Принцът пират

XVIIНЕОЧАКВАНОТО ЗРЕЛИЩЕ. ПРИТИСНАТ ДО СТЕНАТА. ИНГОЛФ В ПЛЕН НА АНГЛИЧАНИТЕ. ПРИСЪДА. АНГЛИЙСКИЯТ АДМИРАЛ ПОБЛЕДНЯВА, КАТО ЧУВА ИМЕТО НА ПЕГАМ

Инголф изскочи от каютата и изтръпна, като видя какво се разиграва пред очите му. Около петстотин англичани, които бяха влезли с големи лодки във фиорда и обкръжили „Ралф“, преди караулът да ги забележи и даде сигнал, нахлуха на палубата. Всеки един матрос от „Ралф“ се бореше с по петима англичани. Нападението бе извършено тъй неочаквано и ловко, че не бе пролята капка кръв. Алтенс беше смъртноблед и нервно хапеше устни.

На палубата беше светло като ден. Редом с английския офицер, който ръководеше атаката, стояха Черния херцог и синовете му.

Инголф веднага проумя или във всеки случай по своему си обясни причината за този непредвиден обрат. Реши, че хората, заради които бе готов едва ли не да се жертва, са му изменили, и всичката му кръв нахлу в главата. Скръстил ръце на гърди, той застана гордо пред вратата на каютата и загледа презрително херцога и синовете му. Ако всичко това се бе случило вчера, той мигом щеше да хване оръжието и тия тримата щяха скъпо да заплатят за живота му, ала сега в пазвата му лежеше удостоверението за капитан първи ранг, което го правеше неприкосновен. Затова той можеше спокойно да изчака как ще се развият по-нататък събитията.

— Трябва да се предадете! — обърна се към него английският офицер и даде знак на четирима моряци да се приближат до Инголф и да го арестуват.

— Почакайте! — рече старият Харалд на офицера. — Не забравяйте какво ми обеща вашият адмирал.

Офицерът даде заповед на моряците да почакат. Харалд пристъпи към Инголф и му рече:

— Капитане! Ще ви наричам така, докато не ми бъде доказано, че нямате право на този чин. В отговор на моя ултиматум английският адмирал се яви лично при мен и ми представи ред документи, доказващи, първо, че вие не сте никой друг освен известния пират с позорното име капитан Велзевул. Второ, принадлежите към разбойническа общност, известна като „Дружество на морските разбойници“, което си е поставило за цел да ограби и разруши замъка Розолфс, и трето, последно, недостойният Хинко, министър на Густав III, предварително ви се е отплатил за моята гибел и за гибелта на синовете ми, като ви е дал чин капитан първи ранг. При наличието на такива сериозни факти аз разреших на адмирала да задържи временно вашия кораб с условието косъм да не падне от главата ви, докато лично не чуя вашия отговор. Който и да сте вие, поне в едно съм сигурен — че сте истински джентълмен, и затова вашата дума ще ми бъде достатъчна. А ако адмирал Колингуд казва истината, то, надявам се, няма да ме обвините, че съм дал свобода на действие на тези, които се явиха в защита на моя дом и семейство. Ако обаче адмиралът греши, пак ви повтарям, само една ваша дума ще ми е достатъчна, за да си получите обратно свободата заедно с вашите моряци, а господа англичаните ще се оттеглят с прощални салюти в знак на извинение. Това, капитане, с условието, което поставихна адмирала. И тъй, чакам вашия отговор.

Старият Харалд произнесе тази реч със забележително благородство и Инголф не можеше да не му се възхити.

— Аз на свой ред също ще поставя един въпрос — отвърна той. — И след като получа отговор, незабавно ще ви отговоря… Впрочем не, само ще задам въпроса и веднага ще отговоря и на вашия. Истина ли е, че Харалд Бьорн, херцог Норландски, участва в заговор, чиято цел е да бъде убит Густав III, кралят на Швеция, а на негово място да се възкачи Едмунд, по-големият син на споменатия херцог? И тъй като аз не умея… не съм способен да лъжа, признавам: да, аз съм въпросният капитан Велзевул, но давам честната си дума, че никога не съм имал намерение да ограбвам и разрушавам замъка Розолфс, нито да убивам херцог Норланд и неговите синове. Отново давам честната си дума — едва вчера узнах, че съм възстановен като капитан в шведската флота, и заедно с това получих заповед да арестувам трима ви за държавна измяна. А едно от доказателствата ми е, че в момента виждам тук един от най-дейните инициатори на заговора, чиито нишки водят от Розолфс до Стокхолм.

— Достатъчно, уважаеми господине! — прекъсна го намръщен Черния херцог. — Значи вие с лека ръка щяхте да арестувате двамата младежи, които само преди часове спасиха живота ви, хвърляйки се във водовъртежа на малстрьома?!… Нима сте забравили дълга към благородството, забравили сте, че Норландското херцогство е независима страна, че този род е дал на Швеция двама крале и че аз не съм длъжен да давам отчет за действията си?! В държавна измяна може да бъде обвинен само поданик на съответната страна, а аз не съм бил и няма да бъда поданик на шведския крал!

— Чудесно! — възкликна капитанът. — Но шведският крал има право в крайна сметка да се защитава от враговете си.

— Не му оспорвам това право. Същото право имам и аз — отвърна херцогът. — Шведският крал е възложил защитата си на капитан Велзевул, аз пък възлагам своята на адмирал Колингуд. Вие сте пленник на адмирала, защото преди всичко сте пират, влязъл случайно в друга кожа…

— И то ако не е фалшива — отбеляза английският офицер.

— С една дума — продължи Черния херцог с повелителен тон, — вие ще отговаряте за постъпките си пред военен съд!

Четиримата моряци обградиха Инголф и го поведоха. Пиратът би могъл да ги отблъсне и да се хвърли във водата, но съобрази, че тази недостойна постъпка не би му била от полза, затова се остави в ръцете им, без повече да продума.

Като минаваше покрай Едмунд и Олаф, той срещна погледите им, в които прочете недвусмислено съчувствие. И ги заговори:

— Много ми тежи, млади господа, че загубих уважението ви, но уверявам ви, всичко казано от мен за баща ви е самата истина. Допреди два часа изобщо не знаех, че ми е поръчано да арестувам херцог Норланд и синовете му. И ако приех да изпълня нареждането, то е, защото вие при всички случаи щяхте да загинете, а аз се заклех в себе си да ви спася на всяка цена. Прощавайте, господа. Повярвайте на човека, комуто безспорно тежат много грехове на душата, но никога в живота си не е лъгал.

— Татко! — извикаха умолително младите хора.

— Недейте! — сурово ги прекъсна Черния херцог. — Правосъдието ще си каже думата.

След час военният съд под председателството на самия адмирал реши: Инголф и целият му екипаж се наказват със смърт чрез обесване за морско разбойничество и опит да бъде ограбен замъкът Розолфс.

Беше назначена специална комисия, която да разследва живота на моряците, преди да дойдат на „Ралф“. Трябваше да се съберат сведения за произхода и възрастта им и да се предложи на херцога да бъдат помилвани някои от тях. Офицери и матроси, постъпили на „Ралф“ от други кораби, в никакъв случай не подлежаха на помилване.

Започнаха да ги проверяват по списъка на екипажа. Липсваха двама души — счетоводителят Олдъм и касиерът Надод.

Червеноокия се числеше на „Ралф“ като касиер, за да няма излишни разправии между моряците.

Въпреки старателното дирене касиерът и счетоводителят не бяха открити, никой не можа да определи дори и приблизително откога ги няма.

Още по-странното беше, че почти по същото време Черния херцог потърси и двама от служителите си — Хутор и Грундвиг, — но и тях ги нямаше никъде.

Впоследствие ще разберем връзката между изчезването на Олдъм и Надод, от една страна, и на Хутор и Грундвиг, от друга.

Очевидно сред „Грабителите“ имаше предател, който най-подробно бе осведомил за целите и намеренията на експедицията, предприета от Инголф и Надод. Адмирал Колингуд се бе насочил уверено към фиорда и пристигна тъкмо навреме, за да спаси замъка Розолфс и обитателите му.

Съгласно решението на съда Инголф бе отделен от другите офицери и матроси и бе затворен в една от стаите на южната кула (четирите розолфски кули съответстваха на четирите посоки на света). Стаята се осветяваше от един тесен прозорец, а вратата беше обкована с желязо, така че дори и помисъл за бягство не можеше да има. Под нея се намираше жилището на Магнус Бьорн, изчезналия брат на Харалд. Навремето там се беше обесил един управител на замъка, но никой не узна причината за тази отчаяна постъпка. След това на ухо се разказваше, че всяка нощ духът на управителя се явявал в стаята, полюшвал се на въжето, повтаряйки сцената на самоубийството. Същевременно се чували стонове и тракане на кости.

Стаята, в която затвориха осъдения Инголф, се намираше на самия връх на кулата и от нея се излизаше на тераса, която опасваше отвсякъде стария замък. Ако я нямаше тази тераса, никой от розолфските слуги не би се решил да отведе Инголф до пригодената за него килия, защото би трябвало да мине през затворените покои на Магнус.

Помощник-капитанът Алтенс и другите четирима офицери бяха затворени в трюма на „Ралф“ заедно с всички моряци. Оръжието, разбира се, им бе иззето. Всички изходи бяха добре затворени и се охраняваха от часовои; за бягство не можеше и дума да става, тъй като палубата беше заета от няколко отряда англичани.

Преди да го отведат, Алтенс, старият морски вълк, се обърна към съдиите си с думите:

— Всички вие сте подлеци и страхливци. Пленихте ни по най-недостоен начин. Върнете ни кораба и капитана и воювайте с нас честно, тогава дори в съотношение едно към пет ние ще потопим корабите ви… само че вие никога не бихте се осмелили да го направите. Вие треперехте само като чуете името капитан Велзевул. Нужни ви бяха цели седем кораба и две хиляди души, за да ни преследвате! Но ние още не сме обесени, тъй че пазете се!

След тази реч Алтенс онемя като риба и повече не можаха да изтръгнат от устата му нито дума.

Денят мина спокойно и за удивление на англичаните от трюма не се чуваше никакъв шум. Когато занесоха храна на затворниците, завариха ги строени чинно в няколко прави редици пред офицерите и подофицерите, сякаш готови и на смърт да идат под команда.

Свечеряваше се, а нито от Олдъм, нито от Надод имаше някаква следа. Същото се отнасяше и за Хутор и Грундвиг.

За двамата верни слуги на херцога предполагаха, че са убити от двамата бандити, които са използвали суматохата на „Ралф“ и са избягали. Гневът на стария Харалд беше безпределен. Дори Едмунд и Олаф престанаха да съчувстват на пиратите.

— Утре, след като се изпълни присъдата — заяви Черния херцог, — ще претърсим цялата степ и вероятно ще открием убийците.

Това бе казано по време на обеда, даден в замъка в чест на адмирал Колингуд и офицерите му.

— Имате ли представа как изглеждат тия пирати? — попита адмиралът. — Така по-лесно ще бъдат намерени.

— Единия от тях можем веднага да разпознаем — отвърна Едмунд. — Той много прилича на писаря на един английски нотариус на име Пегам, когото имахме случай да видим в Чичестър.

Като чу името Пегам, адмиралът изведнъж смъртно побледня, но веднага започна да кашля, за да прикрие смущението си. По този начин никой не забеляза странната му реакция при думите на Едмунд.

Какво ли биха казали Олаф и Едмунд, ако знаеха, че адмирал Колингуд е станал английски пер и херцог Ексмаут след смъртта на по-големия си брат, загинал с цялото си семейство при корабокрушение?