Пристъп

Глава 5

22:05 часа, четвъртък, 21 февруари 2002 година

Габаритните светлини на шевролета на Каръл Менинг се отдалечиха надолу по Луизиана Авеню, сляха се с оживения трафик и се изгубиха в тъмнината на нощта. Стефани и Даниел гледаха зад тях, докато изчезнат, после се спогледаха. Притиснати един към друг, лицата им се озоваха съвсем близо. Стояха неподвижни на тротоара пред гара Юниън, както и преди час, когато очакваха колата със сенатора. Тогава горяха от любопитство. Сега бяха изгубили и ума, и дума.

— Утре сутринта всичко ще ми се струва само сън — каза Стефани и поклати глава.

— Наистина звучи нереално — призна Даниел.

— Точната дума за случилото се е фантастика.

Даниел погледна визитката на сенатора, която стискаше в свободната си ръка. Обърна я на обратната страна. Там сенаторът бе изписал номера на мобилния си телефон за пряк контакт през идните дванайсет часа. Даниел се вторачи в него, сякаш искаше да го запамети.

Поривът на вятъра за миг промени посоката на дъжда от вертикална в хоризонтална. Когато дъждът опърли лицето й, Стефани потрепери.

— Студено е. Да се връщаме в хотела! Няма смисъл да стоим повече тук.

Като пробуден от дълбок сън, Даниел огледа площада за стоянка на таксита. В единия край се бяха наредили няколко коли в очакване на клиенти. Той обърна чадъра срещу вятъра и бутна Стефани напред. Застанаха до първото такси и Даниел задържа чадъра над главата й, за да я предпази от дъжда, докато влезе в колата, после я последва.

— Хотел „Четирите сезона“ — каза Даниел на шофьора, който ги наблюдаваше в огледалото за обратно виждане.

— Фантастика с примес на ирония — обади се внезапно Стефани, когато таксито тръгна. — В деня, в който изобщо чувам нещичко за семейството ти от самия теб, научавам цялата история с най-малки подробности от сенатор Бътлър.

— Не усещам ирония, а по-скоро гняв — отвърна Даниел. — По дяволите! Та той ми е нарушил правата, като е поискал от ФБР да разследва потеклото ми. Ужасното е, че ФБР се е съгласило да го направи. Аз съм редовен гражданин и не съм извършил никакво престъпление. Подобно разследване ми напомня за времената на Едгар Хувър.

— Значи онова, което Бътлър говореше за теб, е вярно?

— Мисля, че в основата си е така — отвърна неопределено Даниел.

— Хайде да обсъдим предложението на сенатора.

— И сега мога да ти кажа мнението си. Според мен, историята намирисва.

— Не виждаш ли нещо положително в нея?

— Единственото положително е, че тя потвърди мнението ми за него като за изпечен демагог. Освен това е и отвратителен лицемер. Обявява се против НХТСК единствено по политически причини и настоява да забрани комбинацията и научноизследователската работа върху нея въпреки добрите резултати, които могат да послужат за лечение и облекчаване на страданията на болните. В същото време иска да се възползва от нея. Планът му е подъл и ние няма да участваме в него.

Стефани подигравателно се изсмя:

— Съжалявам, че му обещах да запазя тайната му. Медиите умират за подобни истории и много бих искала да им я предоставя.

— Не можем да се обърнем към медиите. И мисля, че не бива да прибързваме. Смятам, че предложението на Бътлър заслужава внимание.

Стефани го погледна с изненада. Помъчи се да види лицето му в полумрака.

— Не говориш сериозно, нали? Ти току-що каза…

— Да видим доколко познаваме проблема. Знаем, че нашият метод води до растеж на допамин произвеждащите клетки, тъй че по този пункт няма да се лутаме в тъмното.

— Правили сме го с миши, а не с човешки клетки.

— Процесът не се различава. Колегите вече са опитвали методологията и върху клетки от човешки организъм. Няма да имаме проблем при създаването на клетките. Щом ги получим, можем да използваме същата последователност като при мишките. Няма причина да не стане и при човека. Нали последните мишки, върху които приложихме метода бяха излекувани?

— С изключение на онези, които умряха.

— Известно ни е защо умряха. Защото не бяхме усъвършенствали техниката на инжектиране. Всички мишки, които инжектирахме правилно, оживяха и бяха излекувани. Ако бяхме третирали доброволец, щяхме да се възползваме от стереотаксичния механизъм, който не става при гризачите. Така инжектирането би било по-точно, далеч по-лесно и оттам — по-безопасно. Освен това, нямаше сами да го инжектираме. Щяхме да потърсим неврохирург, който желае да ни помогне.

— Не вярвам на ушите си — каза Стефани. — Говориш така, сякаш вече си решил да извършиш този неразумен и неетичен експеримент, а той би бил тъкмо такъв: неконтролируем и рискован опит върху човешко същество. Крайният резултат няма да допринесе нищо за науката, а само за сенатор Бътлър.

— Не съм съгласен с теб. Ако изпълним процедурата, ще спасим КЛЕЗА и НХТСК за благото на милиони болни. Мисля, че един малък компромис в областта на етиката е незначителна цена, която ще заплатим за крайния ни успех.

— Но в такъв случай ще нравим тъкмо онова, в което сенатор Бътлър обвини биотехнологичната промишленост в словото си тази сутрин: че се стреми да постигне целта си без оглед на средствата. Би било не етично да експериментираш върху сенатор Бътлър, това е истината.

— Да, може би си права до известна степен, но помисли си, чий живот рискуваме? Живота на злодея! Той самият го поиска. Още по-лошо — той ни е съучастник, защото е накарал ФБР незаконно да измъкне информация за нас, за да ни принуди да му се подчиним.

— Дори всичко това да е вярно, то не може да оправдае действията ни и не ни освобождава от отговорност.

— Мисля, че ни освобождава. Ще накараме Бътлър да подпише договор, като включим в него всичко, дори и това, че добре осъзнаваме, как всеки научен съвет би оценил процедурата като не етична, защото се извършва без съответния протокол. В договора недвусмислено ще заявим, че идеята за процедурата, както и изпълнението й извън страната е на Бътлър. Ще впишем и факта, че ни е изнудил, за да се съгласим да участваме.

— Мислиш ли, че ще подпише подобен документ?

— Няма да има избор. Или ще го подпише, или няма да приложим метода на НХТСК върху него. Идеята да работим на Бахамите ми допада, защото няма да нарушаваме правилата, въведени от Лекарския съюз, а в случай на нужда ще разполагаме с неоспорим договор. Отговорността ще падне изключително върху плещите на Бътлър.

— Нека си помисля.

— Мисли, колкото искаш, но аз наистина смятам, че онова, което направим ще има морална стойност. Ако го бяхме принуждавали, нещата щяха да са съвсем други. Но не сме. Тъкмо обратното.

— Възможно е да се хванат за това, че не е бил добре информиран. Той е политик, а не лекар. Не знае всички рискове. Може и да умре.

— Няма да умре — увери я Даниел. — Първоначално няма да му вкараме необходимото количество клетки и следователно няма да получим онази концентрация на допамин, която напълно да го избави от симптомите. Тогава той ще ни помоли да повторим процедурата, което няма да е трудно, тъй като ще разполагаме с лековитите клетки в лабораторията.

— Все пак трябва да помисля.

— Разбира се — отвърна Даниел.

Продължиха пътуването в мълчание. Едва когато влизаха в асансьора на хотела, Стефани проговори:

— Наистина ли мислиш, че ще можем да намерим място, удобно за извършване на процедурата?

— Бътлър доста се е постарал — отвърна Даниел. — Не е оставил нищо на случайността. Честно казано, няма да се учудя, ако заедно с мен е проучил и клиника „Уингейт“.

— Възможно е. Всъщност, спомних си, че преди около година четох нещо за тази клиника. Тя е известна независима клиника, в която лекуват безплодие и преди да се премести под натиск на Бахамите, се е намирала в Букфърд, щата Масачузетс. Случаят предизвика истински скандал.

— Да, и аз си спомням. Управляваха я двама мошеници — специалисти по безплодие. Научноизследователската им лаборатория извършваше незаконно експериментално клониране.

— „Безскрупулно“ е по-точната дума. Опитвали са се да получат човешки зародиш и да го вкарат в утробата на прасе. Помня, че бяха замесени в изчезването на две студентки от Харвард — донори на яйцеклетки. Двамината управители трябваше да напуснат страната и едва избегнаха екстрадицията обратно в щатите. С една дума, не бива да се свързваме с подобни подозрителни институции.

— Няма. Ще извършим процедурата, ще си измием ръцете и ще си тръгнем.

Вратите на асансьора се отвориха. Те тръгнаха по коридора към апартамента си.

Ами неврохирурга? — попита Стефани. — Наистина ли мислиш, че ще намерим кой да участва в тази измама? Който и да е той или тя, все ще разбере, че историята не е съвсем чиста.

— Това може да се избегне със съответно възнаграждение. Същото се отнася и за клиниката.

— Имаш предвид пари ли?

— Разбира се! Универсалният мотив.

— Ами искането на Бътлър за пълна секретност? Как ще се оправим с това?

— Секретността е негова грижа. Няма да използваме истинското му име. Без очилата и тъмния си костюм той е абсолютно безличен, най-обикновена муцуна. Като облече широка риза с къси ръкави и си сложи слънчеви очила, никой няма да го познае.

Стефани отключи вратата с хотелската карта. Те свалиха палтата си и влязоха в дневната.

— Нещо от минибара? — предложи й Даниел. — В празнично настроение съм. Преди два часа имах усещането, че сме попаднали в черна дупка. Сега се появи лъч светлина.

— Ще пийна малко вино — отговори Стефани.

Тя разтърка ръце, за да ги стопли и се сви в края на дивана.

Даниел издърпа тапата на бутилката каберне, която бе останала до половината и напълни тумбестата чаша. Подаде я на Стефани, после си наля чисто уиски. Настани се в другия край на дивана. Чукнаха се и отпиха от чашите си.

— И така, няма да се откажеш от безумния план? — започна Стефани.

— Не и докато не ми предложиш убедителна причина да го направя.

— Каква е тази глупост с плащеницата? Имам предвид божественото Ама че нелепа и нахална идея!

— Не съм съгласен с теб. Идеята е гениална.

— О! Сигурно се шегуваш…

— Съвсем не! Методът е безвреден, а и двамата знаем колко силни могат да бъдат безвредните церове. Щом му се иска да вярва, че получава част от наследствеността на Иисус Христос, толкова по-добре. Ще има силен импулс да вярва в излекуването си. Не обещавам, че ще вземем ДНК материал от плащеницата. Можем да му кажем, че сме взели и резултатът ще бъде същият. Но ще я огледаме. Ако върху нея има петна от кръв, както твърди той, и ако получим пълен достъп до нея, както ни уверява, всичко ще си дойде на мястото.

— Дори ако петната са от тринайсети век?

— Възрастта им няма да е от значение. Ще има съвсем малки частички от ДНК, но това няма да е проблем. Ще работим като със свеж материал, за да получим сегмента, от който имаме нужда и ще го подсилим с ПКР. От много гледни точки работата ни ще бъде вълнуваща и пълна с предизвикателства. Най-трудното ще бъде да се противопоставим на желанието си да поместим резултатите в списание Природа или Наука. Само си представи заглавието: „Комбинацията от НХТСК и Торинската плащеница лекува Паркинсон“.

— Няма да можем да публикуваме такова нещо — завъртя глава Стефани.

— Знам! Но не ти ли е забавно да си се представиш като предвестник на бъдещето? Ще последва контролен експеримент и вече ще можем да пишем за постижението си. Тогава КЛЕЗА ще бъде в светлината на прожекторите, а несгодите ни по набирането на средства отдавна ще са отшумели.

— Бих искала и аз да съм толкова въодушевена.

— Ще бъдеш, когато всичко си дойде на мястото. Макар тази вечер да не уточнихме времето на операцията, предполагам, че сенаторът гори от желание тя да стане колкото е възможно по-скоро. Което означава, че подготовката трябва да започне още утре, щом се върнем в Бостън ще се погрижа, щото всичко да е наред с клиника „Уингейт“ и ще намеря неврохирург. Какво ще кажеш ти да поемеш авантюрата с плащеницата?

— Ще бъде интересно — отвърна Стефани, която въпреки интуицията си се опитваше да се въодушеви от възможността, че ще лекуват Бътлър. — Любопитно ми е да узная защо църквата все още я счита за реликва, след като е доказано, че е фалшива.

— Вероятно сенаторът мисли, че е истинска.

— Доколкото си спомням, възрастта й е определена от три независими лаборатории. Трудно би било да се опровергаят резултатите.

— А сега да видим какво имаме да правим — предложи Даниел. — Най-напред би било добре да планираме някои пътувания.

— Насо ли имаш предвид?

— Да. Вероятно и Торино, Италия. Зависи какво ще откриеш в Насо.

— Как ще финансираме пътуванията?

— Ашли Бътлър ще го направи.

Стефани учудено вдигна вежди:

— Може пък тази лудория да не се окаже толкова лоша идея.

— И така, заставаш ли плътно до мен? — попита Даниел.

— Мисля, че заставам.

— Не ми звучиш сигурна.

— Засега мога да ти отговоря само по този начин. Предполагам, че като се задвижат нещата, както казваш ти, всичко ще си дойде на мястото.

— Ще се възползвам от възможността — заяви Даниел. Той стана от дивана и окуражително я стисна за рамото. — Ще си налея още уиски. Ще напълня и твоята чаша.

Даниел приготви напитките и отново седна. Погледна часовника на ръката си, постави визитката на Бътлър пред себе си и вдигна телефонната слушалка.

— Да съобщим новината на сенатора. Сигурен съм, че самодоволството му ще ме подразни, но такъв е животът, както самият той обича да казва.

Даниел взе телефона от масичката, натисна бутона за микрофона и в стаята се разнесе звукът, който показваше, че апаратът отсреща звъни. Дочуха баритона на Ашли Бътлър, който отговори веднага с провлачения си южняшки акцент.

— Сенаторе — започна Даниел, за да изпревари многословния поздрав на Ашли. — Не искам да съм груб, но вече е късно, а трябва да ви уведомя, че приемам предложението ви.

— Слава богу! — възкликна Ашли. — Толкова бързо! Опасявах се, че ще обмисляте това простичко решение цяла нощ и ще се обадите чак на сутринта. Щастлив съм до немай-къде! Това означава ли, че и доктор Д’Агостино ще участва?

— Да — обади се Стефани, като се стараеше да говори с непоколебим тон.

— Прекрасно, прекрасно! — проехтя гласът на Ашли. — Не съм изненадан, тъй като предложението ми е в интерес на всички ни. Но искрено се надявам, че щом като имаме едни и същи цели и интереси, начинанието ще се увенчае с успех, а ние имаме нужда от това.

— Предполагаме, че искате незабавно да пристъпим към действие — прекъсна го Даниел.

Уверявам ви, че е така, скъпи мои приятели. Не мога повече да крия от околните, че здравето ми е нестабилно. Няма време за губене. Сенатът прекъсва сесиите си и излиза във ваканция. Тя започва след около месец — на двайсет и втори март — и ще продължи до осми април. Обикновено през това време се отправям за дома и продължавам политическата си дейност, но сега ще се погрижа за здравето си. Дали един месец ще е достатъчен, щото вие, лекарите, да получите лековитите клетки, които са ми нужни?

Даниел хвърли поглед към Стефани и тихо, почти шепнешком й каза:

— Разполагаме с по-малко време, отколкото предполагах. Какво мислиш? Ще успеем ли?

— Процесът е дълъг — прошепна в отговор Стефани и вдигна рамене. — Най-напред ще имаме нужда от няколко дни да направим посявка на неговите фибробласти. После, ако при прехвърлянето на ядрото създадем жизнен организъм в предембрионален стадий, ще ни трябват още пет-шест дни за оформянето на бластоцист. През следващите две седмици след готовността на стволовите клетки трябва да култивираме и подхранващите клетки.

— Проблем ли има? — попита Ашли. — Нищо не чувам от онова, което вие, добри хора, си говорите.

— Минутка, сенаторе! — каза Даниел в слушалката. — С доктор Д’Агостино обсъждаме колко време ще ни е нужно. Тя ще се заеме с по-голямата част от предварителната подготовка.

— После ще трябва време те да заемат точните си места — добави Стефани. — Това ще отнеме още две седмици, или по-малко. Мишите клетки бяха готови само за десет дни.

— Е, ако всичко върви по план, как мислиш — попита Даниел. — Ще се справим ли за един месец?

— Теоретично е възможно — отвърна Стефани. — Може да стане, но трябва веднага да започнем с работата по клетките, още утре! Проблемът е, че трябва да разполагаме с човешки ооцити, а нямаме.

— Господи! — измърмори Даниел. Прехапа долната си устна и смръщи вежди. — Така съм свикнат да работя с излишество от кравешки яйцеклетки, че забравих колко рядко се намира човешки материал.

— Наистина е проблем — съгласи се Стефани. — Дори да ни провърви с донора, ще ни е нужен поне месец да стимулираме и получим яйцеклетките.

— Може пък мошениците от клиниката да ни помогнат. Сигурно разполагат с такъв материал, нали са клиника за лечение на безплодието? Като имаме предвид репутацията им, надявам се, че със съответната стимулация ще ги уговорим да ни отпуснат малко от него.

— Предполагам, че е възможно, но така ще сме им още по-задължени. Колкото повече услуги ни правят, толкова по-трудно ще ни е да си измием ръцете и да си тръгнем, както безгрижно предрече преди минута.

— Нямаме голям избор. Алтернативата е да се откажем от КЛЕЗА, НХТСК, от потта и кръвта, които проляхме, за да създадем всичко.

— Може да свършат работа. Но имай предвид, че ще ми е неудобно да съм задължена, по какъвто и да е начин на хората от „Уингейт“, тъй като знам достатъчно за тях.

Даниел кимна. После въздъхна и се обърна към телефона.

— Сенаторе, има възможност да получим лековитите клетки след месец. Но съм длъжен да ви предупредя, че това ще изисква и доста усилия, и много късмет, а освен това трябва да започнем да действаме веднага. Нужно ни е вашето сътрудничество.

— Ще ви помагам, без каквито и да е условия. Започнах още преди месец, като запланувах да пристигна в Насо на двайсет и трети март и да остана на острова, колкото е нужно. Дори направих резервация и за вас. Виждате ли колко уверен съм бил, че ще се съгласите? Добре че го направих навреме, защото сега на Бахамите е разгарът на сезона. Ще отседнем в курорта „Атлантис“, където имах удоволствието да прекарам няколко дни миналата година и да обмисля плана си. Хотелският комплекс осигурява анонимността на гостите си и не допуска никакви подозрения по отношение на тях. В хотела има казино, а, както вече сигурно сте разбрали, аз съм хазартен тип и обичам да залагам по някой друг излишен долар.

Даниел хвърли поглед към Стефани. От една страна бяха доволни, че Ашли е направил необходимата резервация, за да ускори изпълнението на проекта, но от друга се подразни, че сенаторът е приел всичко за даденост.

— С истинското си име ли ще се регистрирате? — попита Стефани.

— Разбира се — отвърна Ашли. — Но не и в клиника „Уингейт“.

— Какво знаете за нея? — поинтересува се Даниел. — Предполагам, че сте я проучили толкова внимателно, колкото и моето минало.

— Предположението ви е оправдано. Мисля, че и вие ще разберете, че клиниката е напълно подходяща за целите ни, макар да не мога да кажа същото за персонала. Настоящият шеф е д-р Спенсър Уингейт — самохвалко, макар и висококвалифициран специалист в областта на безплодието. Обича да бъде част от хайлайфа на острова и с нетърпение очаква да отлети за континента и да прави реклама на бизнеса си из салоните на Европа. Втори по важност в клиниката е д-р Пол Сондърс. Той я управлява ден за ден. Нещата при него са по-комплицирани, защото той се вижда като учен от световна величина, въпреки че клиничният му опит се простира единствено в областта на безплодието. Сигурен съм, че и двамата ще са подходящи за целта, ако погъделичкате суетата им. Възможността да работят с човек с вашето име и авторитет се пада един път в живота.

— Ласкаете ме, сенаторе.

Сарказмът на Даниел предизвика усмивката на Стефани.

— Заслужавате го — отвърна Ашли — Освен това, човек трябва да вярва на лекуващия то лекар.

— Нещо ме кара да мисля, че Уингейт и Сондърс ще се интересуват повече от материалните стимули, отколкото от името ми — предположи Даниел.

— А пък аз предполагам, че и двамата ще се заинтересуват от името ви, за да израснат в очите на обществото и така още повече да се облагодетелстват материално — забеляза Ашли. — Но продажната им природа и липсата им на опит не са наша грижа. Само трябва да ги имаме предвид и да се възползваме от тях. Онова, което ни интересува, са апаратурата и условията в клиниката.

— Надявам се, осъзнавате, че предвид обстоятелствата осъществяването на идеята ще надхвърли многократно цената, която очаквате.

— Не държа на евтинията — отвърна Ашли. — Желая да получа скъпо, висококачествено и първокласно лечение. Трябва да сте сигурни, че имам достъп до достатъчно големи фондове, които да покрият всички разходи и да осигурят бъдещето на политическата ми кариера. Но очаквам и медицинското ми обслужване да бъде на ниво. Услуга за услуга.

— Става — съгласи се Даниел. — Но преди да започнем, двамата с доктор Д’Агостино искаме да подпишете специален договор, който ние ще подготвим. В него точно ще се впише начинът, по който е възникнала идеята, както и всички рискове, включително и факта, че никога преди не сме извършвали процедурата върху хора.

— Ако въпросният договор спазва конфиденциалността, няма да имам нищо против да го подпиша. Разбирам, че се нуждаете от подобен договор заради собствената си безопасност. Убеден съм, че ако бях на вашето място и аз щях да направя същото, така че няма да има никакъв проблем, освен ако документът: не включва някаква неуместна или неразумна клауза.

— Уверявам ви, че всичко ще бъде разумно — отвърна Даниел. — А сега бих искал да употребите всички свои възможности, за които споменахте, за да получим достъп до торинската плащеница и да вземем проба от нея.

— Вече инструктирах мис Менинг да уреди среща с прелата, с който съм в делови отношения. Мисля, че ще е готова през идните няколко дни. Колко голямо парче от плащеницата ви трябва?

— Може да е съвсем малко — отговори Даниел. — Няколко влакънца ще са напълно достатъчни, но те трябва да са от частта, изцапана с кръв.

— Дори такъв невежа в областта на науката като мен ще се досети — засмя се Ашли. — Щом се нуждаете от толкова малко парченце, няма да има никакъв проблем. Както ви казах снощи, известно ми е, че парчета от плащеницата са взети и после отново са върнати на църквата.

— Нужни са ни колкото е възможно по-скоро — настоя Даниел.

— Разбирам, че държите да сте експедитивни — каза Ашли. — Искате ли нещо друго?

— Да — обади се Стефани. — Утре сутринта трябва да вземем биопсия от кожата ви. Ако имаме възможност, ще получим лековитите клетки след месец, така че когато утре излетим за Бостън, ще се наложи да отнесем материала от биопсията със себе си. Личният ви лекар може да я уреди с дерматолог и да ни я изпрати по куриер в хотела. Ще ни послужи като източник на фибробласти.

— Първата ми задача утре сутрин.

— Мисля, че това е всичко засега — заключи Даниел, хвърли поглед към Стефани и тя кимна в знак на съгласие.

— Има нещо друго, което е от жизнена необходимост за мен — каза Ашли. — Смятам, че специално за случая трябва да си разменим електронните адреси и да общуваме само чрез Интернет. Съобщенията ни трябва да бъдат подробни, но къси. Следващият ни разговор ще бъде в клиника „Уингейт“ на остров Ню Провидънс, Твърдо съм решен да пазим всичко в пълна тайна и да влизаме в пряк контакт колкото е възможно по-рядко. Съгласни ли сте?

— Така да бъде — отговори Даниел.

— Що се отнася до разходите — продължи Ашли, — ще ви инструктирам по имейла за номера на тайната ми сметка в офшорна банка в Насо, открита от един от политическите ми комитети, откъдето ще можете да теглите пари. По-късно, разбира се, ще ми представите сметката. Съгласни ли сте?

— Ако парите са достатъчно, да — отговори Даниел. — Най-големият разход ще отиде за доставка на човешки яйцеклетки.

— Заявявам още веднъж — каза Ашли, — че парите са предостатъчно. Бъдете сигурни в това!

Няколко минути по-късно, след дълго и многословно сбогуване от страна на Ашли, Даниел се наведе да освободи бутона и прекъсна връзката. Той върна телефона на мястото му. После се обърна към Стефани:

— Щях да се пукна от смях, когато сенаторът нарече шефа на клиниката самохвалко. Присмял се хърбел на щърбел.

— Ти беше прав като каза, че добре е обмислил нещата. Шокирах се, когато разбрах, че ни е направил резервация още преди месец. Изобщо не се съмнявам, че е проучил до дъно клиника „Уингейт“.

— Сега по-сигурна ли се чувстваш при мисълта, че ще го лекуваш?

— До известна степен — съгласи се Стефани. — Особено след като твърди, че няма нищо против да подпише договора, който ще подготвим. Поне знам, че е взел под внимание експерименталния характер на процедурата, както и неминуемия риск от нея. Преди изобщо не бях сигурна в това.

Даниел се излетна на дивана, прегърна Стефани с двете си ръце и я притисна към себе си. Усещаше биенето на сърцето й. Отдръпна се назад, колкото да вижда лицето й и се взря в дълбоките й черни очи.

— Сега, когато нещата на политическата, научноизследователската и бизнес сцената са вече под контрол, какво ще кажеш да продължим оттам, откъдето прекъснахме снощи?

— Това да не би да е предложение? — усмихна се Стефани.

— Разбира се, че е.

— Ще се справи ли автономната ти нервна система?

— Много по-добре от снощи, уверявам те.

Даниел се изправи и подаде ръка на Стефани.

— Забравихме да поставим табелата на вратата — каза тя, когато Даниел нежно я дръпна в посока към спалнята.

— Да рискуваме — усмихна се той.