Примката на совата

9

Процесът срещу Дейвид Стори се водеше в съдебната сграда на област Ван Нюис.

Престъплението нямаше ни най-малка връзка с това място, нито дори с долината Сан Фернандо. Просто от прокуратурата бяха решили така, защото в момента там беше свободна зала N — най-голямата съдебна зала в областта, изградена преди няколко години чрез съединяване на две отделни зали, за да осигури достатъчно място за двата съдебни състава, а и за репортерския наплив около процеса срещу братя Менендес. Делото за убийството на родителите им бе една от няколкото съдебни сензации на миналото десетилетие, привлекли вниманието на медиите, а следователно и на обществото. Когато приключи, прокуратурата не си направи труда да разделя отново огромната зала. Някой предвидлив служител си бе дал сметка, че в Лос Анджелис винаги ще се намери случай, който да я запълни.

Както ставаше сега с делото срещу Дейвид Стори.

Трийсет и осем годишният кинорежисьор, станал известен със своите филми, надхвърлящи всички допустими рамки на секс и насилие, бе обвинен в убийството на млада актриса, която поканил на гости след премиерата на последния си филм. Трупът на двайсет и три годишната жена бил открит на следващата сутрин в малкото бунгало в Никълс Кениън, което наемала заедно с друга начинаеща актриса. Жертвата била удушена, а голото й тяло нагласено върху леглото в поза, целяща според следователите да затрудни откриването на убиеца.

Елементите на процеса — власт, известност, секс и пари — заедно с холивудската връзка бяха привлекли максимално вниманието на медиите. Тъй като стоеше от другата страна на камерата, Дейвид Стори не можеше да се нарече кинозвезда в истинския смисъл на думата, но името му беше известно, а и притежаваше страховитата власт на човек, направил седем касови рекорда за седем години. Делото срещу него привличаше журналистите точно както мечтата за Холивуд примамва младежите. Предварителните коментари категорично го определяха като пример за неудържимата холивудска алчност и похотливост.

Освен това случаят бе обгърнат в потайност, каквато рядко се среща при криминални процеси. Прокуратурата представи събраните доказателства пред Голямото жури, за да бъде предявено обвинение срещу Стори. Този ход даде възможност да се прескочи предварителното съдебно заседание, при което обикновено биват разкрити повечето улики срещу обвиняемия. Без този източник на сведения журналистите можеха да разчитат само на връзките си в лагерите на обвинението и защитата. Въпреки всичките им усилия обаче не стигнаха почти до нищо, освен най-общи сведения. Доказателствата, чрез които обвинението смяташе да докаже вината на Стори, оставаха неизвестни и това подсилваше още повече трескавия интерес към процеса.

Точно това бе причината делото да се проведе в грамадната зала във Ван Нюис. Втората заседателска ложа щеше да осигури допълнително място за журналисти, а свободният втори кабинет щеше да бъде превърнат в пресцентър, където репортерите от втора и трета ръка можеха да гледат заседанията по вътрешна кабелна връзка. Този ход осигуряваше на всички медии — от „Нашънъл Енкуайърър“ до „Ню Йорк Таймс“ — пълен достъп до процеси и неговите участници, а това гарантираше, че събитието ще се превърне в първия пълнокръвен медиен цирк на новия век.

Насред арената на този цирк зад масата на обвинението седеше детектив Хари Бош, главният следовател по случая. Всички предварителни журналистически анализи се свеждаха до един извод: обвиненията срещу Дейвид Стори зависят изцяло от Бош. Твърдеше се, че всички доказателства по обвинението в убийство били косвени и че Бош щял да даде основа за изграждането на делото. Единственото несъмнено доказателство, за което знаеха медиите, беше, че Бош щял да разкаже как при разговор насаме, без други свидетели или устройства за записване на изявлението, Стори самодоволно му признал престъплението си и се похвалил, че най-вероятно ще му се размине.

Маккейлъб знаеше всичко това, докато влизаше в съдебната зала малко преди пладне. Той застана на опашка, за да мине през металодетектора и отново почувства колко много се е променил животът му. Докато беше агент от Бюрото, стигаше само да покаже значката си, за да мине направо. Сега бе най-обикновен гражданин. Трябваше да чака.

Коридорът на четвъртия етаж беше препълнен с народ. Забеляза, че мнозина от присъстващите стискат големи черно-бели снимки на кинозвездите, които се надяваха да видят на процеса — като свидетели или като зрители, дошли да подкрепят обвиняемия. Маккейлъб тръгна към двойната врата на залата, но един от двамата полицаи отпред му каза, че вътре е претъпкано. После му посочи въжето наблизо, зад което се проточваше дълга опашка от хора, и каза, че всички чакали да влязат. Когато някой напускал залата, друг можел да заеме мястото му. Маккойлъб кимна и се отдръпна от входа.

Малко по-нататък забеляза отворена врата, около която обикаляха хора. Разпозна един от репортерите на местната телевизия. Предположи, че това е пресцентърът и тръгна натам.

Когато стигна до отворената врата, той надникна вътре й видя два големи телевизора, монтирани високо в ъглите на стаята, и няколко души, струпани около дълга заседателна маса. Репортери. Те тракаха по клавишите на портативни компютри, драскаха в бележниците си, дъвчеха сандвичи. Масата бе отрупана с пластмасови чашки от кафе и сода.

Маккейлъб погледна единия екран и видя, че съдът все още заседава, макар да минаваше пладне. Камерата показваше залата в общ план и той разпозна Хари Бош, седнал зад масата на обвинението, заедно с един мъж и една жена. Изглеждаше разсеян, сякаш заседанието изобщо не го интересуваше. Върху трибуната, между екипи-те на защитата и обвинението, бе застанал мъж, когото Маккейлъб разпозна като Дж. Ризън Фоукс, главния адвокат на защитата. Зад масата вляво от него седеше обвиняемият Дейвид Стори.

Маккейлъб не можеше да чуе звука, но знаеше, че Фоукс не произнася встъпителната си реч. Вместо да гледа ложата на заседателите, той бе вдигнал глава нагоре, към съдийската маса. Най-вероятно юристите обсъждаха последните дребни подробности преди началото на самия процес. Върху двата екрана се появи образ от нова камера, насочена право към съдията, който започна да говори. Вероятно съобщаваше решението си. Маккейлъб забеляза отпред табелка с името му. Съдия Джон А. Хютън.

— Агент Маккейлъб?

Обърна се рязко и зърна до себе си някакъв мъж. Изглеждаше му познат, но не се сещаше откъде.

— Просто Маккейлъб. Тери Маккейлъб.

Човекът усети смущението му и протегна ръка.

— Джак Макавой. Веднъж взех интервю от вас. Беше съвсем кратко. За издирването на Поета2.

— А, сега си спомням. Доста отдавна беше.

Маккейлъб стисна ръката му. Наистина си го спомняше. Макавой се бе забъркал в издирването на Поета и по-късно написа книга за това. Маккейлъб бе взел съвсем незначително участие в случая, когато следствието се прехвърли в Лос Анджелис. Така и не успя да прочете книгата на Макавой, но беше сигурен, че не е допринесъл за нея и името му едва ли се споменава.

— Мислех, че си от Колорадо — каза той, като си припомни, че навремето Макавой работеше за един денвърски вестник. — За процеса ли те командироваха тук?

Макавой кимна.

— Добра памет имаш. Бях от Денвър, но сега живея тук. Вече съм на свободна практика.

Маккейлъб кимна и се запита какво още може да каже.

— А в момента за кого работиш?

— Пиша седмичен обзор по делото за „Ню Таймс“. Четеш ли го?

Маккейлъб кимна. Добре познаваше „Ню Таймс“ — креслив жълт седмичник с подчертана враждебност към властите. Изглеждаше, че се издържа предимно с реклами за какво ли не — от филми до придружителски услуги. Раздаваше се безплатно и Бъди непрестанно прелистваше някой от броевете, разхвърляни из яхтата. Маккейлъб също хвърляше по някой поглед, но досега не бе забелязвал името на Макавой.

— Освен това готвя по-общ обзор за „Венити Феър“ — добави журналистът. — Нали знаеш, обширна статия за мрачните страни на Холивуд. Мисля си и за нова книга. Какво те води насам? Да не си… замесен в тази история по някакъв…

— Не. Бях наблизо, а един приятел участва в процеса. Надявах се, че ще успея да му кажа едно здрасти.

Докато изричаше тази лъжа, Маккейлъб извърна глава и пак надникна през вратата към екраните. Отново показваха цялата зала. Бош като че събираше някакви документи в куфарчето си.

— Хари Бош ли?

Маккейлъб пак погледна журналиста.

— Да, Хари. Преди време работихме заедно по един случай и… какво става тук всъщност?

— Последни молби и предложения преди откриването. Започнаха със закрито заседание и все още уреждат служебни въпроси. Не си струва човек да виси там. Всички смятат, че съдията вероятно ще приключи до обедната почивка и ще предостави остатъка от деня за встъпителните речи. Утре започват в десет. Мислиш, че сега е претъпкано? Чакай само да видиш какво ще е утре.

Маккейлъб кимна.

— Е, добре тогава. Мммм… беше ми много приятно да се видим, Джак. Успех с писането. И с книгата, ако стигнеш до нея.

— Знаеш ли, много бих искал да напиша за твоята история. Нали разбиращ, сърцето и тъй нататък.

Маккейлъб кимна.

— Е, дължах на Кийша Ръсел една услуга и тя не пропусна да се възползва.

Маккейлъб забеляза, че хората почват да се измъкват от пресцентъра. На екраните зад тях съдията напускаше масата си. Заседанието бе свършило.

— Сега ще се опитам да хвана Хари. Беше ми приятно да те видя, Джак.

Маккейлъб протегна ръка и Макавой я стисна. Сетне последва другите репортери към вратата на съдебната зала.

Двама полицаи отвориха главния вход на зала N и отвътре бликнаха щастливите граждани, успели да си намерят места за заседанието, което навярно бе минало потресаващо скучно. Онези, които не бяха имали този късмет, се блъскаха наоколо, за да зърнат някоя знаменитост, но останаха разочаровани. Знаменитостите щяха да дойдат чак утре. Встъпителните речи бяха като началните надписи на някой филм. Точно там биха искали да ги видят.

В края на навалицата се зададоха юристите и помощниците им. Стори бе върнат зад решетките, но адвокатът му решително се отправи към групата журналисти и почна да излага възгледите си за станалото в съдебната зала. Висок мъж с гарвановочерна коса, загоряло лице и неспокойни зелени очи застана точно зад адвоката, за да прикрива гърба му. Човекът имаше забележителна външност и Маккейлъб си помисли, че го познава, но не помнеше откъде. Приличаше на някой от артистите, които Стори обикновено включваше във филмите си.

Обвинителите излязоха и скоро събраха на свой ред групичка репортери. Отговорите им бяха по-кратки от тези на адвоката. Често отказваха коментари, когато ги питаха за доказателствата, които ще представят.

Маккейлъб се озърташе за Бош и най-сетне го видя да се измъква последен. Той заобиколи навалицата плътно покрай стената и тръгна към асансьорите. Една журналистка се насочи към него, но Бош вдигна ръка и й махна да си върви. Тя спря и се зарея като свободна молекула обратно към тълпата около Дж. Ризън Фоукс.

Маккейлъб последва Бош по коридора и го настигна, докато чакаше асансьор.

— Хей, Хари Бош.

Бош се обърна и вече отваряше уста да отхвърли въпросите, когато позна Маккейлъб.

— Хей… Маккейлъб.

Той се усмихна. Стиснаха си ръцете.

— Такава лудница не бях виждал — каза Маккейлъб.

— Не ми говори. Какво правиш тук? Само не казвай, че си решил да пишеш книга за тази история.

— Какво?

— Напоследък всички, дето някога са били в Бюрото, взеха да пишат книги.

— Не, не си падам по тая част. Откровено казано, надявах се да си свободен за обяд. Искам да поговорим за нещо.

Бош неуверено сведе очи към часовника си.

— За Едуард Гън — добави Маккейлъб.

Бош го погледна.

— Джей Уинстън?

Маккейлъб кимна.

— Тя ме помоли да хвърля едно око.

Асансьорът пристигна и двамата влязоха заедно с част от тълпата, напуснала съдебната зала. Всички зяпаха Бош, макар че се мъчеха да не им личи. Маккейлъб реши да прекрати разговора, докато останат насаме.

На първия етаж тръгнаха към изхода.

— Обещах й да съставя психологически портрет. Набързо. А за това трябва да опозная Гън. Мислех си, че ще можеш да ми разкажеш за онзи стар случай и що за тип е бил той.

— Беше отрепка. Слушай, разполагам с не повече от четирийсет и пет минути. Трябва да тръгвам. Днес ще обикалям свидетелите да видя дали всички са готови да се явят.

— И четирийсет и пет минути ми стигат, ако можеш да ги отделиш. Има ли тук къде да се похапне?

— Само не в съдебното кафене — ужасно е. Нагоре по Виктори Авеню продават хотдог.

— Вие, ченгетата, все по деликатеси си падате.

— Затова сме се хванали с тая професия.