваше да се промъкват като престъпници. Ако така щяха да се изпълнят предсказанията за въздигнатост, Лийт предпочиташе незабавно да се обърне и поеме към дома. У дома. Свивайки се под стените на Инструър, мислеше единствено за простоватото си селце. Там му беше мястото, осъзна; никога нямаше да се издигне. Щеше да се задоволи с… какво? Мислите му се върнаха към познатия лик, сияйната усмивка и щастието, което тя щеше да донесе на онзи, който спечелеше нейното благоволение.

Сградите му действително бяха значимо архитектурно постижение, а улиците говореха за дългата история на града, ала Инструър далеч не беше толкова велик, колкото се опитваха да го представят обитателите му. Това се дължеше до голяма степен на събитията около основаването му. Когато Първородните бяха дошли в Строукс преди повече от две хиляди години, бяха открили глинени къщурки край делтата на Алениус, реката на реките. Безцеремонно били построени два града — Инна на северния и Струър на южния бряг. Това деление отразявало разединеността на Първородните за притежанието на Джугом Арк, Стрелата на единението, символ на благоразположението на Най-възвишения. В продължение на едно поколение обитателите на двата града се гледали, ала не предприемали нищо един срещу друг. Когато било взето решение Бюрей да отнесе стрелата на юг, между градовете било постигнато помирение и те заработили заедно. В крайна сметка от този съюз изникнал трети град, обгърнал острова в средата на Алениус. Така се родил Инструър.

Архитектите му възнамерявали да го превърнат в столица на света, строейки невиждани дотогава във Фалта сгради, дори това да било финансово неоправдано. Многократно спекуланти подхващали грандиозни планове, многократно заемодавците си искали парите и плановете пропадали, ала върху руините им изникнал величественият град. След спекулантите дошли търговците, обявили цялата западна част на града за своя, издигайки обширни складове и протягайки дълги кейове, край които започнали да дирят пристан баржи и шлепове от цяла Фалта. Така за пръв път създали истинско богатство.

Вековете базиргянстване утвърдили Инструър като търговски център. С печалбите си градът спонсорирал науките и изкуствата, които процъфтявали през Златната фалтанска епоха във вторите петстотин години след падението на Дона Михст. Управниците на Инструър създали Зала на знанието по подобие на онази от древната Долина. Била издигната висока кула, по-скоро монумент на миналото им, отколкото като място за боготворение. Най-голямата и най-пищна сграда в града, Съвещателната зала, същевременно била и най-скъпата издигана някога постройка. Резбованите й тавани с години ангажирали най-добрите занаятчии. Главното й помещение се простираше над хиляда и петстотин фута дължина, със стофутов таван. Тук се съхраняваха най-ценните произведения на изкуството — картини, скулптури, композиции — от всички поколения; Съветът на Фалта я бе избрал за свое седалище.

Солидният град бе превземан само веднъж и то без бой. Брудуонската инвазия сложила край на Златната епоха, когато на полята край Строукс, на няколко левги от Инструър, превъзхождащите армии на Рушителя нанесли поражение на южните фалтански сили. Югът бе запомнил само, че Северът не му се бе притекъл на помощ, ала бе забравил бурята, отрязала пътя на северните войски. Рушителят влязъл необезпокояван в Инструър и управлявал сто години.

Когато най-накрая бил изтласкан — дали заради болест, както казвали едни; кръвосмешение, отслабило войските му, както твърдели други; или чрез въстание, както настоявали самите инструърци — управлението му било заменено от Съвет, съставен от южните фалтански нации. През 173 г. представители на цяла Фалта били включени — търговията интересувала новото поколение повече от древните дрязги. Оттогава официално съществува Съветът на Фалта. С този могъщ и непроницаем орган искаха да се срещнат членовете на Компанията — ако успееха да влязат в града.

На следващия ден след заминаването на музиканта и неговия спътник от Инч Чантър, през полетата вървеше друг чужденец в уайдузки дрехи. Зад него се влачеха парцаливите затворници от Адунлок — или поне част от тях, онези, които чужденецът бе успял да събере след пръскането им в бурята. Те бяха трейканци, повечето родом от околните места, и бяха смятани за мъртви. Затуй радостта на хората при вида на изгубените си синове и дъщери не знаеше граници. На чужденеца бе оказана голяма чест, ала нему не беше до празнуване. Настойчиво разпитваше за рошав младеж и узна с удивление, че е изпуснал сина си с по-малко от дванадесет часа.

Бурята бе пръснала и уайдузите, ала не ги беше поразила. Те обградиха защитения със стени град, твърдо решени да отмъстят за смъртта на Талон, убит в Уамбакалвен, утробата на Майката земя. Връщащите се у дома фермери бяха спрени от размахалите мечове уайдузи, никой не можеше да влезе или излезе от града през двете порти. Колкото и да се искаше на Манум да се впусне след сина си, сега не можеше да го стори.

— Какво искат? — запитаха го градските старейшини.

— Нас — отвърна Манум. — Мен и останалите бегълци.

— Какво си им сторил, та те преследват така усилено?

— Убих един от пазачите им; освобождаването на предназначените за жертвоприношение също не е допринесло за престижа ми.

— Сторил си храбро и благородно дело — рекоха му старейшините. — В този момент ти си героят на този град. Ала след седмица или две без храна или прясна вода и мнозина от хората ни изоставени извън стените на града, присъствието ти ще се радва на все по-малък ентусиазъм.

— Разбирам. Ала какво ни пречи просто да ги изтласкаме? Край стените ви има най-много две дузини уайдузи. В града трябва да има повече от стотина здрави мъже.

— Които несъмнено желаят да останат такива.

— Искате да ми кажете, че трябва да се предам на тези убийци? — Манум разпалено огледа насъбралите се в пищната стая, ала всички отбягнаха погледа му. — Значи просто излизам и се нанизвам на остриетата им?

Един от присъстващите прочисти гърло, никой не отговори.

Манум усети надигащия се гняв.

— Пък може и да го направим събитие! Може да се съберете по стените и да гледате, а аз ще се провиквам, за да знаете как се чувствам, докато ме разсичат. Или може би това ще допълни мита за храбрия странник, жертвал се за благото на града?

Мислех си, че животът по тези места, тъй близо до Клоувънхил, изисква известен кураж, ала явно съм се лъгал. Поне ми дайте меч, за да мога да умра достойно. Нека смъртта ми тежи на съвестта ви!

При тези думи той грабна широк меч в богато инкрустирана ножница от стената и закрачи към изхода.

— Не този меч! — разнесе се жален вик зад гърба му. — Това е мечът на Джетарт, великият трейкански воин. Ценна реликва е, струва повече от целия Инч Чантър!

— Значи ще ми послужи — изръмжа Манум и докато смаяните старейшини зяпаха, измъкна острието и го размаха край себе си. — Тук няма достойни дори да го държат окачен на стените си. Или може би някой иска да си го вземе обратно?

Никой не помръдна.

— Така си и мислех. Молете се за успеха ми — или се пригответе ценната ви реликва да полети в пропастта под Адунлок!

Затръшна вратата зад гърба си, ала гневът му вече отстъпваше на благоразумието. Смъртта му щеше да бъде героична, ала тайните на Рушителя щяха да останат неразкрити. Втурна се към главната улица, разбутвайки любопитните зяпачи.

Нещо го дръпна за ръкава и Манум понечи да го тласне, когато видя, че това е малко момченце.

— Какво искаш? — сопна се той.

— Извинете, господине — заекна хлапето, — дядо ми иска да поговори с вас.

— Той не можеше ли да дойде? Защо праща хлапе? Какво му има на този град?

— Елате, ако обичате — възпитано рече хлапето и отново го дръпна за ръкава.

Детето го поведе по лабиринт от тесни улички, отвел ги пред кафява дървена врата. Момчето потропа и след миг възрастен мъж отвори и ги подкани да влязат.

— Това е дядо — прошепна хлапето. — Спасили сте дъщеря му от уайдузите.

Старецът го отведе в малка всекидневна и го покани да седне. Бих могъл да мина без това, помисли си Манум. Имам нужда от време да обмисля нещата.

— Предполагам сега не е най-подходящият момент — изхъхри събеседникът му. — По-скоро би предпочел да останеш насаме със себе си. Чувам, че нещата не са се развили добре на срещата със старейшините.

— Изглежда знаеш доста неща — отвърна с вдигнати вежди Манум.

— Зная, че обмисляш прибързани действия. Ти спаси дъщеря ми, зарадва сърцето ми на старини. В замяна аз ще ти дам информация, която може да спаси живота и мисията ти.

— Какво знаеш за мисията ми? — Търговецът не можеше да повярва.

— Жизненоважно е да избягаш, преди уайдузите да изгубят търпение. В ръцете им са фермерите извън града и могат да предложат на старейшините размяна. Между двете порти има малка вратичка в стената, невидима отвън, през която би могъл да избягаш след спускането на нощта. Ще имаш по-голям шанс дори и от този, който острието на Джетарт би могло да ти даде.

Манум се взря с благодарност в ясните му очи.

— Как е дъщеря ти? — меко запита той.

Старецът въздъхна:

— Добре е. Семейството й се радва, че отново е сред нас, ала тя вече не е същата. Видяла е твърде много. Видяла е приятелите си да политат в пропастта и е живяла в ужас, че и тя ще сподели съдбата им.

— Всички трейканци проявиха смелост по време на бягството ни.

— За разлика от старейшините? — рече старецът, отново отгатвайки мислите на Манум с поразяваща точност. — Някога Инч Чантър беше гранично селце, пълно с ловци и воини, по всяко време готови да премерят сили с уайдузите. Ала границата бе преместена на запад и хората ни се изнежиха. Сега искат просто да бъдат оставени на спокойствие.

— Тъй и ще бъде, ако ми посочиш къде е портичката.

— Не искаш да губиш нито миг повече в този град — предположи правилно старецът. — Ала ако избягаш по светло, не ще ти останат много мигове на този свят. Бъди мой гост за вечеря.

Манум се изсмя, сърцето му облекчено за пръв път от много дни насам:

— Синът ми е жив, скоро ще мога да тръгна подире му. Дотогава за мен ще е чест да споделя трапезата на тъй мъдър човек.

В мрачината старецът отведе Манум до стената, сетне закрачиха наляво, докато не стигнаха до малката дървена вратица.

— Сбогом, приятелю — рече Търговецът. — Длъжник съм ти.

— Надявам се скоро всички ние да сме твои длъжници — прошепна възрастният мъж в отговор. — Сега извади меча, в случай че уайдузите обикалят около стените. Досега не са го правили и трябва да си в безопасност, ала не бива да рискуваме. — Той се замъчи с резето, дръпвайки го с видимо усилие. — Тази врата не е използвана от много години, не и откакто Инч Чантър бе аванпост в оспорвани земи. Изненадан съм, че резето се отвори тъй лесно. Може би е било смазвано неотдавна.

Старецът се усмихна.

— Бързо. Сега не е времето за шляене! Щом се озовеш на ерсето, тръгни на югоизток и карай през полето за около миля, докато стигнеш до тясна пътека. Последвай я, ще те отведе до ферма. Най-малкият ми син живее там със семейството си. Ако желаеш, те могат да ти дадат да пренощуваш.

— Спах достатъчно. Синът ми е на пет дни пред мен и не ще мога да отпочивам, докато не го намеря.

— Тъй да бъде! Фуир аф химин! Най-възвишеният да те пази!

Манум се провря през вратата, сетне затича през полетата на ерсето, приведен ниско, за да не бъде забелязан. Бяга около десет минути, сетне намери пътеката, описана от стареца. Не спря — дори не забави ход — край приветливо осветената ферма.

Около седмица по-късно Манум откри Западния път на север от Лейврок, крачейки неуморимо, без да обръща внимание на болката и на убийствената монотонност на крачките. При всяко възвишение се обръщаше назад, дирейки с поглед евентуални преследвачи. С напредването на дните изостави този навик, защото стана ясно, че не е следван.

Ала в действителност беше и преследвачите се приближаваха. Въпреки настойчивите думи на възрастния Джетарт, който умоляваше да дадат на героя от Адунлок няколко дни преднина, старейшините не губиха нито миг и уведомиха уайдузите, че търсеното от тях вече не се намира зад стените на града. Моментално обсадата бе вдигната и воините се понесоха из полето с бърза крачка.

— Как така уайдузите знаеха в коя посока е поел спасителят ти? — гневно запита дъщеря си Джетарт. — Те буквално стъпваха в дирите му.

Тя поклати глава с насълзени очи:

— Старейшините трябва да са им казали. Що за начин да се отнесем към човек, сторил тъй много за нас! Предадохме го.

— Страхувам се за него — дрезгаво рече баща й, гърлото му напрегнато от емоция, — ала повече ме е страх за нас самите. Как ще задържим Ню Диър, след като на полето на морала отстъпваме така страхливо? Старейшините предадоха мъжа от Фирейнс, предадоха мен и всичко, за което се сражавах. Само едно нещо ми носи утеха. Острието ми отново е в достойни ръце.

Седмицата чакане край стените на Инч Чантър не бе охладила гнева на уайдузите. Някои бяха предложили да започнат да екзекутират пленниците — или да пленят още хора от околните ферми. По-умните съветваха благоразумие. Макар че лесно можеха да се сдобият с омразния чужденец, източните им съседи, омразни наследници на Първородните, имаха числено превъзходство. Всяко дело, което раздразнеше могъщите съседи, щеше да бъде разглеждано от Толмен като предателство и съответно наказано. Стратегията за оцеляване си оставаше същата — приспи бдителността им, така че да станат уязвими. Доказателствата за мъдростта на тази линия на поведение вече бяха очевидни, каза Тала — водителите на обсадения град бяха готови да им предадат беглеца, угоднически бяха се свързали с тях, горящи от желание да съдействат. В миналите дни, напомни братът на Талон, щели да бъдат посрещнати от воини, още много преди да са доближили стените на града.

Когато мина петият ден, а беглецът все още оставаше в града, дори и по-умерените от уайдузите започнаха да настояват за бързо разрешение. Ала на шестото утро дойде новината, че преследваният се е измъкнал под прикритието на нощта, отправяйки се към Лейврок. Това наля масло в огъня на и без това разпалила се дискусия. Тала стоеше начело на фракцията, жадна за мъст. За известно време размяната на удари изглеждаше неизбежна, ала водачът на другата фракция обяви, че ще поеме към дома.

— Трябва да сме в Адунлок за обявяването на новия жрец; неприсъствалите ще бъдат прокълнати. Пък и загубихме половината си хора заради коварните дървесни хора. Не можем да си позволим още загуби.

Братът на Талон се изсмя в лицето му, докато другият, придружен от още четирима, бавно пое към Клоувънхил, тъмно петно на западния хоризонт.

— Строшените слаби си тръгват безславно, дордето останалите сформират стакан, достатъчно здрав да поеме мъстта им. Погледнете, братя мои! Решете в сърцата си да не бъдете като тях. Наместо това покажете им главата на чужденеца! Нека нищо не застава на пътя ви! Нека всички решителни ме следват!

Малкият отряд се движеше встрани от главните пътища, пътувайки през полята денонощно, воден от несломимата воля на водача си. Обърнаха Лейврок нагоре с краката, ала не откриха новини за врага си. Пътят им сетне ги отведе по малоизвестна пътечка из планините, използвана от уайдузите в древни времена, преди Първородните да ги изтласкат. Тя отвеждаше до Западния път няколко мили южно от Инверел.

— Дедите ми са живели в тази долина — изръмжа Тала. — Погледнете тези ниви! Тук има повече храна, отколкото из целите ни земи. Братя мои, всички това ще бъде наше — и ще доживеем да го видим!

С доближаването до врага уайдузите се разделиха, оставяйки само двама да вървят по Западния път. Останалите поеха през равнините. Слуховете за присъствието им събудиха страх у местните. Деювър не бе виждал уайдузи от векове. Нашествениците взимаха колкото си искат храна, унищожавайки останалото, ала гневът им не се уталожваше.

Търговецът премина Деювър без инциденти, объркан, че все още не е срещнал сина си — и следа нямаше от него. Със сигурност се е отправил към Инструър? Освен ако спътникът му не е имал други планове. Ще ми се да зная кой е той! Ала притеснението нямаше да го пренесе по-бързо до Инструър, така че Манум изостави тези мисли и продължи пътуването си.

На два дни път от Инструър — според преценката на Кърр — откриха вир между два залесени хълма. Спряха да отдъхнат, а свежата минерална вода успокои болежките им.

— Някакъв напредък с брудуонеца? — запита Кърр, докато останалите киснеха крака във водата. — Ще съдейства ли?

— Рано е да се каже — предпазливо отвърна сакатият. — Научих името му Ахтал, и мисля, че трябва да го използваме при разговорите с него. Той поназнайва малко от общия език. Макар да говори малко, каза, че е от провинцията на Биринжх, по-близо до Фалта от останалите брудуонски земи. Служил е пет години в армията, преди да го принудят да се присъедини към Махди Дащ. Изглежда имаме шанс да спечелим доверието му. Искам да му позволя да върви свободен.

— В никакъв случай — бързо се сопна фермерът. — Може би ще искаш да му дадем и меч, а ние да се подредим с наведени глави, та да му е по-лесничко? Що за глупост?

— Глупостта на доверието — рече Хал. — Никоя друга мъдрост, колкото и примамлива да е, не крие ключа към сърцето му.

— Убеден ли си, че идваш от Фирейнс, а не от някоя по-кафява земя? — Кърр беше уморен, а в това състояние мислите му бързо намираха път до устата. — Ти един от нас ли си?

Хал не се обиди.

— Фирейнчанин съм колкото теб — каза сакатият, взирайки се право в сълзящите очи насреща. Нещо премина между двамата, безмълвно потвърждение, че знаеха тайните си.

Точно така ги откри Манум — Хал и Кърр потънали в спор, останалите, сред които и онази, която обичаше повече от всичко, миещи се във вира.

— Има ли място за мен? — тихо попита Търговецът.

Индретт рязко извъртя глава, шокирана, сетне усмивка разкраси чертите й, заменена от намръщване, когато видя, че съпругът й е сам.

— Не, любима — каза Манум, — не го открих. Ала той е жив, в това съм убеден. Избягал е от уайдузите и се е отправил насам. Надявах се да го открия по-рано, ала той има няколко дни преднина. Вероятно вече е в безопасност зад стените на Инструър, първият от нас, пристигнал там.

Той замлъкна за момент, докато съпругата му го прегръщаше.

— Ами ти — продължи той, — ти добре ли си? Изглеждаш… изглеждаш…

За момент думите му избягаха. Всички от Компанията можаха да видят проблесналата между тях обич.

Междувременно Кърр се бе покатерил на най-левия от малките хълмчета, оглеждайки далечината за големия град. Върна се бързо, останал без дъх.

— Зад нас се задава група — изпуфтя той. — Може да възникнат неприятности.

— Колцина са? — попита Манум.

— Дузина, може и повече.

— Колко далече?

— На няколко мили, обаче се движат бързо.

— А колко още ни остава?

— Алениус вече се вижда на хоризонта. Два дни; ден и половина, ако бързаме.

— Тогава по-добре да го сторим — настойчиво каза Търговецът. — От това се страхувах — уайдузите не са се отказали от преследването.

Докато събираха багажа и поемаха отново по пътя, той им разказа накратко премеждията, случили се след като ги бе оставил край вулкана. Разказът му отне близо час.

— Не можем ли да се махнем от пътя и да ги оставим да ни задминат? — попита Перду.

— Бяха пръснати — отвърна Кърр.

— Пък и ако Лийт е някъде пред нас, би могъл да попадне в ръцете им — тихо додаде Индретт.

— Тогава да се бием! — изрева Фарр. — Победихме брудуонците, много по-страховити от някакви си примитивни лозиани. Защо да бягаме от тях?

— Преброй ги! — изръмжа Кърр. — Твърде много са. Пленникът ни може да избяга в суматохата или да бъде убит. Колко души можем да изгубим, ако се изправим срещу тези уайдузи? Няма да застрашаваме пътуването си. Трябва да продължим към Инструър. Там ще намерим убежище.

Малко по-късно мислите им се насочиха към храната и нощувката.

— Не можем да спрем — настоя Манум. — Трябва да знаят, че са близо до мен; сигурно пътуват и нощем. Ще ядем на крак.

— А как ще спим? — попита Перду.

— На крак.

След привидно цяла вечност слънцето изгря. Лийт и Фемандерак последваха другите пътници, отправили се към вече отворената порта. Докато прекосяваха изящната каменна арка на Иннската порта, Лийт изпита странно чувство на страх, което отказа да го напусне през целия ден. Ако Фемандерак чувстваше същото, то не го показваше.

Ако изгревът се бе проточил цял век, то денят се стори на Лийт цяла вечност. Фемандерак го водеше от място на място, изпробвайки първо да получи милостиня, а сетне и в търсене на работа.

— Трябват ни пари, за да си наемем стая — обясни той. — Ако стражата те намери на улицата след залез-слънце, прибират те в затвора до сутринта.

— Що за място е това? — попита Лийт. Родното му село не се нуждаеше от стражи, за да поддържа ред.

— Колкото повече хора живеят на едно място, толкова по-лоши неща стават. И съответно пазителите на реда трябва да са по-организирани.

— Не ми харесва тук. Глупаво беше да се надяваме, че ще открием помощ.

Първоначално величественият град бе представлявал серия от сливащи се изображения, тъй непознати, че мозъкът на младежа не можеше да разтълкува видяното от очите. Постепенно формите и цветовете се превърнаха в сгради и хора, и двете представени в много по-големи количества, отколкото бе смятал за възможно. Широки улици, обградени от обширни жилищни сгради, се редуваха с тесни алеи, гъмжащи от хора и засенчени от извисяващи се сгради, в които очевидно бяха наблъскани стотици. През центъра на тези калдъръмени улици минаваха откритите канали, задръстени от отпадъците на претрупания град, сред които оставени без надзор деца си играеха с кучета и плъхове. Тук и там имаше сергии, привличащи гражданите както мед — мухи. Ала над шеметните цветове и противните миризми стоеше шумът: интензитетът му изглежда бе предназначен да зашемети момчето, родом от малко селце. Отляво глутница крастави псета лаеха и виеха, докато се бореха над нещо неизразимо; по-напред друг пазар бе източник на гълчава, където пронизителни гласове се надвикваха един друг; а някъде вдясно, от последните етажи на сграда, много по-висока от общинския дъб в селото, пищеше бебе, останало почти нечуто сред врявата. Лийт стискаше зъби и юмруци, сякаш подготвящ се да отблъсне многостранната атака.

Върху Фемандерак обаче градът сякаш имаше противоположен ефект. Напрежението на седмиците бродене се свлече от него, за да бъде заменено от шемета на града. Следван от все по-неохотния Лийт, той обикаляше пазарите, търсейки някакъв начин да се сдобият с храна и подслон. Лулеанчанинът подозираше, че той нарочно избира най-шумните места, без значение колко вероятно е да се сдобият там с търсеното. Фемандерак се наслаждаваше на шума и пъстротата по начин, неразбираем за Лийт.

Късно следобед, на поредната сергия в поредния пазар, философът най-накрая успя. Старица, която имаше сергия с обувки, се нуждаеше от помощ за стягането на дома си. Съпругът й бил починал преди година, оставяйки триетажната къща в немара, което положение впоследствие се влошило. В замяна на работата по къщата, жената (чието име бе Фоилзи) щеше да позволи на двамата да живеят в мазето и да им дава храна два пъти дневно.

— Но само ако работите здраво — предупреди ги тя. — Няма да хрантутя никого. Не го правех за дъртия Ферди, няма да го правя и за вас. И дръжте мястото чисто, инак сте вън.

Първата нощ в мазето се оказа изпитание. Стаята беше без прозорци и влажна, занемарена от доста време. Лийт чуваше драскането на някакво малко животинче — вероятно плъх — и не можеше да заспи въпреки умората. По някое време се оплака на Фемандерак.

— Поне сме в града и не чакаме пред онзи проклет мост — бе умореният отговор. — Утре ще почистим стаята. Всичко ще се нареди. Вероятно само няколко дни ще останем тук, сетне останалите ще дойдат и ще уредим аудиенцията при съвета.

По-голямата част от следващия ден разчистваха мазето, завличайки многобройни, привидно безполезни, боклуци на пазара, за които Фоилзи настояваше да получат добра цена. Нямаше и следа от плъховете, нито откъде може да са влезли.

Нейде следобед приключиха с мазето. Фемандерак се отправи на обиколка из пазарите. Лийт се опита да се отпусне на матрака, но непрекъснато му се струваше, че долавя шумолене в другия ъгъл на стаята. Отказа се и пое към стената.

Макар че щяха да са нужни много седмици, преди Лийт да свикне с мащабите и разположението на града, той се възползва от градската география. Крепостните стени се виждаха от квартирата, така че той успя да намери Иннската порта, отивайки до стената и тръгвайки по продължението й. По-късно щеше да узнае, че е прекосявал особено опасна част от града, ала никой не бе тъй дързък, че да го нападне посред бял ден.

Стръмни стълби се изкачваха по стената на равни интервали. Лийт избра най-близкото до портите стълбище и се покатери на широката стена. Оттук можеше да вижда всички, които влизаха или излизаха в града през Иннската порта. А тъй като стената беше и много висока, можеше да вижда през Алениус чак до другия край на Дългия мост.

— Какво търсиш на стената? — долетя глас зад гърба му.

Лийт сепнато се обърна. Мъжът носеше червено-черната униформа на пазач, отпуснал ръка върху дръжката на меча, с леко отегчено лице.

— Ами… чакам остатъка от групата си — обясни Лийт, давайки предимство на истината пред многобройните версии, които захвърчаха из ума му. — Докато пътувахме насам, се оказахме разделени.

Стражникът кимна, сетне се вгледа по-внимателно в него.

— Как се казваш, момче? Откъде си родом? Не изглежда да си тукашен.

Лийт се поколеба за миг. Намираше се в непозната земя, ала каква вреда можеше да има, ако мъжът узнаеше откъде е?

— Казвам се Лийт и съм от Фирейнс.

Очите на мъжа се разшириха.

— Фирейнс? Какво те е довело тъй далеч от дома?

Младежът сведе очи.

— Не зная — рече накрая. — Родителите ми… баща ми е Търговец; има някаква работа тук.

Стражът изръмжа, любопитството му бе задоволено.

Окуражен, Лийт реши да продължи разговора.

— Колко висока е тази стена? Какво мога да видя от нея?

Мъжът се замисли за миг, сетне започна да разказва за стената. Била построена след брудуонската инвазия, обясни, висока шестдесет и пет фута, тридесет дебела; с две порти — една тук и една южна. Имало и други, по-малки вратички, които се отваряли само отвътре. Оттук можело да се види нагоре и надолу по Алениус, ала истински заслужаващите си гледки се намирали вътре в града. Там се издигала кулата на Почитния дом, най-високата сграда в света, там пък се намирала Съвещателната зала, седалище на фалтанския съвет, а пък по-надясно…

Лийт не проследи протегнатата ръка на стражника, задържайки поглед върху Иннската порта. Не се обърна и когато пазачът разбра безпокойството на загрижения за семейството си младеж, сбогува се с него и продължи обиколката си. Лийт остана на стената до здрачаване, когато си представи притесненията на Фемандерак и бързо се отправи към мазето.

На сутринта Лийт настояваше отново да се върне на наблюдателницата си. Какво щяха да правят, обясняваше той, ако пропуснеха да видят как Компанията влиза в града? Как щяха да ги открият сред толкова много хора? Философът го разбираше, ала му припомни уговорката с Фоилзи, без която не можеха изобщо да останат в града. По обед Фемандерак отстъпи и позволи на Лийт да отиде при портата, отчасти и защото замисленият за семейството си младеж не бе допринесъл особено за сутрешната работа.

— Аз ще довърша тук — рече му стройният мъж. — Бягай.

И преди да е изговорил думите докрай, Лийт вече свиваше иззад ъгъла.

Този следобед обичайната мараня бе заменена с прохладен морски ветрец, обливащ лявото му рамо. Лийт можеше да вижда много по-надалече и по-ясно от вчера. Първоначално се втренчваше във всяко преминаващо през портата лице, ала впоследствие се досети, че голяма група като Компанията щеше да бъде забелязана още отдалеч, може би дори и от самия край на моста. Известно време се опитваше да проследи Западния път на север и на запад в далечината, където той потъваше сред гънките на хълмовете…

Какво беше това? Очите му се стрелнаха обратно към място приблизително по средата между хълмовете и моста, може би на три-четири мили. Група хора вървяха — не, тичаха — по Западния път, задминавайки други пътници. Компанията ли беше това? След двадесет минути Лийт отсъди отрицателно, бяха прекалено много, вероятно двадесет или тридесет души. Или може би защото бяха две групи?

На миля северно от моста, пътят правеше завой на юг. Сега хората се намираха на последната отсечка на Западния път. Той напрегна очи. Беше трудно да се каже, слънцето грееше прекалено силно — да, това бяха две групи, едната преследваща другата, виждаше… можеше ли да бъде сигурен? Изчака няколко минути — да, можеше да бъде. Видя Фарр, това там беше Кърр, там бяха и родителите му. Не можеше да различи останалите. Куцащият трябваше да бъде Хал. Той изоставаше малко назад. Лийт едва се сдържа да не изкрещи между бойниците.

Очите му се преместиха върху преследвачите и за миг дъхът му секна. Никога нямаше да забрави униформата на уайдузите. Защо преследват Компанията? Какво е станало? Слънцето проблясваше по остриетата на мечовете им, без съмнение извадени с убийствени намерения. Щяха да настигнат преследваните, преди въпросните да достигнат моста.

В този миг Лийт почувства ръка на рамото си, накарала го да извика уплашено. Беше Фемандерак, който рече:

— Какво има? Просто дойдох да видя дали…

Гласът му затихна, когато погледна към равнината.

— Приятелите ти?

Лийт можа само да кимне.

— Не можем да оставим Хал! — изрева Кърр, поглеждайки през рамо.

— Аз ще се върна за него! — рече Манум, обръщайки се. Кърр гледаше как Търговецът храбро грабва сина си и го повлича напред, измъквайки го току от ръцете на преследвачите — засега.

— Ахтал, Ахтал! — крещеше Хал, докато се хвърляше напред, преследването сякаш потопило го в някаква лудост. — Пуснете Ахтал!

— Кой е Ахтал? Брудуонеца ли имаш предвид? Не говориш сериозно!

— Да, сериозен съм! Моля те — замоли се на баща си Хал, докато търчаха, — отвържи ръцете му и му дай меч. Ахтал може да ни спаси от тези хора!

— Нима те е омагьосал? — удивено запита Манум, напрягайки сили, за да заговори. — Ще убие всички, стоящи на пътя на свободата му. Това чудовище не трябва отново да докосва оръжие. Единственият път, когато ще почувства меч, ще бъде, когато го убия — след като е свидетелствал пред Съвета. Хал, ти не беше там. Не видя какво стори на майка ти!

— Ще платиш за страха си — изхриптя Хал. Бе останал без дъх.

— Много по-малка цена от тази, която бихме платили за глупостта ти!

Невъзмутими, без да бързат, уайдузите се разпръскваха. Тези от двете страни на пътя почти се бяха изравнили с Компанията.

Мостът вече бе близо. Близо, ала твърде далеч. Кърр отчаяно прехапа устна. На косъм! Изглеждаше тъй несправедливо, ала нищо не можеше да стори. Само ако не се бяхме мотали толкова в Трейка…

— Трябва да се бием! — викна Фарр.

— Не остана много до моста — отвърна му Перду. — Ако го достигнем, ще сме в безопасност.

— Хората от града със сигурност ще ни се притекат на помощ! — проплака Стела.

Петдесетина крачки деляха Компанията от преследвачите им, двете страни започнаха да се приближават. Жестоки усмивки цъфнаха на лицата на уайдузите, които вече предвкусваха отмъщението.

Внезапно Манум спря.

— Продължавайте! — викна той на остатъка от Компанията. — И без това искат мен! Аз ще ги задържа!

— Манум, не! — изрева Индретт и се хвърли към него, но Парлевааг я хвана за ръката и я затегли към моста.

Зад тях уайдузите се приближаваха вече по-бавно към мъжа, когото търсеха; напредваха предпазливо, защото бяха пътували неспирно много дни и всеки от тях внезапно осъзна, че този човек бе надвил техния първенец. За момент застинаха, сетне Тала загуби търпение и с викове се хвърли напред, размахал меч.

— След мен! — изрева той, втурнал се към Манум. — Напойте камъните на пътя с кръвта му!

Манум изтегли меча на Джетарт и моментално усети храброст да се влива във вените му.

— Елате де! — подкани ги той. — Елате да си премерим силите!

Размаха меча към лицата им.

Уайдузите спряха. Дори и братът на Талон застина с ужасено лице. Нямаше съмнение, всички познаваха този легендарен меч, делата му вплетени в нишката на големите им поражения; мечът на Джетарт, Източният гръм, Отмъстителят от равнините. Чрез някакво вълшебство се бе появил отново след всички тези години. Нищо чудно, че Талон е погинал от ръката му. Може ли това да е Джетарт? Не! Дори и да беше още жив, сега щеше да е старец.

Възползвайки се от объркването им, Манум се обърна и затича към моста. Магията на меча се задържа над воините още миг, сетне те изреваха и се втурнаха подир Компанията, ала вече бе късно. Когато уайдузите достигнаха моста, членовете на Компанията отдавна бяха профучали покрай ужасения пазач и се носеха към града.

Стражите бяха видели Компанията и сърцето на Лийт се развълнува още повече. Със сигурност щяха да направят нещо. Ще изпратят хора, които да прогонят уайдузите. Ще е нужно да отделят само частица от силите си. Компанията щеше да се измъкне.

— Затворете портите! — долетя вик. — Затворете портите! Вкарайте всички вътре!

— Не! — изрева зашеметеният Лийт. — Не можете да направите това! Ще останат в капан!

Ала думите му потънаха във внезапно разразилата се глъчка на тичащи зад стените хора. Когато всички се бяха прибрали, огромните дървени порти бавно се затвориха, трополяването им прозвучало като погребален звън. Със сълзи на очи Лийт наблюдаваше внезапната промяна по лицата на спътниците си, когато те внезапно осъзнаха случилото се.

— Не спирайте! — подкани ги Кърр. — Може би ще ни пуснат, когато се доближим до портите!

Ала гласът му не звучеше убедително; всички знаеха, че на самия край са били предадени. Уайдузите бързо ги настигаха, отчаянието бе стопило силите на преследваните.

Лийт дотича до най-близкия пазач. По някакво стечение на обстоятелствата, това беше мъжът, с когото бяха разговаряли.

— Това е семейството ми! — извика той. — Моля ви, пуснете ги! — Стражникът безпомощно разпери ръце.

— Съжалявам, заповеди. Нищо не бива да застраши безопасността на жителите. На твое място щях да си мълча, че ги познавам. Други, не тъй доброжелателни като мен, биха видели в това достатъчна причина да изгонят и теб.

— Виж… — започна Фемандерак, ала стражът им обърна гръб и пое към стълбите. — В този проклет град има стотици стражи! Защо не можете да спасите онези отвън?

Ала само си хабеше думите.

Компанията се препъваше по моста. С последно усилие, увенчало седмиците на изтощение, изглеждаше, че ще успеят да прекосят моста преди уайдузите. След това щеше да е много несигурно дали щяха да успеят да се доберат до портите. Ала сега те бяха затворени…

— Не мога повече! — викна Лийт, обърна се и затича като бесен по стълбите, скачайки по три стъпала наведнъж.

— Лийт! Върни се! — повика го Фемандерак.

Манум чу вика и разпозна името на сина си. Вдигна глава, ала той не беше сред онези, които се бяха насъбрали да гледат смъртта им. Компанията изтрополи по последната дъска на Дългия мост и затича по тревата между моста и портите.

На сто ярда зад тях Тала, братът на Талон, се изсмя. Вратите бяха затворени. Страхливият Инструър нямаше да предложи никаква помощ. Щяха да свършат своето, меч на Джетарт или не, и да накарат онези глупаци да си платят за стореното.

Лийт търчеше край стената. Дано думите на стража се окажат верни! — мислеше си. Къде са тези портички? Това отнема прекалено много време!

Накрая откри една, но сърцето му се сви при вида на широкоплещестия пазач пред нея. Нямаше време да мисли. Взе една стомна, оставена край пътеката, покатери се на стената по най-близкото стълбище, отиде над злополучния страж и хвърли стомната. Онзи погледна нагоре в последния миг, ала не можа да се дръпне навреме.

Секунди по-късно Лийт дърпаше резето и се шмугваше в тунела. Надявам се някой да не я затвори зад гърба ми.

В другия край имаше още една врата! Беше заключена и отчаянието се стовари отгоре му.

Бяха минали хиляда години от брудуонската инвазия и последвалото построяване на стените. През цялото това време градът никога не бе нападан. Статутът му на финансова и политическа столица гарантираше безопасност, която никоя стена не можеше да осигури. Знаейки това, обитателите на града бяха свели армията до церемониалните стражи. И също така бяха занемарили поддръжката на стените.

Отчаяният Лийт се хвърли към вратата и незабавно бе възнаграден с пукот. Гнилото дърво край резето поддаде. Този път младежът се засили повече, но резето удържа. Нямам време за това, помисли си, докато дърпаше резето. С вик удари вратата трети път и този път тя се отвори. Болезнено се приземи на земята.

— Пуснете ни! — провикна се Кърр към стърчащите между бойниците лица. — Търсим убежище в Инструър!

Нямаше отговор. Фарр бе убеден, че чува смях от стените — или може би се носеше от уайдузите? Те вече почти бяха прекосили моста.

Тогава две неочаквани неща се случиха едновременно.

Отдясно, откъм основата на стената, долетя вик. Чудо, това беше Лийт.

— Насам! Насам!

През това време Парлевааг грабна меча от ръката на Перду и се хвърли към моста. Феннито скочи след нея.

— Какво правиш? — викна той.

Парлевааг тичаше, за да забави преследвачите, тъй като бе видяла, че отворената от Лийт порта е прекалено далече. Кърр хвана ръката на Перду и го повлече, викайки:

— Не можем нищо да сторим! Хайде!

— Тичайте! — подкани ги Лийт.

Фемандерак наблюдаваше развиващата се драма. Компанията затърча отчаяно; макар да не можеше да види Лийт, бе чула виковете му. Ала очите на философа бяха приковани към края на моста, където жената от Компанията стоеше сама с меч в ръка, очаквайки приближаването на уайдузите.

Членовете на Компанията се добраха до Лийт и отворената портица. За облекчение на младежа никой не бе затворил другата врата.

— Бързо! — окуражи ги той. Един след друг затичаха по тунела, влизайки в града: Фарр, Перду, Кърр, Хал, ходещ брудуонския воин, Манум и Стела. Сърцето на Лийт подскочи, когато тя прелетя край него, огромните й уплашени очи взиращи се право напред.

Индретт бе последна. На входа му тя се обърна и погледна към моста. Над тях много очи гледаха заедно с нея как Парлевааг спокойно поваля първия от уайдузите.

— Парлевааг! Насам, бързо! — извика Индретт, ала жената не се обърна. Манум взе съпругата си за ръка, опитвайки се да я отведе, ала тя нетърпеливо се възпротиви. Друг уайдуз пристъпи и изби меча от ръката на Парлевааг. Тя все така не потрепна, дори когато воинът се приготвяше да нанесе завършващия удар. Времето застина, сетне острието проблесна и Парлевааг тихо се строполи на земята.

Индретт изпищя, ала не се възпротиви, докато Манум я издърпа през тунела и затвори вътрешната врата. Макар членовете на Компанията най-сетне да бяха реализирали привидно неосъществимата си цел да достигнат Инструър, те се гледаха един друг не с радост, а с тъга в очите — някои вцепенени, други плачещи открито, всички нечовешки изморени. Индретт се пресегна и притисна Лийт към себе си, хленчове разтърсили слабото й тяло, образът на нейната приятелка по тъга завинаги запечатан в паметта й.

От върха на стената Фемандерак наблюдаваше как уайдузите, необезпокоявани от страхливите стражи, прекрачиха трупа на Парлевааг и се приближиха до стените.

— Отмъстихме! — водачът им изрече думите на общия език с такава жлъч, сякаш бяха отровни. Сетне се обърна и заби дълбоко меча си в трупа, крещейки с животинска радост. Фемандерак не можеше да гледа повече. Вбесен от бездействието на стражите и оскверняването на тялото на демонстриралата такава храброст, той бързо се отдалечи от ужасната сцена, дирейки Лийт и Компанията.