Пристъп

Пролог

Понеделник, 22 февруари, бе един от онези удивително топли дни в средата на зимата, които дават на населението по крайбрежието на Атлантическия океан лъжливата надежда, че пролетта е дошла. Слънцето ярко блестеше от Мейн до самите рифове на Флорида и под въздействието на лъчите му температурата варираше с внушителния един градус по Целзий. За по-голямата част от хората, населяващи дългата крайбрежна ивица, денят щеше да е най-обикновен, за някои дори щастлив, но за двама души той щеше да постави началото на серия от събития, по силата, на които жизнените им пътища щяха трагично да се пресекат.

13:35 часа

Кеймбридж, щата Масачузетс

Даниел Лоуъл вдигна поглед от розовото листче с телефонното съобщение, което държеше в ръката си. То бе уникално поради две причини: първо, авторът му бе доктор Хейнрих Уъртхейм, шеф на катедрата по химия в Харвард, който изразяваше желание доктор Лоуъл да се яви в кабинета му и второ, малкият печат СПЕШНО, бе дебело подчертан. Доктор Уъртхейм обичаше да общува чрез писма и очакваше от другите да му отговарят по същия начин. Като един от най-добрите химици в света, заемащ високия и изключително привилегирован пост шеф на катедра, той се държеше като Наполеон Бонапарт. Рядко се смесваше с масите, сред които бе и Даниел, въпреки че самият Даниел не бе кой да е, а шеф на катедра под ръководството на Уъртхейм.

— Хей, Стефани! — извика Даниел от другия край на лабораторията. — Видя ли телефонното съобщение върху бюрото ми? От императора е. Иска да ме види.

Стефани вдигна очи от стерео микроскопа, с който работеше и погледна към Даниел.

— Не очаквам да е за добро — отвърна тя.

— Нищо не си му казала, нали?

— Откъде такава възможност? По време на цялото си обучение съм го виждала само два пъти — когато защитих дисертацията си и когато ми връчи дипломата.

— Сигурно знае нещо за плановете ни — предположи Даниел. — Нищо чудно, като имам предвид с колко хора разговарях, за да ги склоня да влязат в научния съвет.

— Ще отидеш ли?

— Не бих го пропуснал за нищо на света.

Разстоянието от лабораторията до административната сграда на катедрата бе съвсем малко. Даниел беше убеден, че сблъсъкът между двамата е сигурен, но за него това нямаше значение. Всъщност го очакваше с нетърпение.

Още щом се появи, секретарката на катедрата му направи знак да влезе направо в светилището на Уъртхейм. Завари стареещия нобелов лауреат зад старинното му писалище. Поради побелялата коса и слабото си лице Уъртхейм изглеждаше по-възрастен от своите седемдесет и две години. Ала външният му вид ни най-малко не смекчаваше впечатлението от властната му натура, чиято сила сякаш създаваше магнитно поле около него.

— Моля, седнете, доктор Лоуъл — каза Уъртхейм, като гледаше своя посетител над телените рамки на очилата си. Въпреки, че бе прекарал в Съединените щати по-голямата част от живота си, в говора му се усещаше немският акцент.

Даниел седна. Той си имаше в запас едва забележима безгрижна усмивка, която, бе убеден, нямаше да убегне от вниманието на шефа на катедрата, затова моментално я залепи на лицето си. Макар Уъртхейм да бе прехвърлил седемдесетте, умствените му способности бяха непокътнати и съзвучни с най-последните новости. Фактът, че от Даниел се очакваше да се кланя доземи на този динозавър, бе една от причините, поради които бе твърдо решен да се оттегли от университета. Безспорно старецът беше умен и неслучайно бе спечелил Нобелова награда, но продължаваше да се въргаля в неорганичната синтетична химия от миналия век. Органичната химия като протеините и техните производни — това бе настоящето и бъдещето на науката.

Уъртхейм наруши тишината, в която двамата мъже се оглеждаха един друг.

— По лицето ви разбирам, че слуховете са верни.

— Бихте ли се изразили по-ясно? — отговори с въпрос Даниел. Искаше да е сигурен, че подозренията му са оправдани. Имаше намерение да изчака поне месец, преди да съобщи за плановете си.

— Сформирате научен съвет — изправи се Уъртхейм, стана и закрачи из стаята. — Което означава едно-единствено нещо — продължи той.

Спря и се вторачи в младия мъж.

— Планирате да подадете оставка и вече имате, или тепърва ще регистрирате собствена компания.

— Виновен по всички обвинения — изрецитира Даниел.

Без да ще, едва забележимата му усмивка се стопи и той широко се ухили. Лицето на Уъртхейм стана тъмночервено. Несъмнено приемаше поведението му като предателско.

— Когато дойдохте при нас, ме поставихте в много неизгодно положение — продължи с равен глас Уъртхейм. — Дори ви оборудвахме удобната модерна лаборатория, за която настоявахте.

— Няма да си я нося у дома — отвърна Даниел; не можеше да повярва, че Уъртхейм се опитва да го накара да се чувства виновен.

— Непочтителността ви е оскърбителна.

— Бих могъл да се извиня, но няма да съм искрен.

Уъртхейм се върна зад писалището си.

— Напускането ви ще обтегне отношенията ми с президента на университета.

— Съжалявам — каза Даниел. — И то искрено. Ала именно този вид бюрократично лицемерие е една от причините, поради които академичният живот изобщо няма да ми липсва.

— Нещо друго?

— Уморих се да губя изследователско време в преподаване.

— Вие сте най-малко натовареният преподавател в катедрата. Споразумяхме се за това, още когато постъпихте тук.

— Все пак ми изяжда голяма част от времето. Но и това не е най-важното. Искам да видя с очите си резултатите от моята работа. Наградите и публикациите в научни списания далеч не ме задоволяват.

— Мечтаете да станете знаменитост…

— Предполагам, че и така може да се каже, а и парите ще са добри. Защо не? Други, много по-неспособни от мен, успяха.

— Чели ли сте „Стрелата“ на Синклер Луис?

— Нямам време да чета романи.

— Може би трябва да намерите — посъветва го Уъртхейм. — Възможно е да ви накара да премислите решението си, преди да е станало твърде късно.

— Доста мислих — отвърна Даниел. — Стигнах до заключението, че това е най-правилното за мен решение.

— Искате ли да знаете мнението ми?

— Мнението ви ми е известно.

— Оставката ви ще донесе беди и за двама ни, но най-вече за вас.

— Благодаря за окуражителните думи — изправи се Даниел. — Довиждане.

Кимна с глава и излезе.

17:15 часа

Вашингтон, окръг Колумбия

— Благодаря ви, че дойдохте — сърдечно каза сенатор Ашли Бътлър с обичайния си южняшки носов изговор. С усмивка върху месестото си лице той се ръкува с въодушевените мъже и жени, които скочиха на крака в мига, в който той стремително влезе в малката конферентна зала; с него беше завеждащата канцеларията му. Посетителите се бяха групирали около дъбовата маса за четене в средата на стаята. Те представляваха малка бизнес организация от столицата на щата, където бе избран сенаторът: лобираха за облекчаване или на данъчното, или на осигурителното бреме, едно от двете. Сенаторът не можеше да си спомни добре, пък и не му бе обърнал достатъчно внимание. Отбеляза си на ум да уточни нещата с шефа на канцеларията си.

— Съжалявам, че закъснях за срещата — заговори той, когато стисна ръка и на последния от групата. — Очаквах с нетърпения да ви видя и исках да пристигна по-скоро, но денят е един такъв… — завъртя очи той, за да подчертае думите си. — За жалост, имам неотложен ангажимент и не мога да остана. Много съжалявам. За щастие, обаче, Майк е тук, а аз разчитам на него Сенаторът окуражаващо потупа по рамото завеждащия личен състав, който трябваше да проведе срещата и побутна младия мъж напред.

— Майк е най-добрият ми служител. Той ще изслуша проблемите ви и ще ми докладва. Сигурен съм, че можем да ви помогнем и искаме да го направим.

Сенаторът награди Майк с още една серия от потупвания по рамото с гордата усмивка на баща, доволен от успехите на сина абитуриент.

Посетителите в хор благодариха на сенатора, че е благоволил да дойде на срещата въпреки претоварената си програма. По лицата им грейнаха пламенни усмивки. Въпреки разочарованието си, че след половинчасово чакане срещата се оказа съвсем кратка, те ни най-малко не го показаха.

— За мен е удоволствие — продължи да любезничи Лиши. — Тук сме, за да ви служим.

И в следващия миг се озова до вратата. Помаха с ръка на земляците си и решително напусна залата.

— Оказа се лесно — измърмори той на Каръл Менинг, шеф на канцеларията му, която го последва навън от конферентната зала. — Опасявах се, че ще ме засилят с тъжби и неразумни искания.

— Не изглеждаха агресивни — забеляза разсеяно Каръл.

— Мислиш ли, че Майк ще може да се оправи с тях?

— Не знам. — Отскоро е тук и няма достатъчно опит.

Сенаторът вървеше по дългия коридор към кабинета си.

Погледна часовника си. Беше пет и двайсет следобед.

— Надявам се, че знаеш къде ме водиш?

— Разбира се — отвърна Каръл. — Връщаме се в кабинета на д-р Уитман.

Сенаторът я стрелна с укоризнен поглед и й направи знак да говори по-тихо.

— Не е за чужди уши — раздразнено й прошепна той.

Като минаваше покрай бюрото на Дон Шакълтън, секретарката в канцеларията му, Ашли не й обърна никакво внимание, а грабна листата от ръката й и влезе в кабинета си. Документите включваха предварителната програма за срещите му на следващия ден, списъка на обадилите се по телефона, докато той присъстваше на късното поименно гласуване, както и разпечатка на импровизираното интервю с репортер от Си Ен Ен, който го бе причакал в коридора.

— Ще отида за колата — погледна часовника си Каръл. — Трябва да сме в лекарския кабинет в 6:30, а би било излишно да ти напомням за натоварения трафик по това време на деня.

— Идеята е добра — каза Ашли и излезе иззад бюрото си с поглед, забит в списъка на обадилите се по телефона.

— Да те взема ли от ъгъла с Втора улица?

Ашли буквално изръмжа в знак на съгласие. Някои от обажданията бяха важни — бяха звънили председателите на няколко от множеството политически комитети. Що се отнасяше до него, набирането на средства бе най-важната част от дейността му, особено сега, когато идния ноември се задаваше кампанията за преизбирането му. Чу вратата да се затваря след Каръл. За първи път през целия ден около него се възцари тишина. Вдигна поглед. Най-после бе останал сам.

Внезапно тревогата, която бе почувствал при събуждането си тази сутрин, го обхвана отново и се разгоря като пожар в душата му. Усещаше я от дълбините на корема чак до връхчетата на пръстите си. Не обичаше да ходи на лекар. Като дете се боеше от инжекции и всякакви медицински процедури. Но с възрастта страхът му бе променил характера си и бе станал по-силен и мъчителен. Посещенията при лекаря скръбно му напомняха, че е смъртен и че вече не е в първа младост. Сега се чувстваше така, сякаш самото отиване в лекарския кабинет увеличава вероятността да му поставят някоя ужасна диагноза, като например рак, или още по-лошо ALS, известна още като болестта на Лу Гериг.

Преди няколко години един от братята на Ашли се бе разболял от това, като заболяването се предхождаше от съвсем слаба неврологична симптоматика. След като му поставиха диагнозата, силният, атлетично сложен мъж, самото въплъщение на здравето, бързо се превърна в инвалид и умря за броени месеци. Лекарите бяха безсилни да му помогнат.

Ашли разсеяно постави документите върху писалището и се вторачи в пространството пред себе си. И той имаше слаба неврологична симптоматика, която бе започнала преди месец.

Отначало не обърна внимание и я отдаде на непрекъснатия стрес в работата и на огромното количество кафе, което изпиваше, както и на преумората и недоспиването. Симптомите отслабнаха, но не изчезнаха. Всъщност, състоянието му постепенно се влошаваше. Най-мъчителен бе периодичният тремор на лявата му ръка. Понякога трябваше да я държи с дясната ръка, за да не могат околиите да забележат треперенето. После онова усещане, сякаш в очите му е попаднал пясък, което му причиняваше обилно сълзене. И накрая чувството за вдървеност, което изискваше от него както психически, така и физически усилия, за да стане и да се раздвижи.

Преди една седмица проблемът го бе принудил да отиде на лекар въпреки суеверието му, което му диктуваше да не го прави. Не посети нито Уолтър Рийд, нито Националния медицински център на военноморските сили. Боеше се медиите да не надушат, че нещо не е наред. Ашли нямаше нужда от такава публичност. След близо трийсет години служба в сената, той се бе превърнал в човек институция, в сила, с която останалите се съобразяваха, въпреки репутацията му на обструкционист, който дори в собствената си партия постоянно се запъва като магаре на мост. Но поради факта, че последователно защитава различни фундаменталистки и популистки възгледи, като например правата на отделните щати и забраната на абортите, той бе успял да излезе извън рамките на партията си и да спечели все повече привърженици сред избирателите. Преизбирането му в сената нямаше да представлява никаква трудност при наличието на добре смазаната му политическа машина. Онова, което си бе поставил за цел, бе през 2004 година да се кандидатира за Белия дом. Така че нямаше нужда някой да започне да раздухва слухове за здравето му.

Когато Ашли най-после се пребори с нежеланието си да се обърне към медицинската наука, той отиде на частен лекар, специалист по вътрешни болест във Вирджиния, с когото се бе съветвал в миналото и на когото можеше да се довери. Интернистът веднага го препрати към д-р Уитман, невролог.

Д-р Уитман не се ангажира с диагноза, макар че като чу оплакванията на Ашли, изрази сериозно съмнение относно вероятността проблемът да произлиза от ALS. След като внимателно го прегледа и го изпрати да си направи някои изследвания, д-р Уитман отново не излезе с предполагаема диагноза, а му предписа някакъв медикамент, за да види, дали симптомите ще отслабнат. Каза му да отиде пак след седмица, когато всички резултати бъдат готови. Заяви, че дотогава ще бъде в състояние да определи диагнозата. А това беше днес и Ашли се готвеше тъкмо за това посещение.

Прекара длан по лицето си. Беше се изпотил, въпреки че в стаята бе хладно. Пулсът му препускаше. Ами ако се окаже, че има ALS? Или пък, че има тумор в мозъка? В началото на седемдесетте години, когато Ашли бе още щатски сенатор, негов колега се разболя от тумор в мозъка. Сега напразно се напрягаше да си спомни от какво се оплакваше колегата му. Помнеше само, че преди да умре, мъжът се беше превърнат в сянка на самия себе си.

Вратата към стаята на секретарката се отвори със скърцане и в пролуката се появи главата на Дон със старателно фризирана и подредена коса.

— Каръл се обади току-що. Ще бъде на уговореното място след пет минути.

Ашли кимна с глава и етапа от стола. Този път не почувства затруднение и това го окуражи. Фактът, че препаратът, предписан му от д-р Уитман очевидно бе извършил чудеса, беше единственият светъл лъч в мрачната перспектива, която се откриваше пред него. Всички тревожни симптоми бяха изчезнали, с изключение на лекия тремор, който се появяваше тъкмо преди да вземе всяка следваща доза. Ако проблемът можеше да се елиминира толкова лесно, значи, не биваше да се притеснява. Опитваше се да убеди сам себе си.

Каръл бе точна, както винаги. Цели шестнайсет години от близо трийсетте, когато той беше сенатор, тя бе работила за него и нееднократно бе доказвала и благонадеждността, и себеотдайността, и своята лоялност. Когато тръгнаха за Вирджиния, тя реши да използва ефективно пътуването им и да обсъди най-новите събития със сенатора, както и очакванията за утрешния ден, но тутакси разбра, че Ашли не я слуша внимателно и млъкна. Съсредоточи се в претоварения трафик.

Колкото повече се приближаваха до лекарския кабинет, толкова повече тревогата на Ашли растеше. Когато слизаше от колата, усети, че отново е започнал обилно да се поти. През годините се бе научил да вярва на интуицията си, а сега тя биеше тревога. Нещо не бе наред с мозъка му и той го знаеше, но се опитваше да отхвърли гази мисъл.

За удобство на Ашли часът за посещение бе определен след обичайното приемно време и в пустата чакалня цареше гробна тишина. Единствената светлина идваше от малката настолна лампа, която падаше като бледо петно върху празното бюро на секретарката. Ашли и Каръл спряха за миг и се зачудиха, какво да правят. В това време една от вътрешните врати се отвори и в полутъмната приемна нахлу студена флуоресцентна светлина. В процепа на вратата видяха осветения отзад силует на д-р Уитман.

— Извинете за негостоприемното посрещане — каза д-р Уитман. — Всички си тръгнаха.

Той включи стенната лампа. Беше облечен в колосана бяла лекарска престилка. Държеше се изключително делово.

— Не се извинявайте — отвърна Ашли. — Ценим високо дискретността ви.

Той погледна лекаря в лицето с надеждата, че изражението му ще подскаже благоприятна за него новина, но то не подсказваше нищо.

— Сенаторе, моля влезте в кабинета — покани го д-р Уитман. — Мис Мениш, бихте ли били така добра да изчакате тук?

Кабинетът бе стриктно подреден и чист. Мебелировката се състоеше от едно бюро и два стола за посетители. Всеки предмет върху бюрото бе на своето място, а книгите на етажерката бяха строени по големина.

Д-р Уитман покани Ашли с ръка да седне на единия от столовете и сам се настани на своя. Облакътен на писалището, той събра длани. Изчака сенаторът да се отпусне на стола и втренчено го загледа. Настъпи многозначителна пауза.

Никога преди Ашли не се беше чувствал толкова неудобно. Изпитваше огромно безпокойство. Цял живот се бореше за власт и постигнатото надминаваше и най-смелите му мечти, но сега усещаше, че няма никаква власт над положението.

— По телефона ми съобщихте, че препаратът, който ви предписах, ви е помогнал? — започна д-р Уитман.

— Помогна ми невероятно много — възкликна Ашли, радостен, че разговорът бе започнал добре. — Почти всички симптоми изчезнаха.

Лекарят кимна с разбиране. Изражението на лицето му остана все тъй загадъчно.

— Предполагам, че е на хубаво.

— Този факт ни помага да установим диагнозата — отвърна д-р Уитман.

— Ами… каква е тя? — попита Ашли след неловко мълчание. — Каква е диагнозата?

— Препаратът е производно на леводопа — заобяснява д-р Уитман. — Организмът го превръща в допамин, вещество, което се включва в предаването на нервните импулси.

Ашли си пое дълбоко въздух. Заля го прилив на ярост, който за малко да се покаже на повърхността. Не желаеше да му четат лекции като на студент. Искаше да чуе диагнозата. Усещаше, че лекарят си играе с него, както котката дразни уловената вече мишка.

— Загубили сте някои клетки, които участват в производството на допамин — продължи д-р Уитман. — Тези клетки се намират в онази част на мозъка, която се нарича substantia negra.

Ашли вдигна ръце, сякаш се предаваше. С мъка овладя желанието си да изкаже на глас онова, което му бликаше отвътре и преглътна.

— Докторе, да минем на въпроса. Каква е диагнозата ми, според вас?

— Сигурен съм деветдесет и пет процента, че страдате от паркинсонова болест — заяви д-р Уитман.

После се облегна назад. Столът му изскърца.

Ашли мълчеше. Не знаеше почти нищо за паркинсоновата болест, но наименованието й не звучеше никак обнадеждаващо и в ума му нахлуха картини на знаменитости, страдащи от нея. В същото време почувства облекчение, че диагнозата не е нито тумор в мозъка, нито ALS. Прокашля се.

— Лекува ли се? — позволи си да попита Ашли.

— Засега не — отговори д-р Уитман. — Но опитът с препарата, който ви предписах, потвърждава, че бихме могли да я контролираме.

— Какво означава това?

— За известно време можем да ликвидираме в някаква степен симптомите, вероятно за година, а може би и по-дълго. За жалост, заболяването при вас се развива доста бързо и опитът ми подсказва, че медикаментите ще имат по-кратък ефект, отколкото при останалите пациенти. Първоначално болестта ще бъде омаломощена. По-нататък ще трябва до се справяме с всеки възникнал проблем поотделно.

— Истинска катастрофа — измърмори Ашли и за миг притвори очи. Ужаси се от прогнозата. Най-лошите му страхове се сбъдваха.