Примката на совата

20

След като залата опустя, Бош поговори с Лангуайзър и Крецлър за изчезналата свидетелка.

— Има ли нещо ново? — попита Крецлър. — Не знам колко време ще те разпитва Джон Ризън, но тя ще ни трябва утре следобед или най-късно вдругиден сутринта.

— Засега нищо ново — каза Бош. — Но действам по въпроса. А сега трябва да тръгвам.

— Тая работа не ми допада — промърмори Крецлър. С нея може да се издъним. Щом не идва, значи си има, причина. От самото начало не бях съвсем сигурен в нейната история.

— Стори може да се е докопал до нея — предположи Бош.

— Тя ни е необходима — каза Лангуайзър. — Чрез нея доказваме систематичност на действията. Трябва да я откриеш.

— Старая се — отвърна Бош и стана от стола.

— Успех, Хари — каза Лангуайзър. — И между другото… мисля, че засега се справяш доста добре.

Бош кимна.

— Затишие пред буря.

Докато вървеше по коридора към асансьорите, един репортер се приближи до него. Бош не знаеше името му, но помнеше, че го е виждал в журналистическата ложа.

— Детектив Бош.

Бош продължи напред.

— Слушайте, вече казах на всички, че няма да коментирам преди края на делото. Съжалявам. Ако искате…

— Не, няма нищо. Просто исках да разбера дали Тери Маккейлъб ви е открил.

Бош спря и погледна журналиста.

— Какво искате да кажете?

— Вчера. Беше дошъл да ви търси.

— А, видях го. Познавате ли се с Тери?

— Да, преди няколко години писах книга за Бюрото. Тогава се срещнахме. Преди трансплантацията.

Бош кимна и понечи да продължи, когато репортерът протегна ръка.

— Джак Макавой.

Бош неохотно стисна ръката му. Сега си спомняше името. Преди пет години Бюрото бе проследило сериен убиец на полицаи до Лос Анджелис, където се предполагаше, че ще нападне следващата си жертва — детектив от холивудския отдел „Убийства“ на име Ед Томас. За да проследят така наречения Поет, използваха информация от Макавой, по онова време репортер в денвърския вестник „Роки Маунтийн Нюс“. Заплахата така и не стигна до Томас, който по-късно се пенсионира и сега държеше книжарница в Ориндж Каунти.

— Хей, сетих се — каза Бош. — Ед Томас ми е приятел.

Двамата се огледаха изпитателно.

— За процеса ли ще пишете? — попита Бош, макар че въпросът беше излишен.

— Да, в „Ню Таймс“ и „Венити Феър“. Евентуално може да напиша и книга. Тъй че, когато всичко приключи, надявам се да поговорим.

— Да, може би.

— Освен ако двамата с Тери мислите да напишете нещо.

— С Тери ли? Не, онова вчера беше съвсем друго. Няма да пишем книга.

— Добре тогава, имайте ме предвид. — Макавой извади портфейла си и му подаде визитна картичка. — Обикновено съм си у дома, в Лоръл Кениън. Обадете се, когато ви е удобно.

Бош взе картичката.

— Добре. Трябва да тръгвам. Сигурно пак ще се видим.

— Да.

Бош се отдалечи и натисна бутона на асансьора. Докато чакаше, той отново погледна картичката и си спомни за Ед Томас. После я прибра в джоба на сакото си.

Преди асансьорът да дойде, Бош се озърна и видя, че Макавой още е в коридора. Сега разговаряше с Руди Таферо, детектива на защитата. Таферо беше, едър мъж и както се привеждаше напред към журналиста, разговорът им приличаше на някакво съзаклятие. Макавой пишеше в бележника си.

Вратата се отвори и Бош прекрачи в кабината. Продължи да гледа двамата, докато асансьорът потегли надолу.

Бош прехвърли хълма по булевард „Лоръл Кениън“ и слезе в Холивуд преди вечерния час пик. На булевард „Сънсет“ зави надясно, навлезе в Западен Холивуд и няколко пресечки по-нататък спря до тротоара. Пусна монета в автомата за паркиране и влезе в малка, мръснобяла сграда. Двуетажното здание с вътрешен двор даваше под наем канцеларии на малки филмови компании. Компаниите живееха по време на снимки, а междувременно не им трябваха скъпи офиси.

Бош погледна часовника си и видя, че пристига точно навреме. Беше пет без петнайсет, а прослушването започваше в пет. Изкачи се на втория етаж и влезе през врата с надпис: ПРОДУЦЕНТСКА КЪЩА „НЪФ СЕЙД“. Вратата водеше към тристаен апартамент, един от най-големите в сградата. Бош бе идвал и друг път, тъй че знаеше разположението — приемна със секретарско бюро, заседателна зала и кабинет на неговия приятел Албърт Сейд по прякор Нъф. Когато Бош влезе, жената зад бюрото вдигна очи към него.

— Идвам при мистър Сейд. Името ми е Хари Бош.

Тя кимна, вдигна телефонната слушалка и набра номер. Бош чу сигнала в съседната стая и след това гласа на Сейд.

— Дошъл е Хари Бош — съобщи секретарката.

Бош чу как Сейд й нареди да го пусне. Тръгна напред, още преди тя да остави слушалката.

— Влезте — подвикна секретарката зад гърба му.

Бош влезе в кабинета, обзаведен съвсем скромно — бюро, два стола, черен кожен диван, телевизор и видео. По стените висяха рамки с плакати за филмите на Сейд и други сувенири, между които имаше брезентови облегалки от продуцентски столове с изписани по тях заглавия на филми. Бош се познаваше със Сейд откакто преди повече от петнайсет години го наеха като консултант на филм, създаден по елементи от едно негово следствие. През следващите десетина години двамата се срещаха от време на време. Обикновено Сейд търсеше Бош, когато искаше да научи някоя подробност от полицейските процедури. Повечето му филми така и не попадаха на големия екран. Работеше предимно за телевизията и кабелните мрежи.

Албърт Сейд се изправи иззад бюрото и Бош му подаде ръка.

— Здрасти, Нъф, как я караш?

— Великолепно, приятелю. — Сейд посочи телевизора. — Гледах днес как се представи. Браво.

Той учтиво изръкопляска. Бош небрежно махна с ръка и отново погледна часовника си.

— Благодаря. Всичко ли е наред тук?

— Да, така мисля. Марджъри ще я накара да ме почака в заседателната зала. Ти можеш да слушаш оттук.

— Задължен съм ти, Нъф. Обади се, ако мога някак да върна жеста.

— Можеш да се включиш в следващия ми филм. Имаш страхотно екранно присъствие, приятелю. Днес гледах всичко от край до край. Имам и запис, ако искаш да се видиш.

— Не, благодаря. Пък и не вярвам да имаме време. Какво правиш напоследък?

— О, нали знаеш, чакам да светне зелено. Надявам се всеки момент да започне един мой проект с финансиране от чужбина. За полицай, който попада в затвора и след като е лишен от значката и самоуважението си, преживява такава травма, че получава амнезия. Попада, значи, зад решетките, а не си спомня кого точно е вкарал там. Води непрестанна борба за оцеляване. Един затворник се сприятелява с него, а се оказва, че е сериен убиец, когото собственоръчно е заловил. Страхотен трилър, Хари. Как ти се струва? В момента Стивън Сегал чете сценария.

Рошавите черни вежди на Сейд бяха отскочили нагоре до средата на челото му. Явно наистина се вълнуваше от предстоящия филм.

— Не знам, Нъф — каза Бош. — Мисля, че вече е правено.

— Всичко вече е правено. Но как ти се струва?

Звънецът спаси Бош от отговора. В тишината след въпроса на Сейд двамата чуха как секретарката разговаря с някого в съседната стая. После уредбата върху бюрото на Сейд записука и секретарката каза:

— Мис Кроу е тук. Ще чака в заседателната зала.

Бош кимна на Сейд и прошепна:

— Благодаря, Нъф. Оттук нататък поемам нещата.

— Сигурен ли си?

— Ако ми трябва помощ, ще те повикам.

Той прекрачи към вратата на кабинета, но после се върна до бюрото и протегна ръка.

— Може би ще се наложи да тръгна веднага. Затова довиждане. Успех с новия проект. Прилича ми на кандидат за награда.

Стиснаха си ръцете.

— Добре де, ще видим — каза Сейд.

Бош напусна кабинета, прекоси малкия коридор и влезе в заседателната зала. По средата имаше квадратна стъклена маса със столове от двете страни. Анабел Кроу седеше срещу вратата. Когато Бош влезе, тя разглеждаше своя черно-бяла снимка. Вдигна лице с широка усмивка, разкриваща съвършени зъби. Усмивката изтрая още секунда, сетне помръкна светкавично.

— Какво… какво правиш тук?

— Здравей, Анабел, как си?

— Това е прослушване… не можеш просто така…

— Права си, това е прослушване. За ролята на свидетелка в процес за убийство.

Жената вирна глава и се изправи. Някакво резюме падна на пода.

— Не можеш просто така… всъщност какво става тук?

— Знаеш какво става. Ти напусна, без да оставиш адрес. Родителите ти не поискаха да помогнат. Твоят агент също. Единственият начин да се добера до теб беше това прослушване. А сега сядай да си поговорим къде беше и защо бягаш от процеса.

— Значи няма да има роля?

Бош едва не се разсмя. Още не беше схванала.

— Не, няма да има роля.

— И няма да правят римейк на „Китайският квартал“?

Този път той се разсмя, но веднага стана отново сериозен.

— Някой ден ще се доберат и до него, но ти си твърде млада за ролята, а аз не съм Джейк Гитс. Седни, ако обичаш.

Бош придърпа свободния стол. Но тя не седна. Изглеждаше много разстроена. Беше млада жена с красиво лице, което често й осигуряваше каквото поиска. Но не и този път.

— Седни, казах — повтори по-строго Бош. — Трябва да разбереш нещо, госпожице Кроу. Ти наруши закона, когато не се подчини на съдебна призовка за днешното заседание. Това означава, че ако поискам, мога да те арестувам и да си поговорим в участъка. Другият вариант е, че просто сме се събрали тук да поговорим културно в приятна обстановка. Избирай сама, Анабел.

Тя се свлече на стола. Устните й бяха обтегнати, изтънели. Грижливо положеното червило вече почваше да съхне и избледнява. Преди да започне, Бош я огледа втренчено.

— Кой се добра до теб, Анабел?

Тя рязко вдигна очи към него.

— Виж какво, беше ме страх, разбра ли? И още се страхувам. Дейвид Стори е много влиятелен. Зад гърба му стоят страшни хора.

Бош се приведе над масата.

— Искаш да кажеш, че той те е заплашил? Или онези хора?

— Нищо подобно не искам да кажа. Не им трябва да ме заплашват. Познавам картинката.

Бош се облегна назад и пак я огледа. Очите й шареха навсякъде, само не и към него. През затворения прозорец долиташе шумът на колите по булевард „Сънсет“. Някъде в сградата избуча тоалетна. Най-сетне Анабел погледна Бош.

— Какво? Какво искаш?

— Искам да дадеш показания. Искам да се опълчиш срещу онзи тип. Заради онова, което се опита да ти стори. Заради Джоди Кремънц. И Алиша Лопес.

— Коя е Алиша Лопес?

— Още една, която намерихме. Не е имала твоя късмет.

Бош видя тревогата по лицето й. Очевидно тя смяташе появата си в съда за заплаха.

— Ако дам показания, повече няма да видя работа. А може и да ме сполети нещо по-лошо.

— Кой ти го каза?

Тя не отговори.

— Хайде, кажи кой. От тях ли дойде, от твоя агент ли, от кого?

— Бях отишла до гимнастическия салон в Крънч и тъкмо се упражнявах, когато един тип седна на съседната машина. Четеше вестник. Беше го сгънал точно на статията, тъй че да му е по-удобно. Изобщо не му обръщах внимание, когато изведнъж той заговори. Без да ме поглежда. Просто говореше и си гледаше вестника. Каза, че четял статия за процеса срещу Дейвид Стори и никак не би желал да се изправи като свидетел срещу него. Който направел това, повече нямало да работи в този град.

Тя млъкна, но Бош изчака. Наблюдаваше я. Страхът, с който разказваше тази история, изглеждаше истински. Беше готова да се разплаче.

— И аз… аз толкова се уплаших, като го гледах как стои само на крачка от мен, че скочих от машината и избягах в съблекалнята. Цял час се крих там и все ме беше страх, че онзи може да чака отвън. Да дебне.

Тя заплака. Бош стана, излезе от стаята и надникна в тоалетната. Откри кутия с хартиени кърпички. Взе няколко, върна се в заседателната зала, подаде ги на Анабел Кроу и пак седна.

— Къде е това Крънч?

— Съвсем наблизо. На ъгъла на „Сънсет“ и „Кресънт Хайтс“.

Бош кимна. Сега си спомняше. Същият търговски и развлекателен център, където се бяха срещнали на кафе Джоди Кремънц и Дейвид Стори. Зачуди се дали няма някаква връзка. Може би Стори имаше приятели в Крънч. Може би някой от тях бе сплашил Анабел Кроу по негова молба.

— Успя ли да разгледаш човека?

— Да, но това няма значение. Не го познавам. Никога не съм го виждала.

Бош си помисли за Руди Таферо.

— Познаваш ли детектива на защитата? Казва се Руди Таферо. Висок, чернокос, мургав. Симпатичен на вид.

— Не го познавам, но не е бил той. Онзи беше дребен и плешив. С очила.

Описанието не подсказа нищо на Бош. Той реши засега да не задълбава. Трябваше да съобщи на Лангуайзър и Крецлър за заплахата. Те можеха да съобщят на съдия Хютън. Или пък да пратят Бош в Крънч да поразпита.

— И какво ще правиш сега? — попита тя. — Ще ме накараш ли да дам показания.

— Не зависи от мен. Обвинителите ще решат, след като им предам какво се е случило.

— Ти вярваш ли ми?

Бош се поколеба, после кимна.

— Все пак трябва да се явиш. Получила си призовка. Ела утре между дванайсет и един, а те ще ти кажат какво искат от теб.

Бош знаеше, че ще я накарат да даде показания. Нямаше да ги интересува дали заплахата е истинска или измислена. Сега ги тревожеше само делото. Анабел Кроу щеше да бъде пожертвана, за да стигнат до Дейвид Стори. Хвърляш дребна риба, за да хванеш едрата — такава е играта открай време.

Бош я накара да изпразни чантичката си. Прегледа съдържанието и откри бележка с адрес и телефон на временна квартира в Бърбанк. Анабел призна; че е оставила вещите си на склад и живее във временната квартира, докато мине процесът.

— Не искам да те тормозя, Анабел, затова няма да те прибирам за тази нощ. Но този път те открих и мога пак да те намеря. Ако утре не се появиш, ще дойда да те търся. И тогава отиваш право в затвора, разбра ли?

Анабел кимна.

— Ще дойдеш ли?

Тя кимна отново.

— Изобщо не биваше да се обръщам към вас.

Бош кимна. Момичето имаше право.

— Вече е късно за съжаления — каза той. — Ти постъпи правилно. Сега ще трябва да се примириш. Така е със съдилищата. Решаваш да проявиш храброст и протягаш глава, а после не ти дават да я отдръпнеш.