Принцът пират

XVIРАЗМИСЛИТЕ НА ИНГОЛФ. СТРАННОТО ЧУВСТВО, КОЕТО ГО ОБЗЕ. СЛУЧАЙНО ПОДСЛУШАН РАЗГОВОР

— Ето че почнаха — промълви Инголф, след като Червеноокия си отиде. — Каквото и да предприема за спасението на онези хора, нищо няма да помогне, освен ако… Не, и това не. Достатъчно ми беше и краткото време, за да ги опозная добре… Ако ги предупредя за опасността, те, вместо да се качат на яхтата и да избягат навреме от замъка, ще вземат да призоват всички васали и до последен дъх ще защитават земите на своите деди. Те с цяла английска ескадра са готови да се бият, камо ли да отстъпят пред бандитите… В какво ужасно положение изпаднах! А и кажа ли дума, ще загине Надод. Не мога да допусна подобно нещо, след като веднъж вече сме се договорили с него… Ех, какъв волен корсар си бях досега. Кой дявол ме накара да се включа в такава позорна експедиция? Защо го направих? Съвсем се опозорих!… Ако ли пък премълча, целият този древен род ще загине, а доколкото виждам и чувствам, върху него не тегне никакво петно… Сигурен съм, че заговорът, в който те уж били участвали, е чиста измислица… О, поне малко да можех да повярвам, че те наистина са опасни за държавата!

Инголф развълнуван закрачи из каютата.

„Всъщност какво ми влиза в работата? — продължи той наум разсъжденията си. — Аз да не би да съм тук съдия! В момента съм офицер от редовната флота, който е получил специално нареждане и трябва да изпълни служебния си дълг. Последствията не ме засягат… Е, да, но мога ли да залича от паметта си геройския подвиг на младежите, които ни спасиха да не загинем във вълните на малстрьома? Мога ли хладнокръвно да гледам как пред очите ми ще изколят тия доблестни хора? Не! Трябва да ги спася на всяка цена… Но как да направя така, че да не пострада Надод? Като е безчестен бандит, следва ли да бъде лишен от съжаление? Нали той самият е жертва на жестокост. (Инголф очевидно бе повярвал на измислицата за потъналото дете.) Нима нехайството му, обяснимо за един незрял юноша, може да оправдае варварското наказание, което са му наложили?… Какво да правя?… Боже мой, какво да правя? Как да изляза от това положение?“

Главата на Инголф беше пламнала, той се раздираше от противоречия. Отиде до люка и го отвори, за да поеме чист въздух. Пред очите му ясно се открои бреговата линия на фиорда с назъбените скали, а в далечината, на фона на звездното небе, се издигаше безмълвният силует на замъка. Долу под брега светеха червени и бели светлини — там васалите на замъка, свикани от Черния херцог, се готвеха да защитават древната независимост на Розолфс. Иначе навсякъде другаде цареше тишина и това подейства успокоително на Инголф. Мислите му се насочиха в друга посока. През тези няколко минути, докато разглеждате пейзажа, той отново възкликна както преди малко пред Надод:

— Странно! Много странно!

От известно време Инголф бе обсебен от някакво необяснимо чувство. Цялата розолфска местност — фиордът, скалите, корабите в пристанището, самият замък ведно с необятната степ — му се струваха някак познати, сякаш беше виждал всичко това някога, макар да беше сигурен, че никога не е бил по тия места. И това безкрайно го озадачаваше.

„Да, позната ми е тази местност — мислеше си той, — но откъде?… Нищо не разбирам…“

Все тъй в недоумение той продължи да се любува на гледката. Изведнъж вниманието му бе привлечено от огромен столетен дъб на стотина метра от замъка. Очевидно дъбът дълго се бе борил със суровия климат, ала накрая бе победил и сега короната широко се разстилаше над ствола му.

В момента, в който видя дъба, Инголф неочаквано си спомни, че в ранното си детство си е играл точно под такъв дъб, само че до него имаше каменна статуя на рицар с копие.

Но какво беше удивлението на Инголф, когато след малко, като се вгледа по-внимателно, видя, че до розолфския дъб има точно такава статуя! А крясъкът па белия бухал преди малко, който според Надод бил само подражание, също беше едно от най-ярките впечатления от ранното му детство…

Но къде ли Инголф е могъл да чуе такъв крясък в онези години, след като белият снежен бухал прелита над Норландия само зиме, а в такъв сезон Инголф никога не е бил по тия краища.

Без да подозира задаващата се драма, Инголф размишляваше над тези обстоятелства и колкото повече мислеше, толкова повече се луташе в догадки… Как може това да са впечатления от ранната му възраст? Та той отлично помни, че в детството си пътуваше с баща си из Франция и Испания, но в Норвегия не са били.

Насред размислите си Инголф дочу гласове, идещи от „Сузана“, която бе пуснала котва близо до „Ралф“. Единият от гласовете беше на Черния херцог, който току-що бе приключил с прегледа на корабите си и сега се качваше на „Сузана“, откъдето смяташе да следи хода на предстоящото сражение.

Яхтата имаше малък объл мостик и херцогът застана там, тъй като нощта беше необикновено топла и приятна.

Херцогът не беше сам — ето какво го чу Инголф да казва на събеседника си:

— Каква прекрасна нощ, Анкастрьом!… И все пак ми се ще по скоро да свърши, тъй като горя от нетърпение да видя докъде ще стигне наглостта на англичаните.

Разговарящите не забелязваха Инголф, въпреки че яхтата и пиратският кораб стояха съвсем близо един до друг. Инголф нямаше намерение да подслушва разговора им и тъкмо се накани да подскаже с нещо за присъствието си — например да запали лампата в каютата си, когато изведнъж го вцепени отговорът на Анкастрьом. Тогава промени решението си и се облегна на люка.

А отговорът на Анкастрьом беше следният:

— Позволете ми, херцог, да не споделя вашето нетърпение. За разлика от вас аз съм против това, което предстои да стане тук, и бих дал десет години от живота си, за да предотвратя стълкновението. Аз не мога да гледам спокойно как вашият син Едмунд ще рискува живота си в момент, когато парламентът се готви да го предложи да се качи на шведския престол.

— Та ако Едмунд не успее да защити херцогството на баща си, какъв пазител ще бъде тогава на кралството си? — отвърна херцогът.

— А какво ще стане, ако падне в битката? Помислете само, дните на Густав III са преброени, а заговорниците разчитат именно…

Краят на изречението не се чу, тъй като бе казано много тихо. Но ето че Анкастрьом отново извиси глас:

— Тайно се надявам това да са само големи приказки от страна на англичаните и те да се оттеглят, като получат нашия настоятелен протест.

— И аз това искам — рече херцогът, — но не се ли оттеглят, ще се защитавам докрай.

Думите му, произнесени с решителност, издаваха непреклонния характер на херцога.

Това, което Инголф чу, му беше достатъчно. Вече по-успокоен, той се отстрани от малкото прозорче на каютата. На него, пирата, официално възстановен като офицер от кралската флота, му трябваше доказателство, че Бьорнови действително участват в заговор. И той получи това доказателство, чу го от устата на самия херцог. С това обаче положението не ставаше по-добро. Инголф беше наясно, че сега като офицер от кралската флота би трябвало да действа против херцога, а в другия случай — да се откаже от чина си и да предостави всичко в ръцете на Надод… Но можеше ли и в двата случая да спаси обитателите на Розолфс? Той също има баща, който страда заради него, макар в приключенията му да няма нищо позорно. Защото още когато Инголф беше мичман, един щабофицер от пехотата го бе обидил жестоко и младият мичман го извика на дуел, хвърляйки ръкавица в лицето на оскърбителя… За тази постъпка Инголф бе отстранен от служба. По време на войната получи крайцер и с подвизите си се прослави в цяла Европа, но слея сключването на примирие отново бе оскърбен с отказа да му дадат обещания чин. И тогава Инголф вдигна знамето на бунта — времената бяха такива и действията му съответстваха на нравите на епохата, така че не трябваше да се считат за позорни. Вчерашният корсар винаги можеше да стане редовен адмирал или полковник, както Конде и Тюрен безнаказано нахлуваха от една държава в друга в зависимост от личните си интереси. Те обаче не бяха упреквани или уличавани в безчестие. Сега, разбира се, времената са други. Сега корсарят не може да стане адмирал, но и един адмирал не би се присъединил тъй лекомислено към морските пирати. Съзнанието за дълг към родината е вече много по-силно развито и ясно изразено, затова за такива като Инголф няма място нито на сушата, нито в морето.

Според някогашните разбирания Инголф не се е опозорил, като е станал корсар. За измяна щеше да се счита, ако беше минал на страната на разбойниците, докато е бил редовен офицер от кралската флота и е бил пратен да воюва срещу тях. Тогава за подобно нещо прошка не можеше да има. Трябваше ли сега да постъпи така? Трябваше ли да огорчи до такава степен стария си баща, който от своя страна бе направил всичко възможно, за да му бъдат върнати пагоните?… Не! Благородството също си има граници, а честта изискваше да изпълни дълга си. Сега не можеше да жертва нито своето, нито името на баща си заради хора, предприели заговор срещу отечеството и краля, който, макар и късно, беше поправил една несправедливост и награди Инголф за старите му заслуги. Да, Инголф ще изпълни дълга си, но в същото време ще направи всичко според силите си, за да спаси Харалд и синовете му; няма да ги остави в ръцете на Червеноокия, а ще ги отведе в Стокхолм като пленници, където техните привърженици ще се погрижат да им дадат възможност за бягство.

Като взе това решение, Инголф отиде да се излегне на дивана, за да си почине малко, защото цели двадесет и четири часа беше на крак. Диванът беше турски, много удобен, и заемаше едната страна на каютата. Щом легна, потъна в дълбок сън.

След около час бе разбуден от страхотна врява, викове и ругатни. Той бързо скочи на крака и чу силен глас, звучащ като през тръба, който се извисяваше над цялата шумотевица:

— Който се противи, направо му отсичай главата.