Принцът пират

IIПИРАТСКИЯТ КОРАБ. МАЛСТРЬОМ. УЖАСЪТ НА НАДОД. ПРОМЯНА КЪМ ПО-ДОБРО. ТАЙНИЯТ РАЗГОВОР

В нощните си нападения „Ралф“ обикновено не губеше много хора, но ако капитан Инголф все пак не попълваше редовно състава му той щеше значително да намалее. Поддържаният състав на кораба включваше капитана неговия помощник Алтенсид, наричан за по-кратко Атенс, четирима лейтенанти — Лудвик, Ян, Ериксон и Бил, от които последните двама бяха по на двадесет години, шестима старши матроси, боцман, осем канонири и шестдесет обикновени матроси. На кораба имаше и ковчежник, нещастният писар Джон Олдъм, англичанин, който водеше сметките. Инголф държеше да има такъв човек, за да си спести всякакви недоволства при подялбата на плячката. По-рано Олдъм бил писар при някакъв провинциален нотариус, но един прекрасен ден пиратите го измъкнали от кантората, която се намирала в малко градче на английския бряг. В знак на протест срещу посегателството над правата му, предвидени в действащия и до ден днешен закон, приет от английския парламент при крал Чарлз II, почтеният Олдъм настоял да бъде изведен от кантората от двама души, въоръжени с щикове. Той не признаваше положението си за законно и твърдеше, че работи на кораба по принуда. Всеки ден, преди да се залови със сметките си, той писмено излагаше своя протест срещу насилието, на което бе подложен и което е в разрез с всички човешки и Божии закони и в нарушение на акта Habeas Corpus1. Този неизменен текст Олдъм връчваше на един матрос, за да го предаде на Инголф, и едва тогава пристъпваше към счетоводната си работа. Той работеше съвестно, като предполагаше, че се намира на шведски, а не на пиратски кораб.

Когато Инголф загубеше в битките някой и друг член от екипажа си, той залавяше съответния брой моряци от неприятелския кораб и им предлагаше да избират: или смърт, или служба на „Ралф“. Нямаше случай някой да предпочете смъртта и само след три месеца новобранците се превръщаха в истински пирати, готови на всичко за капитана си.

Дори почтеният Олдъм въпреки всекидневния си кротък протест накрая свикна с живота си на „Ралф“, който всъщност го разнообразяваше и го избавяше от вечните съпружески сцени, които там, в Англия, съпругата му — по думите на мистър Олдъм, — иначе почтена и с ангелски характер, му устройвала по време на двадесетгодишното им съжителство.

— О, тя е много добра — добавяше мистър Олдъм, — но представяте ли си как с двадесет и два шилинга на седмица се изхранват, обличат и обуват единадесет деца!… Та това, съгласете се, би развалило всеки характер.

Откакто писарят на нотариуса изчезна, невидима ръка започна да изпраща на съпругата му по двеста лири на месец и почтената майка на семейството всеки път отправяше към Бога пламенни молитви да задържи колкото може по-дълго нейния мъж далеч от дома.

Това беше личният състав на странния бриг, който по дисциплина и ред не отстъпваше и на най-добрия военен кораб.

Но защо сега бригът се озова на това опасно място?

Това беше тайна между Надод Червеноокия и капитан Велзевул, тайна, която никой друг на кораба не знаеше.

Макар че всеки моряк беше убеден в неминуемата гибел на „Ралф“, нито един не роптаеше — толкова силна беше привързаността им към техния капитан.

А корабът продължаваше да се носи към скалите… Инголф не помръдваше и само наблюдаваше.

Не беше така с Надод. С развявани от вятъра червени коси, облещил изскочилото си, налято с кръв око, той се задъхваше от ужас и безсилна злоба.

— Слушай, направи нещо! — кресна той с неестествен глас на Инголф. — Аз не съм моряк, но бих се чувствал неудобно да бездействам като теб при такава буря. Помисли: рискуваш живота на храбри матроси…

— Но най-вече живота на храбрия Над — прекъсна го капитанът с ирония. — Я гледай, много ти бил скъп животът. Чудя се на какво отгоре! Ако аз имах твоята противна външност, по-скоро бих желал смъртта.

— Аз пък се чудя как можеш да се шегуваш в такава минута! — изкрещя вече вън от себе си Над. — Не виждаш ли, че сме на стотина метра от скалите?…

Инголф не отговори; продължаваше внимателно да следи хода на кораба.

— Чуваш ли какво ти приказвам? — не мирясваше онзи и яростно дърпаше Инголф за ръкава.

— Млъкни, глупако! — кипна капитанът. — Млъкни и не ми се бъркай в работата, да не си изпатиш! — И така го блъсна, че Червеноокия се прекатури по стъпалата от мостика и падна на палубата.

Надод беше много силен, но не можеше да се мери с капитан Велзевул. По сила на мускулите си нямаше равен на себе си. Той спокойно можеше да нарами едно оръдие, да обиколи с него целия кораб и да го върне на мястото му, без да се задъха дори.

Безучастността на Инголф обаче беше само привидна. В действителност той не преставаше да мисли как да спаси кораба си.

Реши да опита последното средство. Всеки моряк знае, че вълна, която се е ударила о брега, връщайки се обратно, задържа следващата вълна. Именно от това движение смяташе да се възползва капитанът. Това щеше да е трудна и рискована маневра, но друг изход засега нямаше.

Корабът все повече приближаваше скалите. Затаил дъх, Надод бе вперил неподвижното си око в Инголф.

Изведнъж Инголф се спусна към щурвала и сам започна да действа, като не преставаше да дава заповеди.

Корабът, вече почти до скалите, бе подет от огромните вълни и веднага след това бе изтласкан обратно; пак се бе отдалечил от скалите. За спасение, разбира се, бе още рано да се говори, но маневрата можеше да се повтори с надежда за успех.

Но ето че внезапно щастието се усмихна на Инголф: от небето рукна дъжд и вятърът веднага утихна.

Силен вик се разнесе сред матросите.

— Ураа! Ураа! Да живее капитан Велзевул!

Инголф спокойно се върна на капитанския мостик. Корабът му издържа тежкото изпитание и сега беше на път да влезе в без-ветрения фиорд Розолфс.

— Е, Над? — обърна се капитанът към неотлъчния си спътник. — Не бях ли прав, като ти казвах, че в морето никога не бива да се отчайваш?

— Прости ми, че одеве така ти крещях — рече му Червеноокия. — Ама ако знаеше как не исках да умирам тъй близо до целта. Цял живот съм имал една мисъл в главата: да отмъстя на врага си, да му кажа в лицето: „Харалд Бьорн, познаваш ли Надод, познаваш ли своята жертва?…“ Знаеш ли, Инголф, аз непременно трябва да ти разкажа своята история и може би тогава ще ме разбереш и ще пожалиш изрода Надод, Надод Червеноокия. Аз не съм се родил такъв изрод, един човек ме направи такъв. И когато научиш историята ми, навярно ще се съгласиш, че грабителят от Малстрьом спокойно може да протегне ръка на разбойника от Малмьо… И двамата ще се сдружим в общата си ненавист и ще изумим целия свят.

Предложението допадна на Инголф. Него отдавна го интересуваше тайнствената личност на Надод. Той огледа още веднъж обстановката, даде нужните разпореждания и предостави командването на Алтенс; след това се обърна към Надод и рече:

— Да идем в моята каюта. Там никой няма да ни безпокои и можем да си поприказваме спокойно.