Примката на совата

47

Бош се подпираше на парапета с наведена глава. Мислеше си за думите на Маккейлъб — изречените и отпечатаните. Те го пронизваха като горещи шрапнели. Усещаше как нещо се разкъсва в него. Сякаш някаква сила го бе сграбчила отвътре и го дърпаше към бездънна черна дупка, към пустотата.

— Какво направих? — прошепна той. — Какво направих?

Изправи се и видя на парапета шишето с олющен етикет. Запокити го с всичка сила към мрака. Проследи полета му. Виждаше го, защото лунните лъчи се отразяваха в кафявото стъкло. Чу как шишето се пръсна със звън долу сред храсталака.

Видя недопитата бира на Маккейлъб и я грабна. Отметна ръка да захвърли шишето чак до магистралата. После спря. Пак го остави на парапета и влезе в къщата.

Грабна разпечатката от креслото и разкъса двата листа. Мина в кухнята, пусна водата и захвърли парчетата в мивката. Пусна мелачката за отпадъци и изтласка хартийките в канала. Изчака, докато звукът му подсказа, че не е останало нищо. Изключи мелачката и остана да гледа как водата изтича.

Бавно вдигна очи й се загледа през прозорчето над мивката към прохода Кахуенга. Светлините на Холивуд блестяха в прореза като отражения на звезди и галактики. Мина му мисъл за всичкото зло в този град. Град, които върши повече злини, отколкото добрини. Място, където земята може да зейне под теб и да те засмуче към пустотата. Град на изгубената светлина. Неговият град. Да, този град беше всичко това, но си оставаше и място, където можеш да започнеш отначало. Неговият град. Град на втория шанс.

Бош кимна и се наведе. Затвори очи, натопи ръце в мивката и ги вдигна към лицето си. Водата беше прохладна и ободряваща, както би трябвало да е всяко кръщение, всяко начало на втори шанс.