Примката на совата

5

Маккейлъб бе тъй наелектризиран от видяното и прочетеното, че не можеше и да помисли за сън. Наближаваше четири и половина и той знаеше, че ще посрещне утрото буден. В Куонтико вероятно бе твърде рано и едва ли щеше да открие някого в отдел „Науки за поведението“, но все пак реши да се обади. Той се качи в каюткомпанията, извади клетъчния телефон от зареждащото устройство и набра номера по памет. Когато централата отговори, помоли да го свържат със специален агент Бразилия Доран. Можеше да помоли много хора за тази услуга, но избра Доран, защото, докато все още беше в Бюрото, двамата вършеха заедно чудесна работа — нерядко от разстояние. Освен това Доран бе специалистка в областта на графичните и словесните символи.

Отговори му телефонен секретар и докато слушаше записа, Маккейлъб набързо се опита да реши дали да остави съобщение, или просто да се обади по-късно. Отначало си помисли, че ще е по-добре да затвори и да се помъчи да хване Доран на живо, защото една лична молба се отхвърля много по-трудно, отколкото някакъв бездушен запис. Но после реши да разчита на някогашната дружба, макар че бе напуснал Бюрото преди почти пет години.

— Браз, обажда се Тери Маккейлъб. От много време не сме се чували. Слушай, обаждам се, защото ми трябва услуга. Можеш ли да ми звъннеш, когато намериш свободно време? Много ще съм ти задължен.

Той продиктува номера на клетъчния си телефон, благодари и прекъсна връзката. Можеше да вземе телефона със себе си и да чака обаждането у дома, но тогава Граси-ела навярно щеше да чуе разговора с Доран, а не му се искаше. Върна се долу и отново разлисти досието. Още веднъж провери всеки документ за нещо пропуснато. Отбеляза няколко подробности и състави списък на онова, което трябваше да извърши или узнае, преди да разработи психологически профил. Но всъщност просто убиваше времето, чакайки телефона да позвъни. Най-сетне Доран се обади около пет и половина.

— За многото време си напълно прав — каза тя вместо поздрав.

— Така е. Как си, Браз?

— И да се оплача, няма кой да слуша.

— Чух, че май сте затънали до ушите.

— Съвършено вярно. Работим, та свят ни се вие. Нализнаеш, миналата година пратихме половината персонал в Косово да помага за разследване на военните престъпления. Шест седмици там, после шест тук и така до безкрай. Тая история направо ни съсипа. Все още сме толкова изостанали с работата, че нямам представа как ще наваксаме.

Маккейлъб се зачуди дали тия жалби не са предварителна подготовка за отказ на молбата, която бе споменал в съобщението си. Все пак реши да продължи.

— Е, в такъв случай няма много да те зарадвам — каза той.

— Олеле, разтреперах се. Какво ти трябва, Тери?

— От тукашния отдел „Убийства“ ме помолиха за услуга. Искаха да прегледам един случай и…

— Твоят приятел свързал ли се е вече с нас?

— Приятелка — поправи я Маккейлъб. — Да, свързала се е и попаднала в листа на чакащите. Разбрала колко сте натоварени и затова се обърна към мен. Обещах да хвърля едно око, просто нямаше как да откажа.

— А сега гледаш да прехвърлиш някому топката, така ли?

Маккейлъб се усмихна. Надяваше се и отсреща да има усмивка.

— Донякъде. Но мисля, че ще се уреди бързо. Имам само един въпрос.

— Тогава изплюй камъчето. Какво те интересува?

— Искам да разтълкуваш един символ. Хрумна ми, че може да има значение.

— Добре. Едва ли ще отнеме много време. Какъв е символът?

— Сова.

— Сова ли? Просто сова?

— Пластмасова, ако това те интересува. Но все пак сова. Искам да знам дали се е появявала при други случаи и какво означава.

— Е, спомням си совата върху пакетите с чипс. Каква марка беше?

— „Мъдрец“. Помня, произвеждат ги по Източното крайбрежие.

— Ето ти отговора. Совата е хитра. И мъдра.

— Браз, надявах се на нещо по-така…

— Знам, знам. Виж какво, ще се поразровя. Никога не забравяй, че символите се променят. В даден момент някой предмет може да има едно значение, а след време — съвсем друго. Само съвременни примери ли търсищ?

Маккейлъб се замисли за посланието върху лентата.

— Можещ ли да се разровиш и в Средновековието?

— Май си налетял на съвсем смахнат тип… ама какво говоря, всичките са такива. Чакай да позная. Да не е някоя свещена простота?

— Може би. Как позна?

— О, всичките тия истории около Средновековието и инквизицията. Виждала съм ги и преди. Добре, имам номера ти. Ще се опитам да позвъня още днес.

Маккейлъб се запита дали да не я помоли и за анализ на надписа върху лейкопласта, но реши да не прекалява. Освен това посланието навярно беше минало през компютърна проверка заедно с доклада на Джей Уинстън, Той благодари и се канеше да прекъсне, когато Доран го попита как е със здравето. Отговори, че е добре.

— По едно време чух, че живееш на яхта. Още ли си там?

— А, не, сега живея на остров, но не съм зарязал яхтата. Освен това си имам жена и дъщеричка на четири месеца.

— Еха! Слушай, наистина ли говоря с някогашния заклет ерген Тери Маккейлъб?

— Така изглежда.

— Като те слушам, май си си намерил половинката.

— Да, най-сетне.

— Тогава гледай да си я пазиш. От какъв зор пак се захващаш със старата работа?

Маккейлъб се поколеба, преди да отговори.

— И аз не знам.

— Не ме будалкай. И двамата знаем защо го правиш. Добре де, ще изясня каквото мога, после ще ти се обадя.

— Благодаря, Браз. Ще чакам.

Маккейлъб мина в съседната каюта и разтръска спящия Бъди Локридж. Стреснат, приятелят му яростно размаха ръце.

— Аз съм, аз съм!

Преди да се опомни, Бъди цапардоса Маккейлъб отстрани по главата с книгата, която бе чел снощи и все още държеше в ръка.

— Какво правиш? — възкликна той.

— Мъча се да те събудя, човече.

— Защо? Кое време е?

— Наближава шест. Искам да отплавам към отсрещния бряг.

— Сега?

— Да, сега. Тъй че ставай да ми помогнеш. Аз ще отвържа въжето.

— Ама сега ли бе, човек? Ще ни хване мъглата. Защо не изчакаш да се разнесе?

— Защото нямам време.

Бъди вдигна ръка и включи нощната лампа, монтирана на стената точно над койката. Маккейлъб забеляза, че книгата в ръката му е озаглавена „Кипналата кръв“.

— Май и на теб ти е кипнала кръвта — подхвърли той, разтривайки удареното си ухо.

— Извинявай. И закъде си се разбързал толкова? Заради случая е, нали?

— Отивам на палубата. Хайде, да тръгваме.

Маккейлъб тръгна към вратата. Както бе очаквал, Бъди подвикна след него:

— Ще ти трябва ли шофьор?

— Не, Бъди. Вече от две години сам си карам колата.

— Да, но може да ти потрябва помощ по случая, мой човек.

— Ще се справя. Побързай, Бъд, не искам да губя време.

Маккейлъб свали ключа от куката до вратата на каюткомпанията, излезе и се изкачи на мостика. Въздухът все още бе мразовит и първите утринни лъчи едва прозираха през мъглата. Той задейства радара и включи двигателите. Машините заработиха незабавно — само преди седмица Бъди бе откарал яхтата на технически преглед.

Маккейлъб ги остави да работят на празни обороти и отиде на кърмата. Освободи швартовото въже, после отвърза гумената лодка. Изтегли я към носа и я закрепи за плаващия кей, след което свали и предното въже. Яхтата беше свободна. Озърна се към мостика тъкмо навреме, за да види как Бъди, чорлав и сънен, сяда зад щурвала. Маккейлъб му направи знак, че могат да тръгват. Бъди изтласка дроселите напред и „Попътно вълнение“ бавно потегли. Маккейлъб взе от палубата дългия прът, на да отблъсква настрани плаващия кей, докато яхтата се отправяше по фарватера към изхода от залива.

Маккейлъб остана на палубата. Облегнат на перилата, той гледаше как островът се отдалечава зад яхтата. Отново вдигна очи към къщата си и зърна самотната светлинка. Още бе рано, близките му спяха. Замисли се за грешката, която вършеше напълно съзнателно. Би трябвало да се качи горе и да каже на Грасиела какво ще прави, да се помъчи да й обясни. Но знаеше, че това ще отнеме много време и в крайна сметка обясненията няма да я задоволят. Затова реши просто да тръгне. Щеше да позвъни на жена си от другия бряг, а по-късно да си носи последствията.

От хладния въздух на навъсеното утро кожата по ръцете и шията му беше настръхнала. Маккейлъб мина на носа и се загледа напред, където отвъд мъглата се криеше сушата на континента. От мисълта, че не вижда онова, за чието съществуване знае, го обзе някакво странно, зловещо чувство и той сведе очи. Носът на яхтата прорязваше безшумно водата, гладка и синкаво-черна като кожа на риба-меч. Маккейлъб знаеше, че трябва да се качи на мостика и да помогне на Бъди. Докато единият управляваше, другият щеше да следи радара, за да набележат безопасен курс към пристанището на Лос Анджелис. Жалко, че нямаше радар, който да му помогне, когато отново слезе на сушата и се помъчи да набележи курс по дирите на убиеца. Там го чакаше друга мъгла, много по-плътна от тукашната. А от тези мисли за виждане и търсене на път, умът му изведнъж се насочи към онази подробност от случая, която го бе заинтригувала най-силно.

Думите се въртяха из главата му като монотонна будистка молитва. Нейде отпред, сред непрогледната мъгла, беше човекът, написал тия слова. Човекът, превърнал словата в жестока истина поне веднъж, но готов да повтори. Маккейлъб щеше да го открие. И той се запита чии ли слова ще следва. Имаше ли истински Бог, който го праща на това пътешествие?

Леко докосване по рамото го стресна и той едва не изтърва пръта зад борда. Обърна се. Беше Бъди.

— Божичко, недей да правиш така бе, човек!

— Добре ли си?

— Добре бях, докато ти не ме побърка от страх. Какви ги вършиш? Нали трябва да управляваш.

Маккейлъб се озърна през рамо да види дали вече са отминали шамандурите на пристанището.

— Не знам — каза Бъди. — Както беше застанал с тоя прът, изведнъж ми заприлича на капитан Ахав. Помислих, че ти е станало нещо. Какво правиш?

— Размишлявах. Имаш ли нещо против? И не се промъквай така изотзад, човече.

— Е, сега май сме квит.

— Върви да управляваш яхтата, Бъди. Аз ще се кача след малко. И включи генератора — така и така двигателите работят, поне да заредим акумулаторите.

Докато Бъди се отдалечаваше, Маккейлъб усети как сърцето му се успокоява. Той мина отзад и закрепи пръта на място. Докато се навеждаше, самотна вълна разлюля яхтата. Той надигна глава и потърси с поглед какво я е предизвикало. Но не видя нищо. Вълната отмина като призрак по гладката повърхност на залива…