Принцът пират

XIVНОЩ В РОЗОЛФСКОТО ПРИСТАНИЩЕ. БЛОКАДА НА АНГЛИЙСКАТА ЕСКАДРА. ВЕРИГА. РЕШЕНИЕ ДА НЕ ГИ ПУСНАТ

Към края на вечерята, по време на която Инголф направи добро впечатление с изисканото си държане, един от матросите на херцога донесе важна вест: при входа на фиорда се е разположила английска ескадра от седем кораба; единият от тях навлязъл в канала въпреки изричната забрана.

Фиордът беше собственост на херцога и никой нямаше право да влиза в него без разрешение.

Като чу това, Инголф леко побледня, но за щастие никой не го забеляза. Само той знаеше какво дири английската ескадра в норландски води.

— Що за дързост! — гневно извика Харалд. — Стреляхте ли по тях?

— Съвсем не, ваша светлост. Началникът на караула Нюстен не посмя да стреля, но дръпна веригата на Адската врата и корабът бе принуден да спре.

Адската врата беше мястото на канала, където той се стесняваше до петдесет метра и можеше да се прегражда с верига.

Матросът продължи:

— Командирът на кораба им предаде, че ако не го пуснем да влезе, утре призори щял да разбие веригата с топове. Нюстен му отвърна, че в такъв случай и той ще открие огън и ще потопи кораба.

— Добре му го е казал! — рече Харалд. — Най-сетне и той да прояви повече решителност… И после какво…

— После, ваша светлост, началникът на караула ме прати при вас, за да дадете разпорежданията си.

Харалд повика секретаря си и му продиктува следното:

„Аз, херцог Норландски, върховен владетел на фиордите и бреговете, влизащи в пределите на херцогството, нареждам на капитана на английския кораб, влязъл в Розолфския фиорд, незабавно да се изтегли от водите на херцогството. Същото се отнася и за останалите кораби от ескадрата, които преди изгрев слънце трябва да са напуснали розолфските води.“

Под писмото старият Бьорн се подписа така:

„Харалд XIV, херцог Норландски“.

По кобна случайност не бе споменато името Бьорн и Инголф тъй и не разбра, че гостоприемните му приятели са същите онези Бьорнови, на които Надод Червеноокия се готвеше да си отмъсти. А той и не беше разказвал никакви подробности за враговете си.

Само една дума щеше да обясни всичко на Инголф и тя беше презимето на херцога; ако той бе изписал цялото си име, събитията сигурно биха се развили другояче. Като че ли обстоятелствата се подреждаха така, че да работят в полза на отмъстителните замисли на Надод.

— Как е възможна такава дързост — обърна се старият херцог към Инголф. — С какво право англичаните си позволяват да правят проверки на всички европейски пристанища! Нямам намерение да търпя подобно унижение. Имам шест кораба, с които спокойно мога да браня риболовните си води от пирати. Способен съм да заставя всекиго да уважава независимостта на Норландското херцогство, признато официално от Калмарската уния.

— Напълно одобрявам поведението ви, ваша светлост — рече Инголф. — Не бива да търпите подобна наглост, особено като се има предвид, че разполагате със седем кораба, какъвто е и броят на английските, намиращи се във фиорда ви.

— Грешите, капитане — отвърна Харалд, — разполагам с шест кораба. „Сузана“ е увеселителна яхта и не е въоръжена.

— Да, ваша светлост, но те стават седем с моя кораб, ако, разбира се, му позволите да вземе участие в битката с англичаните.

— Какво?! Вие сте готов да вземете участие?! — изумен извика Черния херцог. — Но вашето правителство може да ви потърси отговорност за това.

Ако Инголф би позволил да надделее рицарската му същност, той щеше да отвърне: „Не искам да ви лъжа повече — англичаните са влезли във фиорда заради мен. Аз съм капитан Велзевул. И встъпвайки в битка срещу англичаните, вие по-скоро ще защитавате мен, а не себе си. Ако прецените, може да ме предадете на англичаните. Техният крал веднага ще ви удостои с Ордена на жартиерата, а и другите държави ще последват примера му: Швеция ще ви даде Ордена на желязната корона, Прусия — на Черния орел… Това е истината, тъй че можете да заповядате да бъде арестуван капитан Велзевул още сега, на вашата трапеза…“

Но Инголф мълчеше. Да, той можеше да рискува себе си. Ала да рискува живота на храбрите си матроси, които той сам превърна в пирати, нямаше никакво право. А и си спомни за клетвата, която бе дал тържествено на Надод. И се покори на съдбата си.

— За какво се замислихте? — с вежлив тон запита херцогът.

— Умувам как да избягна последствията, за които ме предупредихте — отвърна Инголф. — Затова ви предлагам да се сражавам под вашия флаг, така никой няма да узнае кой съм в действителност.

Последните думи пиратът произнесе със загадъчна усмивка, чийто смисъл никой не разбра.

— Поздравявам ви за идеята, капитане! — възкликна с юношеска пламенност херцогът. — Това ще бъде третата поредна битка за честта на Норландското херцогство. Датчани и холандци помнят подобно нещо…

Олаф и Едмунд, зарадвани от случая, че ще премерят силите си с англичаните, стиснаха горещо ръката на Инголф.

— Ако ги победим — пошепна старият херцог в ухото на Анкастрьом, — това ще бъде добре дошло за нашите планове.

— И ще предизвика огромен възторг в Швеция и Норвегия — допълни Анкастрьом. — Тогава без съмнение парламентът ще избере за крал Едмунд.

Двамата размениха тези думи съвсем тихо, тъй че никой от присъстващите не ги чу. Усмивка на радост и гордост озари лицето на стария херцог.