Пристъп

Глава 9

14:45 часа, събота, 23 февруари 2002 година

Когато остави слушалката след поредния разочароващ разговор с инвеститорите от Сан Франсиско, Даниел усети, че постепенно започва да разбира какво е да страдаш от маниакалнодепресивна психоза. Точно преди позвъняването той се чувствате на седмото небе, защото бе планирал работата си за следващия месец. Сега, когато и Стефани се запали да лекува Бътлър и да използва кръв от плащеницата, нещата започнаха да си идват на местата. Сутринта двамата бяха подготвили договора между тях и Бътлър и му го бяха изпратили за подпис с инструкции да го подпише пред Каръл Менинг като негов свидетел и да го изпрати обратно по факса.

Когато Стефани отново изчезна в лабораторията, за да провери културата с фибробласта на Бътлър. Даниел си каза, че тъй като нещата вървят гладко, добре би било да се обади на инвеститорите, като се надяваше да ги убеди да отпуснат втората част от инвестициите. Но разговорът не донесе добри резултати. Главният инвеститор го прекъсна, като му заяви, че не иска да го чува, докато не му изпрати писмени доказателства, че НХТСК няма да бъде забранена. Банкерът обясни, че в светлината на последните събития устните уверения и то под формата на неопределени обещания, не са подходящи. Той добави, че ако не получи такъв документ в близките дни, парите, заделени за КЛЕЗА, ще бъдат пренасочени към някоя обещаваща биотехнологична фирма, чиято интелектуална собственост не е под политическа заплаха.

Даниел отпусна глава назад. Идеята да се върне към сигурния, но сиромашки живот в университета, където всичко вървеше извънредно бавно и нещата бяха предсказуеми, му се виждаше все по-привлекателна. Бе започнал да намразва несигурността в опитите си да спечели полагащото му се място сред богаташите знаменитости. Унизително беше как филмовите звезди трябва само да наизустят няколко реплики, а безмозъчните спортисти да проявят ловкост с пръта за овчарски скок или с топката, за да забогатеят и да застанат в центъра на вниманието. С образованието, което имаше и блестящото откритие, което бе направил, беше нелепо да изпитва затруднения и сърцето му да се свива от страх.

Стефани надникна зад ъгъла.

— Познай! — весело изчурулика тя. — Културата с фибробласта на Бътлър се развива отлично. Под въздействието на петте процента въглероден двуокис в атмосферата около него, вече имаме наличие на хубав единичен пласт. Клетките ще са готови по-скоро, отколкото очаквах.

— Чудесно — отвърна потиснато Даниел.

— Сега пък какво има? — попита го тя, влезе и седна. — Изглеждаш така, сякаш всеки миг ще се строполиш на пода. Защо си толкова отчаян?

— Не ме питай! Пак същата история — пари, или по-скоро липсата на пари.

— Аха… Предполагам, че отново си разговарял с инвеститорите.

— Колко сме проницателни! — язвително отвърна Даниел.

— Приятно тъгуване! Защо се самоизмъчваш?

— Сега пък излезе, че аз съм виновен.

— Виновен си, щом продължаваш да им се обаждаш. От онова, което ми каза вчера, се разбира, че намеренията им са съвършено ясни.

— Но планът „Бътлър“ напредва. Нещата се развиват.

Стефани затвори за миг очи и си пое дълбоко въздух.

— Даниел — започна тя, като обмисляше какви думи да употреби, за да не го обиди, — не бива да очакваш от хората да гледат на света с твоите очи. Имаш блестящ ум, може би си твърде умен за другите. Те не гледат на нещата като теб. Не могат да мислят по същия начин.

— Говориш ми покровителствено — изгледа я косо Даниел, нейният любовник, научен сътрудник и бизнес партньор; напоследък, с развитието на събитията, бе останал по-скоро само бизнес партньор.

— Не, за бога! — убедително възкликна Стефани.

Но преди да продължи, телефонът звънна. Дрезгавият звук в тихото помещение ги сепна. Даниел протегна ръка към слушалката, но не я вдигна.

— Очакваш ли разговор?

Стефани поклати глава.

— Кой може да звъни в офиса и то в събота?

— Вероятно е за Питър — предположи Стефани. — Той е в лабораторията.

Даниел вдигна слушалката и изрече пълното название на фирмата:

— Предприятие за клетъчна замяна.

— Обажда се д-р Спенсър Уингейт от клиника „Уингейт“ в Насо. Търся доктор Даниел Лоуъл.

Даниел направи знак на Стефани да отиде в приемната и да използва деривата на Вики. После се представи.

— Наистина не се надявах да попадна направо на теб, докторе — каза Спенсър.

— В събота секретарката ни почива.

— Вярно! — отвърна Спенсър със смях. — Не съобразих, че днес е събота. Тъй като открихме клиниката съвсем наскоро, работим по двайсет и четири часа всеки божи ден без почивка. Много се извинявам за безпокойството.

— Не ни безпокоиш ни най-малко — увери го Даниел.

Той чу леко прещракване и разбра, че Стефани е вече на линията. — Проблем ли е възникнал след вчерашния ни конфиденциален разговор?

— Тъкмо обратното — отвърна Спенсър. — Опасявах се, че при теб може да има промяна. Обеща, че вечерта пак ще се обадиш, а не го стори.

— Имаш право — каза Даниел. — Много съжалявам. Очаквах да ми се обадят във връзка с плащеницата и топката да се затъркаля. Извинявам се, че не спазих обещанието си.

— Не е нужно да се извиняваш. Макар ти да не позвъни, аз го правя сега, за да ти съобщя, че вече разговарях с един невролог, д-р Рашид Наваз, който има кабинет в Насо. Той е пакистанец, получил образованието си в Лондон, за когото знам само хубави неща. Талантлив е, има известен опит с импланти на ембрионални клетки и гори от желание да помогне. Съгласи се да уреди пренасянето на стереотаксичното оборудване от болница „Принцеса Маргарет“.

— Обърна ли му внимание върху дискретността?

— Разбира се и той обеща.

— Чудесно! — възкликна Даниел. — Разбрахте ли се за заплащането?

— Да. Стана ясно, че възнаграждението му ще е повече, отколкото предполагах, и причината вероятно е настояването за дискретност. Иска хиляда долара.

Даниел се поколеба за миг дали да продължи преговорите. Хиляда долара бяха чувствително повече от първоначално обявените двеста-триста. Но парите не бяха негови и той каза на Спенсър да уреди нещата.

— Някаква промяна относно датата на пристигането ти? — попита Спенсър.

— Никаква засега — каза Даниел. — Ще ти я съобщя предварително.

— Отлично — отвърна Спенсър. — Докато още си на телефона, бих желал да обсъдим някои малки подробности.

— Разбира се.

— Първо: бихме искали да получим половината от уговорените суми предварително — започна Спенсър. — Ще ти изпратя инструкции по факса.

— Веднага ли искате парите?

— Още щом ни уведомиш за датата на пристигането си. Парите ще ни дадат възможност да заплануваме назначенията. Ще те затрудним ли?

— Мисля, че не — отвърна Даниел.

— Добре — каза Спенсър. — Второ: бихме искали да инструктираш персонала, по-специално д-р Сондърс, как се прилага НХТСК, и да обсъдим едно бъдещо споразумение за лицензирането на НХТСК и тарифите за нужните изследвания и ензими.

Даниел се поколеба. Интуитивно усещаше, че поведението на Спенсър се дължи на факта, че предишния ден твърде бързо се бе съгласил да заплати исканите суми. Той се прокашля в телефонната слушалка.

— Няма никакъв проблем д-р Сондърс да бъде допуснат да наблюдава процеса, но що се отнася до лицензирането, боя се, че не мога сам да взема решение. КЛЕЗА е корпорация и има борд на директорите, който трябва да се произнесе по въпроса в интерес на акционерите. Но като неин организатор в момента мога да ти обещая да го разгледаме в бъдеще, като вземем предвид помощта, която ни оказвате сега.

— Може би искам твърде много — отвърна добродушно Спенсър и се засмя. — Но сигурно знаеш поговорката: „От питане глава не боли“?

Даниел обърна очи към тавана и се самосъжали, че трябва да преминава през подобни унижения.

— И едно последно нещо — продължи Спенсър. — Бихме искали да знаем името на пациента, за да му направим медицински картон. Трябва да се подготвим за неговото или нейното пристигане.

— Няма да е нужен картон — отсече Даниел. — Вчера ясно ви заявих, че лечението ще протече при абсолютна секретност.

— Но нали името на пациента ще ни е нужно за лабораторните анализи и всичко останало? — попита Спенсър.

— Наречете го Пациент Хикс или Джон Смит, все едно — каза Даниел. — Предполагам, че ще остане в клиниката не повече от двайсет и четири часа. Ще бъдем с него през цялото време, защото ние ще извършваме лабораторните изследвания.

— Ами ако властите се усъмнят?

— Има ли такава вероятност?

— Не, мисля, че няма, но… Ако все пак ни попитат, какво да им кажем?

— Сигурен съм, че имате опит с тях по строежа на клиниката и ще проявите въображение. Нали ще ви платим четирийсет хиляди долара? Погрижете се да не задават въпроси.

— Ще трябва да подкупим един-двама. Може би, ако добавиш още пет хилядарки, ще сме в състояние да осигурим спокойствието на властите.

Даниел едва сдържаше гнева си, затова не отговори нищо. Мразеше да го манипулират, особено пък клоуни като Уингейт.

— Добре — отвърна той, без да прикрива раздразнението си. — Сега ще ви преведем двайсет и две хиляди и петстотин. Но искам личното ти уверение, че отсега нататък няма да срещнем никакви спънки, а вие няма да имате никакви изисквания повече.

— Като основател на клиника „Уингейт“ те уверявам, че ще положим всички усилия да посрещнем нуждите ти и да задоволим всяко твое искане.

— Скоро ще ви се обадим.

— Ще бъдем налице!

Кабинетът на Спенсър се разтресе от бумтежа на реактивните двигатели, когато междуконтиненталният Боинг–767 премина над клиника „Уингейт“ на височина по-малко от хиляда и петстотин метра, готов да се приземи. Поради тежките материали, с които бе осъществена изолацията на сградата, вибрациите по-скоро се усещаха, отколкото се чуваха, а те бяха толкова силни, че дипломите, окачени на стената се изкривиха. Беше свикнал с непрекъснатия шум през деня и спокойно наместваше изкривените рамки, без да му обръща повече внимание.

— Как се представих? — извика през отворената врата той.

След като изслуша разговора между Спенсър и Даниел от съседния кабинет, Пол Сондърс се появи на вратата.

— Е, нека погледнем нещата откъм хубавата им страна. Не разбра името на пациента, но успя да намалиш наполовина броя на вероятните богаташи знаменитости. Сега вече знаем, че пациентът е мъж.

— Колко забавно! — отвърна Спенсър. — Не сме и очаквали да ни сервира името му на сребърен поднос. Но поне го накарах да повиши цената на четирийсет и пет хиляди и да се съгласи да наблюдаваш работата им. Не е малко.

— Обаче не го притисна по въпроса за лицензирането. Това щеше да ни донесе големи пари.

— Е, той беше прав. Управлява цяла корпорация.

— Може и да е корпорация, но компанията е частна и той държи най-големия пакет от акции.

— Добре де, спечелихме малко, загубихме малко, нормално е. Поне не го подплаших. Не забравяй от какво се бояхме — ако го притиснем твърде силно, той може да се обърне към друга клиника.

— Спомних се, че времето го притиска и преосмислих нещата. Най-вероятно нашата клиника е единствената, която може за толкова кратък период да му предостави първокласна лаборатория, болнично обслужване и яйцеклетки, без да задава излишни въпроси. Но, както и да е. Още можем да се надяваме на печалба, като узнаем името на пациента. Сигурен съм. Колкото по-скоро го разберем, толкова по-добре.

— Напълно съм съгласен с теб и затова му позвънихме — за да се убедим, че Лоуъл наистина е в лабораторията си.

— Така беше! И се дължи на теб. Още щом свършихте разговора, аз се обадих на Кърт Хърман и го уведомих за всичко. Той ме увери, че веднага ще предаде информацията на своя човек в Бостън, който е готов да влезе с взлом в апартамента на Лоуъл.

— Надявам се, че „неговият човек“, както го нарече ти, ще пипа внимателно. Ако Лоуъл се изплаши, или още по-лошо, ако пострада, всичко може да пропадне.

— Предадох опасенията ти на Кърт.

— Как реагира той?

— Нали знаеш, че не говори много. Но ме разбра.

— Надявам се да си прав, защото наистина можем да ударим кьоравото. След строежа и оборудването на клиниката, кладенецът ни съвсем пресъхна, а на хоризонта не виждам да се появяват ангажименти по специалността ни — борбата с безплодието.

— Д-р Спенсър Уингейт е един плужек и тъкмо от това се опасявах — тръсна глава Стефани.

След като изслуша разговора им, тя се върна в кабинета на Даниел.

— Говори за подкупи толкова свободно, сякаш се среща с това под път и над път.

— На Бахамите може и да е така — предположи Даниел.

— Надявам се да е нисък, дебел и с брадавица на носа.

Даниел смутено я погледна.

— Може да е пушач и да има лош дъх — додаде тя.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Ако Уингейт изглежда толкова зле, колкото и звучи, вероятността да изгубя вяра в медицинската професия е значително по-малка. Знам, че разсъжденията ми са ирационални, но не желая този мошеник да има нищо общо с въображаемия образ на лекаря, който съм си изградила. Настръхвам при мисълта, че е практикуващ доктор. Същото се отнася и за партньорите му.

— Хайде, Стефани! Не ставай глупава! В медицинската професия, както във всяка друга, далеч не всичко е идеално. Има и добри, и лоши лекари, а повечето са някъде по средата.

— Мислех, че самоконтролът влиза в определението за лекарската професия. Цялата работа е, че имам усещането, че не бива да се захващаме с тези хора.

— За последен път ти казвам — уморено отвърна Даниел, — че няма да работим с тези клоуни. Господ да ни е на помощ! Ще използваме апаратурата им и толкоз. Точка по въпроса.

— Да се надяваме, че няма да има усложнения — каза Стефани.

Даниел я погледна в очите. Бе живял с нея достатъчно дълго, за да разбере, че тя не приема казаното от него за чиста монета и се подразни, че не го подкрепя напълно. Проблемът беше, че лошото й предчувствие биеше тревога в собственото му съзнание, а той всячески се опитваше да отхвърли притесненията. Искаше му се да вярва, че всичко ще протече гладко, ала негативизмът на Стефани подкопаваше надеждите му.

Факсът в приемната даде признаци на живот.

— Ще отида да видя — каза Стефани.

Тя стана и излезе от стаята.

Даниел се загледа след нея. Най-после се бе отървал от втренчения й поглед. Понякога всички го дразнеха, дори тя. Запита се дали самичък нямаше да се чувства по-добре.

— Бътлър ни връща подписания документ — извика от приемната Стефани. — Изпраща ни и уверение, че оригиналът пътува по пощата.

— Чудесно! — викна в отговор Даниел.

Поне Бътлър беше точен.

— Има и запитване дали следобед сме проверили електронната поща.

Тя се появи на вратата и въпросително го погледна.

— Аз не съм я проверявала. А ти?

Даниел поклати глава и се наведе, за да се включи в Интернет. В електронната поща, открита специално за връзка с Бътлър, имаше писмо от сенатора. Стефани се приближи до бюрото и се зачете над рамото му:

Само за секунди Даниел изтри писмото, както двамата със Стефани бяха изтрили и предишните съобщения от сенатора. Бяха решили да оставят колкото е възможно по-малко писмени свидетелства по случая. Когато свърши, той вдигна поглед към нея.

— Ашли Бътлър изпълни своята част от задълженията.

Стефани кимна с глава.

— Впечатлена съм. Започвам наистина да се вълнувам. Случаят възбужда международна интрига.

— Кога ще бъдеш готова да тръгнеш? Италианската въздушна компания Alitalia има редовни полети до Рим всяка вечер с връзка за Торино. Не забравяй, че трябва да си вземеш багаж за цял месец.

— Багажът не е проблем — отвърна Стефани. — Но имам две важни задачи: мама и посявката от тъканта на Бътлър. Както вече ти казах, трябва да прекарам известно време с майка ми. Освен това искам да наблюдавам заложената култура дотогава, докато Питър ще е в състояние да я поеме.

— Колко време ти е нужно за културата?

— Не много. Така, както се развива досега, вероятно утре сутринта ще мога да я оставя в задоволително състояние. Искам само да се уверя, че се е образувал истински пласт. После Питър ще я наблюдава и ще поддържа ниската температура в колбата. Възнамерявам, когато сме готови, да я пренеса до Насо в контейнер с течен азот. Част от културата ще оставим тук, в случай, че по-късно ни потрябва.

— Да гледаме по-оптимистично — отвърна Даниел. — Ами майка ти?

— Утре мога да прекарам няколко часа през деня с нея. В неделя винаги си е у дома и готви.

— Това означава, че би могла да отпътуваш още утре вечер?

— Да, ако тази вечер си приготвя куфарите.

— Тогава да се връщаме в апартамента.

Стефани отиде в лабораторията, за да си вземе лаптопа и палтото. След като се увери, че Питър ще бъде сутринта тук, за да обсъдят грижите за посявката на Бътлър, тя се върна в приемната. Даниел вече беше отворил външната врата.

— Господи, колко си се разбързал! — забеляза Стефани.

Обикновено трябваше да го чака. Колчем тръгнеха за някъде, той все имаше нещо да свърши в последния момент.

— Наближава четири и не искам да се извиняваш с мен, задето не си могла да се приготвиш за полета утре вечер. Като си помисля само колко време ти отне да си събереш багажа за пътуването ни до Вашингтон за две нощи, не знам как ще смогнеш да се приготвиш за цял месец! Сигурен съм, че няма да стане толкова бързо, колкото смяташ.

Стефани се усмихна. Той Имаше право, защото, освен другите неща, искаше да поизглади. Трябваше да се отбие и в аптеката. Но не очакваше Даниел да подкара с такава скорост. Когато профучаха по Мемориал Драйв, тя хвърли поглед на скоростомера. Караха с почти деветдесет в зона със задължително ограничение до четирийсет и пет километра в час.

— Хей, намали! — извика Стефани. — Караш като онзи шофьор на такси, от когото се оплакваш толкова много.

— Извинявай — каза Даниел и плавно намали скоростта.

— Обещавам, че ще се приготвя навреме, затова няма нужда да рискуваш живота и на двамата.

Стефани хвърли поглед към Даниел, за да види дали е разбрал, че тя се шегува, но решителното му изражение не се промени.

— Нямам търпение всичко да свърши час по-скоро — измърмори той, без да сваля поглед от пътя пред себе си.

— Сетих се за още нещо, което трябва да свърша — каза Стефани. — Ще направя така, че съобщенията от Бътлър да се събират в паметта и на мобилния ми телефон. По този начин ще знаем кога сме получили имейл и ще можем да го отворим.

— Чудесна идея — съгласи се Даниел.

Спряха до бордюра пред дома на Даниел. Той изключи двигателя и изскочи от колата. Беше преполовил пътя до входа, докато Стефани още се занимаваше с лаптопа от задната седалка. Тя вдигна рамене. Когато се съсредоточеше върху нещо, той ставаше един разсеян професор. Изобщо не я забелязваше, като сега например. Но тя не го приемаше лично. Познаваше го твърде добре.

Даниел вземаше стъпалата по две наведнъж, докато си мислеше, че най-напред трябва да се обади в бюрото на авиолиниите, за да запази билети, а после да се свърже с „Уингейт“. Реши, че няма защо да остават в Торино повече от една нощ. Напомни си да не забрави да попита Спенсър как да му преведе парите и да получи разписка за тях.

Когато стигна до третия етаж, Даниел спря и затърси ключа във връзката. Тъкмо тогава забеляза, че вратата на апартамента му е открехната. Опита се да си спомни кой излезе последен — той или Стефани. Сети се, че беше той, тъй като се бе върнал за портфейла си. Помнеше добре, че бе заключил и секретната, и допълнителната брава.

Наоколо цареше пълна тишина и до ушите му достигна шумът от отварящата се и затваряща се външна врата на сградата, а после и от стъпките на Стефани по старите скърцащи стъпала. Наемателите от първия етаж бяха отишли на почивка на Карибските острови, а мъжът, който обитаваше втория етаж никога не си беше вкъщи през деня. Той беше математик и по цял ден обсаждаше компютърните центрове. Връщаше се само за да спи.

Даниел възбудено отвори вратата по-широко и огледа вестибюла. Погледът му достигна до дневната. Тъй като слънцето клонеше към залез, целият апартамент бе потънал в зрак. Даниел тутакси забеляза лъча от фенерче, който за миг прекоси стената на дневната. Едновременно с това чу изщракване на ключалка — идваше от кантонерката.

— Кой, по дяволите, е вътре? — извика с всичка сила той.

Обхвана го ярост, че някой се е вмъкнал в апартамента му, но не искаше да действа безразсъдно. Макар неканеният гост да бе влязъл през предната врата, Даниел бе убеден, че е проучил разпределението и знае за задния вход към пожарното стълбище. Когато извади мобилния си телефон, за да позвъни на 911, той си мислеше, че крадецът ще изчезне от там.

За негова изненада натрапникът тутакси се появи пред погледа му и го заслепи с фенерчето. Даниел се опита да заслони очите си с ръка. Видя само, че мъжът се приближава към него с главоломна скорост. В следващия миг бе грубо изблъскан от облечената му в ръкавица ръка с такава сила, че едва запази равновесие. Ушите му заглъхнаха, пред очите му заиграха светкавици. Крадецът, облечен в плътно прилепнало по тялото черно трико и черна маска на главата, безшумно се втурна надолу по стълбите. Последва писък от страна на Стефани и двамата чуха как входната врата се отвори и после се затръшна след непознатия.

Даниел, все още залитайки, се наведе да погледне зад парапета. На долната площадка Стефани, опряла гръб към заключената врата на математика, притискаше с две ръце лаптопа към гърдите си. Лицето й бе пребледняло.

— Добре ли си? — попита Даниел.

— Кой, по дяволите, беше този?

— Един проклет крадец — отвърна Даниел.

Обърна се и заразглежда вратата на апартамента. Стефани изкачи останалите стъпала и застана зад него.

— Поне не я е разбил — забеляза Даниел. — Сигурно е имал ключ.

— Сигурен ли си, че сутринта заключи вратата?

— Абсолютно! Помня, че заключих дори допълнителната брава.

— Кой друг има ключ от тук?

— Никой — отговори Даниел. — Ключовете са два. Направих само толкова, когато купих жилището и смених бравата.

— Трябва да е отворил с шперц.

— Ако е така, значи е професионалист. Но защо един професионалист ще влиза с взлом в моя апартамент? Не притежавам никакви ценности.

— О, не! — внезапно извика Стефани. — Оставих всичките си накити върху скрина, там е и часовникът с диаманти на баба ми.

Тя се втурна покрай Даниел и влезе в спалнята.

Даниел я последва по коридора.

— Сега си спомних: сглупих, като оставих сумата, която получих снощи, върху бюрото.

Заклати се към кабинета. За негова изненада парите бяха непокътнати и стояха там, където ги беше оставил. Най-отгоре, в средата на писалището. Като ги взе, забеляза, че всичко останало върху бюрото бе разбъркано. Знаеше, че не е най-подреденият човек на земята, но от друга страна беше изключително организиран. Отгоре имаше купища писма, сметки и научни списания, но той отлично знаеше кое къде се намира и какво съдържа всяка купчина.

Очите му пробягаха по четирите чекмеджета на кантонерката. Дори листите с напечатания текст на статията, които чакаха да бъдат изпратени в редакцията на списанието, бяха разбъркани.

На вратата се появи Стефани.

— Сигурно е влязъл току-що — въздъхна с облекчение тя. — Очевидно е нямал време да отиде до спалнята. Нещата ми не са докоснати и си седят там, където ги бях оставила снощи.

Даниел взе купчината сметки.

— Не е взел дори парите, а със сигурност ги е видял.

— Че какъв крадец ще е бил този? — засмя се глухо Стефани.

— Никак не е смешно — сопна й се Даниел.

Започна да отваря чекмеджетата на бюрото и кантонерката едно по едно и да проверява съдържанието им.

— И аз не го намирам за смешно — каза Стефани. — Опитвам се да разсея тревогата си.

— За какво говориш? — вдигна поглед към нея Даниел.

Стефани поклати глава и задиша дълбоко. Упорито се бореше със сълзите си. Цялата трепереше.

— Разстроена съм. Много се разтревожих. Чувствам се насилена, защото някой е нарушил неприкосновеността на дома ни. Напомня ми, че непрекъснато се намираме на ръба на живота и смъртта, макар да не го осъзнаваме.

— И аз се разтревожих — отвърна Даниел. — Но не съм настроен философски. Тревожи ме усещането, че в нахлуването има нещо, което не разбирам. Очевидно е, че този мъж не е обикновен крадец. Търсил е нещо определено, но не знам какво. Това ме обърква.

— Не мислиш ли, че причината да не вземе нищо е ранното ни завръщане?

— Бил е в апартамента известно време, което със сигурност му е било достатъчно, за да открадне нещо ценно. Но не е поискал. Имал е време да се рови из бюрото и кантонерката.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото и аз имам интуиция. Този мъж беше професионалист и е търсил нещо определено.

— Имаш предвид интелектуална собственост, свързана с НХТСК?

— Възможно е, но се съмнявам. Разполагам с всички патенти по нея. Освен това, ако са искали да откраднат нещо такова, щяха да нахлуят в офиса ни, не тук.

— Тогава какво?

— Не знам — сви рамене Даниел.

— Повика ли полиция?

— Отначало исках да го направя, но сега не съм толкова сигурен.

— Защо? — изненада се Стефани.

— Какво ще ни помогне полицията? Мъжът вероятно отдавна е изчезнал. Нищо не липсва, така че няма да търсим застраховка, а не ми се ще да ни задават въпроси относно заниманията ни напоследък, ако се стигне дотам. На всичко отгоре утре вечер заминаваме и не искам полицията да ни попречи.

— Чакай малко! — внезапно каза Стефани. — Ами ако нахлуването има връзка с Бътлър?

Даниел се вторачи в лицето й.

— Как и защо би могло да се свърже с Бътлър? — попита той.

Стефани също се вторачи в него. Звукът от хладилника в кухнята наруши вечерната тишина.

— Не знам — отвърна най-после тя. — Спомних си, че има връзки във ФБР и че те бе разследвал. Може да не са привършили.

Даниел кимна и се замисли върху думите й. Осъзна, че макар предположението й да е твърде странно, не може да го отхвърли с лека ръка. Не беше ли странна и тайната им среднощна среща с Бътлър преди два дни?

— Да се опитаме да забравим за инцидента — предложи Даниел. — Чака ни много работа. Да започваме!

— Добре — показа сила на духа Стефани. — Може би, като се съсредоточа върху багажа, ще се отпусна. Но мисля, че преди това трябва да се обадим на Питър и да го предупредим, в случай че този тип нахлуе и в офиса.

— Идеята е добра — отвърна Даниел. — Но няма да му казваме за Бътлър. Не си го информирала, нали?

— Не. Нищо ни съм му казала.

— Добре! — кимна Даниел и вдигна телефонната слушалка.