Примката на совата

18

Уинстън дълго стоя мълчаливо до вратата на каюткомпанията. Маккейлъб усети, че се готви да каже нещо.

— Ще ти разправя една история за Хари Бош — рече накрая тя. — За пръв път го срещнах преди около четири години. Във връзка с два идентични случая. Отвличане и убийство. Неговият случай беше в Централен Холивуд, моят в Западен Холивуд. Жертвите бяха млади жени, всъщност момичета. Уликите подсказваха, че извършителят е един и същ. Работехме поотделно, но всяка сряда се срещахме на обяд да споделим информация.

— Състави ли психологически портрет?

— Да. По онова време Маги Грифит още беше в тукашното Бюро. Тя разработи портрета. Както винаги. Така или иначе, работата стана напечена, когато изчезна трето момиче. Този път седемнайсетгодишно. По някои признаци от първите два случая предполагахме, че извършителят ги държи живи четири-пет дни, докато му омръзнат, и след това ги убива. Часовникът цъкаше неумолимо. Викнахме подкрепления и се заехме да изясняваме общите фактори.

Маккейлъб кимна. Класически пример за процедурите при издирване на сериен убиец.

— Общият фактор се появи, макар и не много надежден — продължи Уинстън. — И трите жертви бяха посещавали едно и също ателие за химическо чистене на булевард „Санта Моника“, близо до Ла Сиенега. Последната се беше хванала през ваканцията на работа в „Юнивърсъл Пикчърс“ и носела за почистване служебните си униформи. Както и да е, преди да се обърнем към управата, първо отидохме на служебния паркинг, записахме номерата на колите и проверихме за всеки случай имената на собствениците. Провървя ни. Налучкахме не кого да е, а самия управител. Преди десетина години го бяха прибирали за непристойно поведение на обществено място. Изтеглихме досието и се оказа, че бил ексхибиционист. Спирал с колата си до автобусни спирки и отварял вратата, та чакащите жени да му видят маркуча. Само че скоро налетял на агент под прикритие — полицията узнала за него и подготвила засада. Така или иначе, човекът се отървал с условна присъда и терапевтичен курс. Когато постъпил в ателието, скрил този факт и с годините се издигнал до управител.

— По-сложна работа, повече напрежение, по-тежки престъпления.

— И ние си помислихме същото. Но нямахме доказателства. Тогава на Бош му хрумна идея. Предложи всички ние — аз, той и партньорите — да посетим дома на онзи тип, Хейгън се казваше. Разправи ни как преди години един агент от ФБР го посъветвал, ако е възможно, винаги да говори със заподозрените в домашната им среда, защото понякога от обстановката се разбирало много повече, отколкото от приказките.

Маккейлъб едва се удържа от усмивка. Това беше урокът от случая със Сиело Асул.

— И тъй, проследихме Хейгън до дома му. Той живееше в голяма, стара, занемарена къща в Лос Фелис, близо до булевард „Франклин“. Беше четвъртият ден от изчезването на третата жена и знаехме, че времето ни привършва. Почукахме на вратата с намерението да се престорим, че нищо не знаем за старите му истории и просто търсим помощ от него, за да разпитаме служителите от ателието. Нали разбираш, да видим как ще реагира и дали няма да се издаде.

— Ясно.

— Е, влязохме в хола и аз поех по-голямата част от приказките, защото Бош искаше да го види как ще приеме подобна ситуация. Нали разбираш, жена началник. Не бяха минали и пет минути, когато Бош изведнъж скочи и викна: „Той е. Крие я нейде наблизо“. Щом чу това, Хейгън хукна към вратата. Но не стигна далече.

— Блъф ли беше, или част от плана?

— Нито едното, нито другото. Просто Бош разбра. На масичката до дивана лежеше едната половинка от онези бебешки комплекти. Нали ги знаеш, приемник и предавател, та родителите да чуят от другата стая, ако бебето се разплаче. Само че не беше приемникът, а предавателят. Това означаваше, че приемникът е някъде в къщата. Ако имаш дете, става точно обратното. Слагаш предавателя в кошчето. В психологическия портрет Грифин посочваше, че убиецът обича да има власт и вероятно е оказвал словесен натиск върху жертвите. Щом Бош видял предавателя, нещо му прещракало в главата; разбрал, че онзи тип държи жертвата някъде и непрекъснато й говори.

— Прав ли беше?

— Сто процента. Открихме я в гаража, в изключен фризер с три дупки на капака, за да влиза въздух. Беше като ковчег. Приемникът лежеше до нея. По-късно тя ни каза, че Хейгън й говорел през цялото време, докато бил в къщата. И пеел. Най-модните хитове. Само дето променял думите и пеел как ще я изнасили и убие.

Маккейлъб кимна. Съжаляваше, че не е бил там, защото знаеше какво е изпитал Бош — онзи внезапен миг на просветление, когато атомите се сблъскват. Когато просто разбираш. Един вълнуващ и страховит миг. Мигът, заради който живее всеки детектив, макар че малцина си го признават.

— Разказвам ти тази история заради онова, което направи Бош после. След като прибрахме Хейгън в една от колите и започнахме да претърсваме къщата, Бош остана в хола с предавателя. Включи го и започна да й говори. Не млъкна, докато не я открихме. Казваше: „Дженифър, тук сме. Всичко е наред, Дженифър, идваме. Вече си в безопасност, идваме при теб. Никой няма да ти стори зло“. И продължи да я утешава до края.

Тя замълча и по очите й Маккейлъб видя, че се е пренесла в спомена.

— След като я открихме, всички се чувствахме просто прекрасно. Беше най-хубавото, което съм изпитвала в тази работа. Отидох при Бош и му рекох: „Сигурно имаш деца. Говореше й тъй, сякаш е твоя дъщеря.“ А той само поклати глава и каза: „Просто знам какво е да си сам в тъмното.“ После си тръгна.

Тя погледна Маккейлъб откъм вратата. Сетих се за това, когато преди малко стана дума за мрак.

Той кимна. Уинстън отново обърна лице към стъклото.

— Какво ще правим, ако дойде момент, когато стане напълно ясно, че е той? — попита тя.

Маккейлъб отговори бързо, за да няма време да обмисли думите си.

— Не знам — каза той.

След като Уинстън прибра пластмасовата сова в кашона, взе репродукциите и си тръгна, Маккейлъб застана до плъзгащата се врата и я загледа как крачи към изхода на пристанището. Погледна часовника си и видя, че разполага с още много време, преди да започне подготовката за вечерта. Реши да погледа процеса по телевизията.

Пак се озърна през вратата и видя Уинстън да прибира кашона в багажника на колата си. Някой се изкашля зад гърба му. Маккейлъб рязко се завъртя и видя Бъди да подава глава от люка на вътрешната стълба. Стискаше купчина дрехи.

— Бъди, какво правиш, дявол да го вземе.

— Леле, братче, с много смахнат случай си се заел.

— Попитах те какво правиш, по дяволите.

— Смятах да ходя до пералнята и отскочих насам, щото половината ми дрехи са долу в каютата. После дойдохте вие двамата и като почнахте да разговаряте, нямаше как да изляза. — Бъди вдигна купчината дрехи за доказателство. — Тогава просто седнах на койката и изчаках.

— И междувременно чу всичко, което си казахме.

— Много смахната работа, мой човек. Какво ще правиш сега? Гледал съм онзи Бош по телевизията. Видя ми се страшно напрегнат.

— Знам какво няма да правя. Няма да обсъждам с теб тази тема. — Маккейлъб посочи вратата. — Тръгвай си, Бъди, и никому нито дума. Разбра ли ме?

— Ясно де, ясно. Аз само…

— Изчезвай.

— Съжалявам, мой човек.

— Аз също.

Маккейлъб отвори плъзгащата се врата и Локридж си тръгна като куче с подвита опашка. Маккейлъб едва се удържа да не го ритне по задника. Вместо това само гневно плъзна вратата и тя се блъсна в рамката. Постоя до стъклото, докато видя Бъди да влиза в близката сграда, където имаше автоматична пералня.

Подслушването бе застрашило хода на следствието. Маккейлъб знаеше, че трябва незабавно да съобщи на Уинстън и да я попита как иска да продължи. Но не го стори. Истината бе, че не желаеше да предприема ход, който би прекъснал неговото участие в разследването.