Принцът пират

VПРИЯТЕЛЯТ ФРИЦ. НЕГОВИТЕ ДЯВОЛИИ. УМОПОБЪРКВАНЕТО НА МИСТЪР ОЛДЪМ. СИНОВЕТЕ НА НОРЛАНДСКИЯ ХЕРЦОГ. ИЗБЛИК НА ЯРОСТ

Само един човек от целия екипаж на „Ралф“ не бе разбрал опасността, която бе надвиснала над кораба.

Този човек беше мистър Олдъм, който, след като си отспа като праведник в койката си, излезе за малко на палубата, за да се полюбува на палмите, дето били растели на гранитните скали — така поне го беше уверил неговият приятел Ериксон.

— Господа — обърна се Инголф към двамата моряци, когато възторгът, обхванал „Ралф“, поутихна малко, — ние ви дължим живота си. Знайте, че осемдесет храбри моряци ще помнят винаги вашия подвиг и с радост ще дадат живота си за вас, ако се наложи.

— Нашият подвиг съвсем не е толкова голям, капитане — отвърна единият от непознатите моряци. — Ние с брат ми сме израсли по тия брегове и много често от любов към изпитанията сме се хвърляли в битка с малстрьома. Способът, който приложихме за спасението на вашия кораб, сме използвали и за други бедстващи кораби. Освен това нима бихме пропуснали случая да запазим за родината ни един такъв прекрасен военен кораб като вашия?

Думите подействаха като леден душ на целия екипаж на „Ралф“. Дори Инголф почервеня, въпреки че умееше да запазва самообладание, но бързо се съвзе и разбирайки необходимостта да доизиграе докрай отредената от събеседника му роля, хвърли бърз предупредителен поглед към подчинените си, сякаш да им каже: „Сега внимавайте как ще се държите!“ След това смело отговори:

— Бъдете уверени, господа, че на краля ще бъде доложено за вашата заслуга към него.

Едва бе произнесъл тези думи, и двамата моряци бързо вдигнаха глави; в очите им блеснаха гневни пламъчета.

— Това е напълно излишно, милостиви господине — гордо отвърна онзи, който говореше досега, но този път гласът му прозвуча високо и отчетливо. — Ние ще ви бъдем много по-благодарни, ако не го сторите.

Инголф се заинтересува от причината за подобно нежелание и в същото време в душата му се зароди някакво смътно предчувствие.

— Но нали тъкмо аз съм длъжен да уведомявам висшестоящите — отбеляза той, — за да може…

— Вие току-що изказахте голямата си благодарност — бързо го прекъсна морякът. — Така че изпълнете молбата ни и не разгласявайте за услугата, която ви направихме. Така ще бъдем квит.

На Инголф много му се искаше да продължи спора, но се въздържа и с лек поклон отвърна:

— Добре, господа. Вие направихте толкова много за мен, че аз не мога да не се съобразя с желанието ви. За мен то е закон… Още повече след като си имате причини… макар и непонятни за мен…

Пиратът бе стъпил на хлъзгава почва. Младите хора сбърчиха вежди. Инголф овреме се усети и ловко извъртя думите си, които в противен случай щяха да имат обратен ефект.

— Да — с особена сила прозвуча гласът му, — наистина не разбирам защо искате да ме лишите от удоволствието да разглася за изключителния ви подвиг, за който без съмнение биха ви наградили.

— За нашето честолюбие е достатъчно да оказваме от време на време услуги на ближните си. Никакви други награди не са ни нужни. Но нека приключим с този разговор, капитане… Ние постигнахме целта си и няма какво повече да обсъждаме… А сега позволете ми да ви задам един въпрос. Тук много рядко минават военни кораби, така че вероятно вие изпълнявате по-специално нареждане. Да не би да сте по следите на дръзкия капитан Велзевул? Защото се носи слух, че неотдавна видели кораба му близо до Елсинор, и е твърде възможно, бягайки от преследвачите си, да се е отправил… Капитане, какво ви е? Защо така пребледняхте?…

Инголф наистина едва не припадна, докато слушаше младия моряк, но положи усилия да се овладее донякъде.

— Няма нищо… ще мине — отвърна той. — След силно вълнение винаги получавам сърцебиене… от години съм така… Ето, виждате ли… вече съм по-добре.

За щастие офицерите и матросите междувременно се бяха разотишли по местата и тази част от разговора чу само Надод. Той стоеше малко встрани и не сваляше поглед от младите моряци — беше се вторачил в тях като хищен звяр, дебнещ плячката си. Гледаше ги така, сякаш те му напомняха нещо и той се мъчеше да си припомни какво точно… Като чу зададения от моряка въпрос, който порази Инголф, Надод също трепна от изумление, ала младите хора не го забелязаха, тъй като Червеноокия стоеше далеч от тях.

Капитанът не им даде време да размишляват и поясни, че му е възложена чисто хидрографска задача, която няма нищо общо с преследването на знаменития корсар.

— Знаменит корсар ли?! Голяма чест оказвате на този разбойник, господин капитан, наричайки го така… Колко жалко, че не ви е поръчано да се справите с него. С този чудесен кораб и опитен екипаж вие лесно бихте ни избавили от бандита.

Тези думи дълбоко засегнаха Инголф. Рицар по душа, макар и паднал много ниско поради лошо стечение на обстоятелствата, той страдаше дълбоко от мисълта, че всички честни хора го презират. И ето сега да чуе, че го наричат „разбойник“, и то от кого — от човека, който му спаси живота!

— Милостиви господине — заговори той може би с неуместно вълнение в гласа, — вие забравяте как се отличи той във войната с Русия и колко лошо му се отблагодариха за това в Швеция. Кой знае, може би обстоятелства са го тласнали против волята му по този път… Много флотски офицери и досега съжаляват, че за участието му в немалко кървави битки не е бил удостоен с подобаващ чин… Причина за това е завистта на началството и малодушието на краля… След войната той бе захвърлен като ненужна вещ, а когато си позволи да протестира, го обявиха вън от закона. Той просто бе принуден да се отбранява… Ето защо го нарекох „корсар“, господине…

„Безумец! Той ще заплати с главата си!“ — с ужас помисли Надод, слушайки какво говори капитанът.

На всичкото отгоре към края на тази реч в своя защита Инголф съвсем се беше разгорещил; гласът му трепереше, долавяха се нотки на възмущение. Но, изглежда, в един момент съобрази, че е прехвърлил границата на предпазливостта, защото изведнъж спря и сякаш да поясни, добави:

— Разбира се, аз изобщо не го оправдавам. Просто изтъквам смекчаващи вината обстоятелства, което впрочем никак не би ми попречило да го сразя при първата ни среща.

За голямо учудване на Надод речта на капитана съвсем не направи такова впечатление, каквото той очакваше. Младите хора с присъщото за възрастта им великодушие се развълнуваха от думите на Инголф; те ги възприеха като резултат на заговорило у него чувство за справедливост и единият каза:

— Като ви слушаме, капитане, наистина сме готови да погледнем с други очи на този авантюрист, който досега ни е бил описван в най-мрачни краски.

— Ще добавя още, господа, че Густав III щеше да се отнесе с него като с пират, макар че лично му бе връчил разрешителното за крайцер. Капитан Велзевул отказа да върне кораба именно защото узна за намерението му…

— Густав III може да издава всякакви нареждания… Похвално е от ваша страна, капитане, че защитавате оклеветения човек…

С тези думи младите хора силно стиснаха ръката на Инголф.

— Да знаехте само как пиратствахме после, младоци такива… — измънка под носа си злорадият Надод. — Ще видите вие какъв благороден рицар е нашият капитан Велзевул!

Инголф долови насмешката на Червеноокия, но се ограничи само да му хвърли презрителен поглед, който сякаш казваше: „Почакай и ще видиш как хубавичко ще те наредя аз тебе!“

Уродът веднага прибра ехидната си усмивка; той добре знаеше, че като се разгневи, капитанът става опасен — веднъж за малко да го удуши — и затова Надод нямаше желание да се излага повторно на подобен риск.

В тази минута от „Сузана“ — тъй се казваше красивата яхта — се чуха весели викове:

— Ici2, Фриц, ici! Сега ще те натупам!

Всички извърнаха поглед към палубата на яхтата, където радостно подтичваше огромна бяла мечка. Засмени матроси се опитваха да я догонят.

— Фриц пак почва дяволиите си! — рече единият от двамата млади моряци.

— Но няма ли да ги разкъса! — удиви се Инголф, решавайки, че мечката е избягала от клетката си.

— О, Фриц е кротък като агънце и предан като куче. Беше малко мече, когато го взехме от Лапландия и сами го отгледахме. Никога не се отделя от нас, все лежи в краката ни. Когато тръгнахме да ви спасяваме, трябваше да го вържем, защото щеше да скочи подире ни в лодката. Сигурно са го пуснали и като е чул гласовете ни, е хукнал към нас, а матросите го дразнят и не го пускат. Само че не вярвам да го удържат.

— Белите мечки са много диви и зли — отбеляза Инголф. — Вероятно много сте се озорили, докато го опитомите.

— Съвсем не. Отначало се постарахме да го отучим да яде месо, иначе нямаше как да го държим на свобода. Започнахме да му даваме парчета месо, обвити с бодлива тел. Той се нахвърляше на месото и си нараняваше до кръв устата и лапите, но кръвожадността му надделяваше и той с часове не се отделяше от месото. След няколко такива опита решихме да нажежим до бяло бодливата тел. Мечката отново се нахвърли на мръвката, но така жестоко си изгори муцуната, езика и лапите, че цял месец си близа раните, ала нашата цел бе постигната — Фриц повече дори не погледна към месото, колкото и да го примамвахме. А сега, сложим ли му месо, той се обръща и побягва. Затова сме спокойни, че не би нападнал никого, за да го изяде.

В това време, като видя, че пътят му е преграден, Фриц, без много да му мисли, се изкатери по мачтата, после като същински акробат скочи върху напречната греда, която поради близостта на двата кораба се опираше до въжетата на „Ралф“ и оттам се спусна на палубата му.

И най-ловкият матрос не би направил това така добре.

С радостни скокове огромният звяр се спусна към стопаните си и започна да се умилква около тях като куче.

— Стига, Фриц, достатъчно! — рече единият от тях и с престорено сърдит глас добави: — Как смееш да идваш тук без позволение? Хайде, връщай се! Бързо! Чуваш ли? Веднага тръгвай!

Мечката сконфузено стана и загледа умолително стопанина си, сякаш искаше позволение да остане, но той беше непреклонен:

— Ти чуваш ли? Веднага си тръгвай!

Бедният Фриц наведе грамадната си глава и с тежката си мечешка походка бавно се върна на яхтата по същия път.

— Но това е чудо! — възкликна Инголф. — Никога не съм предполагал, че такъв свиреп звяр може да бъде дресиран.

— С мечока не ни е страх дори и десет въоръжени бандити да ни срещнат — той ще ни защитава докрай. Особено ни пази от вълци. Преди не бихме се осмелили да ходим на лов в по-отдалечените краища на снежната степ, но откакто е с нас, ходим…

Междувременно, докато мечката скачаше по палубата на „Ралф“, от един люк се показа главата на мистър Олдъм. Почтеният счетоводител, който сутринта беше излязъл на палубата за малко, беше решил, че корабът наближава някакъв остров в Океания, и побърза да се върне при книжата си и да си довърши работата, преди да слезе на брега. Той страстно желаеше да види туземци. От тъста си, мистър Ортъскю, почтеният писар бе наследил няколко тома пътеписи с илюстрации и много искаше да види с очите си дали изобразените там диваци са действително такива, каквито ги рисуват. Мисис Олдъм например не беше склонна да допусне, че съществува подобна простота в облеклото: само едно парченце плат отпред и нищо повече. Тя дори се чудеше как е възможно да се търпи такова безсрамие.

Навремето всяка вечер семейството на писаря, събрано на чай, се отдаваше на четене на тези пътеписи и разглеждане на илюстрациите. Ако някое от многото деца стореше някоя беля или си скъсаше я панталон, я куртка, за наказание го пращаха да спи и не му разрешаваха да разглежда картинките и да слуша разказите от книжките.

Трябва да се отбележи, че под туземци мистър Олдъм разбираше всички австралийски диваци.

В ония вечери, когато мисис Олдъм беше в добро настроение, което впрочем не се случваше често, писарят й казваше:

— Знаеш ли какво, Бетси, когато забогатеем, ще си купим малък кораб, който, разбира се, ще бъде командван от Джек — той дотогава ще е станал капитан — и ще идем да видим туземците.

Джек беше палаво момченце на близо единадесет години, който пет пъти в седмицата бягаше от училище, за да ходи на някоя вада и да пуска по течението й дъски, вързани с канап. Таткото определяте това като „ранно проявление на склонността му към благородното поприще на морския занаят“.

Тъкмо страстта му към туземците стана причина за раздялата на мистър Олдъм със семейство и служба.

Веднъж достопочтеният нотариален писар в кантората на мистър Пегам, нотариус и адвокат в Чичестър, вървеше покрай брега на морето на път за работа. В един момент забеляза, че двама моряци връзват лодка за брега и тръгват право към него. Голяма беше радостта на Олдъм, като узна, че моряците току-що са пристигнали от страната на туземците. Инголф, който отдавна търсеше книговодител, се възползва от случая и предложи на Олдъм да посети кораба им и да се полюбува на разни интересни колекции.

— Това няма да ви отнеме повече от два часа. Корабът не е далече, на две мили от брега е.

Олдъм се съгласи. Той изпадна във възторг от мисълта, че ще види истински копия и отровни стрели, каквито дотогава бе виждал само на картинка. Заведоха го на кораба. Останалото читателят знае. През цялото време мистър Олдъм предполагаше, че се намира във военен крайцер на шведския крал Густав III, макар да се чудеше, че Швеция води война едновременно с толкова много държави — нали пред очите на писаря бяха потопени кораби на най-различни държави. Впрочем неговият приятел Ериксон му разправяше какви ли не измишльотини за всяка битка и писарят се успокояваше. Човек можеше да си умре от смях, ако видеше как офицерите шегобийци се надпреварваха по време на обяд да разказват всевъзможни небивалици, една от друга по-невероятни, а писарят ги слушате умислен. Поради крайната му ограниченост те можеха да убедят Олдъм във всичко, каквото си искаха. Затова сега той си мислеше, че „Ралф“ е пристигнал на някой от островите на Океания. Когато корабът пусна котва, мистър Олдъм си позволи да прекъсне за малко работата си и да погледа невижданите чудеса. И той подаде глава през един от палубните люкове.

Инголф забеляза писаря и веднага разбра колко опасно е да го допуснат на палубата точно сега. Навярно както винаги той не би пропуснал да изрази своя протест пред непознатите свидетели, това щеше да е достатъчно, за да се породи съмнение у спасителите на „Ралф“. Младите хора обаче проследиха погледа на капитана и мигом побледняха като платно. Единият от тях, без да се притеснява от присъствието на Инголф, прошепна:

— Каква невероятна прилика!

— Цял Олдъм, писарят на подлеца Пегам — отвърна другият.

Инголф потрепера, сякаш ток мина през него, и погледна Ериксон, който беше на пост в това време, за да му даде знак. И погледът, и жестът означаваха: каквото и да става, прибери Олдъм и не му позволявай да се показва.

И наистина беше наложително да се направи всичко, за да се предотврати срещата между писаря и моряците, тъй като тя би издала истината за „Ралф“. Защото трудно би могло да се оправдае посегателството на шведски военен кораб върху чиновник от английския бряг само заради нуждата от такъв служител.

Ериксон разбра направения му знак и тръгна към люка.

— Господа — обърна се любезно капитанът към спасителите си, правейки се, че не забелязва смущението им, — преди да се разделим, може би завинаги, позволете ми да ви предложа малка закуска…

— Един момент, капитане — прекъсна го единият моряк. — Кажете ми, как се казва онзи човек, който току-що надникна през отвора?

— Сегвик — без да се замисля, отвърна Инголф, — нашият домакин. Да не би да го познавате?

— Не, но той страхотно прилича на един англичанин, когото имахме случай да срещнем преди няколко години… Толкова прилича на него, че сякаш е той.

— Да, забелязах, че като видяхте Сегвик, нещо ви смути.

— Вярно, защото невероятната прилика на вашия домакин с онзи англичанин изведнъж ни напомни за всички перипетии около една тъмна, тайнствена драма, която ние с брат ми още не сме разкрили.

При тези думи очите на Надод светнаха като на тигър, готов да се хвърли върху плячката си.

„Ние с брат ми… — прошепна си Червеноокия. — Десет години от живота си бих дал, за да узная кои са тия двамата! Във всеки случай трябва да се уведоми Пегам… Каква ли роля би могъл да играе в тази драма идиот като Олдъм?“

— И вие решихте — продължи Инголф, — че тук сте открили едно от действащите лица на драмата?

— О, не! Онзи човек, който поразително прилича на вашия домакин, участва в цялата история като нищо неподозиращо оръдие. Но ние с брат ми се заклехме да открием истинските престъпници и да ги накажем.

„Само ако ти дадат време“ — помисли си Червеноокия.

Младият човек погледна към люка, където току-що бе видял главата на измисления Сегвик, но той зееше празен. Тогава погледът му машинално се спря върху Надод и като видя огромната ненавист, изписана върху лицето му, човекът потрепери, сърцето му неволно се сви от лошо предчувствие. Но това трая само миг. Надод забеляза какво впечатление бе направил и бързо се съвзе. Обръщайки се към Инголф, той му каза, че няма да дойде на закуска, тъй като не се чувства добре.

— Толкова ми е зле — допълни той, — че едва се държа на крака.

Думите му отклониха вниманието на младите моряци. Наистина какво значение можеше да има за тях този урод, когото виждаха за първи път? Ала и на двамата им се искаше час по-скоро да напуснат този странен кораб. Намираха го странен по много дребни наглед причини, каквито никой друг освен моряка не би забелязал. Така например в очи им се наби особената, едва доловима фамилиарност между офицери и матроси, нещо напълно немислимо на военен кораб. По-възрастният от двамата моряци даде знак на брат си. Другият разбра, че трябва да привършват вече със закуската. След като хапнаха няколко сандвича и изпиха по чаша вино, младите хора станаха, за да се сбогуват с капитана, когото смътно бяха започнали да подозират.

— Не смея да ви задържам повече, господа — рече Инголф, докато ги съпровождаше. — След такава бурна нощ и вие имате нужда от почивка, а навярно и близките ви ще се безпокоят за вас.

— Имате право, капитане — отвърна по-големият брат. — Обикновено ние правим дълги пътувания по море, но този път казахме на баща ни, че няма да се бавим, и сега той предполага, че сме на малка разходка в Розолфския фиорд.

Надод стоеше встрани от тях, превит сякаш от страшна болка, ала това беше преструвка от негова страна. Всъщност той бе наострил слух и внимаваше да не пропусне нито дума от разговора.

„Розолфският фиорд… — каза си той. — Няма ли да се сети тоя глупак Инголф да ги пита как се казват?“

Сякаш в отговор на мисълта му, за голяма радост на Надод, капитан Велзевул се обърна към моряците и рече:

— Надявам се, че няма да се разделим, без да сме се запознали. — И като се поклони, добави: — Капитан втори ранг Астор от шведската флота.

Младите хора вежливо отвърнаха на поклона и по-големият брат рече:

— Брат ми се нарича Олаф, а аз съм Едмунд. Ние сме синове на херцог Норланд. Ако не бързате да тръгвате, ще ни бъде много приятно…

Силен вик прекъсна думите му — вик на дива радост или на нетърпима болка, който издаде Надод. По-вероятно на болка, тъй като Надод, олюлявайки се, пое към каютата си.

Като затвори вратата след себе си, Червеноокия нададе нов, тържествуващ вик и вдигайки огромната си глава, уверен, че никой няма да го чуе, занарежда на висок глас:

— Синовете на херцог Норланд! Да, те са! Моята ненавист го предчувстваше… А аз се безпокоях, че баща им ще ги прати на служба в руския двор!… Какво щастие, че не си казаха родовото име. Глупакът Инголф с неговото рицарство никога не би ми помогнал да им отмъстя… О, Харалд Бьорн, аз не само ще те разоря, но и ще ти отнема това, което ти е най-скъпо… Ти не ме пожали, когато майка ми се молеше със сълзи… И аз няма да имам милост към теб… Дълго чаках този момент. Когато работех под ударите на камшика в мрачните тъмници на Елсинор, от самоубийство ме предпази единствено надеждата, че рано или късно ще ти отмъстя, че твоите страдания ще ме излекуват, че твоето отчаяние ще ме удовлетвори… С тази надежда живях… О, радостен ден!… Няма нищо по-хубаво, няма по-сладостна музика от риданията и воплите на победения враг!

В тази минута Надод беше по-отвратителен от всякога: косата му се бе изправила като козина на настръхнал звяр, страшното му кърваво око се въртеше диво в орбитата си… Това не беше човек, а същинско чудовище, същинско страшилище от приказките… Люта ненавист душеше злодея и разяждаше сърцето му като гангрена.