Пристъп

ГЛАВА 27

19:42 часа, неделя, 24 март 2002 година

— Не искам да досаждам на такива талантливи хора като вас — провлачваше думите Ашли по характерния за него начин. — Не желая да проявявам неблагодарност към усилията ви. Извинявам се от дъното на душата си, но няма как да остана за през нощта.

Той бе седнал в болничното легло, чиято горна половина бе вдигната като облегалка. Късата пижама бе отстъпила място на бахамския му туристически костюм. Единственият белег от скорошната операция бе широката превръзка на челото му.

Намираха се в една от болничните стаи в клиника „Уингейт“. Оцветена с нюансите на тропика, тя приличаше повече на хотелска стая. Стените бяха боядисани в прасковен цвят, а завесите бяха на фигури в морскозелено и тъмнорозово. Непосредствено до Ашли стоеше Даниел и се опитваше да убеди сенатора да не напуска клиниката. Стефани се бе изправила до краката му. Каръл Менинг беше потънала в пурпурния фотьойл до прозореца, подгънала крака под себе си. Обувките й стояха на пода пред нея.

След скенера бяха докарали Ашли в стаята и го бяха оставили на леглото да си отспи. Д-р Наваз и д-р Нюхаус си тръгнаха, успокоени, че състоянието на пациента е стабилно. Оставиха номерата на личните си мобилни телефони, в случай че пристъпът се повтори. Д-р Нюхаус бе приготвил и шишенце с ефикасната комбинация от диазепам и фентанил и ги бе инструктирал да направят инжекцията мускулно или венозно.

За Ашли се грижеше отлично обучена медицинска сестра на име Майрън Хана, която работеше в клиниката още в Масачузетс. Но Даниел. Стефани и Каръл Менинг не се откъснаха от Ашли през всичките четири часа, които му бяха нужни, за да се съвземе от упойката.

— Сенаторе, забравихте ли какво ви казах? — насили се да бъде търпелив Даниел; понякога имаше чувството, че пред него стои тригодишно дете.

— Не, но разбрах, че по време на процедурата е имало малък проблем — каза Ашли и докосна скръстените ръце на Даниел. — В момента се чувствам добре. Всъщност, благодарение на ескулановските ви възможности, сега се чувствам като младеж, макар да знам, че не съм млад. Преди имплантацията ме уверихте, че в първите дни може и да не усетя промяна и че тя ще настъпва постепенно, но не е така. Не може да става и дума за сравнение със състоянието ми сутринта. Треморът почти изчезна и се движа много по-лесно.

— Радвам се да го чуя — поклати глава Даниел. — Но това се дължи или на позитивната ви нагласа, или на успокоителните, които ви дадохме. Сенаторе, мислим, че имате нужда от допълнително лечение и е по-сигурно да останете в клиниката, където имаме на разположение всичко необходимо. Не забравяйте, че по време на процедурата припаднахте и се държахте като съвършено друг човек.

— Как ще се държа като друг човек? Достатъчно грижи си имам и със самия себе си.

Ашли се засмя, но останалите останаха сериозни. Той се вторачи в тях.

— Какво ви става, бе, хора? Сякаш сте на погребение. Трудно ли ви е да повярвате, че съм добре?

Даниел бе казал на Каръл, че лековитите клетки са се разпространили малко по-нашироко в предварително фиксираното поле. Макар да бе омаловажил сериозността на проблема, той й бе съобщил за пристъпа и бе изразил опасенията си, че е възможно той да се повтори. За щастие, опасенията се оказаха неоправдани, защото Ашли се събуди в нормалното си настроение и дори прояви характерната си артистичност. Първото нещо, което пожела бе да свалят ремъците от ръцете и краката му, за да стане от леглото. Когато първоначалното му замайване изчезна, той настоя да се преоблече. Тогава реши, че е готов да се върне в хотела.

Усетил, че няма повече аргументи, Даниел погледна към Стефани, после към Каръл, но никоя от двете не пожела да му се притече на помощ. Тогава отново се обърна към Ашли.

— Хайде да се споразумеем — предложи той. — Вие ще останете в клиниката само двайсет и четири часа, а после пак ще говорим.

— Видно е, че нямате никаква практика в преговори — отново се засмя Ашли. — Но няма да го използвам срещу вас. Истината е, че не можете да ме държите тук против желанието ми. Както ви заявих и снощи, държа да се върна в хотела. Донесете всичко, което мислите, че ще ми е необходимо, а ако е нужно, винаги можем да се върнем. Нали двамата с пленителната доктор Д’Агостино сте в същия коридор?

Даниел безпомощно погледна към тавана.

— Опитах се — въздъхна той и сви рамене.

— Така е, докторе — призна Ашли. — Каръл, милинка, надявам се, че шофьорът на лимузината ни е отвън и ни чака?

— Мисля, че чака — отвърна Каръл. — Преди час го видях и му казах да не тръгва, докато не му се обадя.

— Отлично! — Ашли спусна крака от леглото изумително живо, дори сам се учуди на лекотата, с която се движи. — Господи! Мислех, че никога няма да мога да го направя.

Той се надигна.

— Хайде! Провинциалистчето е готово да се върне към удоволствията на курорта и да се наслади на прелестите на посейдоновия апартамент.

Половин час по-късно на паркинга пред клиниката се разгоря спор по повод начина на придвижване. Накрая решиха Даниел да се качи в лимузината, а Стефани да пътува с колата, която двамата с Даниел бяха наели. Каръл предложи да прави компания на Стефани, ала тя ги увери, че предпочита да пътува сама. Даниел бе взел шишенцето с успокоителния коктейл на д-р Нюхаус, няколко спринцовки, шепа тампони със спирт и турникет и ги бе сложил в сестринската чанта на Майрън. Въоръжен с медикаментите, Даниел смяташе, че е редно да бъде до Ашли, поне докато го върнат в хотела.

Настани се на мястото с гръб към движението зад стъклената преграда, която отделяше шофьора от пътниците. Ашли и Каръл седяха срещу него и по лицата им пробягваха светлините на автомобилните фарове от насрещното движение. След операцията сенаторът бе видимо развеселен и оживено обсъждаше с Каръл политическата си програма през новия сезон в конгреса. Всъщност разговорът им бе повече монолог, тъй като Каръл само кимаше и от време на време казваше „да“.

Докато слушаше гласа на Ашли, Даниел се поотпусна от напрежението и престана да се тревожи за евентуално повторение на пристъпа. Ако протечеше по същия начин, по който бе протекъл в операционната, Даниел нямаше да може да му вкара успокоителните венозно; щеше да му направи мускулна инжекция. Проблемът беше, че така медикаментът нямаше да започне да действа веднага, а всяко забавяне щеше да е фатално, като имаше предвид с каква агресивност бе придружен пристъпът. Д-р Наваз го бе предупредил за опасността. Ашли бе започнал да проявява удивителна сила и Даниел бе сигурен, че да се бори с него в лимузината ще е истински кошмар.

След известно време се отпусна и мисълта му се зарея в друга посока. Изненадата му от жизнеността на Ашли нарастваше с всяка изминала минута. Сенаторът неуморно ръкомахаше, изразът на лицето му се промени. Дори модулацията на гласа му бе вече различна. Нямаше и помен от полувдървения човек, когото Даниел бе видял сутринта. Той бе озадачен, тъй като лековитите клетки не бяха попаднали на точното място и това ясно се виждаше на скенера. Оживлението, което наблюдаваше, не би могло да се дължи на успокоителните, както неразумно бе предположил по-рано. Трябваше да има някакво друго обяснение.

Като всички учени, Даниел също осъзнаваше, че понякога науката се развива не само в резултат на усърдна работа, а и чрез съвсем случайни открития. Започна да се пита дали случайното място, на което бяха попаднали лековитите клетки не е по-добра среда за развитието на допаминергичните клетки. Нямаше логика, понеже добре знаеше, че секторът на попадение на лековитите клетки не е модулатор на движенията, а е свързан повече с обонянието и автономното поведение като секса и емоциите. Но човешкият мозък криеше още много тайни, а в момента Даниел виждаше пред очите си положителния резултат от усилията си.

Когато пристигнаха в „Атлантис“, Ашли отказа помощта на портиерите при слизането си от колата. Въпреки новия пристъп на замайване, когато се изправи на крака и който го накара да се улови за ръката на Каръл, той беше в състояние да върви почти нормално, да влезе във фоайето и да отиде при асансьорите.

— Къде остана прелестната доктор Д’Агостино? — попита Ашли.

Даниел сви рамене.

— Или е пристигнала преди нас, или ще дойде всеки момент. Не се безпокоя за нея. Тя е голямо момиче.

— Разбира се! — съгласи се Ашли. — И умът й реже като бръснач.

В коридора на трийсет и втория етаж Ашли тръгна пред тях, сякаш искаше да демонстрира на какво е способен. Макар и леко прегърбен, вървеше много близо до нормалното и махаше с ръце, което сутринта му беше невъзможно.

Като стигнаха до вратата с русалките, Каръл я отключи с електронната карта и се отдръпна, за да направи път на Ашли. Той влезе и включи осветлението.

— Всеки път, когато оправят стаите, затварят всички прозорци и става мрачно като в дупка — оплака се той.

Приближи се до таблото на стената и натисна едновременно бутоните за завесите и за плъзгащата се врата към терасата.

През нощта изгледът бе доста по-различен: океанът беше черен като петрол. Ашли веднага излезе на терасата. Облегна се на хладната каменна балюстрада, наведе се и пред очите му блесна обширният полукръгъл аквапарк на комплекса. След тежкия ден с огромно удоволствие се наслаждаваше на множеството изумително осветени басейни, водопади, алеи и аквариуми.

Каръл изчезна в стаята си, а Даниел спря на прага на терасата. Гледаше сенатора, който със затворени очи бе изложил лицето си на прохладния морски бриз. Ветрецът рошеше косата му и развяваше широките ръкави на бахамската му риза, но той не помръдваше. Дали Ашли се молеше, или общуваше по някакъв начин със своя Бог, защото в кръвта му вече течеше частица от кръвта на Иисус Христос?…

Докторът леко се усмихна. Внезапно го обзе оптимизъм за изхода на лечението. Сега вярата му бе по-голяма, отколкото в операционната. Започна да мисли, че е станало чудо.

— Сенаторе! — извика той, след като цели пет минути Ашли не бе шавнал. — Не искам да ви безпокоя, но смятам да се прибера в стаята си.

Ашли се обърна към него и сякаш се изненада да го види.

— О, доктор Лоуъл! — възкликна той. — Колко се радвам да ви видя!

Отлепи се от балюстрадата и тръгна право към Даниел. Преди докторът да се усети, попадна в мечешките му прегръдки.

Без да ще, Даниел се остави в ръцете му. Прегръдката продължи по-дълго, отколкото Даниел смяташе за разумно и тъкмо когато се канеше да изрази нетърпението си, Ашли го пусна и отстъпи назад, като остави едната си ръка върху рамото му.

— Скъпи мой приятелю — просълзи се той. Благодарен съм от дъното на душата си за всичко, което направи за мен.

— Е, трогнат съм от думите ви — измърмори Даниел и усети, че се изчервява силно.

Каръл се появи от стаята си и го спаси.

— Прибирам се — извика към нея той.

— Почини си добре! — нареди му Ашли, сякаш лекарят беше той. Потупа го по гърба силно, после се върна на мястото си до парапета и зае предишната си поза, сякаш медитираше.

Каръл изпрати Даниел до вратата.

— Имате ли да ми кажете още нещо? — попита тя.

— Мисля, че това е всичко — отвърна Даниел. — Изглежда добре. Всъщност е по-добре, отколкото очаквах.

— Сигурно сте много горд.

— Да, предполагам — промърмори Даниел.

Не беше сигурен дали тя говори за състоянието на Ашли, или има предвид усложненията и затова проявява сарказъм. Тонът й, подобно на широкото й лице, беше безизразен.

— За какво трябва да наблюдавам? — попита Каръл.

— За всяка промяна в статуса или поведението му. Предпочитах тази нощ да остане в клиниката, за да следим състоянието му на апаратурата, но не стана. Проявява голямо твърдоглавие.

— Твърдоглавие не е най-точната дума, докторе — погледна го Каръл. — Но да се надяваме, че всичко ще е наред. Не се налага да го будя през нощта за някакви лекарства, нали?

— Не, мисля, че няма да е необходимо при състоянието, в което се намира сега. Но ако има някакъв проблем, или вие имате въпроси, обадете се по всяко време.

Каръл отвори вратата и я затвори в мига, в който Даниел прекрачи прага. Той остана неподвижен известно време. Знаеше, че психологията не е силното му място и Каръл Менинг го доказваше. Поведението й го объркваше. В един момент изглеждаше идеалната и вярна сътрудничка, а в следващия се държеше така, сякаш е бясна заради подчиненото си положение спрямо сенатора. Той въздъхна. А разчиташе на нея да го наблюдава през нощта!

Не преставаше да се чуди на изключителното подобрение на страдащия от паркинсонова болест сенатор. Бе озадачен, но от друга страна беше извънредно доволен и нямаше търпение да го сподели със Стефани. Отвори вратата и с изненада откри, че тя не е там; не беше и в спалнята. После чу шума на душа.

Отвори и се озова сред мъгла от пара. Стефани сигурно стоеше под душа от половин час. Сложи капака на тоалетната чиния и седна върху него. Различи силуета й зад стъклото на душ кабината, но му се стори, че не помръдва под силната струя.

— Добре ли си? — извика Даниел.

— По-добре — отвърна Стефани.

— По-добре ли?

Нямаше представа какво искаше да му каже, макар да си спомни, че целия следобед бе мълчала. Припомни си и малко грубия й отказ на предложението на Каръл да пътува с нея, макар да признаваше, че ако той бе на мястото на Стефани, щеше да реагира по същия начин. Разликата бе в това, че за разлика от него Стефани обикновено се съобразяваше с чувствата на околните. Даниел не се смяташе за грубиян, ала не разрешаваше на другите да го безпокоят. Хората просто трябваше да са наясно, че за него в скалата на ценностите културните обноски не стояха най-високо…

Прииска му се да усети в гърлото си отпускащата сила на алкохола. Изминалият ден по много причини бе един от най-тревожните в живота му. Накрая все пак реши да изчака и първо да разкаже на Стефани за Ашли; пиенето можеше да почака. Но тя не помръдваше.

— Хей! — силно извика Даниел. — Ще излизаш ли или не?

Стефани дръпна стъклената врата и отвътре нахлу гъста пара.

— Извинявай. Чакаш ред ли?

Даниел размаха длан пред лицето си. В банята приличаше на турски хамам.

— Не, искам да поговоря с теб.

— Е, не е било нужно да чакаш. Не съм в настроение.

Той се подразни. Не очакваше да чуе това от нея. След тежкия ден заслужаваше малко съчувствие и подкрепа и беше сигурен, че не иска кой знае какво. Той рязко стана от мястото си и излезе, като затръшна вратата. Докато си наливаше студена бира, се замисли. Не желаеше повече усложнения. Тръшна се на дивана и съсредоточено започна да отпива от чашата си. Когато Стефани излезе, наметнала хавлия на раменете си, той вече се беше съвзел.

— По начина, по който затръшна вратата разбрах, че си бесен — спокойно произнесе тя. — Искам само да те предупредя, че съм изтощена — и физически, и емоционално. Имам нужда от сън. Тази сутрин станахме в пет, за да проверим дали всичко е наред, ако все още си спомняш.

— И аз съм уморен — отвърна Даниел. — Само исках да ти кажа, че Ашли се чувства невероятно. Почти всички симптоми на болестта му изчезнаха най-мистериозно.

— Хубаво — каза Стефани. — За жалост това не променя факта, че имплантацията беше извършена неправилно.

— Може и да не е така! — отговори Даниел. — Казвам ти, че ще се удивиш. Сега е съвсем различен човек.

— Със сигурност е различен. Най-безотговорно му вкарахме допаминергични клетки някъде в темпоралния лоб. Опитният невролог мисли, че човекът непременно ще развие ужасна епилепсия. А за Ашли това е по-лошо от Паркинсон.

— Но пристъпът не се повтори. Казвам ти, наистина се справя удивително добре.

— Не се е повторил все още.

— Ако има проблем, ще го решим по начина, който предложих на д-р Наваз.

— Имаш предвид цитотоксичния агент, прикрепен към моноклоналното антитяло?

— Точно така.

— Можеш да го направиш, щом толкова искаш, можеш дори да уговориш Ашли да се подложи на още един безразсъден експеримент, но вече ще си сам. Аз няма да участвам. Дори не сме изпитали метода върху тъканна култура, още по-малко върху животни, а това ни отдалечава на светлинни години от професионалната етика.

Даниел се вторачи в Стефани. Раздразнението му се върна и почти веднага премина в глух гняв.

— Всъщност на чия страна си? — попита той. — Имахме за цел да излекуваме Ашли, да спасим НХТСК и КЛЕЗА и сме на път да го направим, за бога!

— Бих искала да си мисля, че защищавам страна, която по-малко се ръководи от собствените си интереси — заяви Стефани. — Днес, като разбрахме, че операционната не е оборудвана с рентгенов апарат, трябваше да спрем. Подложихме на недопустим риск чужд живот заради собствената си изгода.

Когато Даниел пламна и отвори уста да каже нещо, тя вдигна ръце.

— Ако не възразяваш, нека спрем до тук — добави. — Съжалявам, но тъкмо тази вечер не искам да обсъждаме темата. Казах ти, че съм като изцедена. Може би щом се наспя, ще се почувствам по друг начин. Кой знае?

— Чудесно! — язвително отговори Даниел и махна с ръка. — Върви да спиш!

— Идваш ли?

— Да, може би — гневно отвърна той.

След малко стана и отиде до мини бара. Имаше нужда от още една бира.

Нямаше представа колко пъти бе иззвънял телефонът, тъй като изтощеният му мозък бе вплел дрънченето в кошмара, който сънуваше. Виждаше се като студент по медицина и в съня му телефонът бе нещо, което всяваше ужас в душата му, защото известяваше за спешен случай, с който той не бе в състояние да се справи.

Когато най-после ококори очи, телефонът бе спрял да звъни. Седна в леглото и погледна мълчаливия вече апарат на страничната масичка, като се питаше дали наистина бе звънял, или това е било само сън. Огледа стаята, за да се ориентира в обстановката. Намираше се във всекидневната, облечен в същите дрехи, с които беше и предишния ден, а лампите светеха. След двете бири беше заспал дълбоко.

Вратата на спалнята се отвори. Оттам излезе Стефани с късата си копринена пижама и примижа на ярката светлина.

— На телефона е Каръл Менинг — със сънен глас му съобщи тя. — Разстроена е и иска да разговаря с теб.

— О, не! Не ми казвай, че сенаторът не е добре!

Той свали краката си от масичката пред дивана. Без да става, протегна ръка и взе телефона. Стефани слушаше от вратата на спалнята.

— Ашли се държи странно — изрече в слушалката Каръл, когато чу гласа на Даниел.

— Какво прави? — попита той.

Отдавна отминалите студентски страхове, че няма да се справи със спешния случай внезапно се върнаха при него с пълна сила.

— Не върши кой знае какво, но много се оплаква. Извинете ме за езика, който ще използвам, но той твърди, че му мирише на свински лайна. Бяхте ми казали, че ако му замирише на нещо странно, трябва да ви се обадя.

Даниел усети как сърцето му прескочи един удар и оптимизмът му се изпари. Нямаше никакво съмнение, че Ашли бе получил аура като предзнаменование на втори темпорален пристъп. В същото време последните признаци на увереност в клиничната картина, за които Даниел се бе уловил, се разпаднаха, тъй като очакваше да се сблъска с нещо, което щеше да бъде далеч по-лошо от първия пристъп. Д-р Наваз го бе предрекъл.

— Агресивен ли е? — обезпокои се Даниел.

Той трескаво се огледа за черната сестринска чантичка с успокоителните и спринцовките в нея. Слава богу, зърна я на масичката във фоайето.

— Реагира по-остро и е лесно дразним. Но през последната година си беше такъв.

— Добре, успокойте се! — каза Даниел по-скоро за собствено успокоение. — Идвам веднага.

Той погледна часовника си. Беше два и половина след полунощ.

— Не сме в стаята — отвърна Каръл.

— Къде сте, по дяволите?

— В казиното — призна Каръл. — Ашли настояваше да слезем. Опитах се да го разубедя, но не успях. Не ви се обадих, защото бях сигурна, че и вие няма да можете да направите нищо. Когато реши нещо, край. Искам да кажа, че той е сенаторът.

— Милостиви боже! — изпъшка Даниел — Опитахте ли се да го накарате да се върне в стаята, когато му замириса на лошо?

— Предложих му, но той ми каза да отида и да се хвърля в басейна с акулите.

— Добре! В коя част на казиното се намирате?

— При ротативките, зад масите с рулетките.

— Слизам веднага. Трябва да го върнем в стаята!

Даниел стана и погледна към Стефани, но тя се бе върнала в спалнята. Той надникна през вратата. Стефани се обличаше.

— Почакай! — извика му тя. — Ще дойда с теб. Ако Ашли получи нов пристъп, подобен на пристъпа в операционната, ще имаш нужда от помощ.

— Добре — отвърна Даниел. — Къде е мобилният телефон?

Тя кимна с глава към писалището, като в същото време набързо закопчаваше блузата си.

— Вземи го! Къде записахме номерата на Нюхаус и Наваз?

— Вече ги взех — отвърна Стефани. — В джоба ми са.

Даниел се втурна към сестринската чанта. Дръпна ципа и я отвори, за да погледне всичко ли е вътре. Като видя шишенцето и спринцовките, се поуспокои. Номерът беше да успее да му забие иглата, преди адът да се разтвори пред него.

Стефани се появи в рамката на вратата, като пътьом се мъчеше да се обуе и да напъха блузата си в полата. Даниел вече отваряше вратата към коридора. Хукнаха към асансьорите.

Даниел натисна копчето, грабна мобилния телефон от ръката й, като й връчи сестринската чанта и набра номера на д-р Назаз.

— Хайде — нетърпеливо мърмореше в слушалката той. Тъкмо когато асансьорът пристигна, дочу сънения глас на неврохирурга.

— Доктор Лоуъл е — каза Даниел. — Влизам в асансьора и връзката може да прекъсне.

Стефани натисна бутона за фоайето и вратите се затвориха. — Чувате ли ме още?

— Слабо — отвърна д-р Наваз. — Какъв е проблемът?

— Ашли получи обонятелна аура — каза Даниел.

Той се взираше в индикатора за етажите. Струваше му се, че цифрите се сменят изключително бавно.

— Кой е този Ашли? — попита д-р Наваз.

— Исках да кажа мистър Смит — отговори Даниел.

Хвърли поглед към Стефани, а тя изви очи към тавана.

Според нея това бе още един епизод от протяжната и тягостна комедия.

— Пътуването до клиниката ще ми отнеме двайсетина минути. Съветвам ви да се обадите на д-р Нюхаус. Вече ви казах, че очаквам този пристъп да е по-силен от първия, като се има предвид в коя част на мозъка са клетките. Трябва ни същият екип.

— Ще се обадя на д-р Нюхаус, но ние не сме в клиниката.

— Къде сте?

— В комплекса „Атлантис“ на остров Парадайз. В момента пациентът е в казиното, но ще се опитаме да го изкараме оттам и да го отведем в апартамента, който е нает на името на Каръл Менинг. Посейдоновия апартамент.

Слязоха няколко етажа в пълно мълчание.

— На телефона ли сте още? — попита в слушалката Даниел.

— Не съм сигурен дали чух правилно. Само преди дванайсет часа на този човек му бе направена краниотомия. Какво, по дяволите, търси в казиното?

— Ще трябва дълго да ви обяснявам.

— Колко е часът?

— Два и трийсет и пет. Знам, че това не може да бъде извинение, но когато го докарахме, в хотела, нямахме представа, че ще отиде в казиното. Изключително твърдоглав човек, винаги със свое собствено мнение.

— Освен аурата има ли други симптоми?

— Още не съм го видял, но мисля, че няма.

— Най-добре ще е да го измъкнете от казиното. В противен случай ще направи ужасна сцена.

— В момента сме на път за там.

— Ще дойда, колкото е възможно по-скоро. Най-напред ще проверя в казиното. Ако ви няма, ще се кача в стаята.

Даниел прекъсна връзката и набра номера на д-р Нюхаус. И сега трябваше да изчака няколко позвънявания, преди д-р Нюхаус да се обади. Но за разлика от д-р Наваз, гласът му звучеше бодро, сякаш изобщо не си бе лягал.

— Извинете, че ви безпокоя — каза Даниел и излезе от спрелия асансьор.

— Не ме безпокоите. Като анестезиолог често съм на повикване и съм свикнал да ми звънят през нощта. Какъв е проблемът?

Даниел му обясни положението, докато тичаше по главния коридор към казиното в централната част на огромния комплекс. Д-р Нюхаус реагира досущ като д-р Наваз. Той също обеща да тръгне веднага.

Заведението работеше с пълна пара и въпреки късния час бе претъпкано с хора. Обстановката вътре беше луксозна: килим в червено и черно, кристални канделабри и чевръсти крупиета. Двамата бързо пресякоха помещението и отидоха от другата страна на разположените в центъра маси за игра на рулетка. След миг забелязаха Ашли пред ротативките.

Седеше пред една от машините, а пред себе си бе натрупал голяма купчина монети. Носеше същите смехотворни туристически дрехи. Превръзката си стоеше на челото му. На червената, отразена от килима светлина, той не изглеждаше толкова блед.

Ашли енергично захранваше машината, което предишния ден щеше да му е невъзможно. В мига, в който ротативката спираше да се върти, той пускаше друга монета и дърпаше ръчката. Седеше като хипнотизиран от картинките, които се появяваха на барабана.

Без да се колебае, Даниел се отправи право към него, хвана го за рамото и го обърна към себе си.

— Сенаторе! Колко се радвам да ви видя!

Ашли го погледна накриво с немигащи очи и разширени зеници. Обикновено гладко причесаната му коса сега стърчеше във всички посоки и му придаваше гаменски вид.

— Махни ръцете си от мен, лайно такова! — изръмжа той без никаква следа от обичайния южняшки акцент.

Даниел тутакси се подчини, удивен и ужасен от ругатните, които сенаторът бе изсипал. Не желаеше да го провокира и да предизвика усложнения. Взря се в очите му, които имаха доста отвлечен израз — очевидно не го позна. За миг и двамата останаха неподвижни и Даниел се попита дали да не му забие инжекцията още тук. Разколеба се, тъй като не бе сигурен, че ще успее и се опасяваше да не влоши положението.

— Каръл ми каза, че ви мирише на нещо лошо — забеляза Даниел, без да знае как да продължи.

Преди да кимне с глава, Ашли махна с ръка.

— Мисля, че идва от онази курва отсреща с впитата червена рокля. Ето защо се преместих на тази машина.

Даниел се огледа. Пред една от ротативните стоеше млада жена с червена, прилепнала по тялото рокля. Обърна се отново към Ашли, който се бе върнал към предишното си занимание — пускаше монети и дърпаше ръчката на ротативката.

— Значи вече не усещате миризмата?

— Съвсем слабо, след като се махнах от онази кучка.

— Добре тогава — отвърна Даниел и в душата му нахлу надежда, че аурата може и да се разпадне без последици. Въпреки това обаче, той искаше Ашли да се прибере в апартамента. Ако направеше сцена в казиното, несъмнено вестниците щяха да пишат за случая.

— Сенаторе, в стаята ви има нещо, което бих искал да ви покажа.

— Изчезвай! Зает съм.

Даниел нервно преглътна. Слабият лъч на надеждата в душата му изгасна. Даде си сметка, че настроението и поведението на Ашли са извън рамките на нормалното, макар припадъкът да не бе още настъпил. Трескаво мислеше как да го накара да се качи в апартамента, ала нищо не му идваше на ум.

Неочаквано Каръл дръпна Даниел за ръкава и му зашепна в ухото. Той вдигна рамене. Искаше да го привлече с нещо, независимо колко смешна и абсурдна можеше да изглежда примамката.

— Сенаторе, в стаята ви има цяла каса бърбън.

Ашли пусна ръчката на ротативката и се обърна да го погледне.

— Нима това сте вие, докторе? — попита той, възвърнал южняшкия си акцент.

— И аз се радвам да ви видя, сър. Слязох да ви съобщя, че в стаята ви доставиха каса уиски. Трябва да се качите и да се разпишете за получената доставка.

За свое облекчение видя, че Ашли тутакси се смъкна от прикрепеното за пода столче пред ротативката и се изправи. Сигурно главата му се замая, защото се олюля и се улови за машината. Даниел го прихвана за ръката над лакътя, за да му помогне. Ашли объркано примигна, погледна към Даниел и за първи път се усмихна.

— Да тръгваме, младежо — каза сенаторът. — Старото момче от провинцията ще се радва да се разпише за каса бърбън. Каръл, миличка, погрижи се за печалбата ми, ако обичаш!

Даниел продължаваше да го държи. Когато срещна погледа на Каръл, намигна й съзаклятнически за удачната идея. Докато Каръл събираше монетите на Ашли, Даниел и Стефани го придружиха през тълпата комарджии и го изведоха от казиното.

Вървяха спокойно, но когато спряха пред асансьорите, сякаш облак премина през лицето на Ашли и усмивката му изчезна. Тъй като го наблюдаваше, Даниел се изкушаваше да го попита за какво мисли. Но не го направи, защото се опасяваше да не влоши ситуацията. Интуицията му подсказваше, че сенаторът е на косъм от нов срив.

За жалост, двете двойки, които Ашли бе зърнал над рамото на Даниел се качиха в същия асансьор. Едната натисна бутона на тринайсетия етаж. Даниел изруга наум. Беше се надявал да се возят сами и сега се разтревожи, че Ашли може да прояви агресивността си в тяхно присъствие. Сърцето му лудо заби и по челото му се появиха капчици пот. Стефани също изглеждаше ужасена. Сенаторът се взираше напрегнато в подпийналите двойки, които се държаха доста буйно и провокиращо.

Даниел дръпна ципа на сестринската чанта. Погледна към шишенцето с успокоителния коктейл и спринцовките и си помисли да напълни едната. Проблемът беше, че непознатите щяха да видят, какво върши и можеха да се разтревожат.

— Какво има, татенце? — подразни го едната жена, като видя как се взира в тях. — Ревнуваш ли, старче? Не искаш ли да се пораздвижим?

— Майната ти, кучко! — просъска Ашли.

— Хей, така ли се говори с дама? — изломоти придружителят й; избута жената встрани и застана с лице към сенатора.

Без да мисли за последиците, Даниел се вмъкна между двамата. Непознатият лъхаше на алкохол. Даниел усещаше погледа на Ашли в тила си.

— Извинявам се от името на пациента ми — каза Даниел. — Аз съм лекар, а господинът е болен.

— Ще го поболея още повече, ако не се извини на жена ми — заплашително изрече непознатият. — И от какво е толкова болен? Да не му хлопа дъската?

Мъжът се засмя подигравателно и се опита да надзърне зад Даниел, за да огледа Ашли по-добре.

— Нещо такова.

— Курва! — извика Ашли и направи неприличен жест с ръка към жената.

— Я повтори! — изсъска мъжът и се опита да изблъска Даниел.

Стефани хвана непознатия за ръката.

— Лекарят говори истината — увери го тя. — Човекът не е на себе си. Връщаме го в стаята му, за да му дадем лекарството.

Асансьорът спря на тринайсетия етаж и вратите се отвориха.

— Най-добре ще е да му смените мозъка — подвикна мъжът, докато приятелите му го дърпаха навън.

Той се откъсна от тях, освободи ръцете си и свирепо загледа Ашли, докато вратите се затвориха пред него.

Даниел и Стефани се спогледаха. Бяха се разминали на косъм от бедата. Ашли бърчеше устни, сякаш вкусваше нещо неприятно. Най-после вратите се отвориха на трийсет и втория етаж.

Сенаторът не се съпротивляваше, движеше се автоматично. Пред вратата с русалките Каръл пусна Ашли, за да извади картата. Стефани отвори и когато Даниел и Каръл започнаха да го побутват да влезе, той ги отблъсна и прекрачи прага на стаята.

— Слава богу! — въздъхна Стефани и затвори след себе си.

Полилеят във вестибюла светеше. Лампата върху писалището в просторната стая също беше включена. Останалата част на апартамента бе тъмна. Завесите бяха дръпнати встрани, стъклената врата към терасата — също. Навън обсипаното със звезди небе похлупваше тъмния океан. Свежите цветя върху малката масичка леко се поклащаха на нощния бриз.

Ашли продължи напред и спря на няколко стъпки от масичката. Застана неподвижно, като се взираше навън. Каръл включи и останалите лампи и в апартамента стана светло. После се обърна към Ашли, за да го накара да седне.

Даниел изпразни съдържанието на сестринската чанта върху едната конзола във вестибюла. Започна да къса опаковката на спринцовката, а Стефани отпуши шишенцето с успокоителното.

— Как смяташ да го инжектираш, ако се съпротивлява? — прошепна тя.

— Нямам представа. Надявам се, че д-р Наваз и д-р Нюхаус ще ми се притекат на помощ.

Той разкъса целофана със зъби.

— Сенаторът се мръщи, сякаш отново му мирише на свински изпражнения — извика Каръл от съседната стая.

— Опитайте се да го накарате да седне — викна й в отговор Даниел; най-после извади спринцовката и захвърли опаковката настрана.

— Вече опитах — обади се Каръл. — Отказва.

Силен трясък ги накара да обърнат глави нататък. Каръл се опитваше да се вдигне от пода, но се блъсна в масичката и събори лампата. Керамичното й столче се разби на хиляди парченца Ашли късаше дрехите си и ги мяташе из стаята.

— Господи! — извика Даниел. — Сенаторът отново получи пристъп!

Той грабна един тампон и разкъса опаковката му, но го изпусна на пода.

— Да ти помогна ли? — попита Стефани.

— Много съм нервен — призна Даниел.

Извади друг тампон и разтърка гумената запушалка на шишенцето с успокоително. Но преди да успее да вкара иглата, Ашли нададе страшен вик. В паниката си Даниел натика шишенцето и спринцовката в ръцете на Стефани и се втурна да види какво става. Каръл стоеше зад единия диван, прикрила лицето си с ръце. Ашли бе на същото място, напълно гол, само с чорапи на краката. Леко прегърбен, той се взираше в дланите си.

— Какво стана? — извика Даниел, когато се приближи до Ашли.

— Дланите ми кървят — ужасен издума сенаторът.

Целият се тресеше. Бавно отпусна ръце.

Даниел ги погледна, после вдигна очи към лицето му.

— Ръцете ви са добре, сенаторе. Трябва да се успокоите. Всичко ще се оправи. Защо не седнете? Ще ви направим инжекция, която ще ви накара да се отпуснете.

— Нима наистина не виждате раните по ръцете ми? А онези по краката? Тях виждате ли?

Даниел погледна надолу и отново се взря в Ашли.

— На краката си имате чорапи, но иначе нищо им няма. Да седнем на дивана.

Даниел се протегна да го хване за ръката, но той злобно го блъсна. Вазата с цветя се плъзна по гладката повърхност на масичката и се разби на пода. Каръл изписка.

Несъзнаващ бъркотията, която причини, Ашли се втурна необичайно енергично към терасата. На прага внезапно спря и опъна ръце с дланите нагоре. Нощният бриз откъм океана развя разбърканата му коса.

— Боже милостиви! Той излезе на терасата! — извика Стефани; тя притискаше спринцовката, тампона и стъкленото шишенце към гърдите си.

Даниел излезе на терасата, заобиколи Ашли и застана между него и парапета.

— Сенаторе! — извика Даниел и вдигна ръце. — Върнете се в стаята!

Ашли не помръдна. Стоеше със затворени очи, а шеговитият му израз бе отстъпил място на ведро спокойствие.

Даниел щракна с пръсти, за да привлече вниманието на Стефани. Тя стоеше в средата на стаята с разстроено лице и изглеждаше по-нещастна от всякога.

— Напълни ли спринцовката? — попита той, като не сваляше поглед от Ашли.

— Не! — поклати глава тя.

— Бързо я напълни!

— Колко да сложа?

— Два милилитра. Побързай!

Стефани издърпа течността със спринцовката, мушна шишенцето в джоба си и почука с нокът върху нея, за да излязат въздушните мехурчета. Втурна се към терасата и подаде спринцовката на Даниел. После се взря в спокойното лице на Ашли. Той стоеше като статуя. Не помръдваше. Стори й се, че дори не диша.

— Сякаш е замръзнал — прошепна Стефани.

— Не знам дали да го инжектирам венозно, или мускулно — колебаеше се Даниел.

Нерешително направи крачка към него и когато Ашли отвори очи, още се питаше как да постъпи. В следващия миг без никакво предупреждение сенаторът се втурна напред. Даниел веднага реагира, като обгърна гърдите му с ръце. Имаше чувството, че се налага да укротява разбеснял се бик. Обувките му се плъзнаха по излъскания теракот, двамата се завъртяха комично и се блъснаха в балюстрадата. Повлечени от скоростта, те излетяха над парапета сякаш на шега и изчезнаха в нощта.

Стефани се втурна към парапета и погледна надолу, останала без дъх. Сърцето й биеше до пръсване.

Ашли и Даниел, вплетени в силна прегръдка, се носеха през глава надолу към тъмната бездна. Младата жена се извърна и, опряла гръб в студената каменна балюстрада, се свлече върху мозайката.