Принцът пират

IIIНОЩ В МОРЕТО. ТРЕВОЖНИ ЧАСОВЕ. УВЕСЕЛИТЕЛНАТА ЯХТА. УДИВЛЕНИЕТО НА ИНГОЛФ

Настъпи нощта. Океанът не се беше успокоил напълно, но вълните вече се надигаха по-плавно и не така начесто — това показваше, че бурята стихва. Вятърът внезапно бе променил посоката си и сега духаше в щирборда на „Ралф“ от северозапад. Това помагаше на кораба внимателно да заобиколи скалистия Розолфски нос, вдаден три-четири мили навътре в морето, който заедно с бреговата ивица образуваше дълбок залив. Вълните някак безсилно се удряха в отвесните крайбрежни стени — никъде не се забелязваше обичайната бяла пяна от разбиването им.

Това обстоятелство привлече вниманието на Инголф и той се замисли каква е причината за това малко неестествено явление. Не му беше ясно как е възможно вълните да не образуват пяна при наличието на все още силен вятър.

Инголф вдигна мощния бинокъл и дълго се взира през него, но не видя нищо друго освен черната линия на водата, която почти се сливаше с тъмния гранит на скалите.

— Странно — промълви той, — за пръв път виждам подобно нещо. — Той повика помощника си Алтенс: — Виж там! — И му посочи брега, накъдето се бе насочил корабът.

Алтенс пое бинокъла и след като погледа през него няколко минути, извика:

— Невероятно!

Помощник-капитанът на „Ралф“ беше стар моряк, роден в рибарска лодка. Той не помнеше да е прекарал някога на сушата повече от времето, необходимо да сключи с притежателя на кораба нов договор, след като му е изтекъл старият. За него сушата не беше нищо друго освен място, където корабът се снабдява с всичко, което му е необходимо. Смяташе също, че единствено неговият занаят е полезен; говореше кратко и бързо, със същия тон, с който даваше заповеди.

— Какво виждаш? — попита го капитанът, който разговаряше с помощника си също тъй лаконично.

— Че няма пяна.

— Как си го обясняваш?

— Проходът е опасен. Водовъртеж до Розолфския нос.

— Как го разбра?

— Чувал съм от местните моряци… Бил по-опасен от онзи в Малстрьом.

— Какво може да се направи?

— А ние къде отиваме?

— В Розолфския фиорд.

— Трябва да заобиколим центъра на притегляне, да навлезем в морето на шест мили от носа и едва тогава да минем покрай него.

— И аз мислех същото. Радвам се, че мненията ни съвпадат… Каквото и да става, трябва да минем под вятъра.

— Късно е — рече Алтенс.

И наистина миг след това силен тласък изхвърли „Ралф“ на една страна и платната му заплющяха, сякаш се бяха откачили от мачтите. Инголф моментално схвана опасността.

— Ляво на борд! — извика той на кормчията, разчитайки да извърти кораба така, че да мине под вятъра.

Но корабът беше неуправляем. Бързото течение го бе подхванало и го увличаше към центъра на огромния водовъртеж, който щеше да го понесе като перце… Този път гибелта бе неминуема. Корабът щеше да започне да описва отначало големи кръгове с относително умерена скорост, която със стесняването на кръговете щеше неудържимо да нараства до центъра на водовъртежа, където „Ралф“ щеше да се преобърне и малко след това от него щяха да останат само хиляди малки парченца.

Това явление се среща само в четири или пет точки на земното кълбо и се дължи на по-особеното очертание на брега, което е във форма на непълна окръжност. Когато вятърът по тези места духа под определен ъгъл, вълните с нечувана сила се втурват косо към брега, а не срещу него; достигайки единия край на пресечената окръжност, те завиват покрай него и с огромна сила продължават кръговото си движение, образувайки по този начин мощен водовъртеж, поддържан непрекъснато от всяка следваща вълна. От тези гибелни за всеки мореплавател водовъртежи спасение няма, освен ако вятърът не смени посоката си или не утихне. На норвежки те се наричат малстрьоми, което значи течения, които въртят.

Два са водовъртежите от този вид по норвежките брегове — единият е близо до остров Маке и се предизвиква от южния вятър, а другият — до Розолфския нос, където вятърът духа от север. Последният е по-малко известен, тъй като оттам рядко минават кораби, но е по-опасен.

Като осъзна жестоката истина, Инголф усети по челото му да избива пот — но само толкова. По никакъв друг начин не пролича покрусата, която всеки човек би изпитал при внезапния преход от увереност в спасението към пълно съзнание за предстоящата гибел.

— Нито дума на матросите, Алтенс — рече капитанът. — Ще имаме време да ги предупредим, но преди това искам да се убедя дали наистина няма никакво спасение.

Помощник-капитанът се поклони и без да продума, слезе от мостика.

— За какво спасение говориш? — попита Надод, приближавайки се към капитана.

Докато Инголф разговаряше с помощника си, Надод стоеше облакътен на парапета на щирборда. Подлъган от външното спокойствие на вълните, той не слушаше с внимание разговора им, затова последните думи на капитана доста го озадачиха.

— Чуй ме добре, Надод — сериозно заговори капитанът, — дойде момент да покажеш дали действително си мъж.

— Започваш да ме плашиш — отвърна Червеноокия. — Що за тържественост?

— Не се шегувам, Надод. Избавихме се от една опасност, за да се изправим сега пред още по-голяма. Имаш ли понятие за малстрьомите?

— Само съм чувал — отвърна уродът с конвулсивно потреперване на тялото и добави, — но на тоя бряг няма малстрьом.

— Значи си чувал само за този до Маке. За нещастие има още един, до Розолфс, и ние попаднахме тъкмо в него. Гледай, корабът вече не се подчинява на кормилното колело.

Докато говореше, Инголф хвана щурвала и го завъртя докрай — корабът не се помести нито на йота.

От този убедителен нагледен опит сърцето на Надод замря.

— Никаква надежда ли няма? — отново се разтревожи той.

— Никаква — отвърна Инголф. — Невъзможно е да се бориш едновременно с вятъра, с течението и с центробежната сила. Ние нямаме никаква опорна точка.

— Ясно — отвърна Надод със спокойствие, което рязко контрастираше с възбудата му отпреди малко. — На земята винаги има жертви, аз съм една от тях. Тъй ми било писано, не мога да се преборя със съдбата си. Но ти ще видиш, че Надод Червеноокия може да умре и славно.

— Странно е, че не ме предупреди за това гибелно течение. Невъзможно е да не си чувал за него, след като си живял по тия места.

— Забравяш, че аз не съм моряк. В детството си съм чувал да разказват за кораби, потънали в Розолфс, но съм ги възприемал като легенди и не съм им отдавал реално значение. — Надод протегна ръка към сушата и добави със сериозен глас: — Ти тържествуваш сега, Харалд Бьорн! Съкровищата, натрупани от двадесет поколения, ще останат за теб и може би благодарение на тях ти ще постигнеш целта си. Но ако пожеланията на човека, когото ти изтръгна от редиците на нормалните хора и който сега ще загине по твоя воля, могат да повлияят на съдбата, то бъди проклет и ти, и децата ти, и внуците ти и правнуците ти!…

Внезапно в нощната тъмнина се разнесе вик, който вцепени всички на кораба.

— Отзад вляво — кораб! — Беше гласът на вахтеник.

Всички погледи се устремиха в назованата посока и в този момент, като край на ужаса, полярното слънце, което лятно време залязва само за един час, блесна на хоризонта и озари с лъчите си ясното небе и коварното море.

Корабът в далечината се оказа хубава, стройна яхта, украсена с изискан вкус. Над нея се развяваше бял флаг със златен кръст. Личеше, че тя няма нищо общо с онези тежки рибарски лодки, които са единствените плавателни съдове, бродещи по тези места на Ледовития океан, за да ловят риба.

Вече наясно с бедственото си положение, екипажът на „Ралф“ безмълвно и кротко наблюдаваше малкия кораб, който бързо пореше вълните отвъд Розолфския нос, далеч от опасното течение на малстрьома.

— Това ми прилича на увеселителен кораб — рече тихо Инголф, сякаш говореше на себе си. — Но за какъв ли дявол е тръгнал из тия прокълнати места? Гибел го чака, ако реши да заобиколи крайбрежните скали на провлака.

— Излиза, че не само ние ще загинем — отбеляза Надод със злорада усмивка.

Вместо отговор капитанът му хвърли презрителен поглед, после се обърна към помощника си.

— Ако не се лъжа, Алтенс, след десет минути течението ще ни понесе към брега. Щом започнем да го наближаваме, дай предупредителен знак на яхтата. — И за да продължи да вдъхва надежда у матросите, добави: — Тя не е построена толкова здраво, както нашият кораб, така че няма да издържи на водовъртежа.

Тези думи, казани с добре изиграна небрежност, оказаха очакваното въздействие. Лицата на всички светнаха от радост. Ако действително съществуваше опасност, нима капитанът щеше да бъде тъй спокоен? Опитен моряк като него никога не би се предал без отчаяна борба, а той не даваше никакви команди. Да, очевидно опасността не бе толкова голяма, колкото изглеждаше…

Такива мисли разменяха моряците помежду си; те разсейваха страха им и им вдъхваха надежда.

Затова пък Инголф изгуби всякаква надежда. Ограничи се единствено да даде команда за пълен курс наляво. По този начин корабът щеше да забави съдбоносния си ход към центъра на водовъртежа, като прави по-големи кръгове. А в същото време загадъчната яхта плаваше успоредно на Розолфския нос, който на това място бе толкова нисък, че можеше да се види всяка маневра на корабчето. „Ралф“ се намираше от другата страна на носа и вече навлизаше в първия концентричен кръг, който бързо го понесе към подводните скали. Двата плавателни съда щяха да се разминат само на стотина метра един от друг. Точно тогава Алтенс, изпълнявайки командата на капитана, даде на яхтата предупредителния знак — на средната мачта на „Ралф“ се появи цял ред светлини и флагове. Целият екипаж застина в нетърпеливо очакване да получи отговор на този знак на моряшкото братство — готовност да се притечеш на помощ.

Корабчето обаче продължаваше да върви по пътя си, без да обръща внимание на сигналите на „Ралф“; по палубата му не се мяркаше жива душа и когато двата кораба се изравниха, тайнствената яхта изглеждаше напълно безлюдна. Ала по всичко личеше, че я управлява опитна ръка.

— Странно — промълви Инголф, — поне да бяха дали знак за поздрав… Вижда се също, че яхтата познава тия места много по-добре от нас. Даже не й е било нужно нашето предупреждение… но поне да бяха поздравили хората, които, макар и сами да отиват на смърт, се опитват да спасят тях…

По лицето на Надод се изписа ехидна радост. Този човек изпитваше удоволствие единствено от злото и сега провалът на Инголф толкова го зарадва, че не скри радостта си дори в минутата на собствената си гибел.

— Слушай, Надод — рече му капитанът, който винаги се вбесяваше от вечната злоба на Червеноокия, — ако не се овладееш, честна дума, ще те хвърля през борда… само и само да не умирам заедно с такъв звяр.

— Не аз съм звяр — изкриви лице в отвратителна гримаса Надод. — Звяр е цялото човечество и аз го ненавиждам. Затова винаги се радвам, когато хората проявяват неблагодарност или изобщо вършат някаква подлост.