Пристъп

Глава 1

18:30 часа, сряда, 20 февруари 2002 година

Една година по-късно

На Даниел Лоуъл му се струваше, че таксито е спряло съвсем безсмислено насред главната улица в Джорджтаун, Вашингтон, окръг Колумбия — оживена магистрала с четири ленти. Той не обичаше да се вози в такси. Струваше му се върха на безумието да повери живота си в ръцете на напълно непознат шофьор, вероятно от някоя далечна страна в Третия свят, който се интересува повече от разговорите по мобилния си телефон, отколкото от движението по пътя. Седеше в полутъма насред главната улица в най-оживения за автомобилите час, колите профучаваха от двете страни на таксито, а шофьорът емоционално ругаеше на някакъв непознат език. Даниел погледна към Стефани. Изглеждаше спокойна и му се усмихваше, стиснала ръката му.

Като се наведе напред, Даниел забеляза светлините за улеснение на левия завой. Погледна отсреща в улицата и видя, че отбивката води към безлична тухлена сграда.

— Това ли е хотелът? — попита той. — Не прилича много на хотел.

— Да се въздържим от оценките, докато получим повече информация — игриво отвърна Стефани.

Светлините се смениха и таксито рипна напред като състезателен кон при старт, когато натисна газта при завоя, шофьорът държеше волана само с една ръка. Даниел се стегна, за да не изхвърчи от страничната врата. След като засили таксито през кръстовището към алеята за коли пред хотела и взе рязко още един ляв завой към входа, шофьорът натисна спирачките толкова неочаквано, че предпазният колан на Даниел здраво се опъна. Само след миг вратата до мястото му се отвори.

— Добре дошли в „Четирите сезона“ — усмихнато ги посрещна портиерът в ливрея. — Ще се регистрирате ли?

Даниел и Стефани оставиха багажа си на грижите му, влязоха във фоайето и се отправиха към гишето за регистрация. Минаха покрай скулптурна група, достойна за музея на модерното изкуство. Стъпваха по дебел и скъп килим. Елегантно облечени хора се бяха отпуснали върху меките възглавници на тапицираните с кадифе кресла.

— Как ме нави да отседнем тук? — риторично попита Даниел. — Отвън сградата е съвсем обикновена, но интериорът подсказва, че хотелът е скъп.

Стефани го дръпна за ръкава и той спря.

— Да не би да си забравил вчерашния ни разговор?

— Вчера проведохме доста разговори — измърмори Даниел.

Той забеляза, че жената с френския пудел в ръце, която ги подмина, носеше годежен пръстен с диамант колкото топка за пинг-понг.

— Знаеш, за какво говоря! — опита се Стефани да извърне лицето й към себе си. — Решихме да извлечем най-доброто от това пътуване. Ще останем в хотела две нощи и, надявам се, ще се наслаждаваме един на друг.

Даниел се усмихна насила.

— Утрешното ти изказване пред здравната подкомисия на сенатор Бътлър няма да е леко — продължи Стефани. — Бъди сигурен. Но каквото и да се случи, поне ще отнесем в Кеймбридж спомена за приятните ни преживявания.

— Можехме да прекараме приятно и в по-обикновен хотел.

— Не мисля — заяви Стефани. — Тук имаме на разположение здравен клуб, масажи и висококачествено обслужване по стаите и ще се възползваме от всичко. Така че, отпусни се и не се навивай повече. Освен това, аз ще платя сметката.

— Наистина ли?

— Разбира се! Със заплатата, която получавам, бих могла да ударя едно рамо на компанията.

— О! Подаваш ниска топка! — закачливо подхвърли Даниел, като изви тялото си, сякаш се опитваше да избегне въображаем удар.

— Виж какво — каза Стефани, — вярно е, че напоследък компанията не бе в състояние да ни плаша, но смятам да се погрижа, щото командировката ни да бъде за нейна сметка. Ако утре нещата се развият неблагоприятно, което е напълно възможно, делото по несъстоятелност ще определи колко ще получи хотелът за това, че ни е предложил приятно прекарване.

Усмивката на Даниел премина в искрен смях.

— Стефани, непрекъснато ме удивляваш!

— Още нищо не си видял — усмихна се тя. — Въпросът е, ще се отпуснеш ли най-после? Още в таксито видях, че се държиш на нокти.

— Причината е, че на идване се чудех дали изобщо ще пристигнем здрави и читави, а не как ще платим.

— Хайде, господин „Широки пръсти“ — засмя се Стефани и го побутна напред. — Да се качваме в апартамента.

— Апартамент ли? — попита Даниел и се остави тя да го завлече към гишето за регистрация.

Стефани не преувеличаваше. Апартаментът им гледаше към Чесапийк и канала на Охайо, а отвъд тях проблясваше река Потомак. На малката масичка в дневната се изстудяваше бутилка шампанско. Вази със свежи цветя украсяваха писалището в спалнята и широката лавица в огромната мраморна баня.

Още щом камериерът изчезна, Стефани прегърна Даниел и впери черните си очи в лазурния му поглед. На пухкавите й устни заигра лека усмивка.

— Известно ми е, че си притеснен за утре — започна тя. — Затова ме остави аз да командвам парада. И двамата знаем, че законопроектът, внесен от сенатор Бътлър, ще постави извън закона патентованата ти вече блестяща идея. Това означава, че вторият транш от финансирането на компанията ще бъде отменен, което очевидно ще има катастрофални последици. След като го разбираме добре, нека го забравим поне тази нощ. Можеш ли да го направиш?

— Бих могъл да опитам — отвърна Даниел, макар да беше сигурен, че ще му е невъзможно; мисълта за фалит бе един от най-кошмарните му страхове.

— Само за това те моля — каза Стефани.

Целуна го бързо и отиде да се погрижи за шампанското.

— Ето го и нашият план! Изпиваме по чаша искрящо вино и вземаме душ. После отиваме в близкия ресторант „Ситроиел“, за който съм чувала, че е великолепен. Вече съм резервирала маса. След като си хапнем добре, връщаме се в хотела и се отдаваме на страстна любов. Какво ще кажеш?

— Ще съм луд, ако се възпротивя на подобно предложение — отвърна Даниел И вдигна ръце, като се преструваше, че се предава.

Стефани и Даниел живееха заедно повече от две години и между тях съществуваше идеална близост. Бяха се харесали още през осемдесетте години, когато Даниел се бе върнал в Харвард, а Стефани тъкмо завършваше химия там. Никой не се поддаде на чувствата си, тъй като политиката на университета не окуражаваше подобни връзки. Пък и те не бяха сигурни, че любовта им е споделена, поне така беше, докато Стефани защити докторската си дисертация и остана във факултета, което даде възможност и на двамата да общуват вече като равни. Научните им изследвания до голяма степен се допълваха. Когато Даниел напусна университета, за да основе собствена компания, за Стефани бе съвсем естествено да го последва.

— Никак не е лошо — каза тя, като пресуши чашата си и я постави обратно върху масичката. — Така! Да хвърлим ези-тура, кой пръв ще влезе в банята.

— Няма нужда — отвърна Даниел и постави празната си чаша до нейната. — Съгласен съм. Ти си първа. Докато си под душа, аз ще се обръсна.

— Става — усмихна се Стефани.

Даниел не беше сигурен, дали е от виното или от заразителната веселост на Стефани, но вече не се чувстваше тъй напрегнат, макар че когато насапуниса лицето си и започна да се бръсне, тревогата отново пропълзя в душата му. Утрешният ден можеше да бъда катастрофален и перспективата му напомни за предсказанието на Хейнрих Уъртхейм в деня, когато разбра, че Даниел се връща в частния бизнес. Но сега трябваше да се опита на всяка цена да изхвърли лошите мисли от главата си поне за тази вечер. Ще последва съвета на Стефани и ще се забавлява.

Зад насапунисаното си лице в огледалото той виждаше размазания силует на Стефани през замъгленото стъкло на душ кабината. Тя се надвикваше с шума на водата и пееше. Беше на трийсет и шест, но приличаше повече на двайсет и шестгодишна. Както неведнъж й бе казвал, беше изтеглила печеливш билет от генетичната лотария. Високото й гъвкаво тяло бе тънко и жилаво, сякаш редовно се грижеше за него, което тя не правеше, а тъмната й маслинена кожа нямаше равна на себе си. Гривата от гъста, лъскавочерна коса и тъмните като нощно небе очи придаваха класически завършек на портрета й.

Вратата на душ кабината се отвори и оттам се появи Стефани. С бързи движения започна да суши косата си, без да обръща ни най-малко внимание на голотата си. За миг се наведе напред, като остави косата си да падне свободно надолу и трескаво я затърка с хавлията. После отново се изправи и я отмета назад като красиво животно, което разтърсва гривата си. Когато се изви, за да си избърше гърба и съблазнително раздвижи устни, случайно улови погледа на Даниел в огледалото. Спря се.

— Хей! — извика му тя. — Какво си ме зяпнал? Нали се бръснеше?

Внезапно осъзнала голотата си, тя се покри с кърпата и сега изглеждаше така, сякаш бе облечена в минирокля без презрамки.

Отначало Даниел се смути, че го хванаха в позата на воайор, но бързо се съвзе. Остави бръснача и отиде до нея. Улови я за раменете и се взря в очите й, които непрекъснато сменяха цвета си.

— Не можах да се сдържа и да не отбележа колко секси и привлекателна изглеждаш.

Стефани наклони глава, за да го огледа от друг ъгъл и попита:

— Как си?

— Добре съм — засмя се той.

— Да не би да си се промъкнат в дневната и да си пресушил бутилката шампанско?

— Говоря сериозно.

— Не съм чувала подобно нещо от месеци.

— Ако ти кажа, че бях изключително зает, пак няма да изразя цялата истина. Когато реших да създам компанията, нямах представа, че набирането на средства ще отнеме сто и десет процента от усилията ми. А на всичко отгоре и тази политическа заплаха, застрашаваща цялата операция.

— Прав си — съгласи се Стефани. — Наистина те разбирам и не го приемам лично.

— Наистина ли не съм ти го казвал от месеци?

— Повярвай ми — отвърна тя и поклати глава.

— Извинявай — каза Даниел. — И за да изразя дълбокото си съжаление, излизам с предложение, което ще промени плановете ни за вечерта. Нека изместим напред правенето на любов, а вечерята да почака. Какво ще кажеш?

Наведе се, за да я целуне, но тя го бутна по насапунисания нос с връхчето на показалеца си. Направи физиономия, сякаш докосваше нещо изключително неприятно и засили впечатлението, като след това избърса пръста си в рамото му.

— Първоначалните правила няма да се променят в ущърб на вкусната вечеря — забеляза тя. — Отне ми доста усилия да направя резервацията, така че плановете за вечерта са вече гласувани и приети. Хайде, свършвай с бръсненето!

Тя енергично го побутна към мивката и се отмести до съседния умивалник, за да си изсуши косата.

— Шегата настрана — надвика шума от сешоара Даниел, — изглеждаш фантастично. Понякога се чудя какво намираш в старец като мен.

Той си наплиска лицето с одеколон.

— Петдесет и две години не са кой знае какво — извика му в отговор Стефани. — Особено за жизнен мъж като теб. Всъщност, и ти си доста секси.

Даниел се огледа в огледалото. Помисли си, че не изглежда много зле, макар да не се заблуждаваше относно сексуалната си външност. Още преди години се бе примирил с факта, че вече се намира във втората половина на жизнения си път и че не е детето чудо, за което го смятаха в училище. Стефани просто се опитваше да бъде мила с него. Лицето му винаги е било слабо и поне с него нямаше проблем — не се забелязваше нито двойна гуша, нито бръчки, само лек „пачи крак“ в края на очите, когато се усмихнеше. Бе запазил физическата си активност, но не и през последните няколко месеца, когато бе зает с набиране на средствата. Като член на факултет в Харвард той ползваше всички спортни съоръжения безплатно, редовно посещаваше залата за скуош и хандбалното игрище, както и гребната база на река Чарлс. Като че ли единственият му проблем беше постепенното увеличаване на челото му нагоре и встрани и оредяването на буйната му грива, както и тънките сребърни нишки, които се бяха появили по слепоочията в иначе кестенявата му коса, но нищо не можеше да направи.

Когато се натъкмиха облякоха палтата си и след като портиерът ги упъти към ресторанта, излязоха от хотела. Тръгнаха по главната улица ръка в ръка, пресякоха няколко странични улици, преминаха покрай множество картинни галерии, книжарници и антикварни магазинчета. Нощта беше хладна, небето бе обсипано с ярки звезди, които блестяха над главите им въпреки градското осветление.

Управителят ги поведе към една странична маса, която им осигуряваше уединение в оживения ресторант. Поръчаха си специалитет и бутилка вино и се настроиха за романтична вечеря.

— Вероятно не би трябвало да го споменавам — наруши тишината Даниел.

— Тогава недей — прекъсна го Стефани, тутакси разбрала накъде бие.

— Трябва — каза Даниел. — Всъщност, длъжен съм да го направя, а сега е най-удобният момент. Преди няколко дни ти ми каза, че ще проучиш нашия мъчител, сенатор Ашли Бътлър, с намерението да ми помогнеш за утрешното изслушване. Знам, че си го направила, но нищо не ми казваш. Защо?

— Доколкото си спомням, ти се съгласи да забравиш за слушането поне тази вечер.

— Съгласих се да се опитам да го забравя — поправи я Даниел. — Но не успях. Защо не ми съобщаваш нищо? Защото онова, което си научила, няма да ми помогне ли? Отговори ми на този въпрос и аз ти обещавам, че до края на вечерта няма да зачеквам темата.

Стефани отвърна поглед, за да събере мислите си:

— Какво искаш да знаеш?

Даниел раздразнено се изсмя:

— Усложняваш нещата още повече. Искрено казано, не знам какво искам да знам, тъй като не знам достатъчно, за да задавам дори въпроси.

— Няма да ти е лесно с него.

— Вече го разбрахме.

— Сенатор е от 1972 година и е изключително опитен, което е сериозно преимущество.

— Можех и сам да се досетя, щом е председател на подкомисия — отвърна Даниел. — Искам да разбера кое го прави тъй влиятелен.

— Останах с впечатлението, че е типичен старомоден демагог от юга.

— Демагог, а? — повтори Даниел. — Би ли ми казала в какъв смисъл употребяваш тази дума.

— Имам предвид политик, който се позовава на общоприети предразсъдъци и се бои да защити новото и да го наложи.

— Имаш предвид обществения интерес към биотехнологиите като цяло ли?

— Точно така — призна Стефани. — Особено когато биотехнологиите включват думи като ембрион и клонинг.

— За ембрионни ферми и франкенщайнски сценарии ли говориш?

— Да — отвърна тя. — Разчита на невежеството и страховете на хората. В сената се слави като обструкционист. Винаги е по-лесно да си „против“, отколкото „за“ нещо. На това дължи кариерата си. Многократно се е противопоставял дори на собствената си партия.

— За нас това е неблагоприятно — изстена Даниел. — Изключва всякаква възможност да се опитаме да го убедим в рационалността на нашето решение.

— За съжаление и аз мисля така. Затова не ти казах какво съм научила за него. Потискащо е да знаеш, че хора като Бътлър са в сената, да не говорим за влиянието и властта, които притежават. Сенаторите трябва да са родени водачи, а не да влизат в сената заради самата власт.

— Потиска ме фактът, че този дръвник е в състояние да блокира всичките ми перспективи.

— Нямам впечатлението, че е дръвник — поправи го Стефани. — Тъкмо обратното. Дори е доста съзидателен. И ловък. Бих допълнила: истински Макиавели.

— Какви са приоритетите му?

— Обичайните фундаменталистки и консервативни идеи. Разбира се, правата на отделните щати. Това, както и да е. Но той се бори и против порнографията, хомосексуализма, хомосексуалните бракове и други такива неща. О, да! Има и още — против абортите е.

— Абортите ли? — изненада се Даниел. — Нали е член на демократическата партия и защитава правото на избор? Описваш ми го като крайнодесен републиканец.

— Казах ти, че не се бои да се опъне дори на партията си, щом това е удобно за него. Определено е против абортите, макар че понякога има нужда да го убеждават, за да защитава тази идея. Същото може да се каже и по въпроса за защита на гражданските права. Умен консерватор, популист и пуритан, който, за разлика от Стром Търмонд и Джеси Хелмс, не напусна Демократическата партия.

— Удивително! — забеляза Даниел. — Човек би помислил, че избирателите виждат съвсем добре какъв е всъщност — жаден за власт в името на собствените си интереси, — и въпреки това дават гласа си. Защо партията му не е организирала отпор срещу него, щом спъва важни решения?

— Много е силен. Той е истинска машина за набиране на средства и има под ръка множество политически комитети, фондации и дори корпорации, които са впрегнати да осъществяват популистките му идеи. Останалите сенатори открито се боят от него поради влиянието, което може да упражни върху средствата за връзки с обществеността. Нито се страхува, нито се свени да използва пълните си джобове срещу противника в предизборната борба.

— Звучи все по-лошо — промърмори Даниел.

— Научих нещо наистина любопитно — додаде Стефани. — По една случайност, двамата с него имате нещо общо.

— О! Моля те! — изплака Даниел.

— Едното е, че и двамата сте израснали в многодетни семейства — продължи тя. — И двамата сте трети по ред дена и имате по двама по-големи братя.

— Наистина голямо съвпадение! И каква полза можем да извлечем от това?

— Незначителна. Можем да предположим, че вече двамата си приличате много повече, отколкото смятате.

Лицето на Даниел се помрачи.

— Сериозно ли говориш?

Стефани се засмя:

— Не, разбира се, че не! Дразня те! Отпусни се.

Тя протегна ръка през масата, взе чашата с виното и му я подаде.

— Стига сме говорили за сенатор Бътлър! Да вдигнем наздравица за нас, за връзката ни, защото каквото и да се случи утре, поне се обичаме и това е най-важното.

— Имаш право — съгласи се Даниел. — Да пием за нас!

Той се усмихваше, но стомахът му се беше свил на топка.

Колкото и да се стараеше, не можеше да пренебрегне мрачните си предчувствия, които тегнеха над него като черен облак.

Чашите звъннаха и те отпиха, като се гледаха право в очите.

— Колко си привлекателна! — възхити се Даниел и се опита да си припомни онзи миг в банята, когато Стефани излезе от душ кабината. — Красива, елегантна и много секси.

— Изпусна нещо — отвърна тя. — И ти си същият.

— Освен това си голяма прелъстителка — добави Даниел, — но аз те обичам.

— И аз — прошепна Стефани.

След вечерята тя гореше от нетърпение да се върнат в хотела. Закрачиха бързо. Когато излязоха от затопления ресторант, студът проникваше през палтата им. В празния асансьор тя страстно го целуна и любовно притисна тяло към неговото.

— Почакай малко! — нервно я възпря Даниел. — Тук сигурно има охранителни камери.

— О, боже мой! — измърмори тя и оправи палтото си.

Очите й зашариха по тавана на асансьора.

— Не се бях сетила за тях.

Вече в апартамента, Стефани улови Даниел за ръката, обърна го към себе си и извика:

— Палта долу!

Миг след това метна своето на стола и бутна Даниел по гръб на леглото. Възседна го и започна да развързва вратовръзката му, но внезапно спря. По челото му бяха избили ситни капчици пот.

— Добре ли си? — взря се загрижено в очите му тя.

— Обля ме гореща вълна.

Стефани се плъзна на една страна и го дръпна да седне. Той избърса челото си и погледна влажната си длан.

— Пребледнял си.

— Мога да си представя — отвърна Даниел. — Мисля, че правя криза на автономната нервна система.

— Говориш като доктор по медицина. Кажи все пак, какво ти е?

— Пренатоварен съм. Опасявам се, че нивото на адреналина ми се е повишило. Съжалявам, но мисля, че сексът не е подходящ за момента.

— Няма защо да се извиняваш.

— Знам, че го очакваше, но докато вървяхме насам, усетих, че няма да стане.

— Всичко е наред — успокои го Стефани. — Няма да си разваляме вечерта. За мен е по-важно да съм сигурна, че ще се оправиш.

Даниел въздъхна:

— Ще се оправя, когато след утрешната среща разбера, какво ще става занапред. Никога не съм се справял с несигурността, особено ако съществува и лоша вероятност.

Тя се протегна и го прегърна. Усещаше как сърцето му бие напрегнато.

По-късно, когато тя лежеше неподвижно и дълбоко дишаше в съня си, Даниел отметна завивките и се измъкна от леглото. И пулсът му, и мислите му препускаха и той не можеше да заспи. Наметна хотелския халат и закрачи из дневната. Спря се до прозореца и се загледа навън.

В главата му непрекъснато се връщаше споменът за предсказанието на Хейнрих Уъртхейм, което, по всичко личеше, щеше да се сбъдне. Проблемът бе, че когато напусна Харвард, Даниел изгори всички мостове Уъртхейм никога нямаше да го върне обратно, можеше дори да се опита да въздейства и на останалите институции. На всичко отгоре той бе изгорил мостовете си и когато напусна Мерк–85, за да заеме академичния пост.

Сгушената в металната купа за изстудяване бутилка привлече вниманието му. Извади я от водата; ледът отдавна се бе стопил. Вдигна я и я погледна на светлината, която се процеждаше през прозореца. Беше пълна почти до половината. Наля си една чаша и отпи. Беше се постоплило, но все още бе приятно за пиене. Отпи още няколко глътки и отново отправи поглед през прозореца.

Опасенията му, че ще трябва да се върне в Ривиър Бийч, щата Масачузетс, бяха неоснователни и той го знаеше, но това не ги правеше по-малко реални. Ривиър Бийч бе градчето, където Даниел бе израснал в семейството на дребен търговец, който хвърляше вината за безбройните си фалити върху жената и децата, особено върху онези от тях, които го дразнеха. За нещастие, Даниел имаше късмета да е трети поред след двамата си по-големи братя, най-добрите спортисти в гимназията, което все пак беше някакво утешение за крехкото его на бащата, и само Даниел опираше пешкира. За разлика от тях Даниел бе слабичко хлапе и се интересуваше повече от играта на шах, от това, как да отдели кислород от водата и от алуминиевото фолио в килера. Фактът, че влезе в колеж и се отличи сред останалите нямаше никакъв ефект върху баща му, който продължи безмилостно да го третира като жертвен агнец. Дори стипендията, която спечели в университета в Уесли, а после и в медицинския факултет на Колумбийския университет, не му донесе кой знае какво, освен възможността да се отдели за известно време от братята и сестрите си.

Даниел изпи виното в чашата си и си наля още. Докато гледаше искрящата червена течност, той си мислеше за сенатор Бътлър, неговата най-голяма грижа в момента. Стефани му бе заявила, че го дразни, когато му каза, че двамата със сенатора си приличат повече, отколкото той можеше да предположи. Запита се дали наистина го мисли, тъй като съвпадението бе наистина голямо — семейството на Даниел наподобяваше това на сенатора. Дълбоко някъде в подсъзнанието, го глождеше мисълта, че в твърдението й има някаква истина. Нещо повече, Даниел трябваше да си признае, че завижда на властта, с която сенаторът разполага и с която би могъл да влияе на човешкия живот.

Остави чашата си върху масичката и тръгна към спалнята. Движеше се бавно в непознатата обстановка. Нямаше никаква надежда, че ще може да заспи, защото интуицията му подсказваше, че наближава бедствие. Мислеше да се върне в леглото и да се опита да се отпусне и ако не заспи, поне да си почине.