Пристъп

ГЛАВА 14

15:55 часа, четвъртък, 28 февруари 2002 година

— Господи! — извика Даниел. — Какво правиш, по дяволите? Ще ни пребиеш!

Стегнал предпазния колан на гърдите си, той се бе вкопчил в облегалката на предната седалка на таксито — лъскавочерен кадилак. Двамата със Стефани току-що бяха кацнали на остров Ню Провидънс. Проверката на паспортите и митническият контрол бе чиста формалност, тъй като нямаха багаж. По време на трийсет и шестчасовия престой в Лондон си бяха взели някои дрехи и тоалетни принадлежности, които бяха прибрали в неголяма чанта. Първи излязоха от терминала и взеха първото такси на стоянката.

— Боже мой! — изстена Даниел, когато колата връхлетя срещу тях и на косъм се размина с таксито.

Завъртя глава назад и я видя да изчезва в противоположна посока.

Разтревожен от възклицанията му, шофьорът ги погледна в огледалото за обратно виждане.

— Хей, човече! Какво има? — попита той.

— Успокой се, Даниел — кротко каза Стефани. — Всичко е наред. Очевидно в Насо движението е в ляво.

— Защо тогава воланът е отляво, като в нормалните автомобили?

Стефани видя, че в момента не може да го успокои. Затова смени темата на разговор.

— Още не мога да забравя цвета на океана от самолета, когато прелитахме над Бахамите. Сигурно защото е плитък. Никога не съм виждала такъв светъл аквамарин или толкова тъмен сапфир.

Даниел само изсумтя. Вниманието му бе насочено към летящата към тях кола. Стефани погледна навън и свали стъклото, макар че в купето имаше климатик. Прелетяла от зимата направо в лятото, тя се изненада от копринения тропически въздух и разгулно оцветената растителност; остана възхитена от блестящите червени и сияйните пурпурни декоративни храсти, които сякаш изпълзяваха от всяка стена. Малките градчета и къщи, покрай които минаваха, й напомняха за Ню Ингланд, но сочните им тропически нюанси ярко изпъкваха под лъчите на безжалостното бахамско слънце. Хората, чийто тен на кожата варираше от бял до тъмномахагонов, изглеждаха спокойни. Усмивките им грееха отдалеч. Стефани усети, че са попаднали на щастлив остров и се надяваше, че това е добро предзнаменование за мисията, която двамата с Даниел имаха да изпълнят.

Тя нямаше представа къде ще отседнат, тъй като не го бяха обсъждали. Даниел бе уредил нещата още преди да излетят за Италия, докато тя се грижеше за фибробласта на Бътлър в лабораторията. Знаеше къде ще бъдат на двайсет и втори март, което бе точно след три седмици. На тази дата щеше да пристигне Ашли Бътлър и тримата щяха да се преместят в огромния хотел „Атлантис“, където Бътлър бе направил резервации за всички. Стефани едва забележимо поклати глава при мисълта колко много работа трябва да свършат, преди пристигането на сенатора. Надяваше се, че тъканната култура в Кеймбридж се развива добре. В противен случай нямаше как да се вместят във времето.

След половинчасово каране пред очите им се появиха първите хотели край плажа Кейбъл Бийч. Повечето бяха високи сгради и поради това не й харесаха много. После навлязоха в самия град Насо. И тук, рамо до рамо със суетнята на големия град с импозантно елегантните си банки и разноцветните, ала стабилни колониални сгради, цареше същото спокойствие и видимо щастие, което Стефани бе вече видяла. Хората не само не бяха изнервени от задръстването по улиците, но очевидно се забавляваха с него.

Таксито се движеше по висок сводест мост, който водеше до Райския остров, но шофьорът им обясни, че по време на колониализма са го наричали Острова на прасетата. Хънтингтън Хартфърд, първият, който се заел да развива туристически бизнес по тези места, не харесал името. Двамата учени се съгласиха с него. Когато стигнаха до острова, шофьорът им показа модерния търговски център вдясно и гигантския курорт „Атлантис“ вляво.

— Дали продават и дрехи? — попита Стефани и се обърна да погледне назад; магазините изглеждаха доста луксозни.

— Да, мадам. Но са твърде скъпи. Ако търсите местни облекла, препоръчвам ви Бей Стрийт в центъра.

След като изминаха известно разстояние в източна посока, таксито свърна на север по дълга серпантина с тучна гъста растителност от двете страни. На входа имаше надпис: ЧАСТЕН ПЪТ, ОУШЪН КЛЪБ, САМО ЗА ГОСТИ. Таксито взе последния завой и неочаквано пред погледа им изникна сградата на хотела.

— Божествено е! — възхити се Стефани, когато колата се плъзна под козирката на входа и портиерите, облечени в бели ризи и бермуди излязоха да ги посрещнат.

— Това е един от най-хубавите хотели — заяви Даниел.

— Точно така, човече — потвърди шофьорът.

Курортът надхвърляше очакванията й. Ниските двуетажни сгради бяха потънали в разцъфналите дървета и храсти, а отпред се простираха великолепни плажове. Даниел бе успял да резервира апартамент на партера, на крачка от покрития с бял пясък плаж, до който се стигаше през добре окосена морава. Разтовариха малкото багаж, който носеха, подредиха тоалетните си принадлежности в мраморната баня и едва тогава Даниел се обърна към Стефани.

— Пет и половина е. Какво искаш да правим?

— Нищо — отвърна тя. — В Европа наближава полунощ и аз съм капнала.

— Дали да не се обадим в клиника „Уингейт“ и да им съобщим, че сме пристигнали?

— Няма да е лошо, макар че не виждам защо да бързаме. И без това утре сутринта ще се появим там. По-добре да отидеш във фоайето и да уредиш кола под наем. А пък аз трябва да се обадя на Питър и да разбера дали може да изпрати фибробластите на Бътлър. Нищо не можем да направим без тях. После искам да позвъня на майка ми. Обещах й да се свържа с нея, щом се настаним в Насо, за да й дам адреса.

— Трябва да попълня гардероба си — каза Даниел. — Какво ще кажеш да направим следното. Аз ще отида да наема автомобил, ти ще проведеш разговорите си, а после двамата с теб ще отскочим до онзи търговски център при моста и ще потърсим някой приличен магазин за дрехи.

— Ти уреди колата. Аз ще взема душ, ще хапна и ще си легна. Утре ще си купим дрехи.

— Права си — призна Даниел. — Възбуден съм от факта, че най-после пристигнахме в Насо, но да си призная, и аз съм капнал.

Още щом той излезе, Стефани се настани на бюрото. Взе мобилния си телефон и установи, че работи. Както бе казала на Даниел, най-напред набра номера на лабораторията; Питър беше все още там.

— Културата на Джон Смит се развива добре — отговори той на въпроса й. — От няколко дни съм готов със замразяването й. Очаквах да ми се обадиш във вторник.

— Възникна неочакван проблем и ни задържа — неопределено обясни Стефани.

Тя се усмихна накриво, като си помисли колко неточно беше обяснението й, като се има предвид, че буквално бяха избягали от Италия и бяха зарязали багажа си на летището.

— Готова ли си да я получиш?

— Напълно — отвърна Стефани. — Опаковай я с НХТСК реактивите, плюс допаминергичните гении сонди и факторите на растежа, които съм отделила. Хрумна ми и нещо друго. Изпрати ми и екдисоновата конструкция с тирозиновия хидроксилазен активатор, който използвахме при опитите с мишки.

— Боже мой! — възкликна Питър. — С какво се занимавате там, бе хора?

— По-добре да не ти обяснявам — отвърна Стефани. — Можеш ли да изпратиш всичко още довечера?

— Не виждам никакви пречки да го направя. В най-лошия случай ще трябва да отида с кола до летището, но това не е проблем. Къде искате да ви го изпратя?

Стефани се замисли за миг. Първото нещо, което й хрумна бе да даде адреса на хотела, но после си помисли, че ще е по-разумно да ограничи времето за път и да ги държи замразени в течен азот. Предполагаше, че клиниката разполага с такъв хладилник. Помоли Питър да не затваря и се свърза по вътрешния телефон с рецепцията, за да попита за адреса на клиника „Уингейт“. Тя се намираше на Уиндзър Фийлд Роуд №1200. Даде адреса на Питър, продиктува му и телефонния номер.

— Изпращам ги още довечера — обеща Питър. — Кога се връщате?

— След месец, а може и по-рано.

— Успех в работата, с която сте се заловили!

— Благодаря ти. Ще ни е нужен.

Стефани наблюдаваше плавното движение на океана, оцветен в розово и сиво. На хоризонта се събираха купести облаци. Залязващото слънце в ляво леко ги докосваше с пурпурнорозовите си лъчи. Плъзгащата се стъклена врата бе отворена и нежният бриз галеше лицето й с аромата на екзотични цветя. Изгледът и всичко наоколо бе наситено с чувственост и я караше да се отпусне след безумно напрегнатите дни в Италия. Спокойната обстановка, както и новината за благополучното развитие на фибробласта даряваха душата й с покой. Тревогата, че културата няма да се развие както трябва, я тормозеше откакто бе отпътувала от Кеймбридж. Противно на собственото си усещане, бе започнала да мисли, че оптимизмът на Даниел по отношение на операцията „Бътлър“ в крайна сметка има смисъл, въпреки изпитанията, на които бяха подложени в Торино.

Щом слънцето залезе, нощта бързо падна. По протежение на плажната ивица запалиха факли и пламъците затрептяха на нощния бриз. Стефани взе мобилния телефон и набра номера на родителите си. Искаше да им съобщи името на хотела, номера на стаята и телефонния номер, в случай че положението на майка й се влоши. Докато слушаше сигнала, тя си мислеше колко добре би било, ако не баща й вдигне слушалката. Не се чувстваше удобно, когато разговаряше с него. Зарадва се, като чу тихия глас на майка си.

Макар Тони да нямаше причина да мисли, че твърдоглавата му сестра няма да изпълни заплахата си да се шляе на Бахамите, докато компанията й потъва, той все пак се надяваше, че след онова, което й каза, ще й дойде умът в главата, тя ще отмени пътуването си и ще направи всичко възможно да оправи нещата. Но не стана така и телефонният разговор с майка им го доказа. Кучката и недоносеният й приятел бяха вече в Насо, спяха не къде да е, а в шикозен апартамент на брега на океана с изглед към плажа. Беше отвратително.

Тони се чудеше на нахалството й. Откакто бе влязла в Харвард, не преставаше да си вири носа, но тъй като бе неговата малка сестричка, той трябваше да го понася. Обаче сега бе отишла твърде далеч, особено що се отнася до университетския шибаняк, с когото се влачеше. Откъдето и да се погледнеше, сто хиляди бяха много пари, да не говорим за частта на братята Касти ляно. Положението бе адски скапано, дяволите да го вземат, но тя си оставаше неговата малка сестричка и нещата се объркваха още повече.

Настилката изхрущя под колелата, когато големият кадилак спря пред склада за водопроводни части, собственост на двамата братя. Тони загаси фаровете и изключи двигателя. Но не излезе веднага от колата. Остана за миг на мястото си, за да се успокои. Можеше просто да се обади и да предаде информацията на Сал или Лу по телефона. Но тъй като се отнасяше до сестра му, той трябваше да разбере намеренията им. Знаеше, че и те бяха измамени като него, но в тази история не участваше член от тяхното семейство. Не му пукаше какво ще сторят на приятеля й. По дяволите, ако щат да го нарежат на парчета. Но сестра му бе съвсем друго нещо, нали така?

Тони отвори вратата и в носа му се плисна вонята от блатото. Не разбираше как може човек да работи на място, където щом вятърът промени посоката си, наоколо се вмирисва на развалени яйца. Нощта беше безлунна и той внимаваше къде стъпва. Не искаше да се препъне в някой захвърлен умивалник и да си счупи краката.

Магазинът вече бе затворил, което бе видно от табелата на вратата. Ала не беше заключено. Гаетано стоеше зад касата и броеше парите от дневния оборот. Бе затъкнал жълто моливче зад изненадващо малкото си ухо, което съвсем се губеше върху едрата му глава.

— Сал и Лу? — попита го Тони.

Едрият мъж махна с ръка назад, без да прекъсва дейността си. Тони откри братята, седнали зад бюрата си. След като се ръкуваха и размениха обичайните поздрави, Тони се настани на дивана. Братята го гледаха очаквателно. Единствената светлина в стаята идваше от двете малки лампи с абажури на бюрата и от нея лицата на близнаците изглеждаха още по-тъмни. От мястото, където седеше, очите им изглеждаха като две черни дупки.

— Е, вече са в Насо — започна без предисловия Тони. — Надявах се да ви донеса по-добра новина, но това е положението. Току-що са се настанили в луксозен хотел, „Оушън Клъб“. Заемат апартамент 108. Имам и телефонния им номер.

Тони се наведе и остави малко парче хартия върху бюрото на Лу, което бе по-близко до дивана.

Вратата се отвори и Гаетано мушна глава в процепа.

— Трябвам ли ви, или…

— Да — отвърна Лу, грабна листчето от бюрото си и се вторачи в изписания върху него телефонен номер.

Гаетано влезе и затвори вратата.

— Някаква промяна в състоянието на компанията? — попита Сал.

— Не съм чул за никаква промяна — поклати глава Тони. — Ако имаше промяна, моят счетоводител щеше да ме уведоми.

— Изглежда са ни изпързаляли — засмя се мрачно Лу. — Насо! Не мога да повярвам. Сякаш ни моли да отидем и да му видим сметката.

— Това ли ще направите? — попита Тони.

Лу хвърли поглед към брат си.

— Искаме да го накараме да си вдигне задника и да се върне тук, за да спаси компанията и парите ни. Прав ли съм, братко?

— Напълно — отвърна Сал. — Трябва да му кажем чии са парите и да му заявим в лицето, че искаме на всяка цена да ни ги върне. Не само че трябва да си вдигне задника и да се домъкне, ами трябва да получи ясна представа от последиците, в случай че ни пренебрегне или реши да се скатае. Трябва да му дадем добър урок!

— Ами сестра ми? — попита Тони. — И тя има пръст в гази бъркотия, но ако ще й даваме урок, искам аз да й го дам.

— Няма проблем — каза Лу и постави листчето с телефонния номер върху бюрото си. — Както казах миналата неделя: нямаме сметки за уреждане с нея.

— Готов ли си да тръгнеш за Насо, Гаетано? — попита Сал.

— Още утре сутринта — ухили се Гаетано. — Но какво да правя, като предам съобщението? Да остана да чакам, или…? Имам предвид, какво ще стане, ако не реагира?

— Трябва да направиш така, че да реагира — сопна му се Сал. — Не искам да останеш с погрешното впечатление, че те изпращаме на почивка. Освен това, имаме нужда от теб тук. Като му предадеш съобщението, вдигаш си задника и се връщаш в Бостън.

— Гаетано има право — намеси се Тони. — Какво ще направите, ако онзи шибаняк пренебрегне предупреждението?

Сал погледна брат си. Очевидно двамата се разбраха с очи, защото закимаха с глава. Сал отново се взря в Тони.

— Ако този подлец изчезне, сестра ти ще може ли да управлява компанията?

— Че откъде да знам? — сви рамене Тони.

— Нали ти е сестра? — каза Сал. — Не е ли доктор на науките?

— Защити докторат в Харвард — отвърна Тони. — Голяма работа! Помисли се за толкова велика, че не се говори с нея. А това означава, че знае сума неща за ембриони, гени и други подобни глупости, но не и как се управлява компания.

— Добре де, онзи скапаняк също е доктор на науките — каза Лу. — Тъй че компанията няма да пропадне повече от това, ако я управлява сестра ти. А ако това стане, ти ще имаш много повече влияние върху развитието на нещата отвътре.

— Какво искаш да кажеш? — попита Тони.

— Хей, на какъв език говоря? — ядоса се Лу.

— Как на какъв? На английски — додаде Сал.

— Виж какво — продължи Лу. — Ако главата на компанията пренебрегне съобщението, а ние разчитаме, че Гаетано ще бъде пределно ясен, ще му обясним нещата малко по-силово. Днес има професор — утре няма-а-а. Нали така? Ако не друго, поне сестра ти ще разбере, че е по-добре да се запретва и да оправи нещата.

— Прав си — одобри Тони.

— Разбра ли, Гаетано? — попита Сал.

— Разбрах — отвърна Гаетано. — Само не ми е ясно да се върна ли, или да остана, докато разбера как професорът ще реагира на предупреждението?

— За последен път ти казвам — заплашително започна Сал. — Трябва да предадеш съобщението и да се върнеш. Ако всичко върви гладко и ако има удобни самолети, може би ще свършиш работата за един ден. В противен случай ще останеш. Но искаме да се върнеш много бързо, защото тук имаш доста задължения. Ако трябва да го пречукаш, правиш го и се връщаш. Ясно ли ти е?

Гаетано кимна с глава, но беше разочарован. Когато в неделя споменаха за задачата, той очакваше, че ще спечели поне една седмица почивка на плажа.

— Имам предложение — обади се Тони. — Тъй като не можем да решим сега кога да се върне Гаетано, мисля, че не бива да свърши онова, което има да върши в хотела, където са отседнали. Ако професорът се опъне, не бихме искали да духне в неизвестна посока, което той със сигурност ще направи, ако реши, че в хотела не е безопасно. Бахамите се състоят от стотици острови.

— Прав си — съгласи се Сал. — Не бихме искали да се изпари с парите ни.

— Тогава може би трябва да остана и да го наблюдавам — с надежда предложи Гаетано.

— Какво ти говорих досега бе, глупако? — изсъска Сал и се вторачи в него. — За кой път да ти повтарям, че не те изпращаме на почивка? Свършваш си работата и си донасяш задника обратно тук. Професорът не е единствената ни грижа.

— Добре, добре — махна с ръка Гаетано, сякаш се предаваше. — Няма да се срещна с човека в хотела. Ще използвам адреса, само за да го открия. Ще ми трябват негови снимки.

— Помислил съм за това — успокои го Тони.

Той бръкна в джоба на сакото си и измъкна няколко фотографии. Подаде ги на Гаетано, който продължаваше да стои до вратата и каза:

— Ето ги влюбените птички. Снимките са правени през последната Коледа.

Гаетано ги погледна.

— Добри ли са? — попита Лу.

— И още как! — ухили се Гаетано и изгледа Тони. — Трябва да ти кажа, че сестра ти е истинска красавица.

— Такава е, но по-добре забрави за нея — изръмжа Тони. — Входът забранен!

— Много лошо.

— И още нещо — продължи Тони. — При тия мерки за сигурност по летищата сега, ще бъде крайно неразумно да носи пистолет дори в куфара си. Ако има нужда, по-добре е да уредите да получи оръжието там, на място. Нали имате връзки в Маями?

— Разбира се — отговори Сал. — Идеята е добра. Нещо друго?

— Мисля, че няма — отвърна Тони.

Той смачка фаса си в пепелника и стана.