Примката на совата

2

Неделната вечеря с Грасиела и Реймънд мина спокойно. Вечеряха бял морски костур, който Маккейлъб бе уловил заедно с клиентите от другата страна на острова, близо до провлака. Клиентите винаги искаха да задържат улова, но на връщане в пристанището често променяха решението си. Според Маккейлъб това имаше нещо общо с агресивните мъжки инстинкти. Не им стигаше само да хванат плячката. Трябваше и да я убият. Затова в къщата на Ла Меса Авеню често се сервираше риба.

Маккейлъб бе изпекъл рибата върху скарата на верандата заедно с няколко необелени царевици. Грасиела направи салата и бисквити. Двамата си наляха по чаша бяло вино. Реймънд пиеше мляко. Вечерята беше чудесна, но около масата царуваше мрачно мълчание. Маккейлъб погледна Реймънд и осъзна, че момчето е доловило напрежението между възрастните и се спотайва. Спомни си как като малък правеше същото, когато двамата с жена му почнеха да мълчат. Реймънд беше син на Глория, сестрата на Грасиела. Изобщо не бе виждал баща си. След смъртта — или по-точно убийството — на майка си момчето дойде да живее при Грасиела. Маккейлъб срещна двамата, докато разследваше случая.

— Как мина днес бейзболът? — попита най-сетне Маккейлъб.

— Ами, горе-долу.

Успя ли да отбележиш точка?

— Не.

— Ще успееш. Не бой се. Само бъди упорит и недей да губиш кураж.

Маккейлъб кимна. Тази сутрин момчето бе помолило ла дойде с яхтата, но той не му разреши. Имаше шестима клиенти от континента. Заедно с Маккейлъб и Бъди ставаха осем души на борда, а според правилника за безопасност това бе максимумът. Маккейлъб никога не нарушаваше правилниците.

— Виж какво, следващият курс ще е в събота. Засега са се записали четирима. Сезонът е зимен, тъй че едва ли ще дойде още някой. Ако остане така, можеш да дойдеш.

Мургавото лице на Реймънд грейна. Той кимна енергично и забоде с вилицата рибата в чинията си. Вилицата в ръката му изглеждаше прекалено голяма и за момент Маккейлъб се натъжи. Реймънд бе твърде дребен за десетгодишно момче. Това ужасно го тормозеше и той често питаше Маккейлъб кога ще порасне. Скоро, отговаряше неизменно Маккейлъб, макар тайно да подозираше, че момчето ще си остане дребно. Знаеше, че майка му не е била много ниска, но от Грасиела бе чувал, че бащата на Реймънд бил истински дребосък — както по ръст, така и по характер. Изчезнал още преди детето да се роди.

В отборните игри винаги избираха Реймънд последен. Беше прекалено нисък, за да се състезава с връстниците си, и затова постепенно откри нови увлечения. Риболовът стана негова страст и през свободните дни Маккейлъб често го извеждаше в залива. Когато имаха клиенти, момчето винаги молеше да дойде с яхтата и ако останеше място, взимаха го като втори помощник. За Маккейлъб бе голямо удоволствие да запечата банкнота от пет долара в плик и привечер да го връчи на момчето.

— Ще ни трябваш на наблюдателницата — добави той. — Тия клиенти искат да ходят на юг за риба-меч. Тежко плаване се очертава.

— Страхотно!

Маккейлъб се усмихна. Реймънд обичаше да оглежда вълните с бинокъл, дирейки черния гръб на някоя задрямала риба-меч. И напоследък бе станал отличен наблюдател. Маккейлъб се озърна към Грасиела. Искаше да споделят приятния миг, но тя бе забила поглед в чинията си. Не се усмихваше.

След няколко минути Реймънд приключи с вечерята и каза, че отива да поиграе на компютъра в стаята си. Грасиела му заръча да намали звука, за да не събуди бебето. Момчето отнесе чинията си в кухнята, после Грасиела и Маккейлъб останаха сами.

Маккейлъб разбираше нейното мълчание. Тя знаеше, че не може да изрече на глас възраженията си срещу участието му в разследването, тъй като преди три години сама го бе помолила да разследва смъртта на сестра й. Точно това ги събра и днес тази ирония на съдбата я сковаваше.

— Грасиела — започна Маккейлъб, — знам, че не искаш да го правя, но…

— Не съм казала такова нещо.

— Излишно е да го казваш. Познавам те и виждам какви физиономии правиш, откакто дойде Джей…

— Просто не искам нещата да се променят, това е.

— Разбирам те. Аз също не искам. И нищо няма да се промени. Само ще прегледам досието и записа, а после ще й кажа какво мисля.

— Няма да е само това. Познавам те. Виждала съм те как го правиш. Ще се увлечеш. Това ти е призванието.

— Няма да се увлека. Просто ще направя каквото ме помолиха, това е. И дори не тук. Ще взема материалите и ще отида на яхтата. За да не бъда в къщата. Разбра ли? Не искам тия неща да стоят тук.

Знаеше, че така или иначе ще го стори, но въпреки всичко държеше на нейното съгласие. Връзката им все още бе толкова нова, че той сякаш непрестанно търсеше одобрението на Грасиела. Понякога размишляваше над това и се питаше дали не е свързано с втория шанс в живота. През последните три години се бе преборил с голяма част от натрупаната вина, но тя продължаваше редовно да се изпречва на пътя му като полицейска блокада. Без сам да знае защо, Маккейлъб имаше чувството, че ако успее да спечели от тази жена одобрение за своя живот, значи всичко ще бъде наред. Кардиологът наричаше това „вина на оцелелия“. Когато живееш благодарение на нечия смърт, чувстваш се задължен да изкупиш дълга по някакъв начин. Маккейлъб обаче смяташе, че обяснението не е толкова просто.

Грасиела се навъси, но за него лицето й си оставаше все тъй красиво. Тя имаше медна кожа, тъмнокестенява коса и толкова тъмнокафяви очи, че зениците почти не се различаваха. Красотата й бе още една причина да търси непрестанно нейното одобрение. Озареше ли го с усмивката си, Маккейлъб изпитваше някакво удивително чувство на пречистване.

— Тери, чух ви какво си говорехте на верандата. След като бебето се успокои. Чух я какво каза за сърцето ти, и че не минава нито ден, без да си спомниш предишната работа. Кажи ми само едно — права ли е?

Маккейлъб помълча. Сведе очи към празната си чиния, после се загледа отвъд пристанището, където просветваха прозорците на къщите по склона на връх Ада. Бавно кимна и пак се обърна към нея.

— Да, права е.

— Значи всичко тук, дори бебето… всичко е само лъжа?

— Не. Разбира се, че не. Това тук е всичко за мен и ще го пазя с нокти и зъби. Но истината е, че често си спомням какъв бях и какво вършех. Докато работех в Бюрото, Грасиела, аз чисто и просто спасявах хора. И изкоренявах злото в този свят. За да не е чак толкова мрачен. — Той размаха ръка към пристанището. — Сега имам прекрасен живот с теб, Сиело и Реймънд. И… и ловя риба за разни богаташи, които се чудят къде да си дяват парите.

— Значи искаш и двете?

— Не знам какво искам. Но знам, че докато тя беше тук, аз й казвах разни неща, защото усещах, че слушаш. Говорех онова, което би желала да чуеш, но дълбоко в сърцето си чувствах, че искам съвсем друго. Исках незабавно да разгърна досието и да се хвана на работа. Тя беше права, Граси. От три години не ме е виждала, но улучи право в десятката.

Грасиела стана, заобиколи масата и седна в скута му.

— Просто се страхувам за теб, това е — каза тя.

И го прегърна.

Маккейлъб взе от бюфета две високи чаши и ги сложи на кухненската маса. Напълни едната с минерална вода, другата с портокалов сок. После започна да гълта двайсет и седемте таблетки, които бе подредил върху масата, редувайки глътка вода с глътка сок. Взимането на хапчета два пъти дневно се бе превърнало в ненавистен ритуал. Не заради вкуса — за три години отдавна бе свикнал с него. Просто ритуалът му напомняше доколко зависим е станал от чужди грижи. Хапчетата бяха като кучешка каишка. Почти целият му свят се въртеше около тях и необходимостта винаги да са под ръка. Включваше ги във всичките си планове. Трупаше ги като съкровище. Понякога дори сънуваше как пие хапчета.

След като приключи, Маккейлъб мина в хола, където Грасиела четеше списание. Когато влезе, тя не вдигна очи към него — още един признак, че е недоволна от внезапните събития, нахлули в дома й. Той изчака малко и като видя, че няма изгледи за промяна, тръгна по коридора към стаята на бебето.

Сиело спеше в люлката. Лампата имаше реостат и той я засили още малко, за да вижда дъщеря си по-ясно. Пристъпи напред и се наведе да я чуе как диша, да усети нежния бебешки аромат. Сиело приличаше на майка си — мургава кожа и тъмна коса — но имаше морскосини очи. Лежеше със свити юмручета, сякаш искаше да покаже на всички, че е готова да се бори с живота. Маккейлъб изпитваше най-силна обич към нея, когато я гледаше заспала. Спомни си как се подготвяха за появяването й — книги, лекции, съвети от приятелките на Грасиела, които работеха в детското отделение на местната болница. И всичко това само за да знаят как да се грижат за един крехък живот, зависещ изцяло от тях. Ала нито една дума не го бе подготвила за обратното, за инстинктивното чувство, което изпита още щом я пое в ръцете си — че сега собственият му живот зависи от нея.

Той посегна и разперената му длан покри гръбчето й. Тя не помръдна. Усещаше ударите на сърчицето й. Сториха му се бързи, отчаяни като тиха молитва. Понякога Маккейлъб придърпваше люлеещия се стол до люлката и оставаше да я гледа до късна нощ. Но не и тази вечер. Трябваше да върви. Имаше работа. Кървава работа. Не беше сигурен дали е дошъл само да се сбогува за през нощта, или по някакъв начин да подири и от нея вдъхновение или одобрение. Сам не го проумяваше. Просто знаеше, че трябва да я погледне и докосне, преди да се заеме с работа.

Маккейлъб прекоси вълнолома и слезе по стъпалата до неголемия кей. Откри своя „Зодиак“ сред другите малки моторници, качи се и грижливо прибра касетата и досието в задното отделение на гумената лодка, за да не се намокрят. Двигателят заработи от второто дръпване и Маккейлъб подкара напред. В залива Авалон нямаше истинско пристанище. Яхтите бяха завързани за плаващи кейове, разположени в дълга редица покрай извивката на брега. През зимата много от тях бяха празни, но Маккейлъб не пресече направо. Следваше установения път, сякаш караше по улица из квартала. Дори и да няма никой, не е прилично да напуснеш асфалта и да цепиш през градинките.

Над водата беше студено и Маккейлъб закопча якето ги. Когато наближи „Попътно вълнение“, зърна зад завесите на каюткомпанията синкавите проблясъци на телевизор. Значи Бъди Локридж не беше приключил навреме за последния ферибот и щеше да спи тук.

Маккейлъб и Локридж бяха партньори в туристическия бизнес. Официално яхтата принадлежеше на Грасиела, но разрешителното и всички останали делови документи се водеха на името на Локридж. Бяха се запознали преди повече от три години, когато Маккейлъб закотви яхтата на кея Кабрильо в Лос Анджелис и живееше на борда, докато я ремонтираше. Бъди му се оказа съсед — спеше на малката си платноходка. Сприятелиха се и след време станаха партньори.

През натоварения пролетно-летен сезон Локридж обикновено нощуваше на „Попътно вълнение“. Но когато работата позатихнеше, предпочиташе да се връща с ферибота при своята лодка в Кабрильо. Изглежда, по-лесно си намираше женска компания из баровете на континента, отколкото в малкото заведения на острова. Утре сутрин вероятно щеше да си замине, тъй като следващите клиенти идваха чак след пет дни.

Гумената лодка се блъсна леко в кърмата на „Попътно вълнение“. Маккейлъб изключи двигателя, взе досието и касетата, после се прехвърли на борда. Върза лодката за кърмовия кнехт и тръгна към вратата на каюткомпанията. Бъди го чакаше, сигурно бе усетил шума на двигателя или лекия удар по корпуса. Той плъзна вратата настрани. В едната си ръка държеше книга. Маккейлъб се озърна към телевизора, но не каза защо е дошъл.

— Какво става, началство? — попита Локридж.

— Нищо. Просто имам да свърша малко работа. Ще спя в предната каюта, бива ли?

Той прекрачи в каюткомпанията. Лъхна го топъл въздух. Локридж бе включил отоплението.

— Добре, както кажеш. Мога ли да помогна с нещо?

— Не, не е свързано с работата.

— Да не е свързано с онази дама, дето намина? Полицайката.

Маккейлъб бе забравил, че Уинстън е идвала на яхтата да пита за адреса му.

— Да.

— С някакъв случай ли си се захванал?

— Не — бързо отвърна Маккейлъб с надеждата да пресече любопитството на Локридж… — Трябва само да прегледам едни материали и да й позвъня.

— Страхотно, мой човек.

— Нищо особено. Просто й правя услуга. Какво гледаш?

— А, някаква глупост по телевизията. Разправят как щели да организират служба за борба с компютърното пиратство. Защо, гледал ли си го?

Не, но се чудех дали ще може да ползвам за малко телевизора.

Маккейлъб повдигна касетата. Очите на Локридж пламнаха.

— Заповядай. Включвай го още сега.

— Не тук, Бъди. Това е… детектив Уинстън ме помоли да бъда дискретен. Ще върна телевизора веднага щом свърша.

По лицето на Локридж се изписа разочарование, но това не смути Маккейлъб. Той мина напред и сложи материалите върху плота, който делеше камбуза от каюткомпанията. Изключи телевизора и го измъкна от предпазната рамка. Телевизорът беше тежък, защото имаше вградено видео. Маккейлъб слезе по тясната стълбичка и влезе в предната каюта, която служеше и за канцелария. От двете страни имаше двуетажни койки. Долната отляво беше заменена с писалище, а върху горните Маккейлъб държеше старите досиета от Бюрото — Грасиела не искаше да се подмятат из къщата, където Реймънд можеше да ги открие. Единственият проблем бе, че Бъди несъмнено прелистваше досиетата от време на време. А това притесняваше Маккейлъб. Чувстваше го като ровене в собствената му душа. Понякога си мислеше дали да не сложи катинар на вратата, но знаеше, че това ще е смъртоносна грешка. Единственият тавански люк на долната палуба беше в предната каюта и до него трябваше да има свободен достъп, в случай че се наложи спешна евакуация.

Той сложи телевизора върху писалището и го включи. Понечи да се върне в каюткомпанията за материалите, когато видя Бъди да слиза по стълбичката, прелиствайки досието.

— Хей, Бъди…

— Леле, братче, тоя тип май е съвсем смахнат.

Маккейлъб се пресегна и захлопна папката, после я измъкна заедно с касетата от ръцете на своя партньор.

— Само хвърлих едно око.

— Нали ти казах, поверително е.

— Да бе, ама заедно вършим добра работа. Помниш ли предния път?

Наистина, по стечение на обстоятелствата Локридж бе оказал неоценима помощ, докато Маккейлъб проучваше гибелта на сестрата на Грасиела. Но онова беше активно полицейско разследване. Сега Маккейлъб трябваше само да проучи материалите. Не искаше някой да му наднича през рамото.

— Работата е друга, Бъди. Само за една нощ. Просто преглеждам тия неща и край. А сега ме остави да работя, че инак ще кисна тук до сутринта.

Локридж не каза нищо. Без да чака отговор, Маккейлъб затвори вратата на каютата и се обърна към писалището. Когато погледна досието в ръката си, усети как го побиват тръпки и същевременно в душата му се надигна познатият прилив на вина и ужас.

Разбра, че е дошло време да се завърне към мрака. Да го изследва и опознае. Да открие пътя през него. Макар че вече бе сам, той кимна. Потвърждаваше, че отдавна е чакал този момент.