Принцът пират

XXIКУЛАТА НА СИГУРД. НАДОД СЕ ПОКОРЯВА ПО НЕОБХОДИМОСТ. ГЛЕНОР УБИТ

Връщайки се, Хутор си подсвиркваше някаква весела мелодия, сякаш беше свършил нещо съвсем обикновено. Той понечи да вдигне Надод и да го понесе на гръб, но Грундвиг го спря с думите:

— Може пък да е съгласен сам да върви.

— На мен ми е все едно — отбеляза великанът.

Попитаха Надод. Той кимна смирено в знак на съгласие. Развързаха му краката и потеглиха.

Сигурдовата кула беше хрумване на един от Бьорнови на име Сигурд. Тя представляваше ловджийски павилион и се намираше на осем мили от замъка, в глухата степ. В живописната местност наоколо се въдеха много мечки, вълци и елени, тъй като през нея минаваше и малка река, където животните утоляваха жаждата си.

Надод даваше мило и драго да махнат кърпата от устата му. Надяваше се, докато Хутор и Грундвиг си приказваха, той да успее да даде сигнал на хората си. Желанието му обаче не се изпълни и той се ограничи само да стъпва колкото може по-шумно, с което пак нищо не постигна. След малко изведнъж се закова на място и започна да се взира в тъмнината, сякаш очакваше да види нещо сред гъстата степна трева. Чу, че нещо изпращя зад гърба му. Да не би това да беше някакъв сигнал за него?… Той наостри слух, но веднага последва грубият глас на Хутор:

— Хайде, върви! Какво си се запрял такъв! Или се умори, а? Хайде, тръгвай!

Понеже нямаше как да отговори, Надод безмълвно се подчини. Хутор и Грундвиг бяха престанали да разговарят. От време на време пред тях пробягваха стада елени, дочуваше се вълчи вой и рев на мечка, усетила присъствие на човек.

Най-сетне на тъмния фон се очерта силуетът на Сигурдовата кула. Звездите бяха почнали да избледняват. Скоро щеше да се съмне.

Старата кула бе обгърната от мрачно мълчание. Вратата й беше затворена.

— Странно — рече Грундвиг, — надявах се старият Гленор да ни чака.

Той изсвири три пъти, но не получи отговор.

„Чудесно, помисли си Надод, по-хубаво от това, да оповестиш за присъствието си, няма! Друго засега не ми трябва.“

Грундвиг отиде до вратата и без труд я отвори. На масата в трапезарията гореше стара норвежка лампа, изработена от тъмна керамика. В нея бе налято тюленово масло.

— Гленор!… Гленор! — извика Грундвиг.

Ехото повтори вика му, след което настана дълбока тишина, в която се долавяше нещо зловещо.

Великанът вкара пленника, затвори вратата след себе си и се приближи до Грундвиг. Върху лицето на Надод се изписа злорадство. Грундвиг забеляза това.

— Преди всичко трябва да затворим тоя негодник на сигурно място, пък после ще видим каква е тази работа — рече той.

Хутор се наведе да погледне под масата и извика ужасен.

— Какво има? — попита Грундвиг.

— Дявол да го вземе! Та той е убит! — отвърна великанът.

— Кой е убит?

— Гленор!

Той изтегли трупа. Бедният старец лежеше с кинжал, забит право в сърцето. Тялото му още не бе изстинало.

Грундвиг отвори вратата на малка изба до трапезарията, вкара вътре Надод и след като залости добре вратата, се доближи до приятеля си.

— Слушай, Хутор — пошепна той. — Да ти кажа правото, страх ме е… За първи път ми се случва да видя подобно нещо и много ме е страх, говоря ги най-откровено.