Принцът пират

XXЗАМИСЪЛЪТ НА ГРУНДВИГ. НЕГОВОТО ПРЕДЛОЖЕНИЕ. ДВАМА ШПИОНИ. КРАТКА РАЗПРАВА. ЗАЛАВЯНЕТО НА НАДОД

Хутор имаше вид на истински северен великан: висок шест фута, широкоплещест, с огромни ръце и крака и необикновена сила.

Едмунд и Олаф много обичаха своя великан; с него се чувстваха в безопасност, където и да се намираха.

— Напълно съм съгласен с теб — говореше Хутор на приятеля си, докато вървяха към фиорда. — И аз мисля, че Надод е дошъл в Розолфс с лоши намерения… Всъщност единственият начин да узнаем какво крои е да го заловим.

— А как да стане това?

— Дали да не ида направо на кораба?

— За Бога, какви ги приказваш?… Трябва да действаме в пълна тайна.

— Прав си, още повече че той има съучастници навред… Знаеш ли, мисля, че херцогът сгреши, като покани на гости капитана. Тоя юнак съвсем не е по-добър от другите. Тъй ми се струва.

— Нима подозираш младия капитан на „Ралф“?

— Всички там са от един дол дренки!

— Слушай, Хутор — рече тогава Грундвиг, като едва сдържаше вълнението си, — ще ти кажа една потресаваща новина… Усещаш ли колко съм развълнуван?

— Да, защо?

— Не забеляза ли колко прилича капитан Инголф на покойната госпожа Норландската херцогиня?

— Ти пак едно си знаеш — засмя се Хутор, но веднага след това стана сериозен. — Все не вярваше в смъртта на бедната Леонора и твърдеше, че няма да повярваш, докато не ти я покажат мъртва. А се знае, че тя е загинала при буря в морето заедно с мъжа си, херцог Ексмаут, и децата си. Защо мислиш, че Бьорнови не могат да умират като всички останали хора?

— Фредерик Бьорн потъна в морето петгодишен, Леонора, сестра му, загина по същия начин на двайсет и шест години… Ще кажеш — съдба! Според мен обаче и в двата случая става дума за престъпление… А това, че Фредерик Бьорн не е загинал, а е бил отвлечен, продължавам да го вярвам и дори вече имам доказателство.

— Какво говориш?! — изуми се Хутор.

— Говоря самата истина. Знаеш, че не лъжа никога.

— Вярно е, но може би се мамиш.

— Казвам ти, имам доказателство, разбра ли?

— Кой е той? Да не е капитанът на „Ралф“?

— Това няма да ти кажа.

— Тогава защо спомена за приликата му с покойната херцс гиня?

— Чуй ме добре, Хутор. Имам сигурно доказателство, че Фредерик Бьорн е жив, но още не мога да твърдя с положителност, че той и капитанът на пиратския кораб са едно и също лице. Това е само мое предположение и сега ще ти обясня на какво се гради то.

— Говори! Това е интересно! — силно заинтригуван го подкани Хутор.

— Тази сутрин едва не припаднах, като видях поразителната прилика на капитана с нашата покойна господарка. И само след няколко часа узнах, че малкият Фредерик Бьорн никога не е умирал, и още, че на кораба се намира и Надод. Е, как след това да не предположа…

— Действително, всичко това е много озадачаващо. Явно Надод е дошъл да си отмъщава. Но какво може да направи той сам? И защо именно с „Ралф“ идва?… Вероятно разчита на пиратите на кораба, което ще рече, че капитан Инголф е същата стока.

— Плашиш ме, Хутор… Искам да ти кажа, че и аз си мисля същото… Ами ако негодникът Надод го е възпитал така?

— Е, в такъв случай капитанът не може да бъде твоят Бьорн и трябва да бъдеш спокоен — убедително го посъветва великанът. — Рано или късно соят винаги си проличава.

— Само с разсъждения доникъде няма да стигнем. Докато не пипнем Надод, в нищо няма да сме сигурни.

— Ооо! — ехидно се изсмя Хутор. — Аз ще го накарам да проговори!

Двамата стигнаха брега точно срещу пиратския бриг. На палубата се разхождаше Надод в очакване на Инголф.

Грундвиг го посочи на Хутор:

— Само да ми слезе на брега!

— Ами да почакаме — рече Хутор, — може и да слезе.

В този момент се чуха стъпки. Инголф се връщаше.

Двамата приятели се шмугнаха в храстите и затаиха дъх. Капитанът мина покрай тях, без да ги забележи. Когато той се качи на кораба, Хутор и Грундвиг понечиха да излязат от прикритието си, но гласове откъм фиорда ги спряха.

Някакви непознати разговаряха доста високо, предполагайки вероятно, че са сами. Вървяха към мястото, където отново се бяха скрили Хутор и Грундвиг.

— Няма нужда да отиваме по-нататък — каза единият. — Надод ще ни чуе и оттук. А и нали ни предупреди да не се приближаваме много до кораба.

— Е, надявам се този път да остане доволен от нас. Изпълнихме съвсем точно всичките му нареждания — отвърна другият. — Чудно ми е само как тъй му хрумна да се срещнем тук, а не на входа на фиорда, както се бяхме уговорили отначало!

— Много просто! Иска да сме по-близо до замъка, за да не влачим толкова далеч милионите от складовете на замъка.

Тръпки побиха Грундвиг и Хутор.

Онези продължиха:

— Още се чудя как успях да се въздържа снощи… Тъй ми се щеше да тегля куршума на херцога или синовете му, когато спасиха оня чужденец от лапите на мечката. Най-малкото щяхме да си облекчим работата в решителния ден…

— Смяташ ли, че трябва да бъдат избити всички?

— До един! Надод не иска да пощади никого.

— Знаеш ли, Торнвалд, той е ужасен човек.

— Тъй е, Трумп… Но не го слагай на сърце! В края на краищата благодарение на него ще забогатеем и ще заживеем като честни хора!

— Тогава пък и ние на свой ред ще почнем да се страхуваме от крадци.

Двамата бандити се разсмяха високо на шегата.

Грундвиг се възползва от това и пошепна на приятеля си:

— Нима ще ги оставим да си продължат по пътя?

— Не, ще направим тъй, че „да си облекчим работата в решителния ден“ — повтори Хутор изречението, дочуто от бандита. — Хайде да ги нападнем.

— Чакай да послушаме още малко. Може да узнаем и други важни неща — спря го другият.

Разбойниците спряха да се смеят и възобновиха разговора си.

— Какво ще кажеш, Торнвалд, ако ти предложа още по-изгодна работа?

— Ти ли?! Дето миришеш още на мляко?!

— Да, аз! Искаш ли да продадем тайната за милионите?

— Млъквай, нещастнико! Само ако те чуе Надод… — цял разтреперан го сряза Торнвалд. — Ясно е, че не го познаваш добре.

— Ама аз се пошегувах — опита се да се оправдае Трумп.

— Друг път не си прави такива шеги. Хайде, време е да дадем условен сигнал на Надод.

— Кажи ми как си се научил да имитираш тъй добре гласа на тази птица… как я викаха?

— Снежен бухал.

— Да. Снежен бухал.

— Ами ето на, слушай!

И бандитът със забележително майсторство изкряка като бухал. Сетне двамата тъй запълзяха по тревата, че не издадоха никакъв шум.

— Тъмно е като в рог — обади се Торнвалд. — Не виждам и на педя от носа си… Най-удобното време да удушиш някого…

Той не успя да се доизкаже — две железни ръце го склещиха за гърлото: ръцете на Хутор.

Великанът си избра Торнвалд, тъй като му се стори по-силен от другия. И действително едва ли някой друг освен Хутор би могъл да се справи с изпечения бандит. Той се мяташе отчаяно в ръцете на Хутор, който бе стиснал гърлото му в железни клещи, и след броени минути злодеят лежеше на земята мъртъв.

Младият Трумп почти нямаше време да се съпротивлява. Нападнат внезапно, той не успя дори да отскочи настрани и след няколко конвулсии също притихна в силната ръка на Грундвиг.

— Какво да правим с тия негодници? — попита Хутор.

— Това после ще решим — отвърна Грундвиг. — Сега по-бързо да дадем другия сигнал, за да извикаме Надод на брега. Нищо че времето между двата сигнала малко се удължи.

И той изкряска като снежен бухал, имитирайки го не по-зле от Торнвалд.

Сигналът прозвуча в минутата, когато Червеноокия си тръгваше от каютата на Инголф, след като го бе убедил да изпълни заповедта на Хинко.

Надод слезе на брега и започна да се взира в тъмнината, за да се ориентира накъде да тръгне. Лекото покашляне, което чу, му подсказа посоката. И той пое нататък.

Хутор и Грундвиг се бяха изместили на стотина крачки от лежащите трупове, за да не ги забележи Надод и да се отдалечат повече от кораба.

— Имаш ли нещо, с което да го вържем и да запушим устата му? — пошепна Хутор на Грундвиг.

— Държа в ръцете си и едното, и другото.

— Добре. Остави ме първо аз да го нападна, защото ми се струва, че е доста силен. Още петнайсетгодишен беше много як. Ще гледам да го хвана отзад, а ти в това време бързо му запуши устата.

— Разбрано… Шшт… Тихо!

Както вървеше, Надод тихичко произнесе по едно „Хм!… Хм!“

Грундвиг му отвърна със същото… В тъмнината бавно изплува набитата фигура на бандита; Грундвиг и Хутор почувстваха, че насреща им се задава сериозен противник. Хутор бързо зашепна на приятеля си:

— Гледай да не избързаш, за да не ми попречиш.

В открита борба великанът би се справил с Надод за секунди, ала в случая не трябваше да го убива, а да го залови жив и в същото време да не му даде възможност да вика. Затова ставаше дума не толкова за сила, а за ловкост — това дори бе главното.

Хутор приклекна на тревата, а Грундвиг се отдалечи на десетина крачки, за да може Надод да мине покрай Хутор безпрепятствено.

Бандитът се движеше с умерен ход. Ако се случеше и най-малкото непредвидено нещо, всичко щеше да се провали. Предният ден беше много горещ и тази вечер от време на време просветваха светкавици. В момента, в който Надод щеше да отмине Хутор, ярка светкавица проряза тъмнината. За щастие вървеше спокоен, тъй като не очакваше изненади. И понеже му се бе мярнала фигура на човек, той попита:

— Ти ли си, Торнвалд? А защо си сам?

Трябваше да последва отговор, в противен случай у негодника непременно щеше да се породи подозрение. Какво ли обаче щеше да стане, като чуе непознат глас? Въпреки това Грундвиг реши, че трябва да отговори, и зашепна толкова тихо, че едва се чуваше:

— Не съм сам. Трумп е легнал на тревата.

— Ах, лентяй такъв! А ти не можеш ли да говориш по-високо? Нищо не се…

Но не успя да се доизкаже. Грундвиг междувременно се бе изкашлял — знак за Хутор, който скочи зад гърба на бандита и така го сграбчи в желязната си прегръдка, че той не можеше да си поеме дъх. И от изумление отвори уста, вероятно да извика, ала Грундвиг вече бе до него и пъхна кърпа в устата му.

— По-бързо! — рече великанът на приятеля си. — Тоя негодник така рита, че ще ми счупи краката. Ама ще има да взема, ако се надява да се изтръгне…

— Няма страшно, сега ще се успокои — отвърна Грундвиг и се обърна към бандита: — Слушай, Над, злодейо и убиецо, аз съм Грундвиг, а в ръцете си те държи Хутор, който с един удар поваля бик. Предполагам, че не си ни забравил… Е, тогава знай, че ако се противиш, ще те удуша като куче!

Надод целият потрепера, като чу двете имена — те извикаха в съзнанието му най-ужасни спомени.

— Хайде, можем вече да го отведем в кулата на Сигурд — рече Грундвиг, който отдавна си имаше план за действие.

— Чакай само да се отърва от тия два трупа тук — отвърна Хутор.

Той отиде до мястото, където лежаха мъртвите Торнвалд и Трумп, метна едновременно и двамата на рамо и се упъти към брега, откъдето ги хвърли в дълбоката бездна, която ги погълна завинаги.