Пристъп

ГЛАВА 11

7:00 часа, понеделник, 25 февруари 2002 година

— Стефани! — повика я тихо Даниел и нежно стисна рамото й. — Скоро ще сервират закуската. Гладна ли си, или да те оставя да поспиш, докато кацнем?

Стефани с мъка отвори очи, разтърка ги и се прозя. После примигна няколко пъти. Очите й пареха от сухия въздух в самолета.

— Къде сме? — със сънен глас попита тя.

Чувстваше сухота и в гърлото си. Изправи гръб и се протегна. После се наведе да погледне през илюминатора. На хоризонта просветляваше, но земята под тях беше все още тъмна. Светлините на градовете се виждаха като точици долу в мрака.

— Според мен, летим над Франция — отвърна Даниел.

Въпреки плановете си да избегнат суматохата в последния момент, предишната вечер бе истинско изпитание за тях. Едва успяха да отидат на летище „Лоуган“ и да минат през охраната. До полета оставаха по-малко от десет минути. Благодарение на парите на Бътлър, летяха в първа класа, на първите две места в лявата страна на Боинг–767, собственост на италианските аеролинии.

Стефани повдигна с бутона облегалката си в изправено положение.

— Защо си ококорил очи? Можа ли да поспиш?

— Не съм мигнал — призна Даниел. — Зачетох се в книгите ти за Плащеницата от Торино, по-специално в онази от Иън Уилсън. Разбирам защо си тъй въодушевена. Изключително вълнуващо четиво.

— Сигурно си уморен.

— Не съм — отвърна Даниел. — Сега имам повече смелост да се заловя с Бътлър и да използвам частиците от ДНК, останали по нея. Всъщност, хрумна ми, че когато оправим Бътлър, трябва да продължим и да приложим същия източник на ДНК и върху някоя друга знаменитост, някой, който няма нищо против обществеността да научи името му. Щом методът за лечение влезе в медиите, никой политик няма да посмее да се намеси и, което е още по-добре, Лекарският съюз ще бъде принуден да подпише протокол за неговото одобрение.

— Чакай, чакай! — предупредително възкликна Стефани. — Да не бързаме толкова. Засега трябва да съсредоточим силите си върху Бътлър.

— Нима не смяташ, че лекуването на друга известна личност е добра идея?

— За да ти дам умен отговор, ще трябва да го обмисля — отговори Стефани, като се стараеше да бъде дипломатична. — В момента мозъкът ми е малко размътен. Ще отида до тоалетната и после ще хапна нещо. Умирам от глад. Когато мозъкът ми заработи на пълни обороти, искам да ми разкажеш какво си прочел. Любопитна съм да разбера дали имаш някаква хипотеза за появата на отпечатъка.

След по-малко от час самолетът се приземи на летище Фиумичино в Рим. Сляха се с тълпата пътници, пристигащи от къде ли не, преминаха през паспортния контрол, а после потърсиха изхода за полета до Торино. Даниел изпи едно еспресо в близкото кафене. Нямаше първа класа и когато се качиха на самолета, се озоваха в тясната кабина, натъпкана с бизнесмени.

— Много е уютно — забеляза Даниел.

Той беше метър и осемдесет и пет и седеше с притиснати в предната седалка колене.

— Как се чувстваш? Уморен ли си?

— Не. Как бих могъл след убийственото кафе, което изпих?

— Тогава ми разказвай за плащеницата!

— Е, като начало трябва да ти кажа, че нямам обяснение как се е появил образът върху нея. Това е истинска мистерия, но и на мен ми подейства поетичният начин, по който Иън Уилсън описва нещата — че „образът представлява негатив на фотографска снимка, който е чакал като в капсула на времето откритията в областта на фотографията“. Но не възприемам идеята, че образът е свидетелство за Възкресението, която и двамата защитавате. Разсъжденията му не са научно обосновани. Не можеш да постулираш непознатия и контраинтуитивен процес на дематериализацията, като обяснение на непознато явление.

— Ами черните дупки?

— Какво имаш предвид?

— Черните дупки са постулирани да обяснят непознато явление, а те са наистина контраинтуитивни по отношение на нашия научен опит.

Настъпи тишина. Чуваше се само приглушеният шум от двигателите, примесен с шумоленето на вестниците и потракването върху клавишите на лаптопите.

— Има логика — призна най-после Даниел.

— Да продължим! Какво още привлече вниманието ти?

— Няколко неща. Например резултатите от спектрограмата, които сочат, че има замърсяване върху отпечатъка на краката. Струваше ми се съвсем обичаен факт, докато не разбрах, че някои от гранулките са били изследвани по метода на оптичната кристалография, което доказало, че представляват арагонит от шуплест варовик, който влиза в спектрограмата на пробите от варовик, взети от древните йерусалимски гробници.

— Как ли ще се удивиш на още по-мистериозните подробности — засмя се Стефани. — Дори не си спомням вече тази дреболия.

— Звучи невероятно, че някакъв френски фалшификатор от четиринайсети век ще отиде тъй далеч, че да донесе и поръси с детрит предполагаемата си творба.

— Напълно съм съгласна с теб.

— Друго, което привлече вниманието ми е, че направеният анализ на естествената среда на трите близкоизточни растения, чиито полени преобладават върху плащеницата, стесняват границите на района, от който произхожда платното, на трийсет-четирийсет километровата област между Хеброн и Йерусалим.

— Много интересно, нали?

— Дори нещо повече — отвърна Даниел. — Не е доказано със сигурност дали платното е погребалната плащеница на Иисус Христос, или не — и мисля, че не би могло да се докаже, — но тъй или иначе артефактът идва от Йерусалим и с платото е бил завит мъж, измъчван по начина, по който са го правели в древния Рим. Става въпрос за мъж със счупен нос, с рани от трънен венец по главата, който е бил разпънат на кръст и чии го гърди са били прободени е копие.

— Какао мислиш за историческия аспект на нещата?

— Платното е добре запазено — отвърна Даниел. — След прочетеното, съблазнява ме мисълта, че Плащеницата от Торино и Платното Едеса са едно и също нещо. Особено голямо впечатление ми направи фактът, че гънките по тъканта са били обяснени в Константинопол като отпечатък от главата на Иисус, както се твърди за Платното Едеса, или като отпечатък от цялото му тяло, отпред и отзад, както твърди рицарят Робер дьо Клари. Именно той го е видял непосредствено преди изчезването му по време на плячкосването на Константинопол през 1204 година.

— Което означава, че въглеродният анализ е дал грешни резултати.

— Колкото и тревожно да ми звучи като на учен, изглежда е така.

Не бяха още доизпили портокаловия си сок, когато ги предупредиха да затегнат предпазните си колани и да се приготвят за кацане на летище Казеле в Торино. Четвърт час по-късно самолетът се приземи. Тъй като бе буквално претъпкан, на излизане пътниците се точиха почти толкова дълго, колкото бе продължил полетът от Рим до Торино.

Докато Даниел чакаше за багажа, Стефани научи къде продават карти за телефонни разговори и отиде да си купи. Преди да отпътува от Бостън бе разбрала, че мобилният й телефон ще работи в Насо, но не и в Европа, и че на Стария континент трябва да се сдобие с друг номер, за да е сигурна, че докато е в Торино, ще получава всички имейли от Бътлър. Щеше да го направи при първа възможност, така че съобщенията от сенатора да се записват и на двата номера.

Излязоха от сградата на летището, влачейки багажа си и се наредиха на опашката за таксита. Докато чакаха, за първи път видяха Пиемонте. На запад и на север се извисяваха заснежените върхове на планините. Бледоморава мъгла обгръщаше южната, индустриална част на града. Беше мразовито и времето не се различаваше много от онова, което бяха оставили в Бостън.

— Вече съжалявам, че не наех кола — Даниел гледаше със завист как пълните таксита профучават край тях.

— В пътеводителя пише, че паркирането в града е невъзможно — напомни му Стефани. — Хубавото е, че италианските шофьори, макар да карат бързо, са опитни.

Когато влезе в таксито, Даниел се улови здраво за дръжката, тъй като шофьорът наистина караше главоломно. Автомобилът беше постмодерен фиат, нещо средно между съвременна кола и файтон. За лош късмет на Даниел, тя подскачаше още щом шофьорът докоснеше скоростите.

Стефани бе идвала в Италия няколко пъти и очакваше много от сегашното си посещение. Отначало се разочарова. Торино притежаваше средновековен или ренесансов чар, който би трябвало да го доближава до места като Флоренция и Сиена. Ала той по-скоро приличаше на съвременен град, разраснал се встрани и уловен в яката прегръдка на натоварения трафик в този утринен час. Движението бе отвратително, а италианците й се сториха твърде агресивни — яко натискаха клаксоните и газта, както и спирачките. Пътуването ги изнерви, особено Даниел. Стефани се опита да го заговори, ала той бе погълнат от виковете на шофьора им през прозореца.

Даниел бе запазил стая за една нощ в хотела, за който в пътеводителя пишеше, че е най-добрият в града — грандхотел „Белведере“. Намираше се в центъра на старата част и когато влязоха в квартала, Стефани промени първоначалното си мнение за Торино. Още не бе видяла архитектура, каквато очакваше, но беше започнала да усеща специфичната му атмосфера: широки булеварди, сводести площади и елегантни барокови постройки. Когато спряха пред хотела, разочарованието на Стефани бе вече преминало в истинска възхита.

Грандхотел „Белведере“ представляваше последна дума на луксозното строителство от края на деветнайсети век. Стефани не бе виждала събрани на едно място толкова позлата и херувимчета. Мраморните колони галантно поддържаха сводестите тавани, а по стените се нижеха изящни пиластри. Облечените в ливреи портиери се втурнаха да вземат багажа им, който никак не беше малко, тъй като се бяха приготвили за едномесечен престой в Насо.

Таванът на стаята им беше висок, от него се спускаше пищен канделабър, украсата бе по-сдържана, отколкото във фоайето, но и тук тя блестеше. Позлатени крилати херувимчета се бяха надвесили от четирите ъгъла на тежкия корниз. Прозорците, които започваха от самия под, гледаха към Пиаца Карло Алберто, където се намираше и хотелът. Украсяваха ги тежки тъмночервени брокатени завеси със стотици пискюли. Цялата мебелировка, включително леглото, бе от масивно тъмно дърво. Подът беше застлан с дебел персийски килим.

След като даде бакшиш на пиколото и на дежурния на рецепцията, които ги бяха придружили до стаята, Даниел се огледа с доволно изражение на лицето.

— Не е лошо! Никак не е лошо! — забеляза той.

Надникна в мраморната баня и се обърна към Стефани.

— Най-после живея така, както заслужавам.

— Много искаш! — подигра го тя.

Отвори чантата си, за да си извади тоалетните принадлежности.

— Наистина! — засмя се Даниел. — Не знам защо досега съм се примирявал с положението си на университетски бедняк.

— Да се залавяме за работа, цар Мидас! Да разберем как ще се свържем с канцеларията на архиепископската епархия, за да открием монсиньор Манцони.

Стефани влезе в банята. Желанието й да си измие зъбите бе по-силно от всичко друго.

Даниел отиде до писалището и затърси телефонен указател в чекмеджетата. Тъй като не го намери, надникна в долапите.

— Мисля, че трябва да слезем и да помолим портиера да ни даде един указател — извика Стефани от банята. — Можем да си запазим и маса за вечеря.

— Идеята е добра — отвърна Даниел.

Както тя очакваше, портиерът за броени секунди ги снабди с телефонен указател и се свърза по телефона с монсиньор Манцони, преди още да решат кой ще разговаря с него. След миг колебание слушалката взе Даниел. Последва инструкциите, които бе получил от Бътлър, и се представи от името на сенатора. Каза, че е в Торино, за да вземе образеца. В старанието си да бъде дискретен той не спомена никакви подробности.

— Очаквах обаждането ви — отговори монсиньор Манцони със силен италиански акцент. — Ако е удобно, готов съм да се срещна с вас още тази сутрин.

— Що се отнася до нас, колкото по-скоро свършим работа, толкова по-добре — отвърна Даниел.

— „Нас“ ли казахте? — попита монсиньорът.

— Тук сме двамата с партньорката ми — обясни Даниел.

Помисли си, че думата партньорка е доста неопределена. Въпреки, че не беше в характера му, той се смути, осъзнавайки, че говори с духовник от римокатолическата църква, който не би одобрил начина им на живот.

— Да разбирам ли, че партньорката ви е жена?

— Точно така — отговори Даниел.

Той погледна към Стефани, за да се увери, че и тя е съгласна да я нарича партньорка. Макар, че думата бе точна, той никога преди не я беше използвал, за да определи отношенията им.

— Тя ще присъства ли на срещата ни?

— Разбира се — заяви Даниел. — Къде ще ви бъде най-удобно?

— Може би в кафене „Торино“ на Пиаца Сан Карло. В града ли сте отседнали с партньорката си?

— Мисля, че хотелът ни се намира в центъра.

— Отлично — забеляза монсиньорът. — Кафенето е близо до хотела. Портиерът ще ви упъти.

— Добре — отвърна Даниел. — Кога?

— Да речем след час?

— Ще бъдем там — увери го Даниел. — Как ще ви познаем?

— Няма да има много свещеници, но ако все пак има, аз ще съм най-солидният. Боя се, че доста напълнях, тъй като на поста, който заемам, водя твърде заседнал живот.

Даниел хвърли поглед към Стефани. Обзалагаше се, че тя чува всяка дума, произнесена от свещеника.

— И ние лесно можем да бъдем разпознати. Опасявам се, че имаме твърде американски вид.

— В такъв случай ще се намерим. Ще се видим в единайсет и четвърт.

— Очакваме срещата с нетърпение — отвърна Даниел и върна слушалката на портиера.

Луиджи Манцони отвори чекмеджето на бюрото си и извади от вътре плоска сребърна кутийка. Мушна я в джоба си. Прибра расото си, за да не стъпи върху него, стана и бързо излезе от кабинета. В края на коридора се спря и почука на вратата на монсиньор Валерио Гарибалди. Беше се задъхал и това го тревожеше, тъй като не бе изминал и трийсет метра. Погледна часовника на ръката си и се запита дали нямаше да е по-добре, ако бе определил срещата за малко по-късно. Отвътре се чу гласът на Валерио, който го канеше да влезе.

Луиджи премина на матерния си италиански език и уведоми приятеля си, който бе по-високо стоящ от него, за телефонния разговор.

— Да ти кажа — отвърна Валерио Гарибалди също на италиански, — отец Малоуни не очакваше, че ще се появят толкова скоро. Да се надяваме, че е в стаята си.

Валерио вдигна телефонната слушалка. С облекчение чу гласа на отец Малоуни. Уведоми го за станалото и му каза, че двамата с монсиньор Манцони го очакват в кабинета.

— Твърде любопитна история — обърна се Валерио към Луиджи, докато чакаха.

— Наистина — отвърна Луиджи. — Питам се, дали да не предупредим секретаря на архиепископа, така че той да поеме отговорността при евентуален проблем. Негово преподобие не е уведомен. В края на краищата, Негово преподобие е официалният пазител на плащеницата.

— Разбирам те — каза Валерио. — Смятам да приема предложението ти.

На вратата се почука и в стаята влезе отец Малоуни. Валерио му направи знак да седне. Макар, че и Валерио, и Луиджи то превъзхождаха по ранг в църковната йерархия, фактът, че Майкъл е официален представител на кардинал О’Рурк, най-силният римокатолически прелат в Северна Америка и личен приятел на техния архиепископ, кардинал Манфреди, ги караше да се отнасят към него с особена почит.

Майкъл седна. За разлика от двамата монсиньори той носеше обичайния си черен костюм с бяла свещеническа якичка. Различаваше се от двамата едри духовници и по слабото си телосложение, орловия нос и типичните италиански черти. Освен това косата му беше червена, докато косите на двамата сивееха.

Луиджи преразказа още веднъж разговора си с Даниел, като наблегна на факта, че пратениците са двама, единият от които — жена.

— Изненадан съм — забеляза Майкъл. — Не обичам изненадите. Но такъв е животът. Предполагам, че сте приготвили парчето от тъканта.

— Готово е — каза Луиджи.

Той говореше на английски от уважение към Майкъл, макар че самият Майкъл ползваше италианския на доста прилично ниво. Майкъл бе завършил духовна семинария в Рим, където изучаването на италиански език беше задължително.

Луиджи бръкна под расото си и измъкна напомнящата на цигарена кутия от средата на двайсети век сребърна кутийка.

— Тук е — каза той — Сам професор Балазари посочи от коя част на плащеницата да вземем тъкан, за да е сигурен, че върху нея се съдържа онова, което е нужно. Със сигурност е посочил мястото, където са кървавите петна.

— Може ли? — попита Майкъл и протегна ръка.

— Разбира се — отвърна Луиджи и му подаде кутийката.

Майкъл предпазливо я пое с две ръце. Изпитваше дълбоко вълнение. Отдавна се бе убедил в автентичността на плащеницата и бе разтърсен от дъното на душата си от мисълта, че в ръцете си държи кутийка с истинската кръв на Спасителя.

Луиджи се протегна и взе кутийката обратно. Тя отново потъна в дълбоките гънки на расото му.

Някакви специални инструкции? — попита той.

— Има — отвърна Майкъл. — Искам колкото е възможно по-бързо да проучите хората, на които предоставяте парчето от плащеницата: имена, адреси, всичко. Поискайте паспортите им и запишете данните. С тази информация и с връзките, които поддържате с гражданските власти, ще можем да разберем доста неща за тях.

— От какво по-специално се интересуваме? — попита Валерио.

— Не знам точно — призна си Майкъл. — Негово високопреосвещенство кардинал Джеймс О’Рурк се съгласи на тази размяна срещу политическа услуга за църквата. В същото време иска да бъде напълно сигурен, че не се нарушават указанията на Светия отец, забраняващи научните изследвания на плащеницата.

Валерио кимна с разбиране, но смисълът му убягваше. Как можеше да се разменят частици от реликвата срещу политически услуги, без да се издава документ? Това беше обезпокояващо. В същото време знаеше, че самата плащеница не бе докосната, а парченцето беше откъснато от нея преди много, много години. Светият отец бе настоял плащеницата да се съхранява на сигурно място.

Луиджи се изправи.

— Трябва да тръгвам, ако искам да не закъснея за срещата.

Майкъл също стана.

— Ако нямаш нищо против, ще дойда с теб. Ще наблюдавам размяната от разстояние. След това смятам да ги проследя и да видя къде са отседнали, в случай че открием нещо нередно за тях.

И Валерио стана заедно с тях. По лицето му се четеше смут.

— Какво ще направиш, ако, както казваш, около тях има нещо нередно?

— Ще се наложи да импровизирам — отвърна Майкъл. — Нямам точни указания от кардинала.

— Градът е доста привлекателен — забеляза Даниел, докато двамата със Стефани вървяха на запад по улиците, от двете страни, на които се извисяваха палатите на херцозите. — Отначало не ми хареса много, но сега съм във възторг.

— И аз — отвърна Стефани.

След няколко преки двамата излязоха на Пиаца Сан Карло и пред очите им се разкри огромен площад с размерите на футболно игрище, заобиколен с красиви, боядисани в кремаво, барокови къщи. Фасадите им бяха богато украсени с изящни орнаменти. В средата на площада се издигаше внушителна бронзова статуя на конник. Кафене „Торино“ се намираше в западната страна на площада. Като влязоха, обгърна ги ароматът на прясно смляно кафе. Помещението се къпеше в топла бяла светлина, идваща от огромните кристални полилеи, които се спускаха от тавана, изпъстрен със стенописи.

Не търсиха дълго монсиньор Манцони. Свещеникът стана от стола си в мига, в който влязоха и ги повика с ръка на своята маса. Докато вървяха натам, Стефани огледа посетителите. Необикновената забележка на монсиньор Манцони, че в кафенето едва ли ще има други свещеници се оказа точна. Тя зърна само още един. Седеше сам на масата и за един миг тя имаше странното усещане, че очите му се насочиха към нейните.

— Добре дошли в Торино — поздрави ги Луиджи.

Той се ръкува с гостите и ги покани с ръка да седнат. Очите му се спряха и останаха върху нея по-дълго от приетото.

Монсиньорът вдигна ръка и сервитьорът тутакси се изправи до масата, за да вземе поръчката на новодошлите. Даниел поиска еспресо, а Стефани се задоволи с газирана вода.

Даниел изгледа прелата. Беше се описал като солиден и не бе преувеличил ни най-малко. Гушата му висеше над бялата свещеническа якичка. Като лекар той се запита какво ли е нивото на холестерола му.

— Преди да започнем, нека се запознаем. Аз съм Луиджи Манцони от Верона, но сега живея тук, в Торино.

Даниел и Стефани се представиха един по един. Съобщиха имената си и казаха, че живеят в Кеймбридж, щата Масачузетс. Донесоха им кафето и газираната вода.

Даниел пийна и постави чашата си в малката чинийка.

— Не искам да съм невъзпитан, но нека преминем направо към въпроса. Предполагам, че носите матерната.

— Разбира се — отвърна Луиджи.

— Трябва да сме сигурни, че парчето е отрязано от онази част, върху която има отпечатъци, от кръв — продължи Даниел.

— Уверявам ви, че е именно от там. Избра го професорът, натоварен с правилното съхранение на плащеницата от настоящия й пазител, архиепископ кардинал Манфреди.

— Е? — попита Даниел. — Може ли да го получим?

— Един момент — каза Луиджи, мушна ръка под расото си и извади лист и писалка. — Преди да ви го предам, заръчаха ми да взема паспортните ви данни. При тези противоречиви сведения за произхода на плащеницата и налудничавия шум в медиите църквата държи да знае у кого има частици от нея.

— Получател е сенатор Бътлър — осведоми го Даниел.

— И аз така разбрах. Но искаме доказателства и за вашата самоличност. Съжалявам, но това са инструкциите, които получих.

Даниел погледна към Стефани. Тя вдигна рамене.

— Какви доказателства са ви нужни?

— Паспортните данни и настоящия ви адрес.

— Няма проблем — усмихна се Стефани. — Настоящият ми адрес е отбелязан в паспорта.

— Мисля, че и с мен няма да има проблем — включи се Даниел.

Двамата американци извадиха документите си и ги поставиха на масата. Луиджи ги отвори един по един и си записа данните. После им ги върна обратно. Прибра листа и писалката в джоба си и извади сребърната кутийка. Почтително я плъзна към Даниел.

— Може ли? — попита той.

— Разбира се — отвърна Луиджи.

Даниел взе сребърната кутийка. От едната й страна видя малък клипс заключалка. Постави го в отворено положение и предпазливо повдигна капачето. Стефани се наведе, за да може да вижда зад рамото му. Вътре имаше малък, подпечатан, полупрозрачен плик със съвсем мъничко, но добре изрязано парченце материя с неопределен цвят.

— Изглежда наред — каза Даниел.

Той затвори кутийката и я подаде на Стефани. Тя я прибра заедно с паспортите в чантата си, която бе преметнала през рамо.

Четвърт час по-късно двамата отново излязоха под бледото зимно слънце. Тръгнаха по диагонал на площад Сан Карло на път за хотела. Въпреки, че бяха сковани от дългия полет, в крачката им се усещаше бодрост. Настроението и на двамата се бе леко повишило.

— Е, беше извънредно лесно — забеляза Даниел.

— Неочаквано лесно — съгласи се Стефани.

— Да ти напомням ли каква песимистка беше? — подразни я Даниел. — Не, няма да го направя.

— Чакай малко — сгълча го тя. — Лесно беше да получим парче от плащеницата, но има още много хляб да изядем, докато излекуваме Бътлър. Изразих песимизъм за целия случай.

— Мисля, че днешният ни малък успех ще даде тон и на останалото.

— Надявам се да си прав.

— Как искаш да прекараме остатъка от деня? — попита я Даниел. — Самолетът ни излита чак утре сутринта в седем и половина.

— Трябва да подремна — отвърна Стефани. — Ти също. Защо не се върнем в хотела, да хапнем и да затворим очи за половин час, а после да излезем? Докато съм тук, искам да видя някои неща, особено църквата, в която се пази плащеницата.

— Съгласен — усмихна се Даниел.

Майкъл Малоуни тръгна след Даниел и Стефани, без много да се бави, за да не ги изгуби от погледа си. Удиви се на скоростта, с която се движат — стараеше се да не изостава. Напусна кафенето, а те вече бяха на отсрещната страна на площада.

В мига, в който двамата американци излязоха от кафенето, Майкъл набързо размени няколко думи с Луиджи, като му каза да провери самоличността им с помощта на градските власти и да му звъни на мобилния всеки път, когато научи нещо ново. Добави, че има намерение да не изпуска чужденците от очи, или поне да разбере къде са отседнали и да получи информация, която да го задоволи.

Когато двамата завиха зад ъгъла, Майкъл хукна след тях, докато отново зърна гърбовете им. Беше решен да ги следва докрай. Получил преки указания от своя началник и наставник кардинал Джеймс О’Рурк, Майкъл гледаше на мисията си изключително сериозно. Той силно се надяваше да се издигне в църковната йерархия и до момента нещата се развиваха по план. Най-напред бе получил възможност да учи в Рим. После дарбата му бе оценена от тогавашния епископ О’Рурк, който го бе поканил да работи за него. След това дойде повишението на епископа в архиепископ. На този етап Майкъл знаеше, че успехът му зависи изцяло от това, да задоволи изискванията на влиятелния си началник и задачата, с която бе натоварен, беше добре дошла за него. Поради факта, че тя бе извънредно важна за кардинала, той имаше уникалната възможност да прояви своята несъмнена лоялност, вяра и дори способността си да импровизира, тъй като не бе получил конкретни инструкции.

На Пиаца Карло Алберто, Майкъл видя, че двойката се запъти към грандхотел „Белведере“. Ускори крачка, но когато застанаха пред асансьора, той отстъпи назад. Напрегна очи, за да разбере на кой етаж ще да спрат. Отбеляза си, че спряха на четвъртия, и доволен се оттегли навътре във фоайето. Настани се на тапицирания с кадифе диван, взе един брой на „Кориере дела Сера“ и се зачете, като от време навреме хвърляше по едно око в посока на асансьорите. Досега — добре, помисли си той.

Не чака дълго! Двойката се появи и влезе в ресторанта, а той се премести на друг диван, от който се виждаше входът. Беше сигурен, че никой не му обръща внимание. Знаеше, че одеждите му на духовник в Италия му осигуряват и достъп, и анонимност.

Половин час по-късно, когато двамата американци излязоха, Майкъл не можеше да сдържи усмивката си. Толкова кратко време за обяд! Това можеше да се очаква само от американци. Италианците щяха да прекарат около масата поне два часа. С периферното си зрение видя, че повикаха асансьора и отново се качиха на четвъртия етаж.

Сега Майкъл трябваше да чака значително повече. Като прочете и най-скучните колонки от вестника, той се огледа за друго четиво. Не откри нищо, но понеже се страхуваше да се отдалечи от мястото си, потъна в размисъл. Питаше се какво ще прави, ако информацията от Луиджи не е точна. Очакваше да научи, че поне единият работи за сенатор Бътлър, или най-малкото в някаква организация, която има отношение към делата на сенатора. Спомни си сенаторът да подчертава, че ще изпрати свой човек за парчето от плащеницата. Не се разбра обаче какво точно означава „свой човек“.

Майкъл се протегна и погледна часовника си. Беше три следобед и стомахът му вече се бунтуваше. Не бе хапнал нищо, само малко сладкиш в кафене „Торино“. В главата му се завъртяха картини на вкусно приготвена храна, но в този миг мобилният телефон завибрира в джоба му. Нарочно бе изключил звънеца. Разтревожен, да не би да изпусне повикването, той го извади и погледна нетърпеливо дисплея. Беше Луиджи.

— Получих съобщение от имиграционните власти — каза той. — Не мисля, че ще ти хареса.

— О! — възкликна Майкъл.

Опита се да запази спокойствие. Тъкмо в този миг обаче, американците излязоха от асансьора, облечени в палта и с пътеводител в ръка, готови за излизане. Тъй като се опасяваше, че ще вземат такси и ще загуби дирите им, той грабна палтото си в движение като притисна слушалката към рамото си. Американците вървяха, както и преди — много бързо.

— Почакай, Луиджи! — прекъсна монсиньора той. — В момента не мога да говоря.

Той се втурна навън и с облекчение видя, че американците отминаха стоянката за таксита и се отправиха към северозападния край на площада. Спря да тича и закрачи бързо.

— Извинявай, Луиджи — продължи в телефона той. — Когато позвъни, те тъкмо излизаха от хотела. Какво каза?

— Казах, че и двамата са учени — отговори Луиджи.

Майкъл усети как пулсът му се учести.

— Лоша новина!

— И аз така мисля. Очевидно имената им са се появили веднага, щом италианските власти са се свързали с американските си колеги и са ги помолили да им дадат информация. И двамата са доктори на науките в областта на молекулярната биология: Даниел Лоуъл работи повече в сферата на химията, а Стефани Д’Агостино — на биологията. Тъй като и двамата са регистрирани на един и същи адрес, очевидно живеят заедно.

— Нещата се развиват по възможно най-лошия сценарий.

— Съгласен съм с теб. Вероятно имат намерение да извършат научни изследвания. Какво ще правиш?

— Още не знам — отвърна Майкъл. — Трябва да помисля.

— Кажи ми, ако мога да помогна с нещо.

— Ще държим връзка — каза Майкъл и затвори.

Макар да каза на Луиджи, че не знае какво ще прави, това не бе истина. Майкъл беше вече решил да си върне обратно парчето от плащеницата, само че не знаеше как. Ала искаше да свърши всичко сам и когато докладва на кардинал О’Рурк, заслугата от спасяването на кръвта на Спасителя от по-нататъшно оскверняване да бъде изцяло негова.

Американците стигнаха до просторен площад, Пиаца Кастело, но не забавиха крачка. Първата мисъл на Майкъл беше, че са запланували да посетят Палацо Реале, но когато заобиколиха Пиацета Реале, за да стигнат до Пиаца Джовани, хрумна му друго.

— Разбира се! — прошепна той.

Знаеше, че Дуомо ди Сан Джовани се намираше на площада и че след пожара в параклиса й през 1997 година тази църква бе настоящият дом на плащеницата. Майкъл ги следваше от разстояние, за да разбере къде точно отиват. Щом ги видя да се качват по стъпалата на катедралата, той се върна назад. Тъй като предполагаше, че няма да се върнат скоро в хотела си, Майкъл реши да се възползва от предоставилата му се възможност. Ако искаше да си върне парчето от плащеницата, това бе най-подходящото време, дори може би единственото, тъй като те щяха да отпътуват още на другата сутрин.

Макар и задъхан, той ускори крачка. Искаше да се върне в хотела колкото е възможно по-скоро. Независимо от очевидната му неопитност в областта на интригите и по-специално на грабежите с взлом, трябваше да разбере в коя стая са отседнали Даниел и Стефани, да успее да се вмъкне вътре и да открие сребърната кутийка. И всичко това трябваше да свърши до два часа!

— Това ли е истинската плащеница? — попита шепнешком Даниел.

В катедралата имаше още няколко души, но те или бяха коленичили и се молеха между пейките, или палеха свещи пред статуите на светците. Беше тихо и само от време на време ушите им долавяха потракването на токчета върху мраморния под.

— Не, не е плащеницата — отвърна му също шепнешком Стефани. — Фотографско копие в действителен размер.

Държеше пътеводителя, отворен на съответната страница. Двамата с Даниел се бяха изправили пред стъкления алков, ограждащ първия етаж на северния кораб на храма. Един етаж над него бяха двата, оградени със завеси, трона, където в миналото са седели Херцогът и Херцогинята на Савой по време на тържествената меса.

Фотографията беше панорамна. Предната и задната част от главата на разпънатия на кръст мъж почти се докосваха в центъра, което се обясняваше с факта, че е бил сложен да лежи по гръб върху платното и после са го увили и отгоре. Фронталният образ бе ориентиран в ляво. Снимката бе поставена върху подобие на маса, дълга осем и широка два и половина метра, а от нея се спускаше набран син плат до пода.

— Фотографията лежи върху новата касета, където се съхранява плащеницата — обясни Стефани. — Касетата е снабдена с хидравлична система и когато плащеницата трябва да бъде изложена, горната част се завърта и реликвата може да бъде наблюдавана през бронираното стъкло.

— Бях чел за това — кимна Даниел. — Удивително е колко дълго се е запазил отпечатъкът, като се има предвид през какво е преминало платното. Върху фотографията образът се различава трудно. И ако плащеницата изглежда по този начин, сигурно ще се разочаровам. В книгата се вижда по-добре и може по-вярно да се прецени.

— А негативът е още по-ясен — добави Стефани.

— Очевидно образът не е избледнял. Но фонът е пожълтял и това се е отразило на контраста.

— Надявам се консервационната касета да не позволи този процес да продължи — забеляза Стефани. — Е, видяхме къде се съхранява.

Обърна се и огледа вътрешността на катедралата.

— Хайде да я разгледаме. Не знам защо ми се струва, че изглежда доста бедна за храм, строен през ренесанса.

— И аз си го помислих — отвърна Даниел. — Да продължим разходката си из града. Какво ще кажеш да надзърнем в кралския дворец? Интериорът сигурно е решен изцяло в стил „рококо“.

Стефани учудено го погледна.

— Че кога стана такъв специалист по архитектурните стилове?

— Прочетох го в пътеводителя, преди да тръгнем — засмя се Даниел.

— С удоволствие бих разгледала двореца, но имам проблем.

— Какъв?

Тя погледна към краката си.

— Не си смених обувките и се опасявам, че тези, с които бях в ресторанта, ще разранят краката ми, ако целия следобед се скитаме из града. Извинявай, но нали няма да имаш нищо против да се върнем за малко в хотела?

— Що се отнася до мен, аз просто си убивам времето. След като получихме парчето от плащеницата, не ми пука какво ще правим по-нататък.

Като се изключат студентските лудории в колежа, отец Малоуни не бе нарушавал закона и фактът, че сега възнамеряваше да го стори му причиняваше повече душевни вълнения, отколкото очакваше. Той не само трепереше и се потеше, но усещаше, че стомахът му се бунтува и че има спешна нужда от антиацид. Към всичко това се добавяше и притеснението, че времето няма да му стигне. Не искаше американците да го заварят на местопрестъплението. Макар да бе уверен, че през следващите два часа, може би и повече, ще разглеждат забележителностите на града, реши за по-сигурно да се ограничи до един час. При мисълта, че могат да го изненадат, коленете му омекнаха.

Когато наближи грандхотел „Белведере“, той още нямаше представа как ще изпълни замисленото. Но като мина покрай цветарския магазин на площада, хрумна му нещо. Влезе в магазина и попита дали биха могли незабавно да изпратят в хотела един от красиво аранжираните букети. Когато получи потвърждение, той избра цветята, адресира един плик до двамата американци и парафира картичката, на която бе изписано: Добре дошли в грандхотел „Белведере“! От управата.

Пет минути по-късно, докато Майкъл седеше на същия диван във фоайето на хотела, букетът пристигна. Зад вестника, който държеше, той видя как продавачката, с която току-що бе разговарял, достави цветята на рецепцията. Служителят се разписа и жената си тръгна.

За жалост, нищо не се случи през следващите десетина минути. Букетът си лежеше на същото място, където го бяха оставили, а служителите оживено разговаряха помежду си.

— Хайде! — прошепна Майкъл и стисна зъби.

Искаше му се да отиде на рецепцията и да се възмути от мудността им, но не смееше. Не желаеше да привлича вниманието. Възнамеряваше да се възползва от облеклото си на свещеник, с което щеше да бъде относително невидим.

Най-после един от служителите прочете плика върху букета и отиде зад гишето. Майкъл бе убеден, че проверява имената в компютъра, защото върху лицето му проблясваше характерната светлина от екрана. След миг служителят излезе, взе цветята и се отправи към асансьора. Майкъл захвърли вестника си и застана зад него.

Когато влязоха и вратите се затвориха, служителят поздрави Майкъл с кимане на глава. Майкъл му се усмихна в отговор. На четвъртия етаж служителят слезе, същото направи и Майкъл. Последва го от разстояние. Видя, че завива по коридора и спря. Предпазливо надзърна иззад ъгъла. Служителят почука, поколеба се малко и извади връзка ключове. Отключи и изчезна вътре. След миг излезе без цветята, като си подсвиркваше с уста. Още няколко минути, и асансьорът с тихо свистене го понесе обратно към партера.

Майкъл се върна пред стая 408. Погледна по коридора надолу и зърна количката на чистачката. Пое си дълбоко въздух, сякаш да си даде кураж и се запъти към нея. Тя стоеше до една отворена врата.

Майкъл предпазливо почука.

— Scusi! — извика той през вратата.

Отвътре се чуваше звукът от включения телевизор. Влезе в стаята и видя две жени на средна възраст, облечени в кафяви униформи, да оправят леглата.

— Scusi — извика отново Майкъл, този път по-високо.

Жените се сепнаха. Едната се насочи към телевизора и побърза да го изключи.

С най-добрия италиански, който можеше да постигне, Майкъл ги попита дали ще могат да му помогнат. Каза им, че е оставил ключа си в стая 408, а трябва незабавно да се обади по телефона. Дали биха били тъй любезни да му отключат, за да не слиза долу до рецепцията.

Камериерките смутено се спогледаха. Само след миг той разбра, че трудно разбират италиански език. Отново им обясни затрудненото положение, в което се намираше, този път, помагайки си с жестове. Едната жена схвана и за негова радост му показа, кимайки, връзката си с ключовете.

Сякаш да компенсира предишното си объркване, тя с бързи стъпки се отправи по коридора. Майкъл едва я настигна. Тя отключи стая 408 и задържа вратата отворена. На прага той й благодари и се усмихна. Вратата се затвори след миг.

Майкъл шумно издиша. Облегна се с гръб на вратата и огледа стаята. Завесите бяха дръпнати и вътре беше светло. Не очакваше да имат толкова много багаж. Куфарите им, с изключение на два, бяха все още заключени, сякаш тепърва щяха да ги отварят. За жалост, Майкъл не виждаше сребърната кутийка никъде наоколо — не беше нито върху писалището, нито върху скрина, нямаше я и върху нощните шкафчета.

Усещаше препускането на пулса си. Пот се стичаше по челото му.

— Не мога да повярвам, че върша такова нещо — прошепна той.

Страшно много искаше да открие сребърната кутийка и веднага да изчезне. Събра цялата си воля и се насили да не избяга от стаята.

Отлепи гръб от вратата и, потискайки вълнението си, отиде най-напред до писалището. Точно по средата на попивателната преса, между калъфите за лаптопите, лежеше ключът за стая 408. След миг на колебание Майкъл го взе и го пусна в джоба си. Отне му секунди да провери чекмеджетата. Бяха празни. Приближи скрина. И той беше празен, вътре имаше само торби за пране. Празни бяха и нощните шкафчета. Провери в банята, но не забеляза никаква сребърна кутийка. Надникна в килера и облекчено въздъхна, като видя сейфа. Но вратата бе отворена и той зееше празен.

Бръкна в джобовете на мъжкото сако, окачено на закачалката: нищо. Къде ли я бяха оставили?

С тихи като на котка стъпки приближи заключените чанти и куфари. Те лежаха върху поставките за багаж в долния край на леглата. Зае се да ги отключи един по един, после прокара ръка из вътрешността им. Не усети никаква кутийка. Тогава ги отвори и затърси по-внимателно. Внезапно чу гласове — за негов най-голям ужас говореха английски с американски акцент. Той се изправи и замръзна на мястото си. В следващия миг някой пъхна ключ в ключалката!