Пристъп

ГЛАВА 25

11:45 часа, неделя, 24 март 2002 година

За Тони Д’Агостино това беше като кошмар, от който не можеше да се събуди: отново прекосяваше двора на склада за водопроводни части на братята Кастиляно. На всичко отгоре неделната утрин бе студена и дъждовна и той имаше хиляди други по-приятни неща за вършене, като например да си пие капучиното в уютното кафене „Козенца“ на Хановър Стрийт.

Тони отвори вратата на колата, но най-напред извади чадъра и го разпъна. Едва тогава излезе навън. Уви, усилията му бяха напразни. Измокри се до кости. Вятърът шибаше струите от всички посоки. С мъка задържаше чадъра срещу вятъра, за да не го издърпа от ръката му.

Когато влезе, спря за миг, избърса чело с опакото на дланта си и подпря мокрия чадър до стената. Като мина покрай тезгяха, където обикновено стоеше Гаетано, Тони тихо изруга. Нямаше никакво съмнение, че онзи пак беше сгафил и силно се надяваше, че мухльото ще е тук, за да му даде да разбере.

Вратата на офиса не беше заключена и след като почука тихо, Тони се вмъкна вътре, без да дочака отговор. Братята седяха всеки на своето бюро, осветени от подходящи настолни лампи със зелени стъклени абажури. Навън бе облачно и през малкия мръсен прозорец, който гледаше към блатото, не влизаше почти никаква светлина.

Братята едновременно вдигнаха поглед към него. Сал преписваше данните от намачкани листи в старомоден тефтер. Лу редеше пасианс. За жалост Гаетано го нямаше.

Следвайки обичайния ритуал, Тони се ръкува с всеки поотделно и се тръшна на дивана. Дори не разкопча балтона си. Нямаше намерение да остане дълго. Прокашля се. Никой не каза и дума, което беше малко странно, като се имаше предвид, че именно той трябваше да бъде ядосан.

— Снощи майка ми е разговаряла със сестра ми — започна той. — Искам да ви кажа, че съм доста объркан.

— Нима? — попита Лу с нотка на презрение в гласа. — Добре дошъл в клуба на обърканите!

Тони местеше поглед от единия близнак към другия. Внезапно осъзна, че и двамата бяха в не по-добро настроение от самия него. Лу изрази неуважението си, като се върна към играта и ядно зашляпа картите върху бюрото. Тони погледна към Сал. Имаше по-зловещ вид от всякога. Лампата осветяваше лицето му отдолу с болезнена зелена светлина и той приличаше на мъртвец.

— Ще ни кажеш ли защо си объркан? — презрително попита Сал.

— Да, бихме искали да чуем — додаде Лу, без да прекъсва играта си. — Особено след като тъкмо ти ни накара да дадем сто бона на сестра ти.

Леко сепнат от неочаквано хладното посрещане, Тони се облегна назад. Стана му горещо и се разкопча.

— Никого не съм карал насила — ядоса се той, но като чу думите да излизат от устата му, усети се уязвим и усещането го прониза целия. Започнаха да го гризат съмнения: умно ли беше да дойде в отдалечения склад на братята без придружител и без защита? Винаги ходеше сам и близнаците го знаеха. Ала от друга страна не беше слабак и разчиташе на мускулите си.

— Не ни каза защо си объркан — продължи Сал, без да обръща внимание на думите му.

Тони отново се прокашля. Безпокойството му растеше и той реши да не проявява гнева си пред двамата Кастиляно.

— Объркан съм, защото не знам какви ги е свършил Гаетано при второто си посещение в Насо. Преди седмица майка ми се оплака, че не може да хване сестра ми на телефона. Когато най-после се свързала, сестра ми била унила и й намекнала, че нещо се било случило, но щяла да го сподели, едва когато се върне у дома, което щяло да стане скоро. С право си помислих, че Гаетано е свършил работата и професорът е вече история. Е, снощи майка ми отново се свърза със сестра ми. Не се бяха чували от доста време. Този път тя „приличала пак на себе си“, както твърди майка ми. Двамата с професора били още в Насо, но след няколко дни щели да се приберат. Какво става?

Настъпи напрегната тишина. Никой не продумваше. Единственият шум в стаята идваше откъм Лу, който продължаваше да шляпа с картите по бюрото, и откъм блатото, в което крякаха чайки.

Тони се огледа. Въпреки ранния час в офиса беше полутъмно.

— Но къде е Гаетано?

Последното нещо, което желаеше, бе насилникът да го изненада.

— И ние се питаме същото — отвърна Сал.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Гаетано още не се е върнал от Насо — заяви Сал. — Изчезна. Нямаме ни вест, ни кост от него от последния път, когато и ти беше тук. Брат му и снаха му, с които поддържа близки отношения, също не са го виждали. Няма никаква следа от него. Нищо.

Когато влезе, Тони бе наистина объркан, но сега остана с отворена уста. Макар, че напоследък Гаетано доста го дразнеше, всъщност го уважаваше като опитен професионалист и вярваше, че е безусловно лоялен. Изчезването му бе необяснимо.

— Няма защо да ти казвам, че и ние сме доста смутени — добави Сал.

— Разследвахте ли случая? — попита Тони.

— Да го разследваме ли? — най-после вдигна поглед от картите Лу. — Че защо да правим такова неразумно нещо? Не, по дяволите! Седим си тук по цял ден, гризем си ноктите и го чакаме да позвъни.

— Обадихме се на фамилията Сприано в Ню Йорк — продължи Сал, без да обръща внимание на сарказма на брат си. — За твое сведение със Сприано сме далечни родственици. Те проверяват вместо нас. Междувременно ще ни изпратят друг помощник, който ще пристигне след ден-два. Те ни намериха и Гаетано.

По гърба на Тони полазиха тръпки. Знаеше, че Сприано е една от най-влиятелните и безмилостни фамилии на източния бряг. Нямаше представа, че братята са свързани с нея, което коренно променяше ситуацията и я правеше още по-тежка и тревожна.

— Ами колумбийците от Маями, които трябваше да му осигурят оръжието? — попита той, за да смени темата на разговора.

— И на тях се обадихме — отвърна Сал. — Както знаеш, не са много сговорчиви, но обещаха да проверят нещата. Така че и там се работи по въпроса. Искаме да разберем къде се е заврял този идиот и защо.

— Да са ви изчезнали пари? — попита Тони.

— Нищо, което Гаетано да е взел — каза тайнствено Сат.

— Много странно! — забеляза Тони, тъй като не знаеше, какво да каже; не разбра намека на Сал, но не искаше да задава въпроси. — Съжалявам, че имате такъв проблем.

Той се раздвижи, сякаш искаше да стане от дивана.

— Повече от странно — озъби се Лу. — И съжаленията ти няма да помогнат. През последните дни говорим само за това и трябва да знаеш, че се чувстваме много гадно. Мислим, че ти си отговорен за бъркотията с Гаетано и за нашите сто бона, които искаме да ни върнеш с лихвите. Знаеш лихвения процент, кой го обикновено вземаме, и няма да се пазарим. Има още нещо: смятаме заема за просрочен.

Тони рязко се изправи. Когато чу забележките на Лу и прикритата му заплаха, безпокойството му достигна своя връх.

— Съобщете ми, ако узнаете нещо — каза той и се запъти към вратата. — В това време и аз ще направя някои проучвания.

— По-добре мисли откъде ще вземеш сто бона да ни върнеш — посъветва го Сал, — защото търпението ни се изчерпа.

Забравил за дъжда, Тони побърза да излезе от склада въпреки студа от него се стичаше пот. Едва когато влезе в колата, се сети, че е забравил чадъра.

— Майната му! — изруга гласно той.

Включи двигателя на кадилака и с ръка на облегалката до себе си се извърна, за да погледне през задното стъкло, после форсира мотора. Изпод колелата захвърчаха камъчета и колата се изстреля на улицата. След миг летеше към града със сто километра в час.

Тони се поотпусна и избърса потните си длани в крачолите на панталоните. Непосредствената опасност бе отминала, но интуицията му подсказваше, че на хоризонта се събират черни облаци. Всичко бе крайно обезпокоително, дори страшно. Тъкмо когато събра сили да се отбранява срещу обвиненията, трябваше да се изправи лице в лице с истинска война.

— Джон! Чуваш ли ме? — извика д-р Наваз.

Беше се надвесил над него и повдигаше стерилните кърпи върху лицето му. По-голямата част от стереотаксичната рамка върху главата на Ашли, както и самият Ашли, беше покрита с кърпи, които оставяха на показ само част от челото на сенатора. На това място д-р Наваз бе направил малък разрез.

Като разкри костта, той използва специална бормашина, за да пробие малка краниотомична дупка и пред очите му се появи сиво-бялата обвивка на мозъка отпред. Здраво прикрепена към стереотаксичната рамка, имплантационната игла бе на една линия с отвора. Д-р Наваз бе определил големината на ъглите върху рентгеновите снимки и иглата вече пробиваше обвивката на мозъка и навлизаше във външната част на самия мозък. Нужно беше само да вкара иглата на точната, предварително определена дълбочина.

— Д-р Нюхаус, бихте ли поддържали пациента буден — помоли д-р Наваз с напевния си акцент на човек от Изтока. — Предпочитам да е буден, докато извършвам процедурата.

— Разбира се — отвърна д-р Нюхаус и стисна леко рамото на сенатора.

Ашли повдигна тежките си клепачи.

— Чувате ли ме сега, Джон? — попита отново д-р Наваз. — Имам нужда от помощта ви.

— Разбира се, че ви чувам — отвърна Ашли с глух, сънен глас.

— Ако през следващите няколко минути получите някакво усещане, обадете се. Ще можете ли?

— Какво имате предвид под „усещане“?

— Например видения, звуци, миризми или усещане за движение: каквото и да е.

— Много ми се спи.

— Знам, по се опитайте да останете буден само няколко минути. Както споменах, имам нужда от помощта ви.

— Ще се опитам.

— Много ви моля — каза д-р Наваз.

Той спусна обратно стерилната кърпа върху лицето на Ашли. С вдигнат нагоре палец, направи знак на групата зад стъклото. После, с помощта на микроманипулатора, който държеше в облечените си в ръкавицата пръсти, насочи иглата и съвсем бавно, милиметър по милиметър, започна да я придвижва в дълбочина. Когато влезе наполовина, д-р Наваз отново повдигна края на кърпата. Със задоволство забеляза, че очите на Ашли са още отворени.

— Добре ли сте? — попита той.

— Прекрасно — изрече Ашли с южняшки акцент. — Като пет пари в кесия.

— Справяте се добре — похвали го д-р Наваз. — Още малко и ще свърша.

— Не бързайте. Важното е да го направите добре.

— И дума да няма — отвърна д-р Наваз.

Той се усмихна под маската и пусна края на стерилната кърпа. Отново съсредоточи вниманието си върху иглата. Бе изненадан от куража му и от чувството му за хумор. Няколко минути по-късно достигна определената дълбочина в мозъка. Провери състоянието на Ашли и нареди на Марджъри да повика доктор Лоуъл в операционната. В това време приготви спринцовката с лековитите клетки.

— Всичко наред ли е? — попита Даниел и в движение нахлузи маската на лицето си. С ръце на гърба, той се наведе да погледне краниотомичната дупчица с иглата.

— Напълно — отговори д-р Наваз. — Но на този етап е желателно да направим още една рентгенова снимка, за да сме съвсем сигурни в местоположението на върха на иглата. А в нашия случай това е невъзможно. Вече не можем да местим пациента.

— Питате ме дали да продължите ли?

— Точно така. Нали пациентът е ваш? В настоящата уникална ситуация аз съм само един наемник, както вие, американците, обичате да казвате.

— Доколко сте сигурен в точното положение на иглата?

— Много. Откакто използвам стереотаксичната рамка, винаги съм бил точен. В този случай имаме още нещо, което е в наша полза. Само вкарваме клетки, а не отстраняваме хирургически нищо, което би създало много повече проблеми.

— Как бих могъл да споря с човек, който има стопроцентово попадение? Сигурен съм, че пациентът е в добри ръце. Продължавайте!

— Прав сте! — отвърна д-р Наваз.

Той взе спринцовката с лековитите клетки. Отстрани троакара от лумена на имплантационната игла и прикрепи спринцовката към нея.

— Д-р Нюхаус, готов съм за имплантиране.

— Благодаря ви — отвърна д-р Нюхаус.

Той държеше да бъде информиран за критичните етапи на процедурата, за да проверява жизнените показатели на пациента. Когато свърши работата си и свали стетоскопа, направи знак на д-р Наваз да продължи.

След като повдигна кърпата от пациента и помоли д-р Нюхаус отново да го разбуди, д-р Наваз повтори инструкциите, които му бе дал, преди да вкара иглата. Едва тогава пристъпи към имплантацията, като с помощта на друг механизъм бавно и равномерно започна да вкарва съдържанието от спринцовката.

Докато гледаше процеса, Даниел усети, че го обзема силно вълнение. Наблюдаваше бавното навлизане в мозъка на Ашли на допаминергичните неврони, подсилени от гените, които бяха извлекли от Торинската плащеница със съзнанието, че пред очите му се твори история в областта на медицината. И стволовите клетки, и терапевтичното клониране, и НХТСК — всичко бе впрегнато за лечението на тежко дегенеративно заболяване и това ставаше за първи път. Обърна се към Стефани и победоносно вдигна палец нагоре. Тя неловко отвърна на жеста му, но не и на веселата му възбуда. Вероятно това се дължеше на факта, че трябва да стои в компанията на Пол Сондърс и Спенсър Уингейт и да разговаря с тях.

Д-р Наваз спря по средата на процедурата. Ашли отново бе потънал в сън.

— Искате ли да го събудя? — попита д-р Нюхаус.

— Моля ви — отвърна д-р Наваз. — И ако може, погрижете се да остане, буден през следващите няколко минути.

Ашли с мъка отвори очи, когато д-р Нюхаус го стисна за рамото.

— Добре ли сте, мистър Смит? — попита д-р Наваз.

— Отлично — измърмори Ашли. — Свършихте ли?

— Почти! Само още миг! — отговори д-р Наваз.

Той пусна края на кърпата и се обърна към д-р Нюхаус.

— Стабилно ли е състоянието му?

— Като скала е.

Д-р Наваз продължи да вкарва съдържанието от спринцовката бавно и равномерно. Беше готов да вкара и последната част от лековитите клетки, когато Ашли измърмори нещо неразбрано под стерилната кърпа. Д-р Назаз спря, погледна към д-р Нюхаус и го попита дали е разбрал думите на пациента.

— И аз не ги чух добре — призна д-р Нюхаус.

— Как е състоянието му?

— Без промяна — отвърна анестезиологът.

Постави слушалките на стетоскопа в ушите си, за да провери кръвното налягане. Д-р Наваз повдигна кърпата и се взря в лицето на пациента. То се бе променило напълно. Краищата на устните му се бяха извили нагоре и той бърчеше нос, сякаш изразяваше недоволство. Беше изненадващо, тъй като поради болестта лицето му досега изглеждаше безизразно.

— Нещо притеснява ли ви? — попита го той.

— Каква е тази ужасна воня? — попита Ашли едва разбрано, сякаш беше пиян.

— Вие ни кажете! — загрижено отвърна д-р Наваз. — На какво ви мирише?

— На свински лайна. Какво правите бе, хора?

Интуитивно почувствал надвисналата беда, д-р Наваз усети как по тялото му премина електрически ток, а в стомаха му се настани онази премала, която единствено хирурзите познават. Потърси успокоение в Даниел, но той сви рамене. Даниел нямаше голям опит като хирург и бе объркан.

— Свинска тор? За какво говори той? — пепита Даниел.

— Опасявам се, че има обонятелна халюцинация — ядосано отвърна д-р Назаз.

— Това проблем ли е?

— Да го кажем така — отсече д-р Наваз. — Обезпокоен съм. Да се надяваме, че не е важно, но предлагам да не инжектираме последната част от клетките. Съгласен ли сте? Дотук сме имплантирали над деветдесет процента от количеството.

— Добре — съгласи се Даниел.

Беше му все едно дали ще вкарат последните лековити клетки, или не. Бе определил количеството напълно произволно, като имаше предвид работата си е опитните мишки. Притесняваше го реакцията на д-р Наваз. Личеше си, че неврохирургът е загрижен, но нямаше представа защо лошата миризма ще го притесни до такава степен. Усложненията бяха последното нещо, което желаеше, още повече, че се намираха на крачка от успеха.

— Изтеглям иглата — съобщи неврохирургът и започна да я изважда със същото внимание, с което я бе вкарал. Когато върхът излезе от мозъка, провери дали има кървене. Слава богу, нямаше.

— Иглата е извън мозъка! — обяви той и я подаде в ръцете на Констанс.

Пое си дълбоко въздух и повдигна края на кърпата, за да види Ашли. Усещаше, че Даниел наднича зад рамото му. Изразът на Ашли се бе променил и сега имаше вид на ядосан човек. Беше свил устни и устата му приличаше на тънка линия. Очите му бяха още по-широко отворени.

— Добре ли сте, мистър Смит? — попита д-р Наваз.

— Искам веднага да се махна от тук, ясно ли е! — отсече гневно Ашли.

— Още ли усещате вонята?

— Каква воня?

— Преди малко се оплакахте, че ви мирише на лошо.

— Не знам за какво говорите, по дяволите! Знам само, че искам да се махна от тук!

Той напрегна мишци да се изправи и ремъците на гърдите и китките му се опънаха.

— Дръжте го! — извика д-р Наваз.

Той се надвеси над Ашли и с тяло притисна краката му към масата.

Даниел пъхна ръцете си под операционното платно и го улови за глезените. Опита се да ги дръпне надолу и се удиви на силата, с която Ашли се съпротивляваше.

— Мистър Смит, успокойте се! — извика д-р Наваз. — Всичко е наред!

— Махнете се от мен, извратени чудовища! — викна в отговор Ашли.

Звучеше като пияница и с всички сили се съпротивляваше на опитите да бъде укротен.

Стефани, Пол и Спенсър видяха, че нещо не е наред и дотърчаха в операционната, като пътьом наместваха маските на лицата си. Марджъри пристегна ремъка на китките му и помогна на Даниел да притисне краката му надолу. Д-р Нюхаус отново измери кръвното му налягане. Ритмичният звук, идващ от монитора, значително се бе учестил.

— Всичко е в границите на нормалното — повтори д-р Наваз и се взря в упоритото, гневно лице на пациента, аленочервено от напрежението.

— Трябва да се успокоите! Ще затворим малкия разрез и край. Тогава ще можете да станете. Разбирате ли ме?

— Вие сте банда извратени гадняри. Махнете мръсните си ръце от мен!

Фактът, че употребява такъв непристоен и груб език в операционната, потресе всички почти толкова, колкото и внезапният изблик на физическа сила. За миг млъкнаха и застинаха на място.

След това забелязаха, че Ашли бе получил силна ерекция, която бе надигнала операционното платно като палатка.

— Моля ви, махнете се от ръцете и краката ми! — внезапно захленчи през сълзи Ашли. — Те кървят.

Всички впериха очи в ръцете и краката му, включително и Даниел, който продължаваше да притиска с ръце глезените му, докато Марджъри ги пристягаше с ремъците.

— Няма никаква кръв — обърна се към присъстващите Пол. — Какво говори той?

— Джон, чуй ме! — обади се д-р Наваз — ръцете и краката ти не кървят. Всичко е наред. Трябва само да останеш спокоен през следващите няколко минути, за да мога да свърша.

— Името ми не е Джон — отвърна тихо Ашли.

Сълзите му бяха изчезнали със същата скорост, с която се бяха появили. Макар в гласа му да се долавяше безпокойство, той се бе усмирил.

— Като не е Джон, какво е? — попита д-р Наваз.

Даниел разтревожено погледна към Стефани, която бе отстъпила встрани от операционната маса. Не стигаше всичко останало, ами сега Даниел се тревожеше, че както е упоен, Ашли ще разкрие истинската си самоличност. Нямаше представа как това щеше да се отрази на проекта като цяло, но във всеки случай нямаше да е добре.

— Името ми е Иисус — тихо проговори Ашли и блажено затвори очи.

Присъстващите в операционната смаяно се спогледаха, но не и д-р Наваз. В отговор той попита д-р Нюхаус какво успокоително му е дал преди процедурата.

— Диазепам и фентанил венозно — отговори анестезиологът.

— Възможно ли е да му сложите още една доза?

— Разбира се — каза д-р Нюхаус. — Искате ли?

— Моля ви — отвърна д-р Наваз.

Д-р Нюхаус дръпна чекмеджето на количката си с упойки, извади нова спринцовка и разкъса опаковката. Умело изсмука с иглата лекарството и го вкара във физиологичния разтвор, който се стичаше във вената на пациента.

— Прости им, отче — изрече Ашли със затворени очи, — те не знаят какво вършат.

— Какво става тук? — попита със силен шепот Пол. — Нима мисли, че е Иисус Христос на кръста?

— Да не би това да е някаква странна реакция от упойващите средства? — попита Спенсър.

— Едва ли — отвърна д-р Наваз. — Но каквато и да е причината, това е пристъп!

— Пристъп? — недоверчиво попита Пол. — Не прилича на пристъпите, които съм наблюдавал.

— Това е особен вид пристъп — обясни д-р Наваз, — известен като темпорален.

— Ако не е медикаментозен, тогава какво го е причинило? — попита Пол. — Вкарването на иглата в мозъка му ли?

— Ако беше от иглата, щеше да се появи много по-рано — отговори д-р Наваз. — Тъй като се случи към края на имплантацията, мисля, че е друго.

Той се обърна към д-р Нюхаус и го попита:

— Проверихте ли дали е заспал?

Д-р Нюхаус леко стисна Ашли. После попита д-р Наваз:

— Реагира ли?

Д-р Наваз поклати глава. Въздъхна под маската си и се обърна към Даниел. Стоеше и не помръдваше, скръстил ръце в стерилни ръкавици на гърдите си.

Когато черните немигащи очи на неврохирурга се взряха в Даниел, той усети, че краката му омекват като гума. Забеляза, че д-р Наваз е дълбоко разтревожен и това разклати самоувереността, която с всички сили се стараеше да покаже. Страхът от усложнения, който човъркаше съзнанието му; откакто Ашли бе усетил вонята, напираше да изригне като мощен вулкан.

— Мисля, че вече можете да пуснете глезените на пациента — каза д-р Наваз.

Даниел ги пусна. Несъзнателно ги беше стискал, дори след като Марджъри ги бе завързала.

— Този пристъп ме тревожи — продължи д-р Наваз. — Не вярвам да е причинен от медикаментите, но смятам, че имаме налице особено мощно фокално огнище.

— Защо да не може да е свързано с упойващите средства? — попита Даниел, като се опираше повече на надеждата, отколкото на разума. — Не би ли могло да бъде сън под въздействието на медикаментите? Имам предвид, че диазепамът в комбинация с фентанил действа силно успокояващо. Като прибавим и емоционалния фактор, че сме използвали фрагменти от торинската плащеница, възможно е да се появят най-различни фантазии при пациента.

— Какво общо има торинската плащеница? — попита д-р Наваз.

— Има общо с лековитите клетки — отвърна Даниел. — Това е дълга история. Ще ви кажа само, че преди да клонираме клетките, заменихме някои от гените на пациента с генен материал, извлечен от кръвта върху торинската плащеница. Това бе специалното изискване на пациента, който вярва, че плащеницата е автентична. Дори заяви, че се надявал да получи част от божественото начало…

— Мисля, че това би могло да повлияе на халюцинациите му — кимна д-р Наваз. — Но не може да се отрече, фактът, че пристъпът се случи по време на имплантацията.

— Защо сте толкова сигурен? — попита Даниел.

— Поради съвпадението във времето и обонятелните халюцинации — отговори д-р Наваз. — Миризмата, за която говореше, представлява аура, а характерното за темпоралния припадък е, че започва с аура. Другите характеристики са хиперрелигиозност, рязка промяна в настроението, силно либидо и агресивно поведение. За краткото време, през което бе буден, пациентът прояви всички признаци. Класически случай.

— Какво трябва да направим? — попита Даниел, макар че се страхуваше от отговора.

— Да се молим това да е изолирано явление — отвърна д-р Наваз. — За жалост, интензивността на огнището е мощна и ще се изненадам, ако пациентът впоследствие не развие темпорална епилепсия.

— Не можем ли да вземем профилактични мерки? — намеси се Стефани.

— Онова, което искам да направя, но не ми е възможно, е да визуализирам лековитите клетки — каза д-р Наваз. — Искам да знам къде точно са попаднали. Може би тогава ще можем да направим нещо.

— А вие какво мислите? Къде са попаднали? — попита Даниел. — Споменахте, че в богатия си опит със стереотаксичната рамка, винаги сте улучвали право в целта.

— Така е. И не ми се е случвало пациентът да получи пристъп по време на подобна процедура — каза д-р Наваз. — Тук нещо не е наред.

— Да не би да намеквате, че клетките биха могли да не се намират в substantia negra? — погледна го Даниел.

— Вижте! — тутакси опонира д-р Наваз. — Вие ме окуражихте да продължа процедурата, без да ползвам рентген.

— Да не спорим — намеси се Стефани. — Можем да визуализираме клетките и да уточним местоположението им.

Всички обърнаха поглед към нея.

— В лековитите клетки вкарахме специален ген рецептор — обясни Стефани — Правехме същото и с опитните мишки, за да онагледим клетките. Разполагаме с антитяло, специално разработено за нас от наш сътрудник, радиолог. Стерилно е и можем да го използваме. Трябва само да се инжектира в цереброспиналната течност под паяжинообразната мозъчна ципа. При мишките имахме отлични резултати.

— Къде е то? — попита д-р Наваз.

— В лабораторията, в сграда едно — отвърна Стефани.

— Марджъри — обади се Пол. — Обади се на Меган Финиган в лабораторията! Да вземе антитялото и незабавно да го донесе тук.