Примката на совата

40

Настаниха се в едно сепаре на „Нат“, след като получиха по бира от барманката с татуираното сърце. Докато вадеше бутилките от хладилника и ги отваряше, жената не спомена нито дума за последното посещение на Маккейлъб. Не прояви и учудване, че идва с човека, за когото бе разпитвал. Беше рано и заведението пустееше, само неколцина заклети пиячи киснеха на бара и в последното сепаре. От автоматичния грамофон Брус Спрингстийн пееше „В покрайнините на града се спуска мрак“.

Маккейлъб огледа Бош. Стори му се разтревожен от нещо, може би от хода на делото. Последната свидетелка беше пълна мизерия. Добри показания, жалък провал на кръстосания разпит. Такива свидетели е по-добре да се избягват… стига да имаш избор.

— Май здравата ви натриха носовете.

Бош кимна.

— Аз съм виновен. Трябваше да го предвидя. Но като я гледах колко е хубава, мислех си, че просто не може… С две думи — повярвах й.

— Разбирам те.

— Вече никога няма да се доверя на лице.

— Все пак изглеждате в много добра позиция. Какво друго сте подготвили?

Бош се усмихна мрачно.

— Там е цялата работа. Смятаха да приключат днес, но решиха да изчакат до утре, та Фоукс да се яви неподготвен. Изгърмяхме всички патрони. От утре ще видим какво има насреща.

Бош отпи почти половината бира на една глътка. Маккейлъб реши да започне със съществените въпроси, преди да му се размъти главата.

— Разкажи ми за Руди Таферо.

Бош неопределено сви рамене.

— Какво по-точно?

— Не знам. Добре ли го познаваш? Познаваш ли го изобщо?

— Е, познавах го, когато беше на наша страна. Около пет години работихме заедно в холивудския участък. После той направи двайсет години, взе си пенсията и мина отсреща. Почна да измъква онези, които ние прибирахме.

— Бяхте ли близки, докато работехте в един екип?

— Не знам какво точно имаш предвид. Не бяхме приятели, не пиехме заедно, той гонеше обирджиите, а аз убийците. Защо разпитваш толкова? Какво общо има той с…

Бош млъкна и се вторачи в Маккейлъб. Род Стюарт вече пееше „Туист по цяла нощ“.

— Това да не е някакъв шибан майтап? — попита най — сетне Бош. — Искаш да кажеш…

— Остави ме да задавам въпросите — прекъсна го Маккейлъб. — После ще ти дам думата.

Бош допи бирата и размаха шишето към барманката.

— На самообслужване сме, момчета — подвикна тя. — Съжалявам.

— Мамка му — изруга Бош.

Той се измъкна от сепарето и отиде до бара. Върна с още четири бири, макар че Маккейлъб едва бе наченал първата.

— Питай — каза Бош.

— Защо не бяхте близки?

Бош подпря лакти на масата и хвана новата, бира с две ръце. Надникна към салона, после пак погледна Маккейлъб.

— Преди десетина години в Бюрото имаше две групировки. До голяма степен така беше и в полицията. Две рязко разделени групи — като светци и грешници.

— Преродените и изродените?

— Нещо такова.

Маккейлъб кимна. Преди десетина години беше публична тайна, че в полицията на Лос Анджелис съществува групировка, наречена „преродените“. Нейни членове заемаха ключови позиции и имаха решаваща дума при повишенията и другите кадрови въпроси. Участниците в групата — неколкостотин полицейски служители от всички нива — посещаваха една църква в долината Сан Фернандо, където водачът им заемаше поста на доброволен проповедник. Амбициозни полицаи прииждаха в църквата на тълпи с надеждата да впечатлят началството и да улеснят кариерата си. Можеше да се спори по въпроса за тяхната набожност. Но когато големият шеф започваше своята проповед всяка събота в единайсет часа, църквата гъмжеше от полицаи в цивилни дрехи, вперили погледи към амвона, Разправяха, че веднъж по време на проповед откъм паркинга долетял вой на автомобилна аларма. След броени секунди клетият наркоман, който тършувал из жабката, внезапно се озовал под прицела на стотина пистолета.

— Предполагам, че ти си бил между грешниците, Хари.

Бош се усмихна и кимна.

— Естествено.

— А Таферо между светците.

— Да. Както и тогавашният ни лейтенант. Книжен плъх на име Харви Паундс. Двамата с Таферо бяха като дупе и гащи, нали си ходеха под ръка на църква. Едва ли бих се сближил с което и да било приятелче на Паундс, независимо дали от църквата или по друга линия, нали ме разбираш? А и те нямаха намерение да се сближават с мен.

Маккейлъб кимна. Всичко това му беше известно.

— Паундс е онзи, който провалил случая Гън — каза той. — Същият, когото си изхвърлил през прозореца.

Бош сведе поглед и с досада поклати глава.

— Точно така.

— А Таферо присъстваше ли?

— Таферо? Не знам. Сигурно е присъствал.

— Нямаше ли разследване на вътрешния отдел с призоваване на свидетели?

— Имаше, но изобщо не съм го погледнал. Така де, изхвърлих човека през прозореца пред цял куп свидетели. Нямах намерение да отричам.

— А по-късно… след около месец, така ли беше?… намерили Паундс мъртъв в един тунел горе из хълмовете.

— Да, в тунела под Грифит Парк.

— И случаят все още стои открит…

Бош кимна.

— Да, формално погледнато.

— Казваш го за втори път. Какво означава?

— Означава, че случаят стои открит, но никой не работи по него. В централното управление имат специален термин за подобни случаи, които не желаят да придвижат. Казват: „приключен поради извънредни обстоятелства“.

— И ти знаеш какви са обстоятелствата?

Бош допи втората бира, бутна бутилката настрани и придърпа трета.

— Не пиеш — каза той.

— Ти се справяш за двама. Знаеш ли какви са обстоятелствата?

Бош се приведе напред.

— Слушай, ще ти кажа нещо, за което знаят много малко хора, разбра ли?

Маккейлъб кимна. Знаеше, че сега не бива да пита. Бош сам щеше да му разкаже.

— Заради онзи прозорец ме отстраниха от длъжност. Когато ми писна да обикалям из къщи и да зяпам стените, взех да разследвам един стар случай. Отдавна изстинал. Убийство. Тръгнах самостоятелно по дирята и накрая почнах да наближавам някои много влиятелни хора. Но по онова време нямах значка, бях пълна нула. Затова при някои телефонни разговори използвах името на Паундс. Нали разбираш, мъчех се да прикрия какво правя.

— Ако от вътрешния отдел бяха открили, че работиш, докато си отстранен, нямаше да те погалят по главата.

— Точно така. Използвах неговото име при няколко разговора по съвсем дребни, незначителни теми — поне така ми се струваше. Но една нощ някой се обадил на Паундс и казал, че има за него много важни сведения. Той отишъл на срещата. По-късно го откриха в онзи тунел. Премазан от бой. Изглежда, че са го изтезавали. Само че той не е могъл да отговори на въпросите, защото нямаше нищо общо. Аз бях използвал името му. Мен са търсили.

Бош отпусна глава и дълго мълча.

— Заради мен го убиха — каза той, без да поглежда Маккейлъб. — Беше си дръвник и половина, но аз му докарах смъртта.

Изведнъж Бош вдигна глава и отпи от шишето. Маккейлъб видя, че очите му са черни и лъскави. Изглеждаха уморени.

— Това ли искаше да знаеш, Тери? Помогнах ли ти?

Маккейлъб кимна.

— Таферо знаеше ли тази история?

— Не.

— Може ли да е предположил, че ти си повикал Паундс през онази нощ?

— Може би. По онова време някои хора мислеха точно така, сигурно си го мислят и до днес. Но какво означава това? Какво общо има с Гън?

Маккейлъб за пръв път отпи по-солидна глътка. Бирата беше студена и той усети прохладата й в гърдите си. Остави бутилката и реши, че е време да каже нещо на Бош.

— Разпитвах те за Таферо, защото трябва да знам причината, мотива. Нямам никакво доказателство — засега да смятам, че Таферо е убил Гън. По поръчка на Стори. Той те е натопил.

— Господи…

— Идеално накисване. Сцената на престъплението е свързана с художника Йеронимус Бош, художникът е свързан с теб чрез името, а ти си свързан с Гън. И знаеш ли кога трябва да се е сетил Стори?

Бош поклати глава. Сякаш бе загубил дар слово.

— В деня, когато си се опитал да го разпиташ в кабинета му. Миналата седмица пуснахте записа пред съда. Ти се представяш с пълното си име.

— Винаги го правя. Аз…

— Тогава той се свързва с Таферо, а Таферо знае идеалната жертва. Гън — човекът, който преди шест години ти се е изплъзнал от ръцете.

Бош вдигна шишето и удари по масата.

— Мисля, че планът е бил в два варианта — продължи Маккейлъб. — Ако имат късмет, връзката скоро излиза наяве и ти попадаш под удар още преди да започне процесът на Стори. В противен случай преминават към план Б. И той им стига, за да те смажат по време на делото. Унищожат ли теб, унищожават и обвинението. Фоукс вече размаза днешната свидетелка и разклати още неколцина. На какво се крепи обвинението? На теб, Хари. Знаели са, че всичко опира до теб.

Бош леко завъртя глава и очите му сякаш изгаснаха, докато се взираше в изподрасканата маса и обмисляше думите на Маккейлъб.

— Трябваше да знам какво общо си имал с Таферо. Защото въпросът е там: защо точно той го е направил? Да, сигурно ще получи добри пари, ще има и власт над Стори, ако го отърве. Но трябваше да има и още нещо. Мисля, че ти току-що ми го каза. Навярно те мрази отдавна.

Бош надигна глава и погледна Маккейлъб право в очите.

— Разплата.

Маккейлъб кимна.

— Заради Паундс. И ако не открием доказателства, планът може да мине.

Бош мълчеше. Взираше се в масата. Изглеждаше уморен и посърнал.

— Още ли искаш да му стиснеш ръката? — попита Маккейлъб.

Бош вдигна очи към него.

— Извинявай, Хари. Евтин сарказъм.

Бош сви рамене и поклати глава.

— Заслужавам си го. Добре де, кажи с какво разполагаш.

— Не е много. Но ти беше прав. Пропуснал съм нещо. На Нова година Таферо е измъкнал Гън под гаранция. Вероятно са планирали да го убият същата вечер, да нагласят сцената и да изчакат развоя. Връзката с Йеронимус Бош излиза наяве — или чрез Джей Уинстън, или при разследване на вътрешния отдел — и ти се превръщаш в мишена. Но точно тогава Гън идва тук и се напива. Той посочи с шишето към бара. — После го спипват, докато се прибира пиян с колата. За да продължат плана, Таферо трябва да го измъкне. Иначе няма как да го убие. Гаранцията е единствената ни пряка улика.

Бош кимна. Вече виждаше цялата схема.

— Пуснали са мухата на онзи репортер — каза Бош. — Щом веднъж изскочи в пресата, могат да грабнат историята и да се преструват, че я чуват за пръв път. Че невинно са чакали зад завоя, докато всъщност през цялото време са усуквали същия този завой.

Маккейлъб неуверено кимна. Не му се искаше да споменава за признанието на Бъди Локридж, защото то нарушаваше стройния ритъм на теорията.

— Какво? — попита Бош.

— Нищо. Просто си мислех.

— Значи нямаш нищо друго, освен че Таферо е внесъл гаранцията?

— И една глоба за неправилно паркиране. Засега това е всичко.

Маккейлъб разказа подробно за сутрешното си посещение в „Гаранции Валентино“, за пощенския клон и липсващите 48 минути, които биха могли да спасят Бош и да уличат Таферо.

Бош болезнено примижа и вдигна шишето, но го остави без да отпие.

— Глобата доказва, че е бил в пощата — подхвърли Маккейлъб.

— Нищо не доказва. Кантората му е на пет пресечки оттам. Може да заяви, че не е имало друго място за паркиране. Или че е услужил с колата на някого. Нищо и половина.

Маккейлъб не искаше да мисли за празните брънки във веригата. Искаше да ги запълни.

— Слушай, сержантът от нощната смяна ни каза, че си имал постоянна молба да те уведомяват, когато бъде задържан Гън. Дали Таферо е могъл да научи за това? От предишната работа или по-късно.

— Може и да е научил. Не беше тайна. Аз обработвах Гън. Рано или късно щеше да се пречупи.

— Между другото как изглеждаше Паундс?

Бош го погледна с недоумение.

— Нисък, дебел и плешив, с мустаци?

Бош кимна и понечи да зададе въпрос, но Маккейлъб го изпревари.

— Неговата снимка виси на стената в кантората на Таферо. Връчва му почетен знак за детектив на месеца. Бас държа, че никога не си получавал такова нещо, Хари.

— Нямаше как. Нали Паундс правеше избора.

Маккейлъб се озърна и видя Джей Уинстън да влиза в бара. Носеше куфарче. Той й кимна и тя тръгна към сепарето с предпазливи стъпки, сякаш, крачеше по свлачище.

Маккейлъб се дръпна навътре и Уинстън седна до него.

— Хубаво местенце.

— Хари — каза Маккейлъб, — мисля, че познаваш Джей Уинстън.

Бош и Уинстън се спогледаха.

— Най-напред искам да се извиня за онази история с Киз — каза Уинстън. — Дано…

— Всички вършим каквото трябва — прекъсна я Бош. — Искаш ли нещо за пиене? Тук е на самообслужване.

— Много щях да се изненадам, ако беше другояче. „Мейкърс Марк“ с лед, ако имат.

— Тери, ти пас ли си?

— Пасувам.

Бош се измъкна и отиде за питието. Уинстън погледна Маккейлъб.

— Как върви?

— По някоя дреболия оттук-оттам.

— Сравнително добре за човек с единия крак в затвора. А ти докъде стигна?

Тя се усмихна загадъчно и Бош усети, че е налучкала нещо.

— Нося ти една снимка и още няколко… интересни дреболии.

Бош остави питието пред Уинстън и се вмъкна в сепарето.

— Много ми се смяха, като попитах имат ли „Мейкър’с Марк“ — каза той. — Тук това е дежурното питие.

— Чудесно. Благодаря.

Уинстън бутна чашата настрани и сложи куфарчето на масата. Отвори го, извади папка, после го затвори и пак го остави на пода до сепарето. Маккейлъб гледаше как я наблюдава Бош. По лицето му бе застинало напрегнато очакване.

Уинстън разгърна папката и бутна пред Маккейлъб увеличена снимка на Руди Таферо.

— От разрешителното за кантората. Правена е преди единайсет месеца.

После тя извади лист, изписан на машина.

— Отидох в областния арест и събрах всичко за Стори. Бил е там докато го прехвърлили в затвора на Ван Нюис за процеса. По време на престоя имал деветнайсет свиждания с Таферо. Дванайсет от тях се падат на първите три седмици. През същия период Фоукс го е посетил само четири пъти, Още четири пъти е идвал един сътрудник на Фоукс. Асистентката на Стори, някоя си Бетилда Локет, го е посещавала шест пъти. Това е. Срещал се е с частния детектив по-често, отколкото с адвокатите.

— Тогава са го планирали — каза Маккейлъб.

Уинстън кимна, после пак се усмихна загадъчно.

— Какво? — попита Маккейлъб.

— Пазя го за десерт.

Тя отново вдигна куфарчето и го отвори.

— Управата на затвора води списък за всички вещи на задържаните — пристигнали заедно с тях или донесени от посетители и одобрени от охраната. В данните за Стори е отбелязано, че при второто от шестте си посещения неговата асистентка Бетилда Локет получила разрешение да му предаде книга. Според списъка книгата се нарича „Изкуството на мрака“. Отидох в градската библиотека и намерих това издание.

Тя извади от куфарчето тежък том със синя платнена подвързия. Започна да го разгръща върху масата. Едно място беше отбелязано с жълто листче.

— В увода пише, че книгата е посветена на художниците, използващи мрака като съществена част от своите изобразителни средства. — Тя се усмихна, стигайки до отбелязаното място. — Има доста дълга глава за Йеронимус Бош. С много илюстрации.

Маккейлъб вдигна празната бирена бутилка и се чукна с нейната недокосната чаша. После едновременно с Бош наведе глава да разгледа страниците.

— Великолепно — каза той.

Уинстън продължи да прелиства. Като илюстрации бяха приложени всички творби на Бош, свързани със сцената на убийството: „Операция на глупостта“, „Седемте смъртни гряха“ с Божието око, „Страшният съд“ и „Градината на земните наслаждения“.

— Планирал е всичко от килията — възкликна смаяно Маккейлъб.

— Така изглежда — каза Уинстън.

Двамата погледнаха Бош, който кимна едва забележимо.

— Сега е твой ред, Хари — каза Маккейлъб.

— За какво? — изненада се Бош.

— Да извадиш късмет.

Маккейлъб плъзна през масата снимката на Таферо и кимна към барманката. Бош се измъкна от сепарето и тръгна към бара.

— Все още танцуваме по ръба — каза Уинстън, докато наблюдаваха как Бош разговаря с барманката за снимката. — Разполагаме с дреболии, това е.

— Знам — каза Маккейлъб. Напрягаше слух, но не чуваше за какво разговарят. Музиката беше прекалено силна. Ван Морисън пееше „Задава се дива нощ“.

Бош кимна на барманката и се върна в сепарето.

— Разпозна го… пиел ликьор от кафе със сметана, представете си. Но не помни дали се е срещал с Гън.

Маккейлъб примирено сви рамене. — Струваше си да опитаме.

— Знаете накъде е тръгнало, нали? — попита Бош, прехвърляйки поглед от Маккейлъб към Уинстън и обратно. — Ще трябва да разиграете постановка. Няма друг начин. И постановката трябва да е адски добра, защото залагате главата ми на карта.

Маккейлъб кимна.

— Знаем.

— Кога? Времето ми изтича.

Маккейлъб погледна Уинстън. Тя командваше.

— Скоро — каза Уинстън. — Може би утре. Още не съм казала нищо в службата. Първо ще трябва да правя чупки в кръста пред капитана, защото засега той знае, че на Тери сме му били дузпата, а аз те разследвам заедно с момчетата от Бюрото. Трябва да включа и областния прокурор, защото започнем ли, трябва да действаме бързо. Ако всичко върви както трябва, утре вечер ще викнем Таферо да му разиграем пиесата.

Бош наведе глава с печална усмивка. Прехвърляше празна бутилка от ръка в ръка.

— Днес срещнах онези типове. Агентите.

— Чух. Май не са те харесали. Върнаха се изчервени и много ядосани.

Бош вдигна глава.

— Какво се иска от мен?

— Иска се да кротуваш — каза Уинстън. — Ще те уведомим за утре вечер.

Бош кимна.

— Още нещо — каза Маккейлъб. — Имаш ли достъп до веществените доказателства на процеса?

— Да, по време на заседанията. Иначе се пазят при секретарката. Защо?

— Защото Стори очевидно е познавал добре картините на Йеронимус Бош. Разпознал е името ти при опита за разпит и веднага е разбрал какво може да се направи. Затова мисля, че онази книга в затвора трябва да е негова. Той е заръчал на асистентката да я донесе.

Бош кимна.

— Снимките на библиотеката.

Маккейлъб кимна.

— Позна.

— Ще ти се обадя. — Бош огледа бара. — Свършихме ли засега?

— Свършихме — каза Уинстън. — Ще поддържаме връзка.

Тя се измъкна от сепарето, следвана от Бош и Маккейлъб. Оставиха на масата две недокоснати бири и уиски с лед. На излизане Маккейлъб се озърна и видя как двама пияници атакуват съкровището. От грамофона Джон Фогърти пееше „Лоша луна се надига“.