Принцът пират

XIIМИЛОСЪРДНАТА СЕСТРА. НА СВОБОДА. ПОДВИЗИТЕ НА „ГРАБИТЕЛИТЕ“. ОЛАФ И ЕДМУНД — СЛУЧАЙНИ СВИДЕТЕЛИ НА УЖАСНА ДРАМА

Предсказанието на свещеника се сбъднало: Надод не изкарал нощта в затвора.

Според правилника на затвора осветление в килиите се разрешавало само от седем до десет часа вечерта. През зимата обаче в шест вече било тъмно. Надод използвал момента, в който надзирателите излезли за малко от килията, и бързо отворил пакета, оставен му от пастора. Вътре намерил облекло за милосърдна сестра.

„Ето каква била работата!“ — прошепнал той и ехидно се изсмял.

Отначало решил да изчака стражите и като заспят, да им пререже гърлата, а после, вън от затвора, да се преоблече. Но веднага съобразил, че трябва да мине и покрай главния караул, а в затворнически дрехи това нямало да е възможно. Тогава му хрумнало друго, което благодарение на изключителната му дързост се увенчало с успех: той бързо обръснал брадата си и преди да се върне стражата, се преоблякъл като милосърдна сестра; после направил нещо като чучело под завивката на нара, все едно че той лежи там, и застанал на колене до него със събрани за молитва ръце.

В килията било много тъмно и измамата не биела на очи.

— Я гледай ти! — възкликнали в един глас двамата надзиратели, като се върнали. — Някой е дошъл тук!

Приближили се и видели коленичила милосърдна сестра.

— Кой ви пусна тук, сестро? — удивен попитал единият, макар че в затвора често можели да се видят тези честни и уважавани девици.

Надод отвърнал с едва чут шепот, за да промени гласа си:

— Самият господин директор, по поръчение на пастора. Той смята, че само аз мога да усладя последните минути на този нещастник… Ала затворникът ме прие много зле… с разни богохулства, после се обърна към стената и заяви, че няма и дума да ми каже, тъй като не се нуждаел от грижите ми.

— Той си е такъв, сестро — отвърнал стражът. — Но аз съм сигурен, че не знаете при кого са ви пратили.

— Не — съвсем тихо прошепнал смиреният глас на сестрата.

— Това е известният разбойник и убиец Надод Червеноокия — важно съобщил стражът. — Досега двадесет и един пъти е бягал от затвора, а когато го докараха при нас, той с насмешка каза, че след по-малко от месец щял да избяга и оттук, което щяло да е двадесет и второто му бягство. Трябваше да прибави, че ще бъде и последното му, защото, както виждате, скоро волю-неволю ще си иде от тоя свят.

— На неговото самохвалство — намесил се и другият надзирател — ние пък му отвърнахме, че не ще излезе оттук жив. Разбойници като Надод, сестро, трябва да се пазят много зорко, нито за миг не бива да се изпускат от очи.

— Предполагам, че повече нямам работа тук — отвърнала сестрата. — Моето присъствие не му е приятно.

— И ние мислим тъй — отвърнал първият страж. — Все едно, от него дума няма да изтръгнете. Е, хайде, довиждане. Един от нас ще ви изпроводи, тъй като ще трябва да минете през главния караул. Не е леко да си затворник тук… Излизане оттук няма освен в дървен сюртук. — Последните думи бяха придружени с груб смях. — Хайде, сестро, аз ще ви изпроводя, а Йохансон ще остане при него.

Като чул това, Надод с облекчение въздъхнал. Ледена пот избила по челото му по време на разговора. За щастие с настъпването на нощта ставало все по-тъмно; ако осветлението било запалено четвърт час по-рано, с него щяло да е свършено.

Без да бърза, стражът отделил един голям ключ от връзката и пуснал сестрата пред себе си.

— Ама че тъмница! Нищо не се вижда! — измърморил той с досада. — Какво толкова, ако светнат вече лампите… ама вечно икономии… Дайте си ръката да ви водя, сестро…

— А, не, благодаря, виждам — отвърнал Надод с огромно присъствие на духа.

Та нали мощната му длан щяла веднага да го издаде.

— Както желаете — равнодушно рекъл надзирателят и тръгнал по коридора, тананикайки си някаква песничка; след него, стараейки се да стъпва тихо, вървял Надод.

На всеки десет метра стражът отварял железни врати, които се затваряли след тях със зловещ и глух звук. За щастие никой не ги срещнал — повечето хора от затворническия персонал се хранели по това време; иначе обезателно щели да се натъкнат на някого от стражата, която често обикаляла по коридорите с фенер в ръка.

Изведнъж Надод почувствал, че се смразява от ужас. Спомнил си, че според правилника на затвора всеки посетител минавал през канцеларията, където удостоверявал самоличността си при влизане и излизане. А в канцеларията винаги светела лампа по това време.

Както навсякъде, така и между затворническия персонал и чиновниците от канцеларията съществувала подмолна вражда, С какво удоволствие отмъстителните канцеларски плъхове щели да спипат стража, който наивно се готвел да пусне на свобода един от затворниците, и то не друг, а Надод Червеноокия — най-страшния бандит. О, каква суматоха щяла да настане тогава…

За миг Надод си представил последствията и Вероятно от съжаление към надзирателя едва ли не си помислил да му се разкрие, за да предотврати скандала; тогава той ще го върне в килията и от благодарност, че го е избавил от неприятности, после ще му помогне да избяга… В ушите на Надод вече кънтели смеховете и подигравките на тълпата тържествуващи чиновници… Да, той трябвало да предотврати неизбежния скандал…

И Надод тъкмо протягал ръка да потупа стража по рамото, когато онзи се обърнал и попитал:

— Кажете ми, сестро, господин директорът преведе ли ви през канцеларията? Там видяха ли ви?

В гласа му се прокрадвало неподражаемо презрение. Лъч на спасение светнал пред очите на Надод — този железен човек се развълнувал като жена.

— Не! — едва произнесъл той. — Господин директорът ме заведе направо в килията.

— О, в такъв случай и сега ще минем по същия път. Ония мастилени души ще бъдат много доволни да отбележат нарушение в правилника. Вярно, няма да посмеят да го покажат открито, след като самият директор го е извършил, но все пак… По-добре да не им се мяркаме пред очите… Ще минем оттук, направо през главния караул…

Стражът свърнал в един страничен коридор и след малко те се озовали пред вратата на главния караул. Стражът пропуснал напред Надод и рекъл:

— По заповед на господин директора.

— Парола? — попитал подофицерът.

— Бдителност и вярност — прошепнал в ухото му стражът.

— Минавайте! — рекъл онзи.

Лицето на Надод било съвсем закрито от бялото монашеско було.

Стражът го съпроводил до самия изход.

— Довиждане, сестро! — рекъл му заблуденият човек и ниско се поклонил.

— Довиждане, приятелю — прошепнал бандитът и без да бърза, излязъл на улицата, смирено скръстил ръце на гърди.

Надод се оказал на свобода.

На петнадесетина крачки от затвора в карета, впрегната с чифт бързи коне, го чакал мнимият пастор. Надод се качил в нея и каретата се понесла като вихър.

В същата минута от затвора гръмнала пушка. Стражът, който останал в килията на Надод, открил бягството му още преди завръщането на другия надзирател и като обезумял хукнал да даде тревога.

Нямало и десет минути от разкриването на бягството, тъй че се надявали да заловят беглеца…

Ала всички търсения се оказали безуспешни.

Злощастният надзирател изгубил службата си, а той бил женен, с две деца и изпаднал в крайна бедност.

Една вечер нещастникът седял край студеното огнище и с болка на сърце слушал как гладните му деца искали хляб, а в дома му нямало и троха. В този момент в стаята нахълтал непознат човек, сложил на масата голяма кесия и без да каже дума, бързо си отишъл. В кесията имало двадесет хиляди талера, а на дъното й изпаднало листче с думите: „От милосърдната сестра“.

Надод изчезнал безследно. Не могли да го открият нито в Швеция, нито в Норвегия.

Междувременно завършила Седемгодишната война, в която участвали Прусия, Франция, Австрия и Русия. Северните държави си поделили Полша. Разбойничеството се ширело навсякъде. Пътниците били изложени на големи опасности. Това е времето, когато се обособяват многочислени разбойнически банди в Европа, всяка от които си имала име: „Рицари на Шварцвалд“, „Грабители“, „Волни братя“, „Морски разбойници“.

„Морските разбойници“ действали по бреговете на цяла Европа. Тази банда се отличавала от другите по това, че се подвизавала еднакво успешно както по вода, така и по суша. Тя си имала агенти, които прониквали навсякъде, където надушели плячка, но действали толкова предпазливо, че честните хора изобщо не можели да ги заподозрат.

Един от тези агенти бил и почтеният Пегам. Негова територия бил английският бряг, смятан от пиратите за един от най-важните обекти. Плячката от всяко нападение се разделяла обикновено на две: едната половина се разпределяла между изпълнителите на грабежа, а другата отивала за главатарите, повечето от които дори не познавали по-главните си агенти, ала всички от бандата чувствали властта и влиянието им.

Когато например трябвало да се ограби някой дворец или замък, водачът на бандата получавал подробен план на сградата, ключове за всички врати и описание на всички заключени помещения, в които се съхранявали ценности. Кой би могъл да достави подобни сведения? Разбира се, някой от главатарите; а те обикновено принадлежали към висшето общество. Така една нощ под носа на десетки пазачи бил ограбен дворецът на девънширския херцог, друг път, докато бандата разбивала касата на един от най-заможните банкери от рода Лестър, всичките й членове били заловени на местопрестъплението. Осъдили ги на смърт чрез обесване, ала невидима ръка им помогнала да избягат през нощта срещу насрочената екзекуция.

Често разбойниците нападали с цел лично отмъщение. Случвало се да изпратят на оня свят цели семейства, които представлявали пречка или заплаха за някое високопоставено лице.

Случайни свидетели на подобна драма станали и братята Олаф и Едмунд. Скрити в пустия залив на един малък остров в Северно море, те видели как бандитите хвърлили в морето седемчленно семейство: баща, майка и пет деца, най-голямото от които било някъде около осем годинки. Това станало на не повече от стотина метра от брега и братята чули как жертвите молели за пощада.

„Знам, че брат ми иска да вземе титлата и мястото ми в камарата на лордовете — говорел бащата. — Нека вземе и едното, и другото, всичките си права отстъпвам… само ни пощадете!… Съставете протокол за нашата смърт и ни отведете на някой остров в Тихия океан — давам ви честна дума, че никой никога няма да узнае за нашето съществуване…“

Олаф и Едмунд онемели от ужас, като слушали всичко това…

Двама души извършили убийството. Впоследствие младите хора разпознали в единия от тях нотариуса Пегам, а другият бил загърнат в моряшки плащ и с качулка на главата, тъй че не успели да видят лицето му, но им направило впечатление атлетическото му телосложение.

Това бил самият Надод, който, след като избягал от затвора, послушал съвета на освободителя си и отишъл в Чичестър, където се свързал с бандата „Морски разбойници“.

Дълбоко потресени, Олаф и Едмунд се върнали на яхтата си, която стояла на котва от другата страна на острова, и веднага тръгнали след пиратския кораб с целия риск да бъдат нападнати от него. Двамата братя се заклели да открият злосторниците и да отмъстят за невинните жертви. Проследили кораба до Чичестър, където той спрял в залива, но още същата нощ незабелязано изчезнал.

Младежите тъкмо решили да поемат обратно за дома, когато на една улица в града неочаквано срещнали нотариуса Пегам, в когото веднага разпознали единия от убийците на семейството. До него вървял почтеният Олдъм, неговият писар.

Голямо било изумлението на братя Бьорн, когато по-късно узнали, че нотариусът Пегам е член на парламента в Чичестър и се ползва с репутацията на честен човек в цялото графство. Младите хора побързали да се върнат у дома, за да разкажат на баща си за разкритията си и с намерение да вземат със себе си Хутор и Грундвиг, да съберат още сведения за Пегам и да изкарат престъплението му на бял свят. Тъкмо този план те се готвели да изпълнят, когато срещнаха „Ралф“ и го спасиха от гибел. Сега вече е ясно защо тъй ги озадачи появата на Олдъм на кораба.

Олаф и Едмунд обаче постъпиха непредпазливо, като споменаха пред Надод на каква драма са станали неволни свидетели. Защото от този момент бандитът включил и тях в пъкления си план, вместо да се задоволи само с отмъщението си към стария херцог.