Принцът пират

VIIIОЛАФ И ЕДМУНД. ТЕХНИЯТ ЖИВОТ В РОДОВИЯ ЗАМЪК. НАДОД. ГОЛЕМИЯТ СИН НА ХАРАЛД СЕ ИЗГУБВА. ОТМЪЩЕНИЕТО НА ХАРАЛД

За младите момчета — двадесет и три годишния Олаф и двадесет и пет годишния Едмунд — започна празен и скучен живот. Най-накрая те се пристрастиха към лова, който беше единственото им развлечение. Те бяха възпитани в такова страхопочитание и покорство пред баща си, че и през ум не им минаваше да роптаят против разпорежданията на Черния херцог.

Харалд Бьорн бе предоставил на синовете си пълна свобода с едно условие: в никакъв случай да не прекрачват границите на Розолфското имение. Но тъй като обширната степ, принадлежаща на замъка, се простираше върху повече от шестдесет мили наоколо, младежите имаха къде да проявяват мъжеството си.

Придружени от по-малкия им брат Ерик, от слугите Хутор и Грундвиг, които ги бяха поели още от детството им, те нерядко прекарваха със седмици в гората на лов за мечки и вълци; завръщаха се в замъка всеки път с обилна плячка, а старият Харалд ги посрещаше с горда усмивка на бледите устни.

— Добре, синове мои, много добре — казваше им той. — Личи си, че в жилите ви тече кръвта на норландските вождове. Не-напразно сте с кралски произход.

Тези думи на мрачния владетел винаги бяха придружени с многозначителен поглед към Хутор и Грундвиг, но младежите обикновено не забелязваха това, иначе, ако им беше направило впечатление, те непременно щяха да се досетят, че между херцога и двамата му слуги съществува някаква тайна.

Харалд не преувеличаваше, като си приписваше кралски произход.

По предложение на парламента двама Бьорнови последователно са заемали шведския престол и е твърде възможно този сан, доста съмнителен по онова време, да се е давал и по-често на норландските херцози, стига те да не са предпочитали кариерата на викинги пред възможността да бъдат на равна нога с кралете.

Докато на шведския трон се възкачвали потомци на древните скандинавски вождове — Швард, Сигурд, Стенкал, Свекер, Фолкунг, Ваза, — Бьорнови се грижели да си запазят независимостта. Но когато на престола бил повикан холщайнският принц Адолф Фридрих, Бьорнови изразили силен протест и заявили, че те също ще предявят претенции за престола.

След като станал глава на семейство, Черния херцог възобновил този протест, на който обаче всички погледнали като на желание за историческо удовлетворение. Той не пожелал синовете му да служат в двора на „узурпатора“ и ги пратил на служба в Русия и Франция, но както вече се разбра, скоро ги повикал обратно.

Харалд Бьорн имате брат, Магнус — двадесет години по-малък от него, който не се месеше в никакви семейни работи. Беше се отдал страстно на географията и мореплаването. От шестнадесет години той почти непрекъснато беше на околосветски пътешествия с превъзходен кораб, построен нарочно за него по нареждане на баща му. Магнус се връщаше рядко и за съвсем кратко време в замъка. Не се чувстваше добре у дома: морето, неговата страст, постоянно го теглеше към себе си.

Преди няколко години Магнус отпътува за някаква далечна страна; оттогава никой не бе чувал нищо за него. В Розолфс решиха, че вероятно е загинал при буря някъде край бреговете на Азия, тъй като последното писмо, получено от него, беше от Батавия.

Магнус не беше единственият от рода Бьорн, изчезнал безследно. Преди Едмунд и Олаф Харалд Бьорн имаше петгодишен син, Фредерик, който изчезна при следните обстоятелства. В рода Бьорн имало обичай при раждане на дете от мъжки пол да прикрепят към новороденото син на някого от прислугата. Това момче вземало участие в детските игри на малкия Бьорн, като едновременно му бил слуга и помощник-възпитател. Вземали го в юношеска възраст и то обикновено оставало любим слуга на младия господар за цял живот.

Когато се родил Фредерик, между слугите в замъка имало едно дванадесетгодишно момче на име Надод, или просто Над, син на херцогския камериер. Херцогът избрал него за помощник-възпитател на сина си. Над бил умен, но притежавал и лоши черти — жестокост, завист, хитрост, които от малък се научил да прикрива. Баща му го възпитавал строго и привидно той показвал послушание, дори го давали за пример на другите крепостни слуги.

Още на тази си възраст, когато обикновено момчетата мислят само за игри и удоволствия, Над вече кроял планове как ще се възползва от доверието на младия си господар, като го подучи да открадне от съкровищата в замъка огромна сума пари, как после ще забегне някъде далеч, ще ги пусне в оборот и ще забогатее.

Над не бил красив, но лицето му правело впечатление с умното си и будно изражение. На петнадесетгодишна възраст той вече имал напълно завършена характерна физиономия: големи, дълбоки зеленикави очи, широко, макар и ниско чело, голям нос с широки ноздри, месести устни, силни челюсти, гъсти червени коси, падащи като грива по раменете — всичко това му придавало едновременно добродушие и сила, кротка и дремеща, когато бивал спокоен, но свирепа и заплашителна, когато го дразнели и предизвиквали. Освен това Над имал телосложение на атлет.

Той намразил малкия Фредерик още от първия ден. Не можел да свикне с мисълта, че той, Надод, ще трябва да преживее всичките си дни в робство.

Детето карало петата си година, когато един ден Надод го завел на брега и го качил на лодка, за да го разходи из фиорда. Както и дедите им — викингите, така и Бьорнови се приучвали към морето от ранно детство. На излизане от фиорда Надод срещнал някакъв чуждестранен кораб. Капитанът, който бил на палубата, го поздравил и го заговорил; попитал го кой е, откъде е. Надод го било срам да признае робското си положение и като не могъл да измисли друго, отвърнал, че той и братчето му останали сираци, но трудно се препитавали, тъй като рибата е малко и за нея няма пазар по тия места… Той съчинил такава трогателна история, че капитанът се смилил и предложил на Надод да вземе братчето му, за да го отгледа.

В пристъп на безумие, породено от дълго трупана омраза, Надод се съгласил и дал детето… Когато се опомнил, било вече късно: чуждестранният кораб отплавал в морето, отнасяйки младата издънка на Бьорновия род.

Надод не смеел да се върне в замъка и три дни обикалял с лодката из фиорда. Най-сетне го намерили и го откарали в замъка. Там с плач и скръбна жестикулация описал как момченцето се навело от лодката, паднало във водата и потънало.

Харалд, който треперел над сина си, се разгневил ужасно и наредил да му ударят сто тояги; изпълнението на присъдата било възложено на Хутор и Грундвиг. За момче на неговата възраст това се равнявало почти на смъртна присъда.

Доверените слуги на Харалд завързали Надод гол на стълба и започнали да го налагат с дебели дъбови тояги. Когато на стотния удар спрели да бият, пред тях лежало безформено, окървавено тяло, което предали на майката на Надод… Момчето още било живо, дишало… Чудесата на майчината грижа и любов го спасили от смърт. След половин година ужасни страдания нещастникът започнал да се подобрява и давал надежда за пълно възстановяване; останал обаче с тежко възпаление на мозъка.

За него било по-добре да умре. Слугите го били както им попадне, без да гледат къде удрят — по главата, по ръцете; смазали му носа, лявото му око изскочило и завинаги си останало така. С една дума, Надод се превърнал в урод, който отблъсквал и ужасявал всекиго.

Когато за първи път станал от леглото и се погледнал в огледалото, изревал от ужас и злоба — разбрал, че остава страшилище за цял живот. Да, и това огромно, изхвръкнало от орбитата кърваво око никога няма да се върне на мястото си!… В пристъп на необуздан гняв той грабнал нож, за да го изтръгне напълно, ала майка му го спряла и укротила навреме с горещите си молби.

— Да, права си — рекъл той, като се поуспокоил малко. — Нека окото ми остане тъй дотогава, докато не изтребя и последния Бьорн. Кълна се, че ще изпълня намерението си!

Щом Надод оздравял напълно, напуснал родината си, без да се обади на никого, дори и на майка си. Нищо не се чуло повече за него. От малкия Фредерик също нямало никаква следа и накрая всички в замъка повярвали, че се е удавил и че рибите са го изяли, тъй като морето не изхвърлило трупа му. И все пак имало начин да бъде намерен Фредерик, но тъй като увереността в неговата смърт била всеобща, никой не се сетил да го предложи.

От незапомнени времена поколенията на рода Бьорн поддържали и друг обичай, който може да се обясни с авантюристичния им начин на живот. Бащата на семейството белязвал с нажежен печат всеки свой новороден син. В света нямало нито един Бьорн без такъв знак — липсата му го определяла като незаконороден.

Къде и в каква среда е попаднал малкият Фредерик? Предполага се, че никой от кораба не е тръгнал да търси негови роднини, след като от думите на Надод се разбрало, че той произхожда от семейство на бедни рибари. Фредерик от своя страна, като порасне и узнае как е попаднал на кораба, вероятно не би се заинтересувал от „брат си“, който така безсърдечно го е предал в чужди ръце.

От тази случка до началото на нашия разказ са изтекли двадесет и две години и макар всичко да е възможно на Божия свят, дотогава не е имало сведения за участта на първия син на Харалд Бьорн.

Когато негодникът Надод предал момчето на кораба, успял да забележи, че корабът явно принадлежи на богат човек — бил построен от тиково и палисандрово дърво; по обшивката на борда имало резба, а отпред, на носа, се издигала изящна бронзова фигура на жена, държаща в ръце лебед. На главата й — това също удивило младия слуга — били изписани четири букви, обозначаващи вероятно името на кораба. Надод обаче не могъл да ги разчете, тъй като бил неграмотен.

Ако се вземе предвид господстващата по това време мода на всичко, свързано с митологията, можем да предположим, че женската фигура е изобразявала богинята Леда, както се е казвал и корабът. Това предположение би било от полза за времето непосредствено след излизането на чуждия кораб от розолфски води, но двадесет и две години по-късно то едва ли може да помогне с нещо.

Където и да е попаднал малкият Фредерик, важното е, че не му е било писано да се завърне при семейството си в родния край. И на него му издигнали надгробен паметник в параклиса на замъка редом с паметниците на дедите му. Старият Харалд не могъл да прежали първородния си син и често идвал да си поплаче над малкия гроб.

Харалд Бьорн имал и дъщеря Елена, омъжена за граф Хорн, командир на дворянския гвардейски полк в Стокхолм — един от първите хора на шведското кралство. Това бяха последните представители на стария норландски род, дал на Швеция двама крале и съратници на Ролан и Сигурд, род, водещ началото си от Один и Сканд — вождове на древните викинги. Фамилията Бьорн запазила независимостта си до края на XVIII век — до момента, когато починал и последният и представител при доста драматични и тайнствени обстоятелства.

Впрочем интересна е съдбата на тези млади хора, които не успели да продължат древната шведска династия Бьорн — загиват сред ледовете на Северния полюс, сякаш потомците на този могъщ род не са искали да се задоволят с обикновен саван, а потърсили огромния саван от вечен сняг.

Всички събития, които са предмет на нашия разказ, звучат до голяма степен като легенда, ала всъщност са исторически факти от края на миналия век.