Пристъп

ГЛАВА 15

9:15 часа, четвъртък, 28 февруари 2002 година

Утринта бе продължителна, приятна и обновяваща. Все още с нарушен биоритъм след краткия престой в Европа, Стефани и Даниел се събудиха още преди слънцето да просветли хоризонта на изток. Не можеха да заспят повторно, затова станаха, взеха душ и излязоха да се разходят в градината на хотела и по пустите плажове на Кебидж Бийч, където ги завари и зората, изгряла на безоблачното тропическо небе. Върнаха се в хотела и бяха първите гости, появили се на закуска. Дълго пиха кафе, потънали в разговор за проблемите около създаването на лековитите клетки, нужни им за Бътлър. Оставаха им само три седмици до пристигането му и те добре осъзнаваха, че времето ги притиска неимоверно много, затова искаха да започнат колкото е възможно по-скоро, макар да знаеха, че не могат да свършат кой знае колко, докато не получат пратката от Питър. Когато наближи осем, позвъниха в клиника „Уингейт“ и съобщиха на секретарката, че вече са в Насо и че към девет и четвърт ще отидат там.

— Западната част на острова се различава доста от източната — забеляза Даниел, докато се носеха с колата в западна посока към Уиндзър Фийлд Роуд. — По-хубава е.

— Не е толкова развита и климатът е по-сух — добави Стефани.

Тъкмо минаваха покрай дълга гора от полуизсъхнали борове, изпъстрена с ниски палми. Небето бе тъмносиньо с бели като перца облачета. Движеха се по северния бряг на острова и отново видяха извисяващите се хотели, строени като войници по Кейбъл Бийч. След като минаха покрай няколко варовикови пещери, свърнаха и започнаха да се отдалечават от брега. Завиха вдясно по Уиндзър Фийлд Роуд и зърнаха летището в далечината.

Продължиха в западна посока и не след дълго видяха отбивката за клиника „Уингейт“. Беше разположена от лявата страна на пътя и преди нея имаше голяма указателна табела.

Стефани се наведе, за да вижда по-добре през предното стъкло.

— За бога! Забелязваш ли знака?

— Как бих могъл да го пропусна? Има размерите на билборд.

Даниел отби по широката, току-що павирана алея.

— Сигурно притежават доста земя — забеляза Стефани и отново се облегна назад. — Не виждам сградата.

След още няколко завоя сред гъстите шубраци от вечнозелена растителност пътят им внезапно бе препречен от широк портал. Впечатляващата желязна ограда с бодлива тел в горния край се губеше в двете посоки в гъста борова гора. Откъм страната на Стефани имаше малка будка. Отвътре излезе пазач в униформа и кобур на колана, с военна шапка с козирка и слънчеви очила, като на авиатор. В ръката си държеше бележник. Даниел спря колата, а Стефани смъкна страничното стъкло.

Пазачът се наведе да погледне Даниел през нея.

— Какво обичате, господине?

Говореше с делови тон, а гласът му бе лишен, от каквито и да е емоции.

— Доктор Д’Агостино и доктор Лоуъл — представи двамината Стефани. — Имаме среща с д-р Уингейт.

Той провери в бележника, докосна с пръсти края на козирката си и се върна в будката. След миг портата се плъзна встрани и се отвори. Даниел продължи.

Изминаха още няколко минути, преди клиниката да се появи пред очите им: сгушена сред грижливо подрязани храсти и цъфнали дървета, тя представляваше постмодерен комплекс във формата на буквата U. Състоеше се от три отделни постройки, свързани със засенчени със сводове алеи. Всяка от сградите бе облицована с варовикови плочи и бе покрита с бели керемиди, а фронтоните завършваха с чудновати акротерии във формата на раковини, които напомняха древногръцки храм. Изящни решетки украсяваха пространството между ширококрилите прозорци от двете страни на всяка сграда. В основата им бяха засадени пъстри декоративни растения, които се стремяха да достигнат небето.

— Более мой! — възкликна Стефани. — Не бях подготвена за подобно нещо. Колко е красиво! Прилича на балнеосанаториум, а не на лечебница за бездетни.

Алеята свършваше до паркинга пред централната сграда, в която се влизаше през галерия с колони. Колоните бяха заоблени с подчертани ентази и завършваха с обикновени дорийски капители.

— Надявам се, че са им останали пари за лабораторията — забеляза Даниел.

Той паркира наетия автомобил между неколцината нови беемвета. През няколко места от тях бяха спрели две лимузини. Облечените в ливреи шофьори пушеха и си бъбреха, облегнати на предните брони.

Даниел и Стефани излязоха от колата и се спряха, за да огледат комплекса, който ги заслепяваше с великолепието си на фона на яркото бахамско слънце.

— Бях чувал, че лечението на безплодието е доходна дейност — рече Даниел, — но нямах представа, че е чак толкова доходна.

— И аз — потвърди Стефани. — Питам се, обаче, каква част от парите е от застраховката, която са получили след пожара и бягството им от Масачузетс.

Тя поклати глава.

— Независимо откъде са дошли парите, този разкош е малко прекален. Тук има нещо гнило и безпокойството ми, че се залавяме с тези хора, нараства още повече.

— Да не допускаме предразсъдъците да повлияят на решенията ни — предупреди я Даниел. — Не сме тук като социални работници. Дошли сме да лекуваме Бътлър и толкоз.

Огромната лъскава врата се отвори и на прага се появи висок, загорял от слънцето мъж с прошарена коса. Носеше дълга бяла лекарска престилка. Помаха им с ръка и извика с висок напевен глас:

— Добре дошли!

— Поне ни посрещат лично — каза Даниел. — Да вървим! И пази мнението си за себе си.

Двамата излязоха пред колата и заедно се отправиха към входа.

— Надявам се това да не е Спенсър Уингейт — прошепна Стефани.

— Защо? — попита Даниел също шепнешком.

— Защото е толкова красив, че би могъл да изпълнява ролята на лекар в някой сапунен сериал.

— О, съвсем забравих! Ти мечтаеше да е нисък, дебел и с брадавица на носа.

— Точно така.

— Е, да се надяваме, че поне е непоправим пушач и има лош дъх.

— Я млъквай!

Изкачиха трите стъпала до галерията. Когато се приближиха към Спенсър, той им подаде ръка, докато с крак придържаше вратата отворена. С широка усмивка им се представи и им разтърси ръцете. После тържествено ги въведе в сградата.

И вътре обстановката напомняше древногръцки храм с простите си пиластри, корнизите със зъборез и дорийските колони. Подът представляваше полиран варовиков плочник, омекотен с постланите върху него персийски килими. Стените бяха боядисани в светлотревист цвят и на пръв поглед изглеждаха светлосиви. Дори в мебелите от масивно лакирано дърво, тапицирани с масленозелена кожа, се долавяше дъха на древна Елада. В охладения от климатика въздух се носеше миризма на прясна боя, която напомняше, че клиниката е завършена съвсем наскоро. След влажната тропическа горещина навън, непоносима след изгрева на слънцето, сухата хладина бе добре дошла за Даниел и Стефани.

— Това е главната ни приемна — посочи Спенсър обширната зала.

Две добре облечени семейни двойки вече не в първа младост, седяха на два от диваните. Докато прелистваха нервно списанията, те вдигнаха за миг очи към тях. В приемната имаше само още една личност и това беше секретарката със светлорозов маникюр, която седеше на полукръглото бюро от вътрешната страна до входа.

— В тази сграда се регистрират новите пациенти — обясни Спенсър. — В нея се помещава и администрацията. Ние много се гордеем с клиниката си и с удоволствие ще ви покажем целия комплекс, макар че вие сигурно се интересувате главно от лабораторията.

— И от операционната — добави Даниел.

— Да, разбира се, и от операционната. Но най-напред заповядайте в кабинета ми да пием кафе и да ви запозная с останалите.

Спенсър ги поведе към огромния асансьор, въпреки че кабинетът му се намираше на горния етаж. По време на краткото пътуване с асансьора Спенсър, като добър домакин, се заинтересува дали се чувстват добре на островите. Стефани го увери, че полетът е бил много приятен и че са добре. Когато слязоха на горния етаж, минаха покрай секретарката, която спря да говори по телефона, за да ги възнагради с лъчезарна усмивка.

Обширният кабинет на Спенсър се намираше в североизточния край на сградата. На изток се виждаше летището, а на север — синята ивица на океана.

— Заповядайте — покани ги Спенсър и посочи към сервираното вече кафе върху ниската мраморна масичка пред диван с формата на буквата L. — Ще доведа другите двама директори.

Даниел и Стефани останаха сами в стаята.

— Прилича на офиса на някой топ милиардер — прошепна Стефани. — Знаеш ли, намирам подобен разкош за неприличен.

— Да се въздържаме от оценки, докато не видим лабораторията.

— Мислиш ли, че онези двете двойки, които разглеждаха списания в приемната, са пациенти?

— Нямам представа, пък и не ме интересува.

— Изглеждат твърде възрастни, за да се лекуват от безплодие.

— Не е наша работа.

— Смяташ ли, че по-възрастни жени забременяват в клиника „Уингейт“? — не преставаше да разпитва Стефани.

Спенсър се върна и Даниел й хвърли предупредителен поглед. Зад основателя на клиниката вървеше жена, следвана от непознат мъж. И двамата бяха облечени като него — в бели, добре колосани лекарски престилки. Спенсър им представи най-напред Пол Сондърс, нисък и тумбест мъж с дебел врат, чийто силует напомняше на Стефани на колоните пред входа на сградата. Чертите на лицето му бяха обли като фигурата му, лицето му бе подпухнало, с нездрав цвят на кожата, което силно контрастираше с високата слаба фигура на Спенсър, на неговите ъгловати черти и бронзовия му тен. Разрошена тъмна коса, побеляла на слепоочията, завършваше ексцентричната външност на Пол и подчертаваше още по-силно бледността му.

Когато се ръкува енергично с Даниел, той широко му се усмихна и разкри квадратни, раздалечени жълти зъби.

— Добре дошли в клиника „Уингейт“, уважаеми доктори — произнесе звучно той. — За нас е чест да ви приветстваме тук. Нямам думи да изразя колко съм щастлив, че ще работим заедно.

Когато той се приближи до Стефани и стисна ръката й, тя леко му се усмихна. Бе хипнотизирана от очите му. До широкия му нос, те изглеждаха твърде близо едно до друго. Освен това не беше виждала човек с различен цвят на ирисите.

— Пол отговаря за научноизследователската дейност в клиниката — представи го Спенсър и го потупа по рамото. — С нетърпение ви очаква в лабораторията си, за да бъде ваш асистент и да научи някои тънкости от вас.

След това сложи ръце на раменете на жената, която бе висока почти колкото него.

— А това е д-р Шийла Доналдсън, зам.-директор по лечебната част. Тя ще ви осигури използването на една от двете ни операционни и оборудването за лежащо болните, от което, предполагам, ще се възползвате.

— Не знаех, че имате и лежащо болни — учуди се Даниел.

— Клиниката предоставя на пациентите всички медицински услуги — гордо заяви Спенсър. — Въпреки, че за по-дълготрайно лечение ги препращаме в градската болница. Леглата ни са ограничени и броят им е изчислен за краткотраен престой, което пък за вас ще е изключително удобно.

Стефани пренесе вниманието си от Пои Сондърс към Шийла Доналдсън. Д-р Доналдсън имаше тясно лице, обрамчено с права кестенява коса. За разлика от мъжете, тя бе сдържана, можеше да се каже — дори срамежлива. Стефани имаше усещането, че когато се ръкуваха, тя избягваше погледа й.

— Няма ли да пиете кафе, бе хора? — попита Спенсър.

И Стефани, и Даниел отрицателно поклатиха глава.

— Мисля, че и двамата пихме достатъчно — обясни Даниел. — Биологичният ни часовник е все още настроен по европейско време и от зори сме на крак.

— Били сте в Европа? — въодушеви се Пол. — Това има ли нещо общо с Торинската плащеница?

— Да, има — отвърна Даниел.

— Сигурен съм, че пътуването ви се е увенчало с успех — намигна им Пол съучастнически.

— Беше бурно, но успешно — съгласи се Даниел. — Ние…

Той млъкна, сякаш забравил изведнъж какво точно се кани да каже.

На Стефани й секна дъхът. Надяваше се Даниел да не спомене и дума от преживяното в Торино. Предпочиташе да се държи на разстояние от тези хора. Ако споделеше с тях онова, което им се бе случило, щеше да прекоси граница, която тя не искаше да прекосява.

— Успяхме да вземем част от плащеницата, върху която има следи от кръв — обясни Даниел. — Всъщност, в момента е у мен. Искам да я поставя във физиологичен разтвор, за да стабилизираме останките от ДНК и колкото по-скоро стане това, толкова по-добре.

— Звучи разумно — съгласи се Пол. — Да тръгваме към лабораторията.

— Няма причина да не започнем обиколката от там — любезно предложи Спенсър.

Успокоена от факта, че запазиха дистанцията помежду си, Стефани се поотпусна и когато излязоха от кабинета на Спенсър, тя вече дишаше спокойно.

Пред асансьора Шийла се извини, че я чакат пациенти, за които трябва да се погрижи и слезе по стълбите.

Лабораторията се намираше извън централната сграда, и за да стигнат до нея, минаха по плавно извиващите се, покрити със сводове пътеки.

— Нарочно проектирахме клиниката с отделни сгради, за да излизаме навън, дори когато работим по цял ден — обясни Пол. — Добре е за душевното здраве.

— Но аз излизам много повече, отколкото Пол — засмя се Спенсър. — Тенът ми го доказва. Не съм работохолик като него.

— Цялата сграда ли е заета от лабораторията? — попита Даниел и влезе през отворената от Спенсър врата.

— Не съвсем — обясни мъжът, като мина пред тях и се спря пред щанда с пресата.

Той се наведе и взе някакво лъскаво списание. Групата се озова в помещение, което представляваше нещо средно между уютен салон и библиотека. Рафтове с книги покриваха стените.

— Тук е читалнята ни. Отделил съм последния брой на списанието „Репродуктивни технологии на двайсет и първия век“ — рече той и гордо подаде изданието на Даниел. — Има няколко материала, които може би ще ви заинтригуват.

— Много си любезен — отвърна Даниел.

Той хвърли поглед на съдържанието на корицата и го подаде на Стефани.

— Освен лабораторията, в сградата има и помещения за живеене — обясни Пол. — Те включват апартаменти за гости, в които няма лукс, но затова пък са удобни. Бихме искали да ви предложим да се настаните в тях, ако държите да сте близо до работното си място. В сградата отсреща има дори столова, където се сервира храна три пъти на ден, така че няма да е нужно да напускате клиниката, ако не искате. Виждате ли, много от нашите служители живеят тук, в комплекса, и техните апартаменти се намират също в тази сграда.

— Благодаря ви за предложението — побърза да отговори Стефани. — Много сте любезни, но в града ни е много удобно.

— Мога ли да ви попитам къде сте отседнали? — заинтересува се Пол.

— В хотел „Оушън Клъб“ — отвърна Стефани.

— Нека продължим обиколката — предложи Спенсър.

— Разбира се — съгласи се Пол и махна с ръка по посока към двете двойни врати, отвеждащи във вътрешността на сградата.

— Освен лабораторията и апартаментите в сградата се намира и оборудване за диагностика, като например PET скенер. Инсталирахме го тук, защото ще го използваме повече за научноизследователска работа, отколкото в клиничната ни дейност.

— Не знаех, че разполагате и с подобен скенер — каза Даниел.

Той многозначително погледна към Стефани, за да изрази задоволството си и да опонира на явното й неодобрение. Знаеше, че този скенер, който изследва физиологичните функции на организма с помощта на гама-лъчи, би могъл да им бъде от полза, ако при лечението на Бътлър възникне някакъв проблем.

— Клиника „Уингейт“ ще предлага пълно медицинско обслужване — и клинично, и научноизследователско — гордо се изпъчи Пол. — Инсталирахме СТ скенер, както и MRI и решихме да се сдобием и с PET.

— Впечатлен съм — призна Даниел.

— Знаех си — отвърна Пол. — А като откривател на НХТСК сигурно ще се заинтригуваш от факта, че планираме да играем главна роля не само в лечението на безплодието, а и в областта на терапията със стволови клетки.

— Интересна комбинация — неопределено забеляза Даниел, защото не знаеше как да реагира на неочакваната новина.

При всичко онова, което бе известно за клиника „Уингейт“, намерението им да се занимават и с терапия със стволови клетки бе наистина изненадващо.

— На мнение сме, че това е естествено продължение на дейността ни — обясни Пол, — като се има предвид, че имаме достъп до човешки яйцеклетки, както и огромният ни опит в прехвърляне на клетъчни ядра. Необичайното е, че мислехме да развием този клон на медицинската наука като странична дейност, но откакто сме открили клиниката, имаме повече заявки за терапия със стволови клетки, отколкото за лечение на безплодието.

— Така е — каза Спенсър. — Всъщност, пациентите, които видяхте долу в главната приемната, са тук за лечение със стволови клетки. Новината за услугите, които предлагаме, бързо се е разпространила от уста на уста. Изобщо нямаше нужда да се саморекламираме.

Двамата се слисаха.

— Какви заболявания лекувате? — попита Даниел.

— Буквално всичко! — засмя се Пол. — Мнозина вече разбират, че стволовите клетки са в основата на всички болести, като се започне от рак в последна фаза и най-различни дегенеративни заболявания и се стигне до проблемите на стареенето. Идват при нас, тъй като не могат да получат подобно лечение в САЩ.

— Но това е нелепо! — поразена възкликна Стефани. — Няма подписани протоколи за лечение със стволови клетки.

— Признаваме, че разораваме нови целини — отвърна Спенсър. — Още експериментираме, което и вие смятате да направите с вашия пациент.

— Ръководим се от обществените нужди, за да финансираме необходимите научни изследвания — обясни Пол. — За бога, постъпваме съвсем разумно, като се има предвид предпазливостта на американското правителство по отношение на финансирането на изследванията, което затруднява работата на учените в страната.

— Какъв вид клетки използвате? — заинтересува се Даниел.

— Многофункционални стволови клетки — отговори Пол.

— Как… Не ги ли диференцирате? — невярващо попита Даниел, тъй като недиференцираните стволови клетки не биха могли да лекуват нищо.

— Не — каза Пол. — В бъдеще, разбира се, ще го правим, но засега само прехвърляме ядрата, отглеждаме стволовите клетки и ги инфузираме. Оставяме болният организъм да избере за какво са му нужни. Получихме някои интересни резултати… не при всички случаи, разбира се, но това е то изследователската работа.

— Е, може би се поизсилвате, като наричате работата си научно-изследвателска — разгорещи се Стефани. — Пък и едва ли има нещо общо между вашата дейност и онова, което ние възнамеряваме да направим.

Даниел я хвана за ръката и я дръпна.

— Колежката ми искаше да каже, че ние ще лекуваме пациента с диференцирани клетки.

— Исках да кажа много повече — опита се Стефани да освободи ръката си. — Това, което вършите тук със стволовите клетки е направо шарлатанство.

Даниел я стисна за рамото.

— Извинете ни за миг — обърна се той към Пол и Спенсър, които стояха с потъмнели лица.

Насила избута Стефани встрани и гневно й прошепна:

— Какво, по дяволите, правиш? Искаш да саботираш нашата операция и да ни изхвърлят от тук, така ли?

— Не ми се сопвай — просъска тя също тъй гневно. — Как може да ги слушаш толкова спокойно? Не виждаш ли, че са най-отвратителни шарлатани?

— Млъкни! — изсъска отново Даниел и я разтърси. — Трябва ли да ти напомням, че целта ни е само една и тя е да излекуваме Бътлър? Не можеш ли да се въздържаш, за бога? Става въпрос за бъдещето на КЛЕЗА и НХТСК! Да, тези хора не са светци. Знаехме го от самото начало. Затова са открили клиника тук, а не в Масачузетс. Гледай да не оплескаш всичко със справедливия си гняв!

Двамата се вторачиха един в друг, а от очите им излизаха искри. Накрая Стефани издърпа ръката си и каза:

— Заболя ме!

— Извинявай — погледна я многозначително Даниел.

Той пусна ръката й и тя започна да я разтрива. Наложи му се да си поеме дълбоко дъх, за да укроти гнева си. Спенсър и Пол ги наблюдаваха с подигравателно изражение на лицата. Даниел отново се обърна към Стефани:

— В състояние ли сме да се съсредоточим върху задачата си? Не можем ли да приемем, че тези хора тук са неетични, продажни идиоти и толкова?

— Според мен поговорката, че не бива да критикуваш, когато сам си уязвим, е напълно подходяща в случая. Вероятно затова съм тъй изнервена.

— Може и да си права — отвърна Даниел. — Но не забравяй, че обстоятелствата ни принуждават да нарушим правилата. След като сме приели този факт, мога ли да разчитам, че отсега нататък ще сдържаш реакциите си, поне докато сме в състояние да се оправим сами?

— Ще се опитам.

— Направи го — посъветва я Даниел.

Той отново си пое въздух, за да си вдъхне кураж и се върна при останалите. Стефани го последва.

— Уморени сме от полета — обясни Даниел. — И двамата сме изнервени. Освен това доктор Д’Агостино е склонна към преувеличения. Сигурна е, че диференцирането на клетките дава по-ефикасни резултати в лечението.

— Но ние имаме някои изключителни постижения! — възкликна Пол. — Вероятно доктор Д’Агостино ще иска да ги види, преди да направи заключенията си.

— Със сигурност — отвърна Стефани.

— Да продължим — предложи Спенсър. — Искаме да ви покажем цялата клиника преди обяд, а има още какво да видите.

Минаха през двойната врата и мълчаливо прекрачиха в обширната лаборатория. Изненадите нямаха край. Огромните й размери в комбинация с внушителното оборудване от апаратурата за изследване на ДНК материали до инкубаторите за отглеждане на тъканни култури ги смаяха. Липсваше само персоналът. В далечината, до стерео микроскопа, работеше една-единствена лаборантка.

— В момента нямаме хора — каза Спенсър, сякаш бе прочел мислите им. — Но много скоро ще назначим необходимите ни специалисти.

— Ще ви представя шефа на лабораторията — заяви Пол и изчезна в страничната врата.

— След шест месеца ще заработим с пълен капацитет — продължи Спенсър, сякаш се боеше от тишината.

— Колко лаборанти планирате да назначите? — попита Стефани.

— Трийсетина. Поне такива са сегашните ни намерения. Но ако пациентите ни се увеличават със същите темпове, ще се наложи да увеличим броя им.

Пол отново се появи. Водеше за ръка слаба жена с очертани скули. Косата й, която имаше неопределен цвят, беше изпъстрена с посивели кичури. Тесният, остър нос седеше като възклицателен знак над тънките й свити устни. Над панталоните си носеше къса лаборантска престилка; беше навила ръкавите й до лактите. Пол я представи на групата с името Меган Финигън, което бе изписано на табелката, прикрепена към горния джоб на престилката й.

— Готови сме за пристигането ви — каза Меган с усмивка, след като се запознаха.

Говореше с акцент на бостънчанка. Посочи към близката лабораторна маса.

— Подготвихме всичко, което ще ви трябва. Ако се нуждаете от още нещо, просто кажете. Вратата на кабинета ми е винаги отворена.

— Доктор Лоуъл има нужда от физиологичен разтвор — каза Пол. — Донесъл е малко парче плат с кръв по него и иска да запази ДНК-то.

— Няма проблем — отвърна Меган.

Тя извика на лаборантката да донесе разтвора. Жената стана от микроскопа и побърза да изпълни поръчката.

— Кога искате да започнете работа? — попита Меган, като видя, че Даниел и Стефани оглеждат работно си място.

— Колкото е възможно по-скоро — отвърна той. — Ами човешките яйцеклетки? Ще можем ли да ги получим веднага щом ни потрябват?

— Разбира се — обеща Пол. — Само трябва да ни предупредите дванайсет часа по-рано.

— Удивително! — възкликна Даниел. — Но как успявате?

— Търговска тайна — усмихна се Пол. — Може би, след като поработим заедно, ще открием всичките си карти един пред друг. И аз се интересувам от вашата НХТСК.

— Това значи ли, че искате да започнете още днес? — попита Меган.

— За жалост, не можем — отговори Даниел. — Очакваме пратка. Нужни са ни и други неща, освен образецът във физиологичния разтвор.

Обърна се към Спенсър:

— Предполагам, че тази сутрин нищо не е пристигнало за нас.

— Кога е изпратено? — попита Спенсър.

— Снощи от Бостън — отвърна Стефани.

— Колко тежи? — продължи да разпитва Спенсър. — Това също има значение. По отношение на Бостън Насо се намира зад граница. Ако е плик или малко пакетче, може да пристигне още на следващия ден, най-късно следобед.

— Не е плик — каза Стефани. — Достатъчно голямо е да побере хладилна кутия с тъканна култура плюс набор от реактиви.

— В такъв случай трябва да го очаквате най-рано утре — обясни Спенсър. — Ще мине през митницата, а това ще отнеме поне един ден.

— Трябва да получим материала, преди да се е размразил — обезпокои се Стефани.

— Мога да се обадя в митницата и да ускоря нещата — предложи Спенсър. — Когато миналата година се занимавахме със строителството на клиниката, общувахме с митничарите почти всеки ден.

Лаборантката пристигна с неотворена бутилка физиологичен разтвор. Бе двайсетина годишна афроамериканка със съвсем светъл кафяв оттенък на кожата и със завързана на опашка коса. Нослето й бе осеяно с лунички, а ушните й миди бяха пробити от внушително количество обеци.

— Това е Морийн Джефърсън — представи я Пол. — Наричаме я Мари. Не искам да я смущавам, но що се отнася до микроскоп и прехвърляне на клетъчни ядра, тя е незаменима. Така че, ако се нуждаете от помощ, ще бъде на разположение. Прав ли съм, Мари?

Момичето свенливо се усмихна и подаде физиологичния разтвор на Даниел.

— Много сте щедри — забеляза Стефани. — Но мисля, че в отдела, където се обработват клетките ще ни е добре.

Даниел пое запечатания прозрачен плик от джоба си. С ножичките, предложени му от Меган, той го отряза от едната страна. Притисна краищата му и пликът се отвори. Внимателно изтърси малкото бледочервено късче от стародавно ленено платно в разтвора, без да го докосва с ръка. То остана на повърхността. Плътно запуши бутилката с гумената тапа и леко бутна ограничителя. С мекия молив, също предложен му от Меган, маркира бутилката от външната страна с инициалите С. Т.

— Има ли удобно място, където да я поставя? — попита Даниел.

— Цялата лаборатория е на разположение — отвърна Пол. — Не се безпокой. Имаме си отдел „Безопасност“.

— Смятай клиниката за крепостта на Насо — добави Спенсър.

— Бих могла да заключа бутилката в кабинета си — предложи Меган — Дори мога да я сложа в малкия сейф, с който разполагам.

— Благодаря много — отвърна Даниел. — Този материал тук е безценен.

— Не се страхувай — успокои го Пол. — Ще бъде в безопасност. Повярвай ми! Имаш ли нещо против да я поддържа за малко?

— Не, разбира се — отговори Даниел и му подаде бутилката.

Пол я вдигна срещу светлината на лампата.

— Невероятно! — възкликна той и се взря с присвити очи в малкото парченце белезникаво платно, което се носеше на повърхността. — В ръцете си държа ДНК-то на Христос! Потръпвам, като си помисля!

— Да не театралничим толкова — обади се Спенсър.

— Как успяхте да го вземете? — попита Пол, без да обръща внимание на забележката на Спенсър.

— С помощта на високопоставени свещеници — неопределено отвърна Даниел.

— Но как го уредихте? — продължи разпита Пол, без да откъсва възхитен поглед от бутилката, която бавно въртеше в ръцете си.

— Всъщност, не го уредихме ние, а нашият пациент — отговори Даниел.

— О така ли? — възкликна Пол, свали ръката си с бутилката и погледна към Спенсър. — Свързан ли е по някакъв начин с католическата църква?

— Доколкото ни е известно, не — каза Даниел.

— Трябва да има някой силен покровител — предположи Спенсър.

— Може би — отвърна Даниел. — Не знаем.

— Разбрах, че се връщате от Италия — продължи Спенсър. — Но защо сте толкова сигурни, че Торинската плащеница е автентична?

— Както казах и по телефона — започна Даниел с неприкрито раздразнение, — не се интересуваме от противоречивите твърдения относно нейната автентичност. Ще използваме парченцето като източник на ДНК, нужна ни за НХТСК. Пациентът настоява.

Последното нещо, което желаеше, бе да влезе в научен спор с подобни шарлатани.

— С нетърпение очаквам да видя този ваш пациент — каза Пол. — Ние с теб имаме нещо общо. И двамата вярваме, че Плащеницата от Торино е истинска.

Той подаде бутилката на Меган.

— Сега трябва да удвоим вниманието си! Имам усещането, че това шишенце ще стане историческо.

Меган пое бутилката с двете си ръце и се обърна към Даниел:

— Какво очаквате да стане? — попита тя. — Нали не мислите, че материята ще се разтвори вътре?

— Разбира се, че не — отвърна той. — Искам парчето от плащеницата да остане във физиологичния разтвор. След около двайсет и четири часа ще извлека съответна част от разтвора с помощта на PCR. Електрофорезата с контролни агенти ще ни даде представа с какво разполагаме. Ако се окаже, че имаме достатъчно фрагменти от ДНК, в което съм сигурен, ще го амплифицираме и тогава ще видим дали пробите са подходящи за НХТСК. Разбира се, можем да повторим това упражнение няколко пъти, за да избегнем риска. Както и да е, парченцето ще остане в разтвора, докато получим онова, от което се нуждаем.

— Много добре — каза Меган. — Вече ви казах, че ще поставя бутилката в сейфа. Ще я извадя утре, когато ви потрябва.

— Отлично — зарадва се Даниел.

— Ако сме привършили, да тръгваме към другата сграда — предложи Спенсър и погледна часовника на ръката си. — Искаме да ви покажем операционните и болничните стаи. Ще се запознаете с персонала и после ще отидем в столовата. Ще дадем закуска във ваша чест, на която поканихме и д-р Рашид Наваз, неврохирурга. Помислихме, че бихте искали да се запознаете с него.

На Гаетано му се струваше, че чака на международното летище в Насо цяла вечност, но най-после редът му дойде и той се озова пред гишето за наемане на коли. Питаше се защо на хората преди него им трябваше толкова много време, за да си наемат автомобил; трябваше само да подпишат проклетия формуляр. Погледна часовника на ръката си. Беше дванайсет и половина по обяд. Беше кацнал преди двайсет минути, макар че бе излетял от летище „Лоуган“ в шест сутринта, преди още слънцето да изгрее. Проблемът беше, че нямаше директен полет до Бахамите и в Орландо трябваше да се прехвърли на друг самолет.

Гаетано нервно пристъпваше от крак на крак. Сал и Лу му дадоха ясно да разбере, че искат да изпълни задачата за един ден и да си вдигне задника обратно за Бостън. Изрично го предупредиха, че няма да приемат никакви извинения, макар да обявиха в един глас, че успехът на начинанието зависи от това колко бързо Гаетано ще се свърже с доктор Даниел Лоуъл, което не беше сигурно, тъй като и двамата признаха, че вариантите са няколко. Гаетано обеща да направи всичко по силите си. Но нямаше друга възможност да свърши работата, освен на всяка цена да се замъкне в хотел „Оушън Клъб“.

Планът му беше прост. Ще отиде в хотела, ще открие местонахождението на обекта, който според Лу и Сал сигурно се припича на плажа, като се има предвид хубавото време, хитроумно ще го примами извън сградата и ще свърши онова, което трябва — ще предаде предупреждението на своите шефове и така ще го разтърси, че докторът ще трябва да вземе посланието съвсем на сериозно. После на бегом ще се върне на летището и ще се качи на нещо до Маями, но навреме, за да не изпусне последния полет за Бостън. Ако по някаква причина това не стане, Гаетано трябваше да изпълни задачата си тази вечер. А при положение че професорът не излезеше от хотела, Гаетано щеше да прекара нощта в някой приют за бедни и да се върне на сутринта. Единственият проблем при втория план бе, че нямаше никаква гаранция, че мишената му ще напусне хотела, а това означаваше, че всичко трябва да се отложи за следващия ден. Ако ставаше така, Лу и Сал щяха да полудеят, независимо от обясненията му, затова сега той се чувстваше между чука и наковалнята. Проблемите произтичаха от факта, че в Бостън имаха нужда от него. Както му напомниха шефовете, там го чакаше доста работа, тъй като финансите им бяха твърде разклатени в момента, а длъжниците им се оплакваха, че нямат пари в наличност, за да върнат заемите си и да покрият своите задължения.

Гаетано избърса потта, която се стичаше по черната му подстригана коса и широкото чело. Беше облечен в памучни панталони, риза с къси ръкави на цветя и синьо спортно сако. Трябваше да изглежда заможен, за да не прави впечатление като се навърта около шикозния хотел. В момента бе метнал сакото си на рамо, а на панталоните му в сгъвките зад коленете отзад се виждаха тъмни петна от пот. Якото му телосложение реагираше буйно на влажния тропически климат.

Петнайсет минути по-късно Гаетано излезе на паркинга, където бе горещо като в ада. Огледа се да види къде е белият джип „Чероки“, който бе наел. Досега му беше горещо, но това бе нищо — навън направо завираше и под мишниците на ризата му се образуваха две големи мокри петна. В дясната си ръка държеше пътната си чанта, а в лявата стискаше документите на колата и пътната карта, която бе получил от агента. Трябваше да кара вляво и това го натовари още повече. Струваше му се върха на глупостта да се шофира на обратната страна, както правеха жителите на Бахамите.

Откри автомобила. Качи се и без да се бави запали двигателя. Първото нещо, което направи, бе да включи климатика на пълна мощност и да насочи вентилаторите към себе си. Разгърна картата, остави я на съседната седалка и тръгна да излиза от паркинга.

Бяха говорили за някакво оръжие, но после се бяха отказали. Първо, щеше да отнеме доста време и второ, едва ли щеше да има нужда от него с пикливия професор. Отново погледна картата. Пътят не бе сложен, тъй като по-голямата част от шосетата водеха в град Насо. Оттам щеше да поеме по моста до остров Парадайс и после лесно щеше да открие хотел „Оушън Клъб“.

Гаетано се усмихна. Само преди няколко години едва ли някой можеше да предположи, че ще пътува до Бахамските острови, облечен в дрехи трепач и че ще се чувства на седмото небе, готов за действие. От вълнение чак косата му настръхна. Насилието му харесваше. Бе пристрастен към него и това му докара доста бели още в училище, особено като поотрасна малко. Обичаше да гледа филми, в които имаше насилие, да играе такива компютърни игри, но най-вече обичаше насилието в реалния живот. Благодарение на якото си телосложение още от малък успяваше да излезе победител в повечето схватки.

Но през 2000-та година стана голяма беля. Двамата с по-възрастния си брат работеха като охранители за една от най-престъпните фамилии в Куинс в Ню Йорк. Трябваше да се свърши нещо и изпратиха него и брат му Вито. Инструктираха ги да дадат урок на някакво ченге, което вземаше подкупи, но не изпълняваше своята част от задълженията. Сметките им излязоха криви и работата се обърка. Ченгето измъкна пищов и преди Гаетано да го обезоръжи, тежко рани Вито.

На Гаетано му падна пелена пред очите. Накрая уби не само ченгето, но и жена му и малкия му син, които имаха глупостта да се намесят — жената извади друг пистолет, а момчето — бухалката си за бейзбол. Всички се вбесиха. Не мислеха, че ще стане така и градските власти вдигнаха голяма пушилка, сякаш ченгето бе национален герой. Отначало Гаетано си помисли, че ще го разпънат на кръст, ще го пребият, или ще го поднесат на тепсия на полицията. Но съвсем неочаквано му предложиха да замине за Бостън и да работи за братята Кастиляно, далечни роднини на семейство Барес, за когото бе работил до този момент.

В началото отказа. Мразеше Бостън. Е, моля ви се, може ли Бостън да се сравни с Ню Йорк! Освен това не му се щеше да се унижи до такава степен, че да стане чиновник във фирма за водопроводни части. Но постепенно свикна с тази мисъл.

— Боже милостиви! — възкликна Гаетано, когато зърна океана. Никога в живота си не бе виждал такъв наситен син цвят. Трафикът се оживи и той намали скоростта, за да се наслаждава на гледката. Свикна с лявото движение по-бързо, отколкото очакваше и вече можеше да се оглежда, а имаше какво да види. Когато пристигна в Насо, вече гледаше оптимистично на бъдещето. В града попадна в истинско задръстване. Озова се заклещен зад някакъв автобус и спря.

Погледна часовника си. Минаваше един часа следобед. Оптимизмът му започна да се изпарява и той поклати глава. Разбра, че шансовете му да изпълни задачата си и до четири и половина да се върне на летището, което трябваше непременно да направи, ако искаше да хване полета от Маями до Бостън, намаляваха с всяка изминала минута.

— Да го духаш! — гневно извика той.

В същия миг реши, че не бива да позволи ограниченото време да помрачи деня му. Пое си дълбоко дъх и погледна през страничното стъкло. Дори успя да се усмихне на една красива чернокожа жена, която отвърна на усмивката му и той почувства, че би могъл да прекара нощта твърде приятно. Свали стъклото, ала жената бе изчезнала. Автобусът пред него започна бавно да се придвижва напред.

Най-после Гаетано стигна до великолепния мост, който свързваше остров Ню Провидънс с остров Парадайз, и скоро се озова в паркинга на хотел „Оушън Клъб“, който, съдейки по автомобилите, обслужваше повече служителите, отколкото гостите на хотела.

Остави чантата и сакото си на задната седалка и тръгна на запад по алеята, край която растяха дървета и цветя, а после сви на север между две хотелски сгради. Алеята го отведе до зелената морава между хотела и плажа. Обърна се на изток и се отправи към централните постройки, в които се помещаваха ресторантът и останалите общи помещения. Възхитата му от великолепието на курорта нямаше край.

Високо над пясъчната ивица се извисяваше открит ресторант с бар, защитен от слънцето със сламен покрив. От там се откриваше красива гледка към целия плаж. Беше един и половина и ресторантът бе претъпкан, а навън имаше опашка от хора, които чакаха за маса или за място върху високите столчета на бара. Гаетано се спря и извади снимките, за да види още веднъж как изглеждат професорът и сестрата на Тони. Задържа погледа си върху жената и си помисли колко хубаво би било, ако тя бе обектът на неговата мисия. Усмихна се, като си представи по какъв начин би довел до знанието й жестокото послание.

Въоръжен със запечатания в ума си образ на хората, които търсеше, Гаетано бавно се заразхожда около бар ресторанта. Масите бяха подредени в периферията на кръга, а в средата се намираше барът. Местата и в ресторанта, и в бара бяха заети от оскъдно облечени курортисти. Всички — високи и ниски, слаби и дебели, млади и стари бяха по бански костюми, наметнали блузи или ризи.

Той обиколи и се върна на същото място, без да види някой, който да прилича на мъжа или жената от снимката. Пое надолу по стълбите, мина покрай откритите душове и стъпи на пясъка. Вдясно се намираше плажът на хотела, където имаше хавлии, чадъри и шезлонги за гостите. Гаетано свали обувките и чорапите си, нави крачолите на панталоните си и се замъкна до водата, където малките вълни галеха брега. Пръстите на краката му усетиха свежата им милувка и внезапно му се прииска да облече бански гащета. Водата бе кристалночиста, плитка и приятно хладна.

Тръгна по плътния мокър пясък, като съсредоточено се взираше във всяко лице на плажа. Летуващите бяха отишли да обядват и на брега нямаше много народ. Когато стигна края на пясъчната ивица, обърна се и тръгна в обратна посока. И този път не ги видя. Тогава реши, че професорът и сестрата на Тони не са на плажа. Търсенето спира дотук, помисли си той.

Върна се и взе обувките си. Грабна и една хавлия, изкачи се до площадката с откритите душове и изчисти пясъка от краката си. Обу се, изкачи останалите стъпала и тръгна по една странична алея, която пресичаше зелената морава пред централната сграда на хотела, построена в стил „ранчо“. Влезе и се озова в помещение, което приличаше на дневна в голяма шикозна къща. Само малкият бар с шестте столчета в ъгъла му напомняше, че се намира в хотел. Нямаше никакви клиенти и барманът бършеше чашите.

На бюрото видя вътрешен телефон с указател и позвъни на оператора. Попита как да се обади в една от хотелските стаи и операторът му каза, че с удоволствие ще го свърже. Гаетано съобщи номера на стаята — 108.

Докато слушаше сигнала, той се възползва от плодовете във фруктиерата върху бюрото. Изчака да минат десет позвънявания и операторът се обади, за да го попита, дали не иска да остави съобщение. Гаетано отговори, че ще позвъни малко по-късно и затвори.

Чудеше се дали в хотела има басейн. Отпред, на зелената морава, нямаше, но тъй като явно районът бе обширен, той се надяваше, че все някъде ще има. Прекоси приличащото на всекидневна помещение и се озова във фоайето с рецепцията. Попита и го упътиха.

Оказа се, че басейнът е на изток от океана, а от него започваше симетрично подредена градина, която завършваше пред средновековен манастир. Остана удивен от гледката, но за жалост и тук нямаше късмет в търсенето. Професорът и сестрата на Тони не бяха нито в басейна, нито в снекбара до него. Нямаше ги и в спортната зала, не ги видя и на тенис кортовете.

— Дявол да го вземе! — измърмори той.

Явно мишените му не бяха в хотела. Къде ли се бяха скатали? Погледна часовника на ръката си. Минаваше два. Вместо да мисли къде ще прекара нощта, той се чудеше колко ли нощи ще му отнеме търсенето, ако продължава със същите темпове.

Тръгна обратно и след малко откри удобен диван с препълнена фруктиера и куп лъскави списания до нея. Разположи се така, че да вижда парадния вход под сводовете на алеята. Примирил се с факта, че трябва да чака, той опъна крака и се облегна удобно.