Принцът пират

IБУРЯ В ЛЕДОВИТИЯ ОКЕАН. ТАЙНСТВЕНИЯТ КОРАБ. КАПИТАН ВЕЛЗЕВУЛ И НАДОД ЧЕРВЕНООКИЯ.

Слънцето, досущ алена топка, залязваше над нос Нордкап и озаряваше с огнените си отблясъци високите ледници на Гренландия и равнините на Лапландия. Духаше силен северен вятър; огромните гневни вълни на Ледовития океан се разбиваха в безбройните островчета и подводни скали, опасващи северните брегове на Норвегия, и образуваха пояс от пяна, който преграждаше всякакъв достъп до брега. Не се виждаше ни едно проходимо местенце сред тези тътнещи и кипящи водни маси, които връхлитаха от всички посоки, удряха се една о друга над водовъртежа между скалите и ту хлътваха надолу, отваряйки дълбоки черни бездни, ту като смерчове се надигаха високо до небето. Може би само някой местен рибар, запознат с всички входове и изходи на това крайбрежие, би се решил, търсейки спасение от настигналата го буря, да мине оттук.

Насред тази водна стихия в сумрака на догарящия ден някакъв кораб — двумачтов, ако се съдеше по стъкмяването, и идещ откъм Ботническия залив, ако се гледаше посоката му, — правеше неимоверни усилия да навлезе навътре в морето, съпротивлявайки се на вятъра и гигантските вълни, които упорито го тласкаха към скалите. Корабът маневрираше ловко — явно, че го управляваше опитен капитан, и тъкмо затова бе трудно обяснимо как е попаднал в това опасно място. Вероятно неподозирано течение го е увлякло и го е понесло към коварната ивица от скали, предателски скрита под широкия пласт бяла пяна. Мъчителна, непосилна беше за кораба тази борба с разюзданите водни маси. Вълните го подхвърляха ту на една, ту на друга страна като орехова черупка. Вода отвсякъде заливаше палубата и шестдесетте матроси, които гледаха да се хванат кой за въже, кой за каквото му попадне, вече губеха сили.

На капитанския мостик, вкопчени в парапета, стояха двама души и с тревога наблюдаваха времето и движението на кораба. Единият от тях беше капитанът — познаваше се по рупора, който доближаваше от време на време до устата си, за да над-вика рева на бурята при командите си. Със събрани вежди и устремен към хоризонта поглед, забулен от тежки облаци, медночервени от отражението на последните лъчи на слънцето, той стоеше напълно спокоен на вид, сякаш пътуваше по тихо, без-ветрено море. Докато другият, загърнат от главата до петите в моряшка пелерина с вдигната качулка, изглеждате възбуден от ярост.

— Ти си виновен, Инголф — крещеше той на капитана. — Ти, с твоята прекалена бдителност, с убийствената си флегматичност. Защото, ако беше дошъл един час по-рано, нямаше да го има този вятър и сега спокойно да сме влезли във фиорда.

— Все едно и също ми повтаряш — отвърна Инголф. — За съжаление, Над, с тия приказки няма да промениш посоката на вятъра дори с четвъртинка… а това впрочем е единственото ни спасение.

— Какво каза?!

— Казах, че ако до половин час вятърът не се промени, ние сме загинали.

— Загинали?! — ужасен извика онзи, който бе наречен Над (умалително от Надод). — Как тъй загинали?

— Много просто — рече Инголф толкова спокойно, като че ли се намираше в безопасност, на твърда земя, и си пиеше норвежко светло пиво. — Опитах всички средства, всякакви маневри. Възможно е скоро да почнат да се чупят мачтите.

— И какво ще правим тогава?

— Нищо. Можеш ли да се пребориш с такава буря? Ако продължи така още половин час, с нас е свършено.

— Слушай, ти си толкова опитен… Нима не си в състояние да измислиш нещо?

— Какво да измисля? Някакъв начин да вървим срещу вятъра ли, който заедно с течението ни тегли към брега?… Не, брат, тук никаква опитност не помага.

— Значи според теб ние сме безнадеждно осъдени?

— Да, ако до половин час не се случи нещо…

— Да не би да се надяваш единствено на някакво чудо?

— Не става въпрос за някакво чудо. Нас не чудо ще ни погуби, а буря, както и не чудо ще ни спаси, а естествено промяната на вятъра, и то ако стане до определено време.

— Значи ти ще си седиш спокойно и ще чакаш?

— Ами нищо друго не може да се направи.

— Вбесява ме твоето спокойствие, Инголф.

— А мен пък ме развеселява твоята ярост — отвърна mv Инголф с характерния си беззвучен смях.

— На̀ ти сега плячка за тридесет милиона!… А може би и повече… може и да е несметно богатство… И изведнъж — гибел… й то къде? Едва ли не на самия пристан!

Над млъкна за момент, после с изкривено от яд лице заговори по-тихо, като че на себе си:

— Абе това както и да е… нека Бог си вземе и златото, и цялото богатство!… Но да чакаш този момент двадесет години и когато желаната мъст е тьй близка, тъй осъществима, най-неочаквано да умреш, ето това вече е нещо ужасно.

— Аз пък бих се радвал — възрази Инголф. — Защото смърт на бесилото или при преследване на някое дребно търговско корабче във всички случаи е по-непочтена, отколкото да загинеш в битка за тридесет милиона. За пирата Инголф такава смърт е дори достойна… По дяволите, я да не говорим повече за това, защото дела си от тия тридесет милиона аз току-така няма да захвърля в Категат.

Инголф се изсмя на собствената си игрословица — известно е, че Кагета се нарича проливът, съединяващ Северно море с Балтийско, а на шведски това значи „котешка дупка“.

— Искаш да кажеш, че все още има някаква надежда? — по-пита Над, готов да се хване и за сламка.

— Нали ти обяснях, вятърът е капризен като жена — всеки момент може да се промени Поначало в морето никога не знаеш какво ти носи всеки следващ миг. Сега например е достатъчно да падне дъжд от ония облаци на запад и морето поне малко ще се успокои.

— Надяваш ли се това да стане, преди да е настъпил съдбоносния за нас момент?

— Доста трудно е да се определи. Но има вероятност залезът да охлади атмосферата и да предизвика дъжд, обаче дали това ще стане след пет минути или след час, не може да се каже. Дори и най-опитният моряк не би могъл да го предвиди.

Междувременно бурята се усилваше. Вълните така връхлитаха върху „Ралф“ — тъй се наричаше двумачтовият кораб, — че той целият се къпеше във вода. И най-препатилият мореплавател би загубил всякаква надежда за спасение.

Надод си свали качулката, за да наблюдава по-добре обстановката наоколо. Отблъскваща външност имаше този човек. Беше висок, широкоплещест, с шия като на бик и с уродлива глава, прекалено голяма дори за такова едро тяло. Почти цялото му лице се губеше в остра, четинеста рижава брада, сливаща се от двете страни с косата, която пък падаше на челото му до веждите, а отзад се спускаше по раменете бухнала като лъвска грива. В бърнестата му, разтегната като на звяр уста, в огромните му зъби и в широкия, плосък нос с изпъкнали ноздри спокойно можеше да се открие някакво сходство с обитателите на атлас-ката джунгла, само че на пирата му липсваше величествената осанка на царя на животните. При него беше тъкмо обратното — целият му вид издаваше най-низки инстинкти и страсти, лишени от капка благородство. Но най-отблъскващото във физиономията му беше лявото око, което — вероятно при някакъв нещастен случай — беше изхвръкнало от орбитата и останало завинаги в това положение: неподвижно, мътно, безжизнено, със застинал сатанински поглед. Невъзможно е да се предаде с думи впечатлението, което оставяше този мрачен, угаснал взор.

Нямаше никакво съмнение — човек с такава външност е наистина способен на всякаква подлост, жестокост, грях… По-на-татък читателят ще се убеди в правотата на това твърдение.

Кой беше този човек, какво минало имаше, откъде е, как е попаднал на „Ралф“ — това никой от екипажа на кораба не знаеше. Никой освен капитан Инголф.

Капитан Инголф беше пълна противоположност на Надод. По-висок от него, той имаше стройна и гъвкава фигура, която говореше за благороднически произход. Морската униформа с капитански нашивки му седеше като излята. Навремето Инголф служел в датската военна флота, но си подал оставката след някакво спречкване с началството — спречкване, което обаче не опозорило честта му. Когато в 1788 година избухва война между Русия и Швеция, Инголф предложил услугите си на Швеция и получил разрешително за управление на крайцер. Густав III дори поискал да го зачисли в редовната флота, но офицерският корпус се противопоставил и кралят се ограничил да му предостави само командването на превъзходен корсарски бриг с четиридесет оръдия, осем гаубици и правото да носи капитанска униформа. Инголф събрал екипаж от всевъзможни главорези и скоро се прочул като ловък корсар. Междувременно шведите, притиснати от руснаците, сключват мир и разрешителното на Инголф практически загубва предназначението си. Тогава Инголф, който вече не се надявал, че ще бъде зачислен към редовната флота за оказаната от него помощ, чисто и просто „забравил“ да върне кораба „Ралф“ на шведското правителство и тръгнал на своя глава да напада кораби, принизявайки се по този начин до най-обикновен разбойник.

Така Швеция заради строгото си придържане към съсловно-то разграничение се лишава от даровит морски капитан, а престъпният свят се сдобива с опитен пират.

Отначало Инголф действа само за мъст и напада онези шведски кораби, които са командвани от враждебно настроените към него членове на ръководния състав. Той води с всеки от тях отчаяни битки и ги потапя най-безмилостно. „Заявявам — пише той на неблагодарния Густав III, който изоставил предания си служител, — че ще унищожа един след друг всички Ваши кораби.“ И най-усърдно привежда в изпълнение заканата си. Много скоро името на непоколебимия пират се разчува и в други европейски държави; те започват да го преследват, понеже той, когато няма с какво да издържа екипажа си, напада и плячкосва и техни мирни търговски кораби. Разгневен от оказваната му съпротива, Инголф обявява война на всички европейски правителства с дръзко писмо, добило историческо значение. В него той най-безочливо провъзгласява възкачването си на измислен престол и се подписва „Инголф I, крал на Северния полюс“. А в края на писмото с подигравка нарича всеки един от владетелите „мой най-добър брат“ и изказва надежда да установи по-нататък редовни дипломатически отношения с държавата му.

В резултат на това предизвикателство всички европейски мореплаватели получават нареждане да преследват неумолимо злодея и в случай, че го заловят, незабавно да го обесят заедно с целия му екипаж на мачтите на „Ралф“, а после да изгорят и самия кораб. Но много по-лесно е да се даде такава заповед, от-колкото да се изпълни. Инголф е неуловим. Дори очакванията да бъде пленен, когато по необходимост се приближи до някое пристанище, се оказват напразни — от него няма и следа.

Тежко̀ обаче на онзи кораб, който се е осмелил да поеме сам на дълъг път. За него връщане назад няма да има. В някоя тъмна, безлунна нощ насред океана той ще бъде нападнат от без брой мълчаливи демони, които без дума, без вик ще избият целия му екипаж до последния матрос. Ще се чуват само ударите на секирите, които разсичат телата на жертвите Напразно изплашените моряци ще търсят спасение, хвърляйки се във вълните — битката няма да свърши, докато не бъде убит и последният човек. После плененият товар бързо ще се прехвърли на разбойническия кораб, а опустошеният ще бъде потопен и пиратите ще изчезнат в неизвестна посока.

Къде отнасяха плячката, къде им беше убежището — това оставаше загадка независимо от всички опити да бъдат издирени. А някакво убежище те несъмнено имаха, защото и при най-малкото подозрение, че са преследвани, се спотайваха и с месеци не се появяваха никъде. С внезапните си нападения, с тайнственото и безследно изчезване на десетки кораби, както и с легендата около личността му Инголф си спечелва прякора „капитан Велзеевул“. Тогава той е само на двадесет и осем години.