Примката на совата

34

Когато се прибра вечерта, Бош видя, че лампичката на телефонния секретар мига. Натисна бутона и изслуша две съобщения. Търсеха го и двамата обвинители по делото Стори. Реши първо да се обади на Лангуайзър. Докато набираше номера й, той се запита какво ли е станало, та да го търсят така усилено. Може би вече знаеха за агентите от ФБР. Или пък репортерът им беше казал нещо.

— Какво става? — попита той, когато Лангуайзър вдигна слушалката. — За да ме търсите и двамата, трябва да е нещо голямо и много неприятно.

— Хари! Как си?

— Карам я някак. Какво готвите вие двамата?

— Как позна? Роджър пътува насам, а аз готвя вечерята. Ще прегледаме още веднъж предварителните показания на Анабел Кроу. Искаш ли да дойдеш?

Лангуайзър живееше на север, в Аква Дулсе. Дотам имаше един час път с кола.

— Ами… право да ти кажа, днес не съм слязъл от колата. Ходих до Лонг Бийч и обратно. Смяташ ли, че наистина ще ви трябвам?

— Както решиш. Просто не искахме да се чувстваш изолиран. Но не затова те търсим.

— А за какво?

Бош бе минал в кухнята, за да прибере в хладилника шестте бири, които носеше от магазина. Помисли малко, извади едната и затвори вратата.

— Вече два дни го обсъждаме с Роджър. Казахме и на Алис Шорт.

Алис Шорт беше пряк началник на двамата. Отговаряше за най-нашумелите съдебни дела. Бош имаше чувството, че са им съобщили за случая Гън.

— Какво сте обсъждали? — попита той.

Пъхна шишето в стенната отварачка и махна капачката.

— Ами, смятаме, че обвинението вече се оформи. Всичко си застана на мястото. Присъдата ни е в кърпа вързана, Хари, и мислим утре да дръпнем спусъка.

Бош помълча, опитвайки да проумее.

— Искаш да кажеш, че утре ще приключите с обвинението?

— Така смятаме. Сигурно тази вечер пак ще го обсъдим, но имаме благословията на Алис и Роджър мисли, че това ще е най-добрият ход. Сутринта да викнем разни дребни свидетели, а след обедната почивка да призовем Анабел Кроу. И приключваме с нея — една човешка история. Тя ще е за финал.

Бош онемя. От прокурорска гледна точка ходът можеше и да е сполучлив. Но това означаваше, че още от вторник всичко остава в ръцете на Дж. Ризън Фоукс.

— Хари, какво мислиш?

Бош отпи от шишето. По пътя бирата се беше затоплила в колата.

— Мисля, че имате право само на един изстрел — отговори той в нейния стил. — Обсъдете го хубавичко тая вечер, докато варите спагети. Втори път няма как да повдигнете обвинение.

— Знаем, Хари. Откъде разбра, че варя спагети?

Усмивката се усещаше в гласа й.

— Налучках.

— Не бой се, ще го обсъдим както трябва. Два дни само това правим. — Тя почака за отговор, но Бош мълчеше. — Ако изберем тази стратегия, какво е положението с Кроу?

— Готова е и чака на старта.

— Можеш ли да се свържеш с нея?

— Няма проблеми. Ще й кажа да дойде утре към дванайсет.

— Благодаря, Хари. До утре.

Разговорът прекъсна. Бош се замисли. Питаше се дали да не съобщи на Маккейлъб какво става. Реши да изчака. Мина в хола и пусна уредбата. Още не беше извадил отвътре диска на Арт Пепър. След малко се разнесе музиката на саксофон.