Примката на совата

14

Отначало нарекоха случая „Загубеното момиченце“, защото жертвата нямаше име. Предполагаха, че е на четиринайсет или петнайсет години; латиноамериканка — вероятно мексиканка — чието тяло бе открито сред боклуци и храсти под една от обзорните площадки край магистралата Мълхоланд. Със случая се заеха Бош и тогавашният му партньор Франки Шийхан. Това беше преди Бош да се прехвърли в холивудския отдел „Убийства“. Двамата с Шийхан бяха екип по грабежите и убийствата, и именно Бош се свърза с Маккейлъб в Бюрото. Маккейлъб току-що се бе завърнал от Куонтико в Лос Анджелис. Организираше местен клон на отдел „Науки за поведението“ и Програмата за предотвратяване на насилието. Случаят „Изгубеното момиченце“ бе един от първите, с които го натовариха.

Бош дойде с досието и снимките в мъничкия му кабинет на тринайсетия етаж на федералната сграда в Уестууд. Идваше сам, защото с Шийхан имаха разногласия дали да търсят помощ от Бюрото. Типична проява на ревност между полицейските служби. Но Бош не даваше пет пари за това. Интересуваше го единствено случаят. Очите му бяха хлътнали и тревожни. Явно работата по следствието го измъчваше.

Тялото било открито голо и изнасилено по няколко начина. Според съдебния лекар смъртта се дължала на удушаване. Убиецът бил с ръкавици. Полицаите не намерили по склона дрехи или дамска чанта. Отпечатъци те на жертвата не били открити в компютърните архиви. Описанието й не съвпадало с нито една от обявите за изчезнали личности в област Лос Анджелис, както и в националната компютърна полицейска система. Пуснали графичен портрет из вестниците и по телевизията, но никой не се обадил. Съобщенията, разпратени до петстотин служби в югозападните щати и Мексиканската съдебна полиция, не дали резултат. Все тъй безименна и непотърсена, жертвата лежала в моргата, докато Бош и неговият партньор работели по случая.

Около трупа не открили никакви улики. Жертвата не само била лишена от лични вещи и дрехи, но и убиецът бил измил тялото с промишлен препарат за почистване, преди да го изхвърли посред нощ край магистралата.

Имало само една улика. Отпечатък върху кожата на лявото бедро. Трупните петна показвали, че кръвта в тялото се е оттекла към лявата половина, което означавало, че след спирането на сърдечната дейност е лежало на лявата си страна, докато бъде изхвърлено върху склона, където паднало по очи сред празни бирени кутии и бутилки от текила. Според анализите излизало, че през времето за съсирване на кръвта трупът е бил сложен върху предмета, оставил отпечатъка на бедрото.

Петната по кожата очертавали цифрата 1, буквата J и част от още един знак, може би горният край на буквата H, K или L. Несъмнено ставало дума за автомобилен номер.

Бош смятал, че убиецът на безименното момиче е скрил трупа в багажника на колата, докато дойде време да го изхвърли. След грижливо почистване престъпникът пренесъл тялото в багажника, без да забележи, че го слага върху сваления номер, прибран на същото място. Според теорията на Бош номерът бил махнат и навярно сменен с друг като предпазна мярка, за да не бъде открит убиецът, ако някой подозрителен минувач го забележи на обзорната площадка.

Макар че по отпечатъка върху кожата не можело да се определи в кой щат е издаден номерът, Бош решил да разчита на най-вероятното. Изискал от щатската служба за превозните средства списък на всички коли в област Лос Анджелис с номера, започващи с 1JH, 1JK и 1JL. Списъкът съдържал над три хиляди имена. Бош и партньорът му намалили бройката с четирийсет процента, като изключили жените. Останалите имена постепенно били подадени в компютъра на Националния полицейски център и накрая детективите получили списък на четирийсет и шест души с полицейски досиета за различни престъпления — от дребни до най-жестоки.

В този момент Бош се обърна към Маккейлъб. Искаше психологически портрет на убиеца. Интересуваше се дали двамата с Шийхан са на вярна следа, като предполагат, че убиецът има криминално минало, и как точно да подходят към четирийсет и шестимата от списъка.

Маккейлъб отдели на случая почти цяла седмица. Разглеждаше снимките от местопрестъплението по два пъти дневно — сутрин след ставане и вечер преди да заспи — и упорито препрочиташе докладите. Накрая каза на Хари Бош, че смята неговия подход за правилен. Използвайки данните, натрупани от стотици подобни престъпления и анализирани от Програмата за предотвратяване на насилието, той обрисува убиеца като мъж, наближаващ трийсет години, който е извършил поредица от нарастващи престъпления, между тях вероятно и сексуални. Мястото, където беше намерен трупът, подсказваше склонност към ексхибиционизъм — убиецът искаше престъплението му да стане известно и да вдъхва ужас и страх сред обществото. Следователно склонът под магистралата бе избран именно по тази причина, а не като най-удобен.

Сравнявайки психологическия портрет със списъка от 46 имена Бош се спря на двама заподозрени. Единият беше пазач на административна сграда в Удланд Хилс, осъждан за палеж и непристойно поведение на обществени места. Другият работеше като носач на декори в едно филмово студио и като юноша бе арестуван при опит за изнасилване на съседка. На възраст и двамата наближаваха трийсетте.

Бош и Шийхан клоняха към пазача, понеже имаше достъп до препарата, с който бе измита жертвата. Маккейлъб обаче подозираше сценичния работник, защото младежкият опит за изнасилване на съседка издаваше импулсивност, съвпадаща по-добре с психологическите характеристики на сегашното престъпление.

Бош и Шийхан решиха да проведат официален разпит на двамата и поканиха Маккейлъб да присъства. От своя страна той настоя разпитите да бъдат проведени в домовете на заподозрените, за да може да ги наблюдава на тяхна територия и да потърси сред вещите им евентуални улики.

Започнаха със сценичния работник. Името му беше Виктор Сегин. Изглеждаше зашеметен от появата на тримата мъже и обяснението за целта на визитата им. Все пак ги покани да влязат. Докато Бош и Шийхан спокойно задаваха въпрос след въпрос, Маккейлъб седеше на дивана и оглеждаше чистия, спретнат апартамент. След пет минути разбра, че са открили когото трябва и с кимване даде на Бош уговорения сигнал.

Уведомиха Виктор Сегин за правата му и го арестуваха. Детективите го откараха с колата си, а малката му къща край аерогара Бърбанк остана запечатана, докато получат заповед за обиск. Два часа по-късно, когато се върнаха със заповедта, откриха едно шестнайсетгодишно момиче — вързано и със запушена уста, но живо — в звуконепроницаема тясна ниша с капак, която Сегин бе изградил под леглото си.

Едва след като постепенно почнаха да се отърсват от опиянението и възбудата, че са разкрили случая и са спасили човешки живот, Бош най-сетне попита Маккейлъб как е познал убиеца. Маккейлъб отведе детектива до библиотечката в хола и му посочи изтъркана от препрочитане книга със заглавие „Колекционерът“ — криминален роман за престъпник, отвлякъл няколко жени.

Срещу Сегин бе предявено обвинение за убийството на безименното момиче, както и за отвличане и изнасилване на младата жена, спасена от детективите. Той отхвърли всякаква връзка с убийството и настоя за сделка, при която да се признае за виновен по второто обвинение. Прокуратурата отхвърли предложението и започна съдебен процес с наличните доказателства — потресаващите показания на спасената жена и отпечатъкът от номер върху бедрото на мъртвото момиче.

Само след четири часа отсъствие от залата съдебните заседатели обявиха Сегин за виновен по всички обвинения. Тогава прокуратурата му предложи сделка: да не иска смъртно наказание през втората част на процеса, ако се съгласи да каже на следователите коя е първата жертва и откъде я е отвлякъл. За да приеме, Сегин трябваше да отхвърли претенциите си за невинност. Той отказа. Обвинението предложи смъртно наказание и го получи. Бош не узна кое е мъртвото момиче и Маккейлъб знаеше колко го мъчи това, че сякаш никой не се интересува от съдбата на жертвата.

Същото нещо мъчеше и Маккейлъб. В деня, когато дойде да даде показания на втората част на процеса, той обядва с Бош и забеляза, че върху папките по случая е изписано име.

— Какво е това? — попита развълнувано Маккейлъб. — Успяхте ли да я идентифицирате?

Бош сведе поглед, видя името и побърза да преобърне папките.

— Не, засега не сме.

— А това какво е?

— Просто име. Все някак трябва да я наричам.

Бош изглеждаше притеснен. Маккейлъб се пресегна и отново обърна папките, за да прочете името.

— Сиело Асул?

— Да, нали е латиноамериканка, та реших да й дам испанско име.

— Означава Синьо небе, ако не греша.

— Да, Синьо небе. Аз…

Маккейлъб изчака. Мълчание.

— Какво?

— Ами… не че съм чак толкова религиозен, нали ме разбираш?

— Да.

— Но все си мисля, че ако тук, долу, никой не си направи труда да я потърси, то може би… може би горе няма да е така.

Бош сви рамене и се загледа настрани. Маккейлъб забеляза, че скулите му се зачервиха.

— Трудно е да откриеш Божия пръст в онова, което вършим. И виждаме.

Бош само кимна. Повече не разговаряха за името.

Маккейлъб прелисти последната страница от досието „Сиело Асул“ и надникна в джобчето на задната корица. Докато работеше в Бюрото, му бе станало навик да прибира там някои бележки, които не желаеше да бъдат видени от всекиго. Обикновено това бяха записки за детективите, предложили случая за съставяне на психологически портрет. От опит беше научил, че понякога сведенията за следователя са също тъй важни, както и подробностите от досието. Защото Маккейлъб виждаше много аспекти на престъплението именно през очите на следователя.

Случаят беше отпреди десет години. По онова време Маккейлъб все още не обръщаше толкова голямо внимание на следователите. Върху скритото листче бе записал само името на Бош и под него четири думи.

Вгледа се в последните две обозначения. Когато си водеше поверителни записки, обикновено използваше съкращения. Тук ставаше дума за мотивацията на Бош. Маккейлъб смяташе, че полицаите от отдел „Убийства“ се различават от всички други ченгета и разчитат на дълбоки вътрешни чувства и мотиви, за да приемат и изпълняват своята тежка професия. Имаше два основни типа. Едните смятаха работата си за нещо като изкуство или занаят, другите — за жизнена цел. Преди десет години Маккейлъб бе причислил Бош към втората категория — човек на дълга.

Този мотив при детективите можеше да се разчлени още по-тънко в зависимост от това кое им вдъхва чувството за дълг. За някои то представляваше едва ли не игра; имаха някакъв скрит недостатък, пораждащ необходимостта да докажат, че са по-добри, по-умни и по-лукави от престъпника. Животът им представляваше един непрестанен цикъл на самоутвърждаване за сметка на убийците, които вкарваха зад решетките. Други също притежаваха подобен скрит недостатък, но освен това се смятаха и за наследници на мъртъвците. На местопрестъплението възникваше свещена и неразривна връзка между жертва и полицай. Именно тя ги тласкаше към преследването и им даваше сили да превъзмогнат всички препятствия. Маккейлъб отнасяше тия полицаи към категорията ангели отмъстители. От опит знаеше, че тия ченгета отмъстители са най-добрите следователи, с които някога е работил. Смяташе също така, че те крачат най-близо до онзи невидим ръб, отвъд който започва бездната.

Преди десет години беше определил Хари Бош като ангел отмъстител. Сега трябваше да реши дали детективът не е пристъпил прекалено близо до ръба. И дали не го е прекрачил.

Той затвори досието и извади от чантата двете книги. И двете бяха озаглавени просто „Бош“. По-голямата, с цветни репродукции на творбите, беше от Р. Х. Марайнисен и П. Рюйфелер. Втората книга, в която сякаш имаше по-подробни анализи на картините, беше написана от Ерик Ларсен.

Маккейлъб започна от по-малката книга и прегледа набързо страниците с анализи. Скоро откри, че както бе казала Пенелопи Фицджералд, съществуват множество различни и дори противоречиви възгледи за Йеронимус Бош. Ларсен цитираше изследователи, които наричаха Бош хуманист, а един дори го смяташе за член на група еретици, вярващи, че земята всъщност е ад, управляван от Сатаната. Учените спореха какъв смисъл е вложен в една или друга картина, дали всички творби са дело на Бош, пътувал ли е художникът до Италия и виждал ли е платната на своите ренесансови съвременници.

Накрая Маккейлъб затвори книгата, когато осъзна, че приказките за Йеронимус Бош едва ли имат връзка със сегашната му цел. Щом творчеството на художника се тълкуваше по толкова много начини, то единствено важно оставаше мнението на човека, който бе убил Едуард Гън. Важното беше какво е видял и усвоил този човек от картините на Йеронимус Бош.

Той разгърна по-голямата книга и започна бавно да проучва репродукциите. В „Гети“ ги беше огледал набързо, а и тогава чуждото присъствие му пречеше да се съсредоточи.

Сложи бележника върху подлакътника на креслото с намерение да прави кратко описание на всяка забелязана сова. Скоро обаче разбра, че при умаления мащаб на репродукциите картините са изпълнени с прекалено ситни подробности и лесно може да пропусне нещо важно. Тогава слезе в предната каюта да вземе лупата, която някога бе използвал за разглеждане на полицейските снимки.

Докато се навеждаше над кашона, пълен с канцеларски дреболии отпреди пет години, Маккейлъб усети лек удар в корпуса на яхтата и надигна глава. Беше вързал гумената лодка на кърмата, тъй че не можеше да е тя. Тъкмо размишляваше над това, когато усети характерното полюшване, подсказващо, че някой е скочил на борда. В мислите му веднага изникна вратата на каюткомпанията. Беше сигурен, че не е заключил.

Отново надникна в кашона и грабна един нож за хартия.

Докато се изкачваше бавно по стъпалата, Маккейлъб огледа каюткомпанията. Не забеляза нищо нередно. Трудно можеше да различи подробности отвъд проблясъците по остъклената външна врата, но на фона на светлините но крайбрежната улица се очертаваше човешки силует. Човекът стоеше с гръб към каюткомпанията, сякаш се наслаждаваше на нощната гледка.

Маккейлъб бързо пристъпи към вратата и рязко я дръпна. Държеше ножа до бедрото си, с острието нагоре. Човекът отвън се обърна.

Маккейлъб отпусна оръжието, но посетителят го видя и очите му се разшириха.

— Мистър Маккейлъб, аз…

— Няма нищо, Чарли. Просто не знаех кой е.

Чарли беше нощен пазач в канцеларията на пристанището. Маккейлъб не знаеше фамилията му. Но знаеше, че често идва на гости, когато Бъди остане да нощува на яхтата. Вероятно споделяха обща любов към някоя и друга бира през дългите нощи. И сигурно затова беше пристигнал с лодката от пристанището.

— Видях да свети и си рекох, че Бъди може да е тук — промърмори Чарли. — Наминах да го посетя.

— Не, тази вечер Бъди е отсреща. Едва ли ще се върне по-рано от петък.

— Ами добре тогава. Аз да си вървя. Всичко ли е наред при вас? Госпожата да не ви е изпъдила?

— Не, Чарли, няма такова нещо. Просто имам да свърша малко работа.

Той повдигна ножа, сякаш това обясняваше всичко.

— Ами щом е тъй, аз си тръгвам.

— Лека нощ, Чарли. Благодаря, че намина да провериш.

Маккейлъб се върна в каюткомпанията и слезе долу. След дълго ровене откри лупата с вградено фенерче на дъното на кашона.

През следващите два часа той се зае с разглеждане на картините. Отново го обхвана магията на призрачните пейзажи, сред които фантастични демони обкръжаваха своята човешка плячка. Докато проучваше всяка картина, Маккейлъб отбелязваше откритите сови и някои други находки с парченца жълта самозалепваща се хартия, за да се връща по-лесно към тях.

Накрая бе събрал списък с шестнайсет конкретни изображения на сови и около дузина подобни създания или структури. На всички картини совите бяха с тъмно оперение и се спотайваха като стражи на дебнещата гибел. Той ги гледаше и не можеше да се отърси от натрапчивото сравнение между совата и детектива. Нощни обитатели, наблюдатели и ловци, те съзерцаваха непосредствено всички злини и болки, които си причиняват хората и зверовете.

Единствената му по-съществена находка не беше сова, а човешка фигура. Направи я докато разглеждаше под лупа централното пано на една картина, озаглавена „Страшният съд“. Извън изображението на адската пещ, където демоните хвърляха грешниците, няколко вързани жертви чакаха да бъдат насечени и изгорени. Сред тази групичка Маккейлъб забеляза гол мъж с вързани зад гърба ръце и крака. Крайниците на грешника бяха стегнати толкова здраво, че тялото се извиваше в болезнена дъга. Изображението веднага му напомни за онова, което бе видял на видеозаписа и снимките от квартирата на Едуард Гън.

Маккейлъб отбеляза находката с листче и затвори албума. В същия момент телефонът иззвъня на дивана до него и той подскочи от изненада. Преди да отговори, погледна часовника. Беше точно полунощ.

Обаждаше се Грасиела.

— Мислех, че ще се прибереш тази нощ.

— Така е. Тъкмо привърших и след малко си тръгвам.

— Взел си електромобила, нали?

— Да. Не се тревожи за мен.

— Добре, чакам те.

— Ще се видим след малко.

Маккейлъб реши да остави всичко на яхтата. Искаше утре да е с бистър ум, а папките и тежките албуми само щяха да му напомнят за тежките мисли, които го мъчеха. Заключи яхтата и се върна с гумената лодка на кея. Електромобилчето го чакаше на пристанището. Той прекоси пустия градски център и продължи нагоре по хълма. Въпреки всичките си усилия продължаваше да мисли за бездната. Място, където твари с остри човки, нокти и ножове измъчват вечно погубените души. В едно беше сигурен. От художника Бош би излязъл добър майстор на психологическите портрети. Човекът си знаеше работата. Беше наясно с кошмарите, които трополят из умовете на повечето хора. Както и с онези, които понякога се изплъзват навън.