Примката на совата

21

От уредбата звучеше изпълнение на Арт Пепър, а Бош разговаряше по телефона с Джанис Лангуайзър, когато на мрежестата врата се почука. Той прекрачи от кухнята в коридорчето и видя някой да наднича през мрежата. Раздразнен от появата на натрапника, Бош прекрачи напред и се канеше мълчаливо да затръшне вратата, но изведнъж разпозна Тери Маккейлъб. Продължавайки да слуша по телефона как Лангуайзър беснее заради заплахите срещу свидетелката, той щракна външната лампа, отвори вратата и кимна на Маккейлъб да влезе.

Маккейлъб направи знак, че ще мълчи, докато разговорът приключи. Бош го видя как прекоси хола, излезе на задната веранда и се загледа към светлините на прохода Кахуенга, Опита да се съсредоточи върху думите на Лангуайзър, но го мъчеше любопитство защо Маккейлъб си е направил труда да измине толкова път, за да го посети.

— Хари, чуваш ли ме?

— Да. Какво каза?

— Попитах смяташ ли, че Хютън Пукотевицата ще отложи процеса, ако започнем разследване.

Бош отговори, без да се колебае:

— В никакъв случай. Представлението трябва да продължи.

— Да, и аз тъй мисля. Ще се обадя на Роджър да го питам какво смята да правим. Така или иначе, това ни е най-малката грижа. Щом споменеш Алиша Лопес, ще започне жестока битка.

— Мислех, че вече сме я спечелили. Хютън разпореди…

— Това не пречи на Фоукс да предприеме нова атака. Още не сме на твърда почва.

Настана мълчание. Лангуайзър не изглеждаше твърде уверена.

— Е, тогава до утре, Хари.

— Добре, Джанис, до утре.

Бош изключи телефона и го остави в кухнята. Когато се върна, Маккейлъб стоеше в хола и оглеждаше лавиците над музикалната уредба, по-точно снимката на жената на Бош.

— Тери, какво има?

— Хей, Хари, извинявай, че се изтърсих изневиделица. Не ти знаех номера, за да позвъня предварително.

— Как ме откри? Искаш ли бира или нещо друго за пиене. — Бош посочи гърдите му. — Всъщност можеш ли да пиеш бира?

— Вече мога. Наскоро ми разрешиха. Умерено. Не е зле да изпием по бира.

Бош мина в кухнята. Маккейлъб продължаваше да говори от хола.

— Идвал съм тук. Не помниш ли?

Бош излезе от кухнята с две отворени бутилки „Анкър Стийм“. Подаде едната на Маккейлъб.

— Искаш ли чаша? Кога си идвал?

Маккейлъб пое бутилката.

— Сиело Асул.

Той отпи от шишето голяма глътка и въпросът за чашата отпадна.

Сиело Асул, помисли Бош и веднага си спомни. Веднъж се бяха напили на задната веранда, за да смекчат впечатленията от случая, който бе тъй ужасен, че нямаше как да го обмислят на трезва глава. Спомни си колко се срамуваше на другия ден, че бе загубил контрол и непрестанно повтаряше с набъбнал от алкохола език: „Къде е Божият пръст, къде е Божият пръст?“

— А, да — каза Бош. — Един от най-прекрасните мигове в живота ми.

— Аха. Само дето къщата е друга. Какво стана със старата, да не е паднала в дерето от голямото земетресение?

— Почти. Беше се пропукала, та трябваше да строя всичко наново.

— Да, личи си. Не я разпознах. Щях да отмина, но видях полицейска кола и реших, че наоколо едва ли живее друго ченге.

Бош си помисли за служебната кола отпред на паркинга. Не си беше направил труда да вземе своята от управлението. Така утре сутрин можеше да потегли направо към съда. Колата беше боядисана в черно и бяло като патрулен автомобил, само че без лампи отгоре. Детективите ги използваха като част от най-новата програма, целяща да създаде впечатление за засилено полицейско присъствие по улиците.

Маккейлъб протегна ръка да се чукне с шишето на Бош.

— За Сиело Асул — каза той.

— Да — промърмори Бош.

Той отпи глътка бира. Беше ледена и приятна на вкус. Първата му бира от началото на процеса. Реши да не пие втора, дори ако Маккейлъб настоява.

— Това ли е бившата? — посочи Маккейлъб към снимката върху лавицата.

— Жена ми. Още не е бивша… поне доколкото знам. Но май натам отива.

Бош се вгледа в портрета на Елинор Уиш. Нямаше друга нейна снимка.

— Жалко, мой човек.

— Аха. Е, какво става, Тери? Имам да прегледам някои материали за…

— Знам, за процеса. Извинявай, че се натрапих. Сигурно ти е пламнала главата. Просто исках да изясня една-две дреболии по случая Гън. И да ти кажа нещо. По-точно да ти покажа.

Той измъкна портфейла от задния си джоб, отвори го и извади снимка. Подаде я на Бош. Снимката беше леко извита като самия портфейл. На нея се виждаше тъмнокосо бебе в ръцете на тъмнокоса майка.

— Това е дъщеря ми, Хари. И жена ми.

Бош кимна и се вгледа в снимката. И майката, и детето бяха тъмнокоси, мургави и много красиви. Знаеше, че за Маккейлъб са още по-хубави.

— Чудесна снимка — каза той. — Бебето изглежда чисто ново. Толкова е дребничко.

— Скоро ще направи четири месеца. Снимката обаче е отпреди месец. Вчера на обяд пропуснах да ти се похваля. Нарекохме я Сиело Асул.

Бош рязко вдигна очи. За момент двамата се спогледаха, после той кимна.

— Хубаво име.

— Да, казах на Грасиела защо го искам. Тя сметна идеята за добра.

Бош му върна снимката.

— Дано някой ден и детето да е на същото мнение.

— Надявам се. Обикновено я наричаме Сиси. Както и да е, помниш онази нощ на верандата? Ти все питаше за Божия пръст и повтаряше, че никъде не го откриваш. И с мен стана същото. Не го виждах. Трудно е да го видиш… в нашата работа. После… — Той вдигна снимката. — Ето го тук. Пак го открих. Божия пръст. Виждам го в очите й.

Бош го погледна замислено, после кимна.

— Браво, Тери.

— Разбери ме добре, не искам да звучи като… тъй де, не се мъча да те агитирам или нещо такова. Просто казвам, че открих онова, което ми липсваше. И не знам дали още го търсиш… Просто исках да ти кажа, че го има. Не се предавай.

Бош извърна очи към мрака зад стъклената врата.

— Сигурно го има за някои хора.

Той допи бирата и макар че се беше зарекъл, отиде в кухнята за още една. Попита Маккейлъб дали ще повтори, но гостът отказа. Както се беше привел към отворения хладилник, Бош затвори очи и постоя така, усещайки ласката на студения въздух. Мислеше за последните думи на Маккейлъб.

— Не смяташ ли, че си от тях?

Бош трепна. Маккейлъб стоеше на прага на кухнята.

— Какво?

— Ти каза, че го има за някои хора. Не смяташ ли, че си от тях?

Бош извади бира от хладилника и пъхна горния край в стенната отварачка. Свали капачката и жадно отпи, преди да отговори:

— Какво става, Тери, телевизионни състезания ли организираш? Или си решил да ставаш свещеник?

Маккейлъб се усмихна и поклати глава.

— Извинявай, Хари. Млад баща, нали разбираш. Май просто искам да се похваля на целия свят, това е.

— Много мило. А сега ще говорим ли за Гън?

— Разбира се.

— Дай да излезем навън.

Минаха на задната веранда и се загледаха в нощта. Светлата ивица на шосе 101 прорязваше планините като пулсираща вена. Небето бе ясно, проливният дъжд преди седмица беше изчистил смога. Бош гледаше как светлините долу се разстилат сякаш до безкрая. По-наблизо имаше само мрак, урви и храсталаци. Лъхна го мирис на евкалипти — след дъжд ароматът им винаги се засилваше.

Маккейлъб заговори пръв.

— Хубава къща имаш, Хари. На хубаво място. Сигурно мразиш всяка сутрин да слизаш в оная лудница долу.

Бош се озърна към него.

— Не, стига от време на време да мога да спипам някой от лудите. Хора като Дейвид Стори. Това ми е утехата.

— Ами онези, които минават гратис? Като Гън например.

— Никой не минава гратис, Тери. Ако мислех другояче, отдавна да съм зарязал тая професия. Вярно, не можем да хванем всички, но аз вярвам в кръга. В голямото колело. Което мине отгоре, непременно отива надолу. Рано или късно. Може и да не виждам Божия пръст толкова често колкото теб, но вярвам в него.

Бош остави бутилката си на парапета. Беше празна и му се искаше да вземе още една, но знаеше, че трябва да удари спирачки. Утре в съда трябваше Да напрегне мозъка си до последната клетка. Допуши му се. Знаеше, че в кухненския шкаф има пълна кутия цигари. Но реши да се въздържи и от това.

— В такъв случай предполагам, че онова, което се случи с Гън, потвърждава твоята теория за голямото колело.

Бош забави отговора. Мълчеше и гледаше Долината на светлините.

— Да — каза накрая. — Мисля, че я потвърждава.

Откъсна поглед от светлините и им обърна гръб. Подпря се на парапета и отново погледна Маккейлъб.

— Е, какво те интересува около Гън? Мисля, че вчера ти казах каквото имаше за казване. Чел си досието, нали? Маккейлъб кимна.

— Сигурно си ми казал всичко и досието е у мен. Просто се чудех дали не е изникнало още нещо. Нали разбираш, дали пък нашият разговор не е събудил у теб някой забравен спомен.

Бош се изсмя и надигна шишето, но в последния момент си спомни, че е празно.

— Я стига, Тери. Точно сега участвам в съдебен процес. Давам показания, напрягам се да не ми избяга някоя мисъл. Разбери, онзи ден престанах да мисля за твоето разследване още щом станах от масата. Какво точно искаш от мен?

— Нищо, Хари. Не искам повече от онова, което имаш. Просто ми хрумна, че си струва да опитам, това е. Работя по онзи случай и бих се зарадвал и на най-ситната дреболия. Мислех си, че… няма значение.

— Ти си чудак, Маккейлъб. Бях забравил. Сега си спомням как гледаше снимките от местопрестъплението. Искаш ли още една бира?

— Да, защо не?

Бош се отдръпна от парапета и посегна към шишето на Маккейлъб. Все още бе пълно почти до половината. Той го остави на място.

— Първо допий тази.

Влезе в къщата и извади от хладилника още две бири. Когато излезе от кухнята, Маккейлъб стоеше в хола.

Протегна празната си бутилка и за момент Бош се запита дали не я е излял през парапета. Отнесе шишето в кухнята, а когато се върна, Маккейлъб бе застанал до уредбата и разглеждаше обложка от компакт-диск.

— Това ли си пуснал? — попита той. — Арт Пепър се среща с „Ритъм секшън“.

Бош пристъпи до него.

— Да. Арт Пепър и хората на Майлс Дейвис. Ред Гарланд — пиано; Пол Чамбърс — бас; Фили Джо Джоунс — барабани. Записано тук, в Лос Анджелис, на 19 януари 1957 година. За един ден. Разправят, че сурдинката на саксофона на Пепър била пукната, но пет пари не давал за това. Имал само един шанс да свири с онези момчета. Използвал го максимално. Един ден, един шанс, един шедьовър. Така се върши работа.

— Значи момчетата са били от състава на Майлс Дейвис?

— По онова време.

Маккейлъб кимна. Бош се наведе да огледа по-добре обложката в ръцете му.

— Да, Арт Пепър. Когато бях хлапе, не знаех кой е баща ми. Майка ми имаше много плочи на Арт. Обикаляше джаз-клубовете, където свиреше той. Симпатичен негодник е бил. Макар и наркоман. Виж го само на снимката. Тарикат и половина. Бях си измислил, че той ми е баща и не се прибира у дома, защото вечно обикаля по концерти и записи. Почти повярвах в тази история. По-късно — много години по-късно, искам да кажа — прочетох една книга за него. Там пишеше, че когато направили тази снимка, бил друсан до припадък. Щом свършили, отишъл да се издрайфа и пак си легнал.

Маккейлъб се вгледа в снимката на обложката. Красив мъж, облегнат на дърво и подпрял саксофон върху лакътя си.

— Но е умеел да свири — каза Маккейлъб.

— Да, умеел е — съгласи се Бош. — Гений с игла във вената.

Бош прекрачи напред и леко засили музиката. Песента беше „Честен живот“, композирана от Арт Пепър.

— Вярваш ли в това? — попита Маккейлъб.

— Кое, че е бил гений ли? Да, що се отнася до саксофона.

— Не, друго питам. Смяташ ли, че всеки гений — музикант, художник, дори детектив — има подобен гибелен дефект? Игла във вената.

— Мисля, че всеки човек има гибелен дефект, независимо дали е гений или не.

Бош засили звука още малко. Маккейлъб остави бирата си върху една от колоните. Бош взе бутилката и му я подаде. После избърса с длан влажното кръгче върху дървото. Маккейлъб намали музиката.

— Хайде, Хари, дай ми нещо.

— За какво говориш?

— Сума ти път бих дотук. Дай ми нещо за Гън. Знам, че вече не се интересуваш от него — колелото се завъртя и той не успя да мине гратис. Но на мен тази работа не ми харесва. Убиецът — който и да е той — все още броди на свобода. И ще повтори. Усещам го.

Бош небрежно сви рамене.

— Добре, ето ти нещо. Слабичко е, но си струва да опиташ. Вече знаеш, че в нощта преди убийството го бяха прибрали на топло. Когато отидох в участъка, поговорих с момчетата, които го бяха докарали. Казаха, че попитали къде се е напил, а той споменал за някакъв бар на име „Нат“. На булевард „Сънсет“, две-три пресечки южно от „Мусо“.

— Добре, ще го открия — каза Маккейлъб. — Каква е връзката?

— Разбираш ли, през онази нощ преди шест години, когато го срещнах за пръв път, пак беше пил в „Нат“. Там беше намерил онази жена, която уби.

— Значи е редовен клиент.

— Така изглежда.

— Благодаря, Хари. Ще проверя. Как не си се сетил да кажеш на Джей Уинстън?

Бош сви рамене.

— Тя не попита, а аз бях забравил.

Маккейлъб едва не остави пак шишето върху колоната, но спря навреме и го подаде на Бош.

— Май ще отида да поразпитам из бара.

— И не забравяй.

— Кое?

— Ако спипаш онзи, който го е направил, стисни му ръката от мое име.

Маккейлъб не отговори. Озърна се, сякаш току-що бе влязъл в къщата.

— Може ли да използвам тоалетната?

— По коридора вляво.

Маккейлъб тръгна натам, а Бош взе шишетата и ги отнесе в кухнята при другите. Отвори хладилника и видя, че му е останала само една от шестте бири, които бе купил на връщане от срещата с Анабел Кроу. Докато затваряше хладилника, Маккейлъб се появи в кухнята.

— Много шантава картина си закачил в коридора — каза той.

— Какво? А, картината. Много си я харесвам.

— Какво би трябвало да означава?

— Не знам. Според мен сигурно означава, че голямото колело се върти. Никой няма да мине гратис.

Маккейлъб кимна.

— Вероятно си прав.

— Значи отиваш в бар „Нат“?

— Чудя се. Искаш ли да дойдеш и ти?

Бош се замисли наистина, макар да знаеше, че би било глупаво. За да се подготви за утрешните показания трябваше да изчете един куп протоколи.

— Не, по-добре да си гледам работата тук. Трябва да се подготвя за утре.

— Добре. Между другото как мина днес?

— Дотук добре. Но знаеш как е играта. Утре топката ще попадне у Джон Ризън и той ще ни я върне със страшна сила.

— Ще гледам новините.

Маккейлъб пристъпи към него и протегна ръка. Бош я стисна.

— И умната.

— Ти също, Хари. Благодаря за бирата.

— Няма защо.

Той придружи Маккейлъб до вратата и го видя да се качва в черен джип „Чероки“, паркиран на улицата. Колата потегли веднага и изчезна, а Бош остана да стои в светлата рамка на вратата.

Заключи и изгаси лампите в хола. Остави уредбата да свири. Щеше да се изключи сама след вечното изпълнение на Арт Пепър. Беше рано, но Бош се чувстваше изморен от напрегнатия ден и алкохола в кръвта си. Реши да си легне, а утре да стане по-рано, за да се подготви за показанията. Мина в кухнята и извади от хладилника последната бира.

По пътя към спалнята си той спря в коридора и огледа картината, за която бе споменал Маккейлъб, Беше репродукция от „Градината на земните наслаждения“. Имаше я отдавна, още от детските си години. От пръв поглед се виждаше, че картината не е в добро състояние беше издраскана и смачкана. Преди време Елинор я премести от хола в коридора. Не искаше да я гледа всяка вечер. Бош така и не разбра дали я дразнеше самото изображение, или окаяното му състояние.

Докато гледаше този пейзаж на човешките страсти и мъки, Бош се запита дали да не върне картината в хола.

В съня си Бош се движеше из мрачни, непрогледни води. После отекна звън и нещо го тласна нагоре през тъмнината.

Събуди се. Лампите светеха, но наоколо царуваше пълна тишина. Уредбата беше изключена. Понечи да погледне часовника си, но в това време телефонът пак иззвъня и той бързо го грабна от нощното шкафче.

— Ало.

— Здрасти, Хари, обажда се Киз.

Бившата му партньорка.

— Киз, какво става?

— Добре ли си? Звучиш ми някак… замаян.

— Добре съм. Просто бях… бях заспал.

Той погледна часовника си. Едва минаваше десет.

— Извинявай, Хари. Мислех, че ще стоиш до късно, нали имаш да се подготвяш за утре.

— Предпочетох да стана по-рано.

— Е, добре се справи днес. Бяхме пуснали телевизора в управлението. Всички ти стискаме палци.

— Не се и съмнявам. Как я карате там?

— Горе-долу. В известен смисъл започвам всичко от нулата. Трябва да им докажа колко струвам.

— Не се тревожи. Така ще ги задминеш, че има да ти лапат праха. Както направи с мен.

— Хари… ти си най-добрият. От теб узнах повече, отколкото ще науча за цял живот…

Бош се поколеба. Думите й го трогваха искрено.

— Много мило от твоя страна, Киз. Трябва по-често да се чуваме.

Тя се разсмя:

— Всъщност аз ти звъня за друго. Обещах на една приятелка. Прилича на ученическа история, но така или иначе слушай. Една жена се интересува от теб. Казах й, че ще проверя дали си отново на разположение, нали ме разбираш.

Бош отговори, без дори да се поколебае.

— Не, Киз, не съм. Аз… аз още не съм се отказал от Елинор. Още се надявам да позвъни или да намине, та да си поговорим. Знаеш как е.

— Знам. И постъпваш правилно, Хари. Просто обещах да попитам. Но ако размислиш, тя е свястно момиче.

— Познавам ли я?

— Да, познаваш я. Джей Уинстън от шерифското управление. Имаме си една женска групичка, наричаме я „Ченгета без патлаци“. Тази вечер се разбъбрихме за теб.

Бош не отговори. Усети как някакво странно чувство се впива в стомаха му. Не вярваше в съвпадения.

— Хари, чуваш ли ме?

— Да, чувам те. Просто се замислих за нещо.

— Е, няма да ти досаждам повече. И слушай, Джей ме помоли да не казвам коя е. Нали разбираш, просто се заинтересувала от теб и решила да поразпита дискретно. Та да не се червите и двамата, ако някой ден се срещнете по служба. Нищо не съм ти казала, разбрано?

— Разбрано. Значи те разпита за мен?

— Нищо особено. Надявам се да нямаш нищо против. Казах й, че е направила добър избор. Че и аз бих се заинтересувала, ако не бяхме партньори.

— Благодаря, Киз — каза Бош, но умът му вече бе другаде.

— Е, аз да приключвам. Довиждане. Разкажи им играта утре!

— Ще се постарая.

Разговорът приключи и Бош бавно остави телефона. Стомахът му се сви още повече. Замисли се за посещението на Маккейлъб, за въпросите му и за своите отговори. Сега се оказваше, че и Уинстън разпитва.

Не вярваше да е обикновено съвпадение. Беше ясно, че са го нарочили. Разследваха го за убийството на Едуард Гън. И знаеше, че навярно е дал на Маккейлъб достатъчно психологически улики, за да повярва, че е на прав път.

Бош допи последните глътки бира от шишето на нощното шкафче. Беше топла и кисела. Знаеше, че в хладилника няма друга. Затова стана да запали цигара.