Пристъп

Глава 4

20:15 часа, четвъртък, 21 февруари 2002 година

Когато Каръл зави в алеята и спря, стори й се, че всички лампи в скромния дом на сенатора в Арлингтън, щата Вирджиния, светят. Погледна часовника на ръката си. При натоварения трафик в града да успеят да стигнат до Юниън Стейшън точно в девет си беше истински подвиг. Надяваше се, че е пресметнала точно времето, макар че още в началото бе закъсняла. Пътят от апартамента й във Фоги Ботъм до къщата на Ашли й отне с десет минути повече от очакваното. За щастие, бе предвидила четвърт час за всеки случай.

Остави двигателя и ръчната спирачка включени, за да излезе от колата. Оказа се, че не е необходимо да се излага на мразовития дъжд. Вратата се отвори и на парадния вход се появи сенаторът. Зад него стоеше представителната му четирийсетгодишна съпруга с престилка с бяло дантелено бие върху меката вълнена роба — олицетворение на здравото домашно огнище. Под козирката на входа той се опитваше да отвори чадъра, зорко наставляван от нея. Сутрешната снежна вихрушка се беше превърнала в пороен дъжд.

Скрил глава под обърнатата чаша на черния си чадър, Ашли заслиза по стълбите. Движеше се бавно и замислено, което даваше възможност на Каръл да наблюдава набития, леко прегърбен мъж е яко телосложение, който ако не бе станал сенатор, щеше да е фермер или дори стоманолеяр. Приближаващата се фигура не беше твърде приятна за гледане. В нея имаше нещо потискащо и трагично. Влажният и белезникав въздух, както и монотонният звук от чистачките, които безнадеждно повтаряха полукръговете си движения върху мокрото стъкло засилваха това й чувство. За Каръл обаче по-важно беше онова, което знаеше, отколкото нещата, които виждаше. Бе уважавала този мъж, бе го боготворила, повече от десет години се беше жертвала за него, а сега той бе станал непредсказуем, дори подъл. Въпреки огромните усилия, които бе положила през целия ден, тя все още нямаше представа защо сенаторът настояваше за конспиративната и политически рискована среща с доктор Лоуъл, а поради факта, че трябва да бъде запазена в пълна тайна, не можеше да попита никого. Нещо повече — не можеше да се отърве от чувството, че като не й казва причината за срещата, Ашли й прави напук, само защото инстинктивно усещаше силното й желание да я узнае. През последната година, благодарение на някои незаслужени саркастични реплики от негова страна, тя бе почувствала, че той й завижда, задето е по-млада и по-здрава от него.

Видя го, че спира в подножието на стълбите, за да оправи стъпката си по равното. Наистина се беше заял: Каръл използваше израза като метафора на магарешкия му инат, качество, което признаваше по достойнство, когато ставаше дума за популистките му политически възгледи, но което сега я дразнеше. В миналото той се бе борил за властта, заради самата власт, сякаш бе болезнено пристрастен към нея. Каръл винаги го бе смятала за велик, за човек, който знае кога да отстъпи, но вече не бе тъй сигурна в него.

Ашли бавно тръгна към колата: с черния си балтон, заоблени рамене и поклащаща се походка, той приличаше на огромен пингвин. Леко забърза ход. Каръл очакваше да дойде откъм страната на мястото до шофьора, ала той отвори вратата и седна непосредствено зад нея. Докато се наместваше, колата леко се заклати. Той затръшна вратата и тя чу как чадърът му тупна на пода.

Обърна се назад. Ашли се бе отпуснал на седалката. В сивкавия сумрак на купето лицето му изглеждаше бледо, почти нереално, а грубите му черти бяха изгубили контурите си, сякаш бяха изрязани в сурово тесто. Оредяващата му сива коса, която по правило бе свикнала с посоката на причесването си, сега изглеждаше разбъркана. В стъклата на очилата му с дебели рамки проблясваха светлините на къщата.

— Закъсня — отбеляза Ашли без никаква следа от южняшки акцент.

— Съжалявам — рефлективно отвърна Каръл; бе свикнала да се извинява. — Ще се оправим. Няма ли да поговорим, преди да се върнем в града?

— Тръгвай! — изкомандва Ашли.

Обзе я гняв, но не каза нищо, защото знаеше какви щяха да бъдат последствията, ако даде израз на чувствата си. Ашли бе злопаметен като слон, а за жестокостта на отмъщението му се носеха легенди. Тя включи на задна и излезе на пътя.

Пресечките по него бяха главно с ограничен достъп и Каръл караше спокойно. Майсторски улови зелената вълна по магистрала номер 395. На главната пътна артерия движението беше по-слабо от преди четвърт час, когато отиваше към дома на Ашли и тя спокойно увеличи скоростта. Усетила, че няма да надскочи определеното време, тя се поотпусна, но като наближиха река Потомак, над главите им изтрещя товарен самолет, който тъкмо издигаше от националното летище Рейгън. На Каръл й се стори, че той лети на не повече от десетина метра над тях. Както беше напрегната, внезапният разтърсваш трясък така я стресна, че тя свърна встрани.

— Сигурен съм — продума за първи път след грубата си команда Ашли отново с провлечен южняшки изговор, — и мога да се закълна в паметта на майка ми, че тътенът се е чул по цялото протежение на шосето. Можеш ли да контролираш колата, миличка?

— Всичко е наред — рязко отвърна Каръл.

Тя дори смяташе, че театралният акцент на говора му се е засилил и се зачуди на лекотата, с която можеше да го включва и изключва.

— Прочетох биографията на добрия доктор, която ти и останалите сте изработили — продължи Ашли след кратко мълчание. — Дори я запаметих. Трябва да ви благодаря за отлично свършената работа. Сигурен съм, че знам за това момче повече, отколкото той самият знае за себе си.

Каръл кимна, но не каза нищо. Отново се възцари тишина и едва когато навлязоха в тунела под пространния вашингтонски парк, Ашли внезапно се обади:

— Знам, че си недоволна от мен и че ми се сърдиш. Известна ми е и причината.

Каръл го стрелна с поглед в огледалото за обратно виждане. Светлините от керамичните плочки на тунела ту проблясваха, ту изчезваха от лицето му и го правеха още по-нереално.

— Сърдита си ми, задето не разкрих причините за предстоящата среща.

Каръл отново го погледна. Думите му я сепнаха. Подобно признание бе съвършено ново за него. Никога не й бе давал да разбере, че разбира или се интересува от чувствата й. Още едно нещо, което говореше за неговата непредсказуемост и я объркваше.

— Напомняш ми за детството, когато мама ми се сърдеше — продължи Ашли, като обогати южняшкия си изговор с характерния си шеговит тон.

Маниерниченето му я подразни и Каръл изпъшка вътрешно.

— Тогава бях още фъстък. Бях си наумил да отида за риба в реката, която бе на около два километра от къщи. Разправяха, че там рибите са големи като агнета. Тръгнах преди зазоряване, когато всички у дома още спяха и причиних доста тревоги на майка си. Като се върнах, заварих я в състояние на истерия. Хвана ме за врата и пожела да узнае защо съм тръгнал, без да поискам разрешение от нея. Отговорих, че не съм я попитал, защото съм знаел, че ще ми откаже. Е, скъпа ми Каръл, положението с предстоящата среща е аналогично. Познавам те достатъчно добре, за да знам, че ще се постараеш да ме разколебаеш, а аз вече съм го решил.

— Щях да се опитам да те разколебая, само ако това е в твой интерес — отвърна Каръл.

— Понякога желанията ги са твърде прозрачни, мила моя. Мнозина не биха разбрали истинските ти мотиви, подлъгани от привидната ти жертвоготовност, но аз те познавам отлично.

Каръл нервно преглътна. Не знаеше как да реагира на арогантните му думи, а нямаше желание да поведе разговора в посоката, в която го бе насочил той с намеците си, че макар и неизказани на глас, амбициите й са му ясни. Затова попита:

— Поне сподели ли намеренията си с Фил, за да си сигурен, че всякакви политически манипулации са изключени?

— Не, за бога! Не съм споделял с никого, дори с жена ми, бог да я благослови! Ти, двамината доктори и аз сме единствените, които знаят за предстоящата среща.

Каръл излезе от магистралата и се отправи към Масачузетс Авеню. Почувства облекчение, защото приближаваха гара Юниън и нямаха възможност да се върнат на разговора относно скритите й намерения. Погледна часовника на ръката си. Беше девет без петнайсет.

— Подранихме — каза тя.

— Пообиколи квартала — предложи Ашли. — Предпочитам да се появя точно навреме. Това ще даде добър тон на срещата.

Каръл зави в дясно, после в ляво. Районът й беше познат поради близостта му със сенатската административна сграда. Когато обърна колата отново към гарата, оставаха три минути до девет.

— Ето ги — посочи Ашли през рамото й.

Даниел и Стефани се бяха сгушили под чадъра. Веднага се забелязваха, защото стояха неподвижно встрани от тълпата. Хората около тях бързаха, блъскаха се и търсеха подслон от дъжда или в сградата на гарата, или в някое от чакащите таксита.

Каръл примига с далечните светлини, за да привлече вниманието им.

— Не го прави — изръмжа Ашли. — Вече ни забелязаха.

Видяха, че Даниел погледна часовника си и се отправи към шевролета. Стефани го бе хванала под ръка.

Двамата се приближиха до прозореца от страната на Каръл. Тя смъкна стъклото.

— Мис Менинг? — хладно попита Даниел.

— На задната седалка съм, докторе! — извика Ашли, преди Каръл да успее да отговори. — Какво ще кажете да седнете при мен, а впечатляващата ви сътрудничка да се настани до Каръл?

Даниел вдигна рамене и двамата със Стефани заобиколиха колата. Той държеше чадъра над нея и я изчака да седне, после влезе до сенатора.

— Добре дошли! — разцъфна в усмивка Ашли и подаде широката си набита длан. — Благодаря, че се съгласихте да се срещнем в тази ужасна дъждовна вечер.

Даниел погледна ръката на Ашли, но не протегна своята.

— Какво сте намислили, сенаторе?

— Ето един истински северняк — весело отвърна Ашли, като отдръпна ръката си, без да се обиди от студенината на Даниел. — Винаги готов да кара направо, без да губи време в учтивости. Добре, така да бъде. Ще има време и за ръкостискане. А междувременно нека се опознаем. Знаете ли, заинтригуван съм от ескулаповските ви способности.

— Накъде да тръгна, сенаторе? — попита Каръл, докато се взираше в Ашли в огледалото за обратно виждане.

— Защо не повозим докторите из нашия хубав град — предложи Ашли. — Тръгни надолу към Тайдъл Бейсън, за да им покажем най-красивия мемориал в града!

Каръл включи на скорост и тръгна на юг по Първа улица. Двете със Стефани бързо се прецениха една друга с поглед.

— Вдясно е Капитолият — посочи през стъклото Ашли, — а вляво е сградата на Върховния съд с чудесната си архитектура, до него е библиотеката на Конгреса.

— Сенаторе — обади се Даниел. — С цялото ми уважение към вас, което, опасявам се, не е много голямо, но не се интересувам от забележителностите на града, нито искам да ви опозная по-добре, особено след скалъпеното слушане, което ни спретнахте сутринта.

— Скъпи мой приятелю… — започна Ашли след кратка пауза.

— Хайде да спрем с южняшките шашарми! — презрително изстреля Даниел. — Можете да отбележете в протокола, че не съм ви скъп приятел. Изобщо не съм ви приятел.

— Докторе, с цялото ми уважение към вас, което е напълно искрено, искам да ви кажа, че не си правите добра услуга, като се конфронтирате с мен. Ако разрешите, ще ви дам един съвет: не накърнявайте интересите си, като позволявате на чувствата да вземат връх над вашия изключителен интелект, както направихте тази сутрин. Въпреки явно изразената ви враждебност към мен, бих желал да се договоря с вас като мъж с мъж, или за предпочитане като джентълмен с джентълмен, по един извънредно важен, но деликатен въпрос. Всеки от нас има нещо, от което се нуждае другият и, за да удовлетворим необходимостите си, всеки трябва да направи по нещо, което не иска да прави.

— Говорите със загадки — изсумтя Даниел.

— Може би — призна Ашли. — Проявявате ли интерес? Няма да продължавам, ако не се интересувате от предложението ми.

Ашли чу, че Даниел нетърпеливо въздъхна и си представи как докторът извърта очи с досада, но не можеше да бъде сигурен, тъй като в колата беше тъмно. Ашли почака, докато Даниел огледа сградите, покрай които минаваха.

— Признанието ви няма нито да ви задължи, нито да застраши интересите ви по някакъв начин — уточни Ашли. — Никой, освен присъстващите тук, нямат представа, че сега разговаряме, при положение, че вие не сте уведомили някого.

— Не бих уведомил никого, защото ме е срам.

— Решил съм да не обръщам внимание на грубостта ви докторе, както сутринта отминах с мълчание липсата ви на обноски, проявена в начина ви на обличане, в надменното ви поведение и нападките ви срещу мен. Като джентълмен бих могъл да се засегна, но не го направих. А сега — внимание! Искам да знам само дали сте съгласен да преговаряме.

— И за какво точно ще преговаряме?

— Жизнеспособността на компанията ви, настоящата ви кариера, възможността да станете знаменит предприемач и най-важното — вероятността да избегнете фалита. Имам причини да мисля, че фалитът е същинска анатема за вас.

Даниел се втренчи в Ашли в тъмното купе на колата. Сенаторът не можеше да види очите на доктора, но усети напрежението в погледа му. Това го увери, че е ударил право в целта.

— Мислите, че съм абсолютен противник на провалите, така ли? — попита Даниел, а язвителната нотка в гласа му звучеше далеч по-слабо от преди.

— Точно така — отвърна Ашли. — Вие сте състезател по дух и това, в комбинация с интелекта ви, е движещата сила за вашия успех. Ала силните състезатели не обичат провалите, особено ако мотивацията им включва и бягство от миналото. Изминали сте доста път от Ривиър, щата Масачузетс, но най-страшният ви кошмар е провалът, който може да ви върне обратно в детството. Съдейки по постиженията, тревогата Ви е ирационална, но не престава да ви преследва.

Даниел тъжно се изсмя.

— Откъде ви хрумна тази налудничава и странна теория? — попита той.

— Знам доста за вас, приятелю. Баща ми непрекъснато повтаряше, че познанието е сила. А щом ще преговаряме, поставих си за цел да се възползвал; от изключителните си връзки, които включват и контактите ми в Бюрото, за да науча колкото с възможно повече за вас и компанията ви. Всъщност, аз знам много не само за вас, но и за цялата ви фамилия до девето коляно.

— Накарали сте ФБР да ме разследва? — възкликна Даниел. — Не мога да повярвам.

— А трябва! Нека само набележа няколко пункта от една изключително интересна история. Преди всичко семейството ви е пряк наследник на известната фамилия Лоуъл от Ню Ингланд, включено в справочника на известните бостънски фамилии, където пише, че семейство Лоуъл разговарят единствено със семейство Кабът, а семейство Кабът разговарят единствено с Бог. Или обратното? Каръл, би ли ми помогнала?

— Запомнили сте го точно, сенаторе — отвърна Каръл.

— Олекна ми — каза Ашли. — Не бих искал да се разочаровам в способностите си още в началото на разговора. За нещастие, докторе, произходът ви не ви е помогнал много в живота. Дядо ви е пропил всичко до цент, но най-важното — бил е лишен от наследство, след като се е противопоставил на семейството си и е изоставил училище, за да се запише в армията като обикновен войник през Първата световна война, а после се е оженил за жена без потекло от Медфърд. Изглежда по време на войната в Европа е преживял ужасни неща, защото по-късно не е могъл да се интегрира отново в привилегированото общество. Неговият живот е бил съвсем различен от живота на братята и сестрите му, които са били далеч от войната и са се наслаждавали на изобилието и веселието на двайсетте години и които, дори да са се пропити, поне завършили образованието си и изградили семейства, добре поставени в обществото.

— Сенаторе, никак не ми е забавно. Може ли да минем на въпроса?

— Търпение, приятелю — отвърна Ашли. — Нека стигнем до наши дни. Изглежда пропилият се дядо не е бил достатъчно добър баща и не е служил като пример за подражание на десетте си деца, едно, от които е баща ви. Какъвто бащата, такъв и синът със сигурност се отнася за баща ви, който служи в армията по време на Втората световна война. Макар да е избегнал впиянчването, той едва ли е бил добър баща и пример за подражание за деветте си деца и мисля, че и вие ще се съгласите с това. С помощта на духа и интелекта си, както и с възможността да избегнете участието във виетнамската война, вие сте прекъснали развитието надолу, характерно за семейството ви до този миг, ала раните в душата ви не са зараснали.

— Сенаторе, за последен път ви заявявам, че ако не ми обясните на прост език какво имате наум, ще настоявам да ни върнете в хотела.

— Но аз ви казах — заяви Ашли. — Още когато влязохте в колата.

— Добре ще е да го повторите — изсмя се Даниел. — Очевидно сте се изразили тъй изискано, че не съм ви разбрал.

— Казах ви, че се интересувам от ескулаповските ви способности.

— Сега пък използвате името на римския бог на лечителите и продължавате да говорите със загадки, а аз нямам време за подобни игри. Нека бъдем точни, особено щом става дума за преговори.

— Добре тогава. Искам да сключим бартерна сделка и да разменим вашата сила на лекар срещу моята на политик.

— Аз съм учен, а не практикуващ лекар.

— Но въпреки това си оставате лекар, а научноизследователската ви работа е в областта на лекуването на хората.

— Продължавайте.

— Опитвам се да ви кажа защо сме се събрали да разговаряме. Най-напред обаче трябва да имам джентълменската ви дума, че онова, което ви кажа, ще си остане между нас, независимо от изхода на срещата ни.

— Ако е нещо лично, няма проблем да го запазя в тайна.

— Отлично! Доктор Д’Агостино, имам ли и вашата дума?

— Разбира се — стресна се Стефани, изненадана от внезапния въпрос.

Беше се извърнала назад и гледаше двамата мъже. Седеше в това положение, откакто сенаторът заговори за страховете на Даниел.

Каръл се мъчеше на волана и сега значително намали скоростта. Беше хипнотизирани от разговора, който се водеше на задната седалка и следеше повече образа на Ашли в огледалото за обратно виждане, отколкото пътя пред себе си. Предполагаше какво ще каже и бе започнала да разбира плана му. Беше ужасена.

Лиши се прокашля.

— За съжаление, диагнозата ми е „болест на Паркинсон“. По-лошото е, че според невролога тя се развива много бързо и изглежда е прав. При последното ми посещение дори ми заяви, че в скоро време може да засегне и интелектуалните ми способности.

За няколко мига в колата се възцари пълна тишина.

— Откога знаете, че сте болен? — попита Даниел. — Не забелязвам да имате тремор.

— От около година. Лекарството ми помага, но както предсказа неврологът, ефектът му бързо намалява. Така че, ако не се направи нещо и то бързо, в скоро време нестабилното ми здравословно състояние ще стане публична тайна. Опасявам се, че политическата ми кариера е застрашена.

— Надявам се, не намеквате онова, за което си мисля — произнесе тихо Даниел.

— Смятам, че говорим за едно и също нещо — призна Ашли. — Докторе, бих искат да съм опитното ви зайче, или по-точно казано, експерименталната ви мишка. Щом сте постигнали успехите, за които говорехте тази сутрин…

— Това е абсурдно! — поклати глава Даниел. — Искате да ви третирам като опитно животинче!

— Точно така, докторе. Знам, че няма да се съгласите по ред причини, затова нарекох нашия разговор „преговори“.

— Ще нарушим закона — намеси се Стефани. — Лекарският съюз няма да го одобри.

— Нямах намерение да уведомявам Лекарския съюз — спокойно отвърна Ашли. — Знам колко са нерешителни понякога.

— Експерименталното лечение трябва да се проведе в болнично заведение — каза Стефани. — А без одобрението на съюза никоя болница няма да го разреши.

— Никоя болница в тази страна — уточни Ашли. — Всъщност, мислех си за Бахамските острови. Климатът там е прекрасен през зимата. При това, на Бахамите има една клиника, която идеално отговаря на нуждите ни. Преди шест месеца моята подкомисия по здравна политика проведе серия слушания върху липсата на регулация при клиниките, лекуващи безплодието в нашата страна. Спомена се името на една клиника, „Уингейт“, като пример за това, как доста от болничните заведения прескачат някои установени стандарти и реализират огромни печалби. Неотдавна клиника „Уингейт“ се премести на остров Ню Провидънс, за да избегне някои законови положения, отнасящи се до дейността й, която включва множество твърде подозрителни операции. Но онова, което привлече вниманието ми, бе фактът, че тогава се строеше нов и модерен център за научноизследователска работа и болница — последна дума на технологията на двайсет и първия век.

— Сенаторе, има си причини, поради които медицинските изследвания започват с животни, преди да се приложат върху човешки същества. Обратното е лишено от етика и е глупаво. Не мога да стана част от това.

— Знаех, че отначало няма да сте във възторг от предложението ми — отвърна Ашли. — Ето защо ви предложих да преговаряме. Вижте, обещавам ви като джентълмен, че проектозакон 1103 никога няма да напусне подкомисията, ако сте съгласен да приложите своята НХТСК върху мен при пълна секретност. От което следва, че вторият транш от финансирането на компанията ви ще е сигурен и тя ще продължи да съществува, а вашата мечта ще се сбъдне — ще станете богат и знаменит предприемач в областта на биотехнологиите. Що се отнася до мен, все още разполагам със сила и власт и ще остана на върха, при положение че се справите с болестта ми. Така че… ако всеки от нас направи онова, което се иска от него, и двамата ще спечелим.

— Какво ще направите вие? — попита Даниел.

— Поемам риска да бъда опитно зайче — заяви Ашли. — Ще ви призная, че бих желал ролите ни да са разменени, но такъв е животът. Ще рискувам и политическите последици от желанието на консервативните ми избиратели законопроект 1103 да бъде предложен за гласуване.

Даниел удивено поклати глава и възкликна:

— Но това е абсурдно!

— И още нещо — продължи Ашли. — Като се има предвид рискът, на който се подлагам при новата терапия, мисля, че размяната, за която говорех, не е равностойна. За да балансираме нещата, ще трябва да намесим и божественото.

— Страхувам се да попитам, какво разбирате под божествено.

— Разсъждавам по следния начин: ако ще ми приложите вашата НХТСК, ще имате нужда от ДНК сегмент от някого, който няма паркинсонова болест.

— Така е, но донорът няма значение. Тук не става дума за съвместимост на тъканите както при трансплантацията на органи.

— За мен донорът има значение — настоя Ашли. — Доколкото разбрах, можете да изолирате сегмента дори от капка кръв?

— Не мога да го изолирам от червените кръвни телца, тъй като те нямат ядро — обясни Даниел. — Но бих могъл да използвам белите кръвни телца, които са съставна част на кръвта. Така че, да, мога да получа ДНК сегмент от капка кръв.

— Благодаря на добрия Господ за белите кръвни телца — каза Ашли. — Интересува ме източникът на капката кръв. Баща ми беше баптистки пастор, но майка ми, мир на праха й, бе ирландска католичка. Научи ме на някои неща, които ще помня до края на живота си. Отговорете ми — нали знаете за Торинската плащеница? Това е искането и предложението ми.

Даниел се засмя подигравателно.

— Това пък е повече от абсурд, направо е лудост! Искате да взема парче от плащеницата! И как ще стане?!

— Това ще бъде ваше задължение, докторе — отвърна Ашли. — Но аз искам да ви помогна и съм в състояние да го направя. Сигурен съм, че бих могъл да разбера как да получите достъп до плащеницата. Познавам един архиепископ, който е винаги готов да ми направи услуга срещу малка политическа отстъпка. По една случайност знам, че парчета от плащеницата са внасяни, изнасяни и връщани на църквата. Възможно е да ви предоставят някое от тях, но ще трябва да отидете и да го донесете.

— Нямам думи — призна Даниел зашеметен и се опита да прикрие усмивката си.

— Разбираемо е — отвърна Ашли. Сигурен съм, че предложението ми ви завари неподготвен. Не държа да ми отговорите веднага. Уверен бях, че като разумен човек ще поискате да го обмислите. Предлагам ви да ми се обадите на номера, който ще ви дам. Но ако нямам съобщение от вас до утре в десет сутринта, ще приема, че сте решили да не се възползвате от предложението ми. Точно в десет ще наредя на сътрудниците си да определят датата на гласуването в подкомисията възможно най-скоро, за да го придвижим към комисията и сената. Вече знам, че БИО лобито ви е информирало, че законопроект 1103 ще бъде гласуван на всяка цена.