Пристъп

ГЛАВА 12

15:45 часа, понеделник, 25 февруари 2002 година

— Какво, по дяволите, е това? — попита Стефани.

Тя стоеше пред вратата в хотелската им стая, а Даниел надничаше над рамото й.

— Какво става? — неразбиращо попита той.

— На писалището има цветя. Кой, за бога, ни е изпратил цветя?

— Бътлър?

— Той не знае, че сме в Торино. Освен ако не си му съобщил.

— Не съм — каза Даниел, сякаш това изобщо не бе възможно. — Но като знаем какви връзки има в разузнаването, може и да е разбрал. След като ги накара да ме проучат, нищо чудно. А може би монсиньор Манцони го е уведомил, че парчето от плащеницата е предадено.

Стефани отиде до писалището и взе плика от букета.

— За бога! От хотелската управа е.

— Е, предполагам, че вече няма от какво да се опасяваме — с безразличие в гласа каза Даниел и влезе в банята.

Стефани отиде до куфара си, който лежеше върху поставката. Помнеше, че вляво бе мушнала чифт удобни обувки. Отвори го и се поколеба. Ленената риза, която в Бостън бе поставила най-отгоре, бе леко изкривена, а ръбовете й се бяха подвили. Приглади с пръст плата. Както се опасяваше, гънката остана, макар че силно я притисна с длан. Като измърмори нещо под нос, тя затърси обувките, но погледът й бе привлечен от измачканото бельо, което — помнеше много добре — бе сгънала много внимателно.

Изправи се и се вторачи в отворения куфар.

— Даниел! Ела тук!

Чу се шум от вода, после Даниел надникна от вратата на банята. В ръцете си държеше пешкир.

— Какво има? — попита той озадачен; по тона й бе разбрал, че е разтревожена.

— Някой е влизал в стаята ни!

— Разбрахме го, още щом видяхме букета.

— Ела насам!

Даниел метна хавлията на рамо и прекоси стаята, за да отиде при Стефани. Проследи накъде сочеше пръстът й и надникна в отворения куфар.

— Някой е ровил из багажа ми — каза тя.

— Откъде знаеш?

— Помня много добре как го подредих!

— Я не се психирай толкова — потупа я снизходително по бузата Даниел. — Сама тършуваше из куфара си, преди да излезем. Сигурна ли си, че нямаш параноя след нахлуването на онзи мъж в апартамента ми в Кеймбридж?

— Казвам ти, че някой е ровил в багажа ми! — развълнувано повтори тя.

Беше преуморена от дългия полет и се чувстваше раздразнена от поведението на Даниел.

— Погледни си в куфара!

Даниел завъртя очи към тавана, но отвори куфара си, който лежеше на поставката до нейния.

— Ето, погледнах — докладва й той.

— Липсва ли нещо?

Даниел сви рамене. Не беше най-добрият в подреждането на багаж, освен това бе тършувал в него, за да си търси чисто бельо. Но внезапно замря. После вдигна поглед към Стефани.

— Боже мой! Наистина липсва нещо!

— Какво? — попита тя и го стисна за рамото.

— Някой ми е откраднал шишенцето с плутоний!

Стефани го ощипа. Той се престори, че се защитава от по-нататъшни атаки от нейна страна, каквито, разбира се, не последваха.

— Говоря сериозно — сряза го Стефани.

Погледна пак багажа си, извади четката за коса и я размаха. — Ето още нещо! Когато тръгнахме да излизаме, оставих четката най-отгоре, а я намирам паднала встрани. Помня много добре, защото си помислих да я върна в банята. Сигурна съм, че някой се е ровил в багажа ми!

— Добре, добре! — успокоително заговори Даниел. — Не се вълнувай толкова!

Стефани отвори страничния джоб на куфара и извади затворена с цип кадифена торбичка. Отвори я и надникна в нея.

— Поне бижутата ми са непокътнати, както и малкото пари, които съм сложила тук. Добре, че не взех по-ценни неща.

— Може би камериерката е местила багажа? — предположи Даниел.

— Ох, остави ме да си отдъхна! — отвърна Стефани, сякаш предположението му бе изключително нелепо.

Очите й зашариха из стаята и когато се спряха на писалището, тя възкликна:

— Ключът ми е изчезнал! Бях го оставила върху попивателната преса!

— Сигурна ли си, че не си въобразяваш?

— Не си ли спомняш, че говорихме за това, преди да излезем? Чудехме се дали имаме нужда от два ключа.

— Мержелее ми се нещо такова.

Тя отиде в банята, а Даниел заоглежда стаята. Не можеше да реши дали си струва да обръща внимание на параноята й. Знаеше, че в хотелските стаи непрекъснато влизат и излизат хора от обслужващия персонал. Може някой да е бръкнал в багажа й. За някои съблазънта е твърде голяма.

— Тършувано е и в чантичката ми с козметика! — извика Стефани от банята.

Даниел тръгна към банята и застана на прага.

— Липсва ли нещо?

— Не, нищо не липсва — раздразнено отговори Стефани.

— Хей, не се ядосвай на мен!

Тя се изправи, затвори очи и пое дълбоко въздух. Кимна няколко пъти с глава.

— Прав си. Извинявай. Не ти се ядосвам. Просто съм разстроена, че теб сякаш нищо не те засяга.

— Ако липсваше нещо, щях да се разтревожа.

Стефани затвори ципа на козметичната си чантичка.

Пристъпи към Даниел и го прегърна. Той също я прегърна.

— Толкова ми е неприятно, когато някой се рови из вещите ми! Особено след случилото се онзи ден.

— Напълно разбираемо е — отвърна Даниел.

— Странно, че нищо не са взели, например парите ми. Това ми напомня случилото се в Кеймбридж, но това тук е още по-смущаващо. Там поне можехме да предположим, че е опит за индустриален шпионаж, колкото и да е странно. А тук, какво биха могли да търсят, ако не ценности и пари?

— Сещам се само за едно и то е парчето от плащеницата.

Стефани се отдръпна от Даниел, за да го погледне в лицето.

— За какво им е?

— Така е. Само това са търсили.

— Но нали единственият, който знае, че парчето е у нас е онзи, който ни го даде?

Стефани бе свъсила вежди, защото тревогата я бе връхлетяла с още по-голяма сила.

— Успокой се! На кого му е притрябвало парче от плащеницата? Просто си мислех на глас. Но къде е то?

— Не съм го извадила от чантата — отвърна Стефани.

— Дай го! Нека му хвърлим още един поглед! — каза Даниел, като си мислеше, че трябва да го скрият, за да не може някой крадец да го открие.

Двамата отидоха в средата на стаята. Стефани взе чантата от леглото, където я бе захвърлила. Извади сребърната кутийка и я отвори. Даниел внимателно вдигна прозрачното пликче и го огледа на разсеяната светлина от прозорците. Като го освети отзад, той ясно различи ленените влакна, макар цветът им да не изпъкваше добре.

— Боже! — възкликна Даниел и разтърси глава. — Удивително е да си мислиш, че съществува, макар и незначителен шанс това тук да е напоено с кръвта на най-известния човек, ходил някога по земята!

Стефани остави сребърната кутийка върху писалището и взе пликчето от ръцете му. Пристъпи към прозореца и го вдигна срещу светлината. Със свободната си ръка засенчи очите си от косите слънчеви лъчи и започна да го разучава. Сега можеше да различи дори червения цвят върху влакънцата.

— Прилича на кръв — каза тя. — Знаеш ли, вероятно католическото ми подсъзнание се е събудило по някакъв тайнствен начин, защото с цялото си същество усещам, че кръвта е от Христос.

Макар, че не можеше да види Стефани Д’Агостино, отец Майкъл Малоуни бе тъй близо до нея, че чуваше дишането й. Ужасяваше се при мисълта, че бумтенето на сърцето му, което усещаше в ушите си, ще го издаде, или че могат да чуят шума от капките пот, които се стичаха по лицето му. Беше само на десетина сантиметра от нея.

Объркан и отчаян от шума на ключа в бравата, той се бе скрил зад завесите. Направи го инстинктивно. Бе смутен от собствената си реакция — сякаш беше най-обикновен крадец. Би трябвало да остане на мястото си, да посрещне съдбата си с открито чело и да понесе цялата отговорност за действията си. Разбираше, че нападението е най-добрата защита, а в положението, в което се намираше, той можеше да ги атакува, като използва възмущението си от истинската им идентичност и от факта, че възнамеряват да изследват плащеницата без разрешението на църковните власти.

Но, за жалост везните се бяха наклонили в полза на бягството и то толкова силно, че когато дойде на себе си, вече се намираше зад завесите и беше твърде късно да изиграе коза с възмущението. Сега можеше само да се надява и да се моли да не го открият.

Когато вратата се отвори и той чу възклицанието на Стефани, помисли, че всичко е изгубено. Предположи, че или са го забелязали, или са видели завесите да помръдват. С облекчение разбра, че изненадата й се дължи на букета цветя върху писалището.

После трябваше да издържи реакцията й от собственото си невнимание, когато претърсваше багажа й и от липсата на ключа, който бе взел от писалището. Именно тогава сърцето му отново запрепуска, след като се бе посъвзело от първоначалния шок. Страхуваше се, че тя ще започне да претърсва стаята и тогава неминуемо ще го открие. Последствията щяха да бъдат толкова ужасни, че не му се мислеше за тях. Онова, което смяташе за блестящо начало на кариерата си, сега застрашаваше цялото му бъдеще.

— Не е важно какво ние мислим за плащеницата — каза Даниел. — Важно е мнението на Бътлър.

— Не съм съвсем съгласна — отвърна Стефани. — Но това е друга тема.

Майкъл замръзна, когато тя мина покрай завесите. Слава богу, те бяха от тежък италиански брокат и жената очевидно не усети, че го докосна по ръката. Адреналинът нахлу в кръвта му и той се обля целия в пот. Струваше му се, че капките направо барабанят по пода. Никога не бе очаквал, че може така обилно да се поти, особено след като изобщо не му бе горещо.

— Какво да правя с кутийката? — попита Стефани и се отдалечи от прозореца.

— Дай я на мен — отвърна Даниел.

Майкъл си позволи да въздъхне с облекчение. Беше се притиснал силно с гръб в стената, за да не се издуват завесите. До ушите му достигаха и други звуци, но не можеше да ги идентифицира. Стори му се, че долавя шума от затварянето на сребърната кутийка.

— Да си сменим стаята — предложи Даниел. — Ако искаш, можем да отидем в друг хотел.

— Как да постъпим според теб?

— Мисля, че трябва да останем. Във всеки хотел разполагат с много ключове за всяка стая. Довечера, като си легнем, ще сложим и допълнителната верига на вратата.

Майкъл чу прещракването от наместването на веригата от вътрешната страна на вратата.

— Ключалка и половина — забеляза Даниел. — Какво ще кажеш? Не искам да се страхуваш. Няма смисъл.

Майкъл чу как някой разтърси вратата към коридора.

— Надявам се, че ключалката е сигурна — каза Стефани. — Поне така изглежда.

— С тази верига никой няма да може да припари в стаята без наше знание. Ще трябва да разбива вратата.

— Добре — съгласи се Стефани. — Да останем. Само една нощ, при това кратка, тъй като самолетът за Лондон излита в седем и пет сутринта. Кошмарно ранен час! Между другото, защо минаваме през Париж?

— Нямахме избор. Очевидно Британските авиолинии не летят до Торино. Трябваше да ползваме или Ер Франс до Париж, или Луфтханза до Франкфурт. Реших, че е по-добре да сечем направо през Франция.

— Нелепо е да няма пряка линия до Лондон. Имам предвид, че Торино е един от най-големите промишлени центрове в Италия.

— Така е — вдигна рамене Даниел. — Но хайде, сложи си удобните обувки и нека продължим със забележителностите!

— Хайде, моля те! — безмълвно се примоли и Майкъл.

— Искам да ти предложа нещо друго — отвърна за лош късмет Стефани. — Защо не си останем в стаята, докато стане време за вечеря? Минава четири и скоро ще се стъмни. Тъй като снощи не можа да спиш, сигурно си на края на силите си.

— Уморен съм наистина — призна Даниел.

— Да се съблечем и да си легнем. Ще ти масажирам гърба и после ще решим. Зависи от това колко си уморен. Какво ще кажеш?

Даниел се засмя.

— През живота си не съм получавал по-добро предложение.

Майкъл се сви, като чу, че двамата започнаха да свалят дрехите си, да се кикотят и да си разменят мили думи. Опасяваше се, че ще дойдат да дръпнат завесите, но страхът му беше напразен. По звуците, които долавяше разбра, че двамата се настаниха на леглото; разплиска се лосион и Майкъл дори чу, как тя започна да го масажира. Американецът с удоволствие замърка под ръцете й.

— Добре — обади се Даниел. — Сега е твой ред.

Леглото измъчено изскърца, когато двамата размениха местата си.

Минутите се влачеха. Краката на Майкъл го заболяха, болеше го цялото тяло. Боеше се да не получи крампа, което със сигурност щеше да го издаде, затова премести тежестта на другия си крак и затаи дъх от ужас, че ще забележат движението на завесите. За щастие, не забелязаха нищо, ала само след минути болката му се върна. Още по-отвратително се чувстваше от факта, че чуваше звуците на интимност между мъж и жена, които преминаха в непогрешимия ритмичен шум. Обстоятелствата бяха принудели Майкъл да се превърне в слухов воайор и въпреки опитите да отвлече вниманието си, като рецитира наум избрани части от молитвеника, улови се да разсъждава над обета си да остане ерген. Почувства, че свещеническата яка го задушава до припадък.

Последваха стонове на задоволство и стаята утихна за няколко минути. Дочу неразбираем шепот, весел смях и кикот. После и двамата влязоха в банята. Разбра го по приглушените шумове, долитащи до ушите му през шуртенето на водата от душа.

Завъртя глава, размърда рамене и запристъпва от крак на крак. След по-малко от минута отново замръзна на мястото си, защото очакваше всеки миг двамата да се върнат в стаята. И наистина — много скоро чу как единият отваря куфара си.

За най-голям ужас му се наложи да чака още четирийсет и пет минути, докато Стефани и Даниел се наканят да се облекат, вземат палтата си и намерят единствения ключ от хотелската стая, преди да тръгнат на вечеря. Отначало тишината го оглуши. Майкъл се напрягаше да долови някакъв шум с опасението, че са забравили нещо и се връщат да го вземат. Изминаха пет минути. Най-после той предпазливо протегна ръка, бавно дръпна края на завесата и надзърна в тъмната вече стая. Бяха оставили лампата в банята включена и светлината падаше като грееща локва по средата на леглото.

Погледна към външната врата, за да прецени за колко време може да стигне до там, да премине през нея и да я затвори след себе си. Щеше да стане бързо, но той бе напрегнат, защото преди да се отдалечи на прилично разстояние от стая 408 някой можеше да го види.

Докато се опитваше да събере кураж и да излезе от скривалището си зад завесите, очите му обходиха стаята. Върху писалището до букета цветя блестеше някакъв предмет. Той примига — не вярваше на очите си!

— Господи, колко си великодушен! — прошепна той, защото там лежеше сребърната кутийка.

Щастлив, че след всичко преживяно късметът не го бе напуснал, Майкъл си пое дълбоко въздух и излезе от скривалището си. Поколеба се за миг и се заслуша в тишината, втурна се към писалището, грабна кутийката, пусна я в джоба си и с няколко крачки се озова до вратата. За щастие коридорът беше безлюден. Бързо се отдалечи, без да се обръща назад от страх, че някой ще се появи и ще го заговори. Чак когато стигна асансьорите, се осмели да погледне зад себе си. Коридорът бе все така пуст.

Няколко минути по-късно Майкъл излезе през въртящата се врата и тъмнината го погълна. Никога преди не се бе усещал тъй добре в хладината на нощта. Вървеше бързо и бодростта му се възвръщаше с всяка крачка, която го отдалечаваше от хотела. Бе мушнал дясната ръка в джоба си и стискаше кутийката, която му напомняше какво бе извършил. Душата му пееше от радост, подобна на върховното щастие, което го обхващаше понякога след някоя особено тежка изповед.

Майкъл взе такси от стоянката пред хотела и поръча на шофьора да го откара до архива на архиепископската епархия. Седна на задната седалка и се опита да се отпусне. Погледна часовника си. Наближаваше шест и половина. Бе стоял зад завесите в стаята на американците повече от два часа! Но кошмарът бе свършил щастливо и това се доказваше от хладината, която усещаше, докосвайки сребърната кутийка в джоба си.

Майкъл затвори очи и даде воля на въображението си, като се питаше кога ще е най-добре за него да се обади на кардинал О’Рурк и да му разкаже как се бяха развили нещата с така наречените куриери и как е разрешил проблема. Беше вече в безопасност и се усмихваше при спомена за преживяното. Да се крие зад завесите, докато двамата чужденци правят любов, бе нелепо и противоречеше на разбиранията му. Много му се искаше да разкаже за това на кардинала, но знаеше, че е невъзможно. Единственият човек, с когото можеше да сподели, бе неговият изповедник, но дори това нямаше да му е лесно.

Тъй като знаеше програмата на кардинала, Майкъл си помисли, че най-добре ще е да почака да стане десет и половина. Преди вечеря той бе сравнително по-свободен. Щеше да му намекне, че със свои собствени сили е предотвратил огромно неудобство за църквата като цяло и за кардинала в частност.

Когато таксито спря пред архива на архиепископската епархия, Майкъл се беше почти съвзел. Макар че сърцето му продължаваше да препуска, той вече не се потеше и дишането му беше равномерно. Само че ризата и бельото му бяха целите мокри и го побиваха студени тръпки.

Най-напред отиде да види Валерио Гарибалди, с когото се бяха сприятелили още когато учеше в Североамериканския колеж в Рим, но му казаха, че приятелят му излязъл по спешна работа. Тогава Майкъл се отправи към кабинета на Луиджи Манцони. Почука на отворената врата и монсиньорът му направи знак с ръка да влезе и да седне. Духовникът говореше по телефона. Набързо прекъсна разговора и съсредоточи вниманието си върху Майкъл. Премина от италиански на английски и го попита как се е справил. Цял беше в слух и очите му не мигаха.

— Като цяло доста добре, обаче… — със заобикалки започна Майкъл.

— Обаче, какво?

— Обаче трябваше да премина през големи изпитания.

Той тържествуващо мушна ръка в джоба си и извади кутийката от ковано сребро. Внимателно я постави върху бюрото и я побутна към монсиньора. После се облегна назад със самодоволна усмивка на слабото си лице.

Луиджи вдигна вежди. Протегна ръка, взе я и я задържа между дланите си.

— Изненадам съм, че са се съгласили да ти я върнат — каза той. — И двамата имаха вид на корави хора.

— Преценил си ги по-добре, отколкото самият ти си мислиш — отвърна Майкъл — Ала те още не знаят, че са върнали парчето от плащеницата обратно на църквата. Честно казано, изобщо не съм разговарял с тях.

Лека усмивка набръчка изопнатото лице на Луиджи.

— Мисля, че няма смисъл да те питам как си го взел.

— Недей — посъветва го Майкъл.

— Е, в такъв случай ето какво ще направим. Ще върна кутийката на професор Балазари и толкова.

Луиджи освободи ключалката и я отвори. Сепна се при вида на празното й дъно. Погледът му се местеше от кутийката върху Майкъл и обратно. Най-после каза:

— Вътре няма нищо!

— Не! Не говори така! — простена Майкъл.

— Боя се, че това е истината — отвърна Луиджи и обърна кутийката към него. — Сигурно са преместили образеца.

— Очевидно — отвърна Майкъл и шумно издиша; новината направо го унищожи.

— Май си разстроен…

— Повече, отколкото можеш да предположиш.

— Не всичко е загубено. Може би трябва да се обърнеш директно към тях и да поискаш да ти върнат образеца.

Майкъл разтърка лицето си и дълбоко въздъхна. Погледна към Луиджи.

— Мисля, че няма такава възможност, особено след всичко, което сторих, за да се сдобия с празната кутийка. Дори и да го направя, сам знаеш, че ще ми откажат. Имам чувството, че намеренията им относно парчето от плащеницата са по-особени.

— Знаеш ли кога заминават?

— Утре сутринта в седем и пет с Еър Франс. Летят през Париж за Лондон.

— Добре тогава, ще използваме друга възможност — каза Луиджи. — Съществува един сигурен начин да си върнем образеца. Имам първи братовчед по майчина линия на име Карло Ричарди. Той е главен археологически интендант на Пиемонте, което ще рече регионален директор на Агенцията за защита на художественото и археологическото наследство.

— Не съм чувал за него.

— Нищо чудно, защото дейността им в голямата си част не е публична; те представляват полицейски отряд, който отговаря за безопасността на огромната съкровищница от исторически паметници и предмети с историческа стойност, която няма как да не включва и Плащеницата от Торино. Ако се обадя на Карло, той много лесно ще получи това, което искаме.

— Какво ще му кажеш? Имам предвид, че ти даде образеца на американците, не са го откраднали, нали? И тъй като го направи на публично място, всеки талантлив адвокат в Италия би открил дори свидетел на деянието.

— Няма да му казвам, че е откраднат. Ще му подскажа, че образецът е получен под фалшив предлог, а мисля, че нашият случай наистина е такъв. Но което е по-важно, ще заявя, че не разполагат с документ, разрешаващ изнасянето му от Италия. Всъщност, ще добавя, че изнасянето на образеца от Италия е строго забранено и че съм получил информация, че въпреки това двамата американци се канят да излетят с него утре сутринта.

— Искаш да кажеш, че археологическата полиция, за която говориш, има право да го конфискува?

— Разбира се! Агенцията е независима и изключително силна. Ще ти дам един пример. Преди години тогавашният ви президент Рейгън попита нашия тогавашен президент, дали ще разреши наскоро откритите в Реджо ди Калабрия бронзови находки да бъдат демонстрирани на Олимпиадата в Лос Анджелис. Италианският президент даде съгласието си, но регионалният директор каза „не“ и статуетките си останаха в Италия.

— Е, наистина е впечатляващо — каза Майкъл. — Агенцията разполага ли със собствена полицейска дивизия?

— Разполага с известен брой цивилни ispettori, което ще рече инспектори, но има право да използва или униформени карабинери, или полицаите от гвардията на Министерството на финансите. Вероятно на летището ще бъдат тези от гвардията, макар че ако действат по заповед на Карло, възможно е и карабинерите да участват.

— Ако го направиш, какво ще стане с американците?

— Утре сутринта, когато отидат да се регистрират за международния полет, ще ги арестуват, ще ги хвърлят в затвора и ще ги съдят. В Италия подобни провинения се смятат за тежко престъпление. Няма да ги осъдят веднага. Делата се точат изключително дълго. Но образецът веднага ще ни бъде върнат и проблемът ще бъде разрешен.

— Обади се! — каза Майкъл.

Бе разочарован, но не всичко беше изгубено. Очевидно нямаше да спечели като единствен участник в разрешаването на въпроса с образеца от плащеницата. От друга страна, обаче, можеше да увери кардинала, че участието му е било решаващо.

Даниел доволно се облегна назад. Вдигна ръка към устата си в колеблив опит да прикрие дяволитата си усмивка.

— Хей, отпусни се — засмя се той. — Вечерята бе изумителна, бутилката „Бароло“, която изпихме — също. Да не си разваляме настроението!

— Ще се отпусна, когато влезем в стаята — отвърна Стефани. — Мисля, че имам право да съм нервна, след като някой ми е ровил в багажа.

Даниел отключи вратата и я отвори. Стефани прекрачи прага и очите й зашариха из стаята. Даниел понечи да влезе, но тя го дръпна за ръката.

— Искам да отида в тоалетната — проплака той.

— Имали сме гости!

— О! Откъде разбра?

Стефани посочи към писалището.

— Сребърната кутийка е изчезнала.

— Вярно — каза Даниел. — Сега виждам, че през цялото време си била права.

— Разбира се, че бяха права — сопна се Стефани.

Тя пристъпи към писалището и постави ръка там, където бе оставила кутийката, сякаш не вярваше, че е изчезнала.

— Но и ти си бил прав. Сигурно са търсили парченцето от плащеницата.

— Е, трябва да призная заслугата ти, задето предложи да вземем образеца и да оставим кутийката.

— Благодаря — каза Стефани. — Но първо нека се уверим, че не са помислили сребърната кутийка за някаква изключителна ценност.

Тя отиде до куфара си и отново провери съдържанието на торбичката си за бижута. Всичко си беше на мястото, включително парите.

Даниел направи същото. Скъпоценностите, парите и пътническите чекове бяха непокътнати. Изправи се.

— Как да постъпим? — попита той.

— Да изчезваме от тази страна. Никога не съм мислила, че ще се чувствам по този начин.

Стефани се тръшна на леглото, както си беше облечена с палтото и се вторачи в пъстроцветния стъклен полилей.

— Имам предвид тази вечер.

— Предлагаш да сменим хотела или стаята, така ли?

— Точно така.

— Нека останем и да използваме веригата на вратата.

— Надявах се да го предложиш — каза Даниел и събу панталоните си. Като ги държеше за гайките на колана, той ги приглади с ръка.

— Нямам търпение да си легна — добави той и хвърли поглед към изтегналата се на леглото Стефани.

Отиде и окачи панталоните си в гардероба. После се облегна на рамката на вратата и изу мокасините си.

— Скапана съм и едва се движа — промърмори Стефани.

Тя с видимо усилие стана и си съблече палтото.

— Освен това не съм убедена, че онзи, който ни тормози, няма да ни последва, където и да отидем. Ще останем тук, докато се приготвим за заминаване.

Тя мина покрай Даниел, за да окачи палтото си.

— Съгласен съм — каза той, докато си разкопчаваше ризата. — Утре дори можем да пропуснем закуската в хотела. Ще хапнем в някое кафене на летището. Продават много вкусни сладкиши. Портиерът каза, че трябва да сме там към шест часа, което означава, че макар и да не закусваме тук, ще трябва да станем безбожно рано.

— Отлична идея — отвърна Стефани. — Дори не мога да изразя с какво нетърпение очаквам да пристигнем на летището и да се качим на самолета.