Примката на совата

25

Само след две минути съдията отново застана на подиума и Бош се запита дали не е отскочил до кабинета само за да си сложи кобур под тогата. Щом седна, Хютън веднага погледна към масата на защитата. Стори седеше кротко, привел лице към скицника.

— Готови ли сме? — попита съдията.

Откъм двете маси се раздаде утвърдително мърморене. Съдията повика заседателите и те влязоха един по един. Почти всички гледаха Стори.

— Добре, хайде да опитаме още веднъж — каза Хютън. — Препоръчвам ви да забравите възгласите, които чухте от обвиняемия преди няколко минути. Те не са доказателство, нищо не са. Ако мистър Стори желае лично да опровергае обвиненията или свидетелските показания, ще му бъде дадена тази възможност.

Бош видя как в очите на Лангуайзър заиграха искрици. С този коментар съдията удряше жестока плесница на защитата. Даваше почва за предположения, че Стори ще даде показания. И ако обвиняемият не го стореше, заседателите щяха да приемат това като знак за вина.

Съдията се обърна към Лангуайзър, която продължи разпита на Бош.

— Преди да бъдем прекъснати, вие описвахте разговора си с обвиняемия пред входа на къщата му.

— Да.

— Цитирахте, че е казал: „И ще ми се размине“, така ли е?

— Точно така.

— И вие приехте, че този коментар се отнася до смъртта на Джоди Кременц, права ли съм?

— Да, за това говорехме.

— Той каза ли още нещо?

— Да. — Бош помълча. Питаше се дали Стори няма пак да избухне. Но обвиняемият седеше кротко. — Той каза: „Аз съм бог в този град, детектив Бош. Никой не се ебава с боговете.“

След почти десет секунди мълчание съдията подкани Лангуайзър да продължи.

— Какво сторихте, след като обвиняемият направи пред вас това изявление?

— Признавам, слисах се. Бях изненадан, че ми говори подобно нещо.

— Не водехте запис на разговора, нали?

— Не водех. Това бе обикновен разговор на прага, след като почуках.

— Какво стана след това?

— Отидох в колата и веднага нахвърлях тези бележки, за да съхраня целия разговор, докато още е свеж в паметта ми. Разказах на партньорите си какво е станало и решихме да се свържем с прокуратурата, за да разберем дали това самопризнание ни дава основания за арест. Но… стана така, че клетъчните ни телефони не даваха сигнал, защото се намирахме високо между хълмовете. Напуснахме къщата и слязохме до пожарната команда на възвишенията Мълхоланд, източно от булевард „Лоръл Кениън“. Помолихме да използваме телефона й се обадихме в прокуратурата.

— С кого разговаряхте?

— С вас. Аз описах как мина обискът и какво ми каза мистър Стори на прага. Решено бе да продължим разследването, но засега да не го арестуваме.

— Съгласихте ли се с това решение?

— Не веднага. Исках да го арестувам.

— Самопризнанието промени ли хода на следствието?

— Да, то очерта кръга на действие. Човекът сам си призна пред мен. Насочихме се изцяло към него.

— Не ви ли хрумна, че това признание може да е глупаво самохвалство, че както вие сте го подмамвали, така и той е подмамвал вас?

— Да, хрумна ми. Но накрая реших, че го каза, защото наистина беше така и защото вярваше в непоклатимата си позиция.

Раздаде се рязък, скърцащ звук. Стори откъсна горния лист на скицника, после смачка хартията и я запокити през масата. Тя се удари в един компютър и отскочи на пода.

— Благодаря, детектив — каза Лангуайзър. — И тъй, казахте, че бе взето решение разследването да продължи. Можете ли да опишете на заседателите какво последва.

Бош описа как заедно с партньорите си бе разпитал десетки свидетели, забелязали обвиняемия и жертвата на филмовата премиера или на приема, организиран в циркова шатра на близкия паркинг. Разпитаха и много други хора, които познаваха Стори или бяха работили с него. Накрая каза, че нито един от тези свидетели не е дал съществена информация.

— Преди малко споменахте, че при обиска в дома на обвиняемия ви е заинтригувала липсата на една книга, права ли съм?

— Да.

Фоукс възрази:

— Няма никакво доказателство за липсваща книга. Имало е само празно пространство на лавицата. Това не означава, че оттам е взета книга…

След като Лангуайзър обеща да изясни всичко, съдията отхвърли възражението.

— Имаше ли момент, в който установихте каква книга е заемала празното място върху лавицата в дома на обвиняемия?

— Да, при събирането на общи сведения за мистър Стори моята партньорка Кизмин Райдър, която добре познаваше неговото творчество и професионалната му репутация, си спомни, че е чела статия за него в списание „Архитектурен дайджест“. Тя направи проучване в Интернет и установи, че става дума за февруарския брой от миналата година. След това си поръча един екземпляр от издателството. Беше си спомнила, че в статията е имало снимки на книжните лавици в дома на мистър Стори, Помнеше го добре, защото тя е страстна читателка и я заинтересувало какви книги чете един режисьор.

Лангуайзър направи предложение броят да бъде приет за веществено доказателство. Съдията се съгласи и тя подаде списанието на Бош.

— Това ли е списанието, което получи вашата партньорка?

— Да.

— Можете ли да разгърнете на статията за обвиняемия и да ни опишете първата фотография?

Бош разгърна на мястото, отбелязано с листче.

— На снимката Дейвид Стори седи върху дивана в хола на своята къща. Отляво са библиотечните лавици.

— Можете ли да разчетете заглавията на книгите?

— Някои от тях. Не всички са ясни.

— Какво направихте, когато получихте този брой от издателя?

— Видяхме, че не всички заглавия са ясни. Отново се свързахме с издателя и се опитахме да получим временно негатива на снимката. Разговаряхме с главния редактор, който категорично не допускаше изнасяне на негативи. В спора той се позова на законите за свободата на печата.

— И какво стана после?

— Издателят заяви, че ще оспори дори едно съдебно нареждане. Свързахме се с местната прокуратура и започнахме преговори с юриста на списанието. В крайна сметка аз отлетях за Ню Йорк и получих достъп до негатива във фотолабораторията на „Архитектурен дайджест“.

— Кажете за протокола на коя дата бяхте там.

— Хванах последния вечерен полет на двайсет и девети октомври. Рано сутринта бях в редакцията. Беше понеделник, трийсети октомври.

— И какво направихте там?

— Помолих завеждащия фотолабораторията да изработи увеличени репродукции на тази част от снимката, където се виждаха книгите.

Лангуайзър представи като веществени доказателства две големи фотографии върху картонени подложки. След като те бяха приети въпреки протеста на защитата, тя ги сложи върху стативи пред заседателската ложа. На едната се виждаше цялата библиотека, а другата представляваше увеличено изображение на една от лавиците. Образът беше едрозърнест, но заглавията можеха да се разчетат.

— Детектив, сравнихте ли тези снимки с другите, направени по време на обиска?

— Да, сравнихме ги.

Лангуайзър помоли за разрешение да разположи още два статива с увеличени снимки на лавиците, направени при обиска. Съдията се съгласи. След това тя помоли Бош да напусне свидетелското място и с показалка в ръка да обясни какво е открил при сравнението. Това бе ясно за всички още от пръв поглед към фотографиите, но Лангуайзър изпълняваше старателно всеки ход, за да не остане и капка съмнение у съдебните заседатели.

Бош докосна с показалката празното място между книгите на лавицата. После я премести и посочи книгата, заемаща същото място.

— Когато на четиринайсети октомври претърсвахме къщата, не видяхме книга между „Петият хоризонт“ и „Отпечатай легендата“. На тази снимка, направена десет месеца по-рано, ясно личи, че между тях има друга книга.

— И какво е заглавието?

— „Жертви на нощта“.

— Добре, а огледахте ли снимките, направени по време на обиска, за да проверите дали книгата „Жертви на нощта“ не е преместена другаде?

Бош посочи увеличената снимка на цялата библиотека от 14 октомври.

— Огледахме ги. Книгата не е там.

— Намерихте ли я някъде другаде в къщата?

— Не, не я намерихме.

— Благодаря, детектив. Можете да се върнете на свидетелското място.

Лангуайзър представи като веществено доказателство екземпляр от книгата „Жертви на нощта“ и го подаде на Бош.

— Можете ли да кажете на съдебните заседатели какво е това, детектив?

— Това е книгата „Жертви на нощта“.

— Тази книга ли е стояла в библиотеката на обвиняемия през януари миналата година, когато са направени снимките за „Архитектурен дайджест“?

— Не. Това е друг екземпляр от същата книга. Аз го купих.

— Откъде?

— От едно магазинче на булевард „Бевърли“ в Лос Анджелис, наречено „Тайнствената книжарница“.

— Защо купихте книгата там?

— Наложи се доста да поразпитам. Това беше единствената книжарница, където успях да я намеря.

— Защо беше толкова трудно да откриете една книга?

— Продавачът от „Тайнствената книжарница“ ми каза, че е отпечатана в малък тираж от не твърде популярно издателство.

— Прочетохте ли книгата?

— Прочетох части от нея. Тя съдържа предимно фотографии на необичайни престъпления, злополуки и други такива.

— Има ли в книгата нещо, което ви се стори по-особено, или може би свързано с убийството на Джоди Кремънц?

— Да, на страница седемдесет и четвърта има снимка на смъртен случай, която веднага привлече вниманието ми.

— Опишете я, моля.

Бош разгърна на мястото, отбелязано с листче. След това заговори, гледайки снимката, отпечатана на цяла страница.

— На снимката се вижда жена върху легло. Тя е мъртва. Около врата й е омотан дълъг шал, вързан за една от пръчките на леглото. Жената е гола от кръста надолу. Лявата и ръка лежи между бедрата, два пръста проникват във влагалището.

— Бихте ли ни прочели текста под снимката?

— Текстът гласи: „Смърт при самозадоволяване. Тази жена от Ню Орлиънс, открита мъртва в леглото си, е станала жертва на автоеротична асфиксия. Смята се, че всяка година в света загиват около петстотин души при подобни нещастни случаи.“

Лангуайзър помоли и получи разрешение да разположи върху стативи още две фотографии. Снимката на трупа на Джоди Кремънц зае място до снимката от „Жертви на нощта“.

— Детектив, направихте ли сравнение между фотографията на жертвата по вашия случай, Джоди Кремънц, и фотографията от книгата?

— Да, направих сравнение. И открих, че много си приличат.

— Стори ли ви се, че тялото на мис Кремънц може да е разположено нарочно в такава поза, при което е била използвана снимката от „Жертви на нощта“?

— Да, стори ми се.

— Имахте ли възможност да попитате обвиняемия какво е станало с неговия екземпляр от книгата „Жертви на нощта“?

— Не, тъй като след обиска в дома му мистър Стори и неговият адвокат категорично отхвърляха всяка наша молба за разговор.

Лангуайзър кимна и погледна съдията.

— Ваша чест, мога ли да сваля веществените доказателства и да ги предам на съдебната секретарка?

— Моля — отговори съдията.

Лангуайзър бавно и демонстративно прибра снимките на двете жени, при което ги сгъна една срещу друга като две половинки от огледало. Дреболия, но Бош забеляза, те заседателите гледат напрегнато.

— Добре, детектив Бош — каза Лангуайзър, след като стативите бяха изнесени. — Извършихте ли някакви допълнителни разследвания около смъртните случаи при автоеротична асфиксия?

— Да. Знаех, че ако случаят стигне до съд, може да бъде оспорено твърдението за убийство, прикрито като подобен нещастен случай. Освен това текстът под снимката ме заинтригува. Откровено казано, бях изненадан от споменаването за петстотин смъртни случая годишно. Свързах се с ФБР и узнах, че бройката е точна, може би дори леко занижена.

— А това насочи ли ви към нови проучвания?

— Да, в местен мащаб.

Отговаряйки на въпросите на Лангуайзър, Бош разказа, че е проверил в архивите на съдебния лекар за всички смъртни случаи, причинени от автоеротична асфиксия през последните пет години.

— И в колко от тези случаи жертвите бяха жени?

— Само в един случай.

— Проучихте ли този случай?

Фоукс скочи от мястото си и този път помоли за разговор с обвинителите и съдията. Хютън се съгласи и юристите се струпаха около масата му. Разговаряха шепнешком и Бош не можеше да чуе за какво става дума, но знаеше, че най-вероятно Фоукс се опитва да отклони показанията от посоката, в която бяха тръгнали. Лангауайзър и Крецлър отдавна очакваха той да се опита да забрани всякакво споменаване на Алиша Лопес пред заседателите. Нейното име можеше да се окаже решаващо за процеса — за добро или за зло.

След пет минути енергично шушукане съдията отпрати юристите по местата им и каза на заседателите, че решаването на въпроса ще отнеме повече време. После обяви още петнайсет минути почивка. Бош се върна на масата на обвинението и попита Лангуайзър:

— Нещо ново?

— Не, пак старият спор. Не знам защо, но съдията иска да изслуша всичко още веднъж. Пожелай ни успех.

Съдията отведе юристите в кабинета си да обсъдят въпроса. Бош остана на масата. Използва клетъчния си телефон, за да провери дали няма някакви съобщения. Имаше само едно — от Тери Маккейлъб. Той благодареше за снощния съвет. Бил получил в „Нат“ ценни сведения и скоро щял пак да се обади. Бош изтри съобщението и изключи телефона. Питаше се какво ли е открил Маккейлъб.

Когато юристите изникнаха от вратата в дъното на залата, Бош разбра по лицата им какво е решил съдията, Фоукс крачеше с наведена глава и кисела физиономия. Крецлър и Лангуайзър се завръщаха широко усмихнати.

След, като доведоха заседателите и процесът продължи, Лангуайзър се насочи към решаващия удар. Тя помоли съдебната секретарка да повтори последния въпрос преди възражението.

— Проучихте ли този случай? — прочете секретарката.

— Отказвам се от въпроса — каза Лангуайзър. — Нека не разводняваме темата, И тъй, детектив, измежду шестнайсетте смъртни случая, които открихте в архивите на съдебния лекар, имаше само едно женско име. Как се наричаше жертвата?

— Алиша Лопес…

— Можете ли да ни кажете нещо повече за нея?

— Била е на двайсет и четири години, живеела в Кълвър Сити. Работела като административен помощник на вицепрезидента по производствените въпроси в компанията „Сони Пикчърс“ със седалище в същия град. Била открита мъртва в леглото си на двайсети май 1998 година.

— Сама ли живеела?

— Да.

— При какви обстоятелства е починала?

— Била открита в леглото от нейна колежка, която се разтревожила, когато не я видяла на работа през двата работни дни след събота и неделя. Съдебният лекар установил, че е мъртва от три-четири дни. Тялото било в напреднал стадий на разлагане.

— Мис Лангуайзър — намеси се съдия Хютън, — уговорката беше да представите доказателства за връзката между двата случая.

— Тъкмо стигнахме до това, ваша чест. Благодаря. Детектив, имаше ли в този случай нещо, което да ви разтревожи или да привлече вниманието ви?

— Няколко подробности. Огледах полицейските снимки и въпреки силното разлагане на тялото установих, че жертвата е била разположена по същия начин, както и жертвата в настоящия случай. Освен това забелязах, че примката около врата на Лопес също е стегната без подложка. От нашите проучвания за мистър Стори знаех, че по времето на нещастния случай с мис Лопес той е снимал филм за компанията „Колд Хаус Филмс“, финансирана до голяма степен от „Сони Пикчърс“.

Миг след края на отговора си Бош усети, че всичко в залата е застинало. Никой не шепнеше, никой не кашляше. Сякаш всички — обвинители, адвокати, зрители и журналисти — бяха решили да затаят дъх едновременно. Бош се озърна към заседателите и видя, че гледат към масата на защитата. Бош също погледна натам. Стори продължаваше да седи с наведена глава, но се усещаше, че едва сдържа яростта си.

Най-сетне Лангуайзър наруши мълчанието.

— Детектив предприехте ли допълнителни проучвания по случая Лопес?

— Да разговарях с полицая от Кълвър Сити, който е водил разследването. Освен това проведох разговори с колегите на мис Лопес от „Сони“.

— И узнахте ли нещо за нея, което да има връзка с настоящия случай?

— Узнах, че по времето на смъртта си тя е осигурявала връзката между студиото и продукцията на филма, режисиран от Дейвид Стори.

— Спомняте ли си името на филма?

— „Петият хоризонт“.

— Къде са провеждани снимките?

— В Лос Анджелис. Предимно във Венис.

— Имала ли е мис Лопес преки контакти с мистър Стори?

— Да. По време на снимките е разговаряла всеки ден с него пряко или по телефона.

Отново настана гръмотевична тишина. Лангуайзър я остави да трае колкото може повече, после се зае да забива последните пирони в ковчега на обвиняемия.

— Да видим дали съм ви разбрала правилно, детектив. В показанията си вие твърдите, че през последните години в областта на Лос Анджелис само една жена е починала при обстоятелства, напомнящи автоеротична асфиксия. Твърдите още, че при настоящия случай смъртта на Джоди Кремънц е прикрита по същия начин, така ли е?

— Протестирам — намеси се Фоукс. — Свидетелят вече отговори на тези въпроси.

— Отхвърля се — каза Хютън, без да изчака коментара на Лангуайзър. — Свидетелят може да отговори.

— Да — каза Бош. — Така е.

— И освен това твърдите, че двете жени са познавали обвиняемия Дейвид Стори?

— Точно така.

— И че двата смъртни случая силно напомнят фотографията на жена, починала при автоеротична асфиксия, която е отпечатана в книга, намирала се в дома на обвиняемия?

— Да, така е.

При този отговор Бош се озърна към Стори с надеждата отново да кръстосат погледи.

— Какво смята по въпроса полицейското управление в Кълвър Сити, детектив Бош?

— След моето проучване отново разследват случая. Но срещат сериозни затруднения.

— Как така?

— Случаят е стар. Тъй като първоначално е бил сметнат за изяснен, не всички документи се пазят в архивите. Поради силното разлагане на трупа в момента на откриване е било трудно да се направят конкретни наблюдения и изводи. А тялото не може да се ексхумира, защото е било кремирано.

— Така ли? От кого?

Фоукс се изправи за нов протест, но съдията каза, че възраженията му вече са изслушани и отхвърлени. Още преди адвокатът да седне, Лангуайзър подкани Бош:

— От кого, детектив Бош?

— От нейните близки. Но разноските — всички разноски по кремирането, църковната служба и тъй нататък са били платени от Дейвид Стори като израз на почит към паметта на Алиша Лопес.

Лангуайзър шумно прелисти бележника си. Беше доказала своето и всички го знаеха. За такива моменти полицаите и обвинителите използваха израза „да навлезеш в тунела“. Думите идваха от жаргона на сърфистите. Означаваха онзи миг, когато се вмъкваш под гребена на падащата вълна и безпрепятствено летиш право напред, обгърнат от величествената стихия.

— Детектив, след тази част от разследването имаше ли момент, в който към вас се обърна жена на име Анабел Кроу?

— Да. В „Лос Анджелис Таймс“ беше излязла статия за нашето разследване около Дейвид Стори. Тя прочела вестника и решила да се обърне към нас.

— Коя е тази жена?

— Актриса. Живее в Западен Холивуд.

— И каква връзка има със случая?

— Разказа ми, че миналата година се срещала с Дейвид Стори и той се опитал да я удуши по време на полов акт.

Фоукс пак възрази, но вече не толкова енергично, Съдията отново отхвърли протеста, защото въпросът за тази свидетелка беше обсъждан и решен на предварителните заседания.

— Къде се е случил инцидентът според мис Кроу?

— В дома на мистър Стори на Мълхоланд Драйв. Помолих я да опише къщата и тя даде подробно описание. Била е там.

— А не може ли да е видяла снимките в „Архитектурен дайджест“?

— Тя описа с пълни подробности банята и части от хола, които не се виждат на снимките.

— Какво е станало с нея, след като обвиняемият се опитал да я удуши?

— Каза ми, че загубила съзнание. Когато се свестила, мистър Стори не бил в стаята. Къпел се. Тя грабнала дрехите си и избягала.

Лангуайзър подчерта последния отговор с дълго мълчание. После затвори бележника си, погледна масата на защитата и се обърна към съдията.

— Ваша чест, засега нямам повече въпроси към детектив Бош.