Принцът пират

VIВАЖНА НОВИНА. ЦЯЛА ЕСКАДРА. ИНГОЛФ БЪРЗО ВЗЕМА РЕШЕНИЕ

По време на тази дива сцена в каютата на палубата се разигра друга, още по-интересна. Младият моряк, който се бе представил с името Едмунд, довърши прекъснатата си от Надод мисъл, отправяйки покана към Инголф да посети фиорда Розолфс и живописните му околности.

— Ще се радваме да ни дойдете на гости — прибави той. — Можем да идем заедно на лов за елени, мечки, вълци в обширните норландски равнини. С вас имаме общ език, тъй като и ние сме моряци.

Откритото, непринудено държане на Инголф и изисканата му външност разсеяха всички подозрения, които се бяха зародили у Едмунд.

— Предположих, че сте моряци — рече Инголф усмихнат, — защото обикновени любители не биха могли да управляват тъй добре яхта. Не ми се вярва все пак синовете на херцог Норланд да се впускат в далечни плавания…

— Грешите, капитане, ние с брат ми сме на служба във френската военна флота и сега сме в отпуск с правото да се върнем, когато пожелаем.

— Вие очевидно имате протекция, тъй като подобни отпуски, поне в шведската флота, се дават само на висшите чинове.

Младите моряци не отговориха, само се усмихнаха.

— И тъй, приемате ли нашата покана? — попита Едмунд.

Инголф не беше господар на времето си. Той и Надод имаха таен план, с който скоро ще запознаем читателя. Беше на път да отговори, че с голямо съжаление ще трябва да отклони поканата, когато към него почти тичешком се втурна Алтенс и доложи, че трябва спешно да говори с капитана насаме.

— Извинете ме, господа — обърна се Инголф към събеседниците си, но нали разбирате, службата не чака.

Младите хора се поклониха и капитанът тръгна с Алтенс към каютата си.

— Какво има? — попита той, щом като затвори след себе си вратата.

— Важна новина, капитане — започна Алтенс. — На югозапад се показа ескадра от шест военни кораба. Лично ги видях. Навярно търсят нас.

— Защо пък непременно нас?

— А какво ще прави цяла ескадра в Ледовития океан?

— Вярно.

— Дори и да не са по следите ни, сега могат да ни видят и да се втурнат след нас.

— Възможно е вече да са ни видели.

— Не са, защото щяха да са обърнати към нас, а те си продължават в същото направление.

— Накъде отиват?

— На запад.

— Ще рече, че се отдалечават от нас.

— Да, все още не ни виждат, но няма да мине и час и ще ни забележат.

— Е, и?

— Ще ни хванат като лисица в капан. Но ако ние… Впрочем аз ли да ви уча, капитане?…

— Говори, говори, не бой се.

— Ако не излезем веднага в морето и не използваме бързия ход на „Ралф“…

— То се знае, че „Ралф“ е превъзходен…

— Няма равен на себе си.

— Така е, но ще прибягна до това в краен случай, иначе всичките ни планове ще рухнат. Освен това бягството ни ще разкрие на нашите спасители какви сме, а не бих искал да го допускам поне в тази минута… Имам по-добро решение — продължи Инголф, след като помисли малко. — Познат ли ти е Розолфският фиорд?

— Плавал съм там в детството си, когато се учех на един малък кораб. Два пъти в годината карахме в замъка разни стоки.

— В кой замък?

— Не знам. Капитанът винаги казваше „замъка“, но името му така и не чух.

— Мислиш ли, че „Ралф“ ще бъде в безопасност там?

— И още как! Кораб с дълбоко газене не би могъл да влезе в пристанището поради малката дълбочина на канала, но „Ралф“ гази плитко. Само че входът във фиорда не е свободен, той е частна собственост на херцог Норланд.

— Е, тогава ще ти кажа, драги Алтенс, че младите хора, които ни спасиха тази сутрин, са синове на херцог Норланд и ни канят на гости.

По безстрастното лице на помощник-капитана не се изписа нито радост, нито почуда. Суровият моряк отвърна:

— Идва ни тъкмо навреме, капитане. Така ще можем да се скрием от крайцерите, без да изглежда, че бягаме.

— Заповядай да се вдигне котвата. Ако ще ходим, да тръгваме незабавно. Трябва да стигнем фиорда, преди да ни е видяла ескадрата.

Инголф се върна на палубата и обяви, че приема поканата; имал възможност да отдели четири-пет дни, без това да е в ущърб на поетата задача.

Олаф и Едмунд се върнаха на яхтата, за да се разпоредят за тръгване, а на „Ралф“ по заповед на Алтенс лейтенантите наредиха на матросите да заемат местата си.

След по-малко от час яхтата и пиратският кораб навлязоха в Розолфския залив. Яхтата плаваше напред, следвана от кораба. Когато наближиха скалите, Алтенс, който през цялото време наблюдаваше движението на ескадрата, видя, че в един момент тя смени посоката и тръгна към брега. Без да сваля далекогледа от очи, той затаи дъх, тъй като не знаеше дали промяната беше случайна или умишлена. Изведнъж на един от крайцерите светна огън и над вълните се плъзна пушечен изстрел. Несъмнено сигналът се отнасяше за яхтата и кораба: ескадрата имаше право да спира и да проверява срещнати кораби.

Изстрелът беше толкова далечен, че никой не го чу освен опитното ухо на Инголф, а огъня видя само Алтенс, който стоеше на площадката на мачтата. Когато той слезе оттам и отиде при капитана, за да му съобщи предположенията си, Инголф без никакво вълнение го попита:

— А видя ли от каква националност са корабите?

— Не мога да видя флага от такова разстояние, но съдейки по външния им вид, струва ми се, че са английски.

— Английски?! — извика Инголф. — О, само да ми се изпречат на пътя, ще им дам да разберат с кого си имат работа! Прати по-бдителен наблюдател горе на далекомера — те може и да спуснат лодка във фиорда.

Инголф влезе в каютата си. На „Ралф“ всичко се вършеше като на военен кораб: капитанът си имаше отделна каюта с кабинет и даваше заповедите си чрез старшия офицер, а се появяваше на палубата само в изключителни случаи.

Като остана сам, Инголф позвъни и нареди да повикат Надод. Ала този дивак беше изпаднал в такава ярост, че не беше лесно да го укротят. Имало бе случаи, когато Инголф се бе принуждавал да вика четирима матроси, за да отведат Надод в кревата, и той лично да седи до него, докато не се успокои. Такива сцени, разбира се, никак не бяха по вкуса на Инголф и той благоразумно се стараеше да ги избягва.

Как е възможно да се сдружат двама души, толкова различни по характер, произход и възпитание? Очевидно някакво тъмно дело свързваше капитана с Надод…

Подобни взаимоотношения не са особена рядкост и могат напълно да объркат представите на хората. Ако Олаф и Едмунд знаеха истината за „Ралф“ и екипажа му, те, разбира се, не биха се заели да ги спасяват от яростта на малстрьома, нито щяха да канят Инголф на гости… Но как можеха да знаят те всичко това?

Преди да вдигнем завесата, прикриваща тайните на престъпното приятелство на бандитите, и да пристъпим към драматичните събития, представляващи предмет на разказа ни, бихме желали да запознаем читателя с някои подробности за старата херцогска фамилия, към която принадлежаха Едмунд и Олаф и която Червеноокия тъй силно мразеше.

Причината за тази омраза също ще бъде разкрита на читателя.

Що се касае до Инголф, той знаеше за отмъстителните намерения на Надод, но и през ум не му минаваше, че те се отнасят именно за спасителите на „Ралф“ и екипажа му.