Пристъп

Глава 2

9:51 часа, четвъртък, 21 февруари 2002 година

Вътрешната врата към кабинета на сенатор Ашли Бътлър се отвори и сенаторът се появи, следван от завеждащата личния състав. Грабна листите от ръката на секретарката Дон, която седеше зад бюрото си.

— Словото ви пред подкомисията — извика тя след него, докато той завиваше към външната врата на кабинета си. Беше свикнала да не й обръща внимание и не се обиждаше. Тъй като именно тя изготвяше дневната му програма, знаеше, че вече е закъснял. Трябваше да е на изслушването, което започваше точно в десет.

Ашли изсумтя, когато прочете първите няколко реда от доклада и подаде листа назад към Каръл, за да го погледне и тя. Каръл бе нещо повече от завеждаща личния състав, която само назначава и уволнява служителите, тя бе дясната му ръка.

Като излязоха в мраморния салон на административната сграда, те ускориха крачка. Ашли изпитваше трудност поради вдървеността си, макар че продължаваше да пие медикамента, предписан му от д-р Уитман. Сега имаше чувството, че се движи през гъста кал.

— Харесва ли ти словото ми? — попита той, за да отклони мислите си в по-приятна насока.

— Съдейки по онова, което успях да прочета, да — отговори Каръл. — Дали Роб е накарал Фил да му хвърли един поглед?

— Надявам се — отвърна Ашли.

Повървяха мълчешком, после Ашли попита:

— Кой, по дяволите, е Роб?

— Новият съветник по здравните проблеми — обясни му Каръл. — Сигурна съм, че се сещаш. Той просто не може да остане незабелязан. Дългия червенокоско, който бе прехвърлен от канцеларията на Кенеди.

Ашли леко кимна с глава. Макар, че се гордееше със способността си да помни фамилии, вече не можеше да се справя с имената на всички, които работеха за него, защото личният състав на кабинета му се бе раздул до над седемдесет души, при това имаше непрекъснато текучество. Но другото име му бе познато, тъй като Фил, както и Каръл работеха за него много години. В качеството си на главен политически анализатор на Ашли Фил играеше важна роля в дейността на сенатора и изчиташе всички изказвания, които Ашли правеше, или които щяха да влязат в протоколите на конгреса.

— Какво става с лекарството? — попита Каръл; токчетата й отекваха като изстрели върху мраморния под.

— Изпих го — подразни се Ашли.

За да се увери, той незабелязано бръкна в страничния джоб на сакото си и опипа вътрешността му. Както очакваше, таблетката, която бе оставил в джоба си, не беше там, което показваше, че я бе изпил. Искаше преди прослушването да насити кръвта си с лечебното вещество. Последното, което желаеше бе някой репортер да забележи симптомите на заболяването, като например тремора на ръката му, тъкмо сега, когато планираше да елиминира всички препятствия по пътя към целта си.

Завиха по коридора и попаднаха на група либерално настроени техни колеги, които вървяха в противоположната посока. Ашли се спря и майсторски занарежда с мазния си южняшки носов изговор комплименти за прическите, модните костюми и пъстрите вратовръзки на колегите политици. Със само подигравателен тон той сравни елегантните им дрехи с обикновения си тъмен костюм, безличната си тъмна вратовръзка и простата си бяла риза. Същия модел, който носеше, когато за първи път стъпи в сената. Ашли бе човек на навиците. Не само че не променяше модела на дрехите си, но и попълваше гардероба си от един и същ консервативно настроен търговец в родния си град.

Двамата с Каръл продължиха по пътя си и тя го попита до каква степен е бил искрен.

— Закачам се с тях — ухили се Ашли. — Ще ми потрябват при гласуването на проектозакона идната седмица. Не мога да понасям подобни личности, особено пък ако са си присадили коса.

— Знам — отвърна Каръл. — Затова се учудих.

Когато се приближиха към страничния вход на залата, Ашли забави крачка.

— Бързо ми повтори какво разбра за първия свидетел, който ще чуем тази сутрин. В главата ми се върти интересен план, който наистина държа да изпълня.

— Разучих професионалното му досие и сега ще си го припомня — каза Каръл.

Тя затвори очи, за да мобилизира паметта си.

— Още в училище е дете чудо в областта на точните науки. Отличава се и в медицинския факултет, и при зашитата на докторската си дисертация. Наистина впечатляващо! На всичко отгоре много бързо израства и става най-младият главен асистент в Мърк, след което е прехвърлен на престижен пост в Харвард. Коефициентът му на интелигентност сигурно се измерва с астрономическо число.

— Спомням си биографията му. Но тя не е важна в случая. Кажи ми какво мисли Фил за характера му.

— Поради факта, че е непреклонен по отношение на работата на колегите си. Фил предполага, че е егоцентричен и арогантен. Имам предвид, че макар да знаят, че са егоцентрични, повечето като него предпочитат да го крият от останалите, но в случая Фил очаква, че той ще се държи безочливо.

— Нещо друго?

Спряха се пред вратата на страничното помещение и се помаяха. Долу по коридора, до главния вход на залата за изслушване, имаше малка група хора и жуженето на гласовете им достигаше чак до тях.

Каръл вдигна рамене:

— Не си спомням нищо повече, но нося досието, което му изработиха сътрудниците ни, а то съдържа впечатленията на Фил. Искаш ли пак да го прочетем, преди да е започнало слушането?

— Очаквах да кажеш нещо за страх от неуспеха — каза Ашли. — Спомняш ли си такова нещо?

— Сега, като го спомена, да, спомням си. Мисля, че Фил му придаде особено значение.

— Чудесно! — възкликна Ашли с вторачен в пространството поглед. — Съчетанието между страха и огромното му его се превръщат във фактор, на който винаги ще мога да се опра. Какво ще кажеш?

— Съгласна съм, но не съм сигурна дали разбирам добре. Дан предполага, че страхът му от провал се основава върху съотношението между постиженията му и неговата очевидна интелигентност. Всъщност, би могъл да постигне успех във всичко. Фактор за какво може да е страхът му от провал?

— Той би могъл да постигне всичко, трябва само да се съсредоточи, а тъкмо в този миг иска да стане знаменит предприемач и най-безсрамно го заяви в едно от последните си интервюта. Играл е рисковано, за да успее, като е заложил и кариера, и пари. Държи новосъздадената компания да се опира на патентована на негово име методика, като причините за това са твърде лични, да не кажа повърхностни.

— Към какво се стремиш? — попита го Каръл. — Роб иска от теб да забраниш методиката му. Нищо повече.

— Поради настъпилите обстоятелства задачата ми се усложнява. Ще ми се да накарам добрия доктор да направи нещо, което със сигурност няма да иска.

По безизразното лице на Каръл сякаш премина облак.

— Роб знае ли?

Ашли поклати глава. Направи знак на Каръл да му върне подготвеното слово и когато тя му го подаде, той го грабна от ръката й.

— Какво искаш от доктора?

— И двамата ще разберете довечера — отвърна Ашли и започна да преглежда словото си. — Сега нямам време да ти обяснявам.

— Това ме плаши — призна на висок глас Каръл.

Докато Ашли препрочиташе доклада, тя неспокойно се местеше от крак на крак. Крайната цел на Каръл и причината, поради която жертваше толкова много от времето си на сегашния си пост беше, че иска да се кандидатира за мястото на Ашли, когато той се оттегли, а това вероятно щеше да стане по-рано от очакваното предвид заболяването му и установената от д-р Уитман диагноза. Тя беше извънредно опитна. Преди да се премести във Вашингтон, бе работила като щатски сенатор и сега, когато целта беше близо, не можеше да го остави да направи някоя маг ария, като онази, дето Клинтън изигра на Ал Гор. Откакто двамата посетиха д-р Уитман, Ашли стана разсеян и непредсказуем. Тя се прокашля, за да привлече вниманието на шефа си.

— Как точно ще действаш, за да принудиш доктор Лоуъл да направи нещо, което не желае?

— Като го накарам да се изправи и после издърпам чергата изпод краката му — отговори Ашли, вдигна поглед и срещна очите на Каръл.

Заговорнически й се усмихна.

— Тръгвам на бой и искам да победя. За да го направя, ще следвам старо вековната максима от Изкуството на войната: внимателно преценявай и нападай пръв с всички сили! Нека видя финансовия отчет на компанията му.

Каръл се разрови в папката е документи, която носеше със себе си. Намери онова, което му трябваше и му го подаде. Взря се в лицето му изучаващо, опитвайки се да разбере нещо по неговото изражение. Запита се дали да не се обади на Фил по мобилния телефон, веднага щом има възможност, и да го подготви за най-неочакваното.

— Това е хубаво — измърмори Ашли. — Дори много хубаво. Какъв късмет, че имам връзки в Бюрото. Сами нямаше да можем да се сдобием с тази информация.

Може би е по-добре да се посъветваш с Фил, преди да извършиш онова, което си намислил — предложи Каръл.

— Нямам време — отговори той. — Всъщност, колко е часът?

Каръл погледна часовника си:

— Минава десет.

Ашли протегна напред лявата си ръка, като я придържаше с дясната, за да провери дали трепери. Имаше слаб, едва забележим тремор.

— По-добро не бих могъл и да очаквам. Да се залавяме за работа.

Ашли влезе в залата през страничната врата, от дясно на широкия подиум във формата на подкова. Помещението бе пълно с хора, които скитаха без посока, блъскаха се един друг, а от неразбрания им говор до тях достигаше само едно непрекъснато жужене. Ашли трябваше да си проправя път между колеги и служители, за да стигне до мястото си. Веднага се появи и червенокосият Роб, който му носеше още едно копие от речта му. Ашли му помаха с листите в ръка. После седна и намести извития като гъши врат микрофон пред себе си.

Бързешком огледа до болка познатия амфитеатрален декор в залата и очите му се спряха на двете фигури, седнали на свидетелската маса в основата на подиума. Отначало вниманието му бе привлечено като магнит от привлекателната млада жена с ореол от лъскава като на кожа от норка коса около главата си. Ашли имаше слабост към хубавите жени, а тази пред него направо му пълнеше очите. Носеше строг тъмносин костюм с бяла яка, която чаровно контрастираше с маслинения тен на лицето й. Въпреки скромното си облекло, тя излъчваше здрава чувственост. Бе спряла тъмните си очи върху Ашли и той имаше усещането, че е насочила дулото на пистолет в лицето му. Нямаше представа коя е и защо е на това място, но си помисли, че присъствието й ще превърне изслушването в по-приятно занимание.

Ашли с нежелание премести погледа си от привлекателната жена към доктор Даниел Лоуъл. Въпреки, че очите му бяха по-светли, отколкото тези на сътрудничката му, той гледаше със същия остър и немигащ поглед. Ашли си помисли, че докторът е доста висок на ръст, макар сега да не си личеше, защото се бе отпуснал назад в стола. Слабо телосложение, тънко, ъгловато лице, сивееща коса. Дори облеклото му издаваше арогантност, сравнима единствено с погледа и позата му. За разлика от строгия делови костюм на младата жена до него, той носеше всекидневно сако от туид с кожени кръпки на лактите, разкопчана около яката риза без вратовръзка, а под масата Ашли виждаше краката му, обути в джинси и маратонки.

Когато взе председателското чукче в ръка, той вътрешно се усмихна. Предположи, че с поведението и облеклото си Даниел твърде неубедително се опитва да покаже, че не се страхува, задето е повикан да свидетелства в сенатската подкомисия. Може би си мислеше, че е в състояние дори да докара пелия университетски отбор от професори и академици, за да стреснат Ашли, човека, завършил баптистки колеж в родното си градче. Но нямаше да се получи. Ашли бе сигурен, че държи Даниел в своята половина на бойното поле и че преимуществата са в негова полза.

— Подкомисията по здравната политика на Комисията по здравеопазване, образование, трудово и пенсионно дело нарежда… — Ашли бе пуснал в действие изразителната си южняшка интонация; той удари чукчето. Почака няколко секунди, докато безцелно скитащите из залата хора заемат местата си. Служителите зад гърба му направиха същото. Той се вторачи в Даниел Лоуъл, ала докторът не помръдваше. Ашли хвърли поглед от двете си страни. Повечето от членовете на подкомисията ги нямаше, присъстваха само четирима. Присъстващите четяха меморандумите, или шепнешком разговаряха със сътрудниците си. Нямаше кворум, но това не бе от значение. Не се очакваше гласуване и Ашли нямаше намерение да настоява за такова.

— … да се проведе слушане — продължи той и постави листите със словото си на масата пред себе си, скръсти ръце и хвала с длани лактите си, готов да предотврати евентуален тремор. Леко отдръпна назад глава, за да вижда по-добре буквите през бифокалните си очила. — Настоящият законопроект допълва вече приетия закон за забрана на процедурата на клониране, наречена…

Ашли се поколеба и се наведе напред, като хвърли поглед върху листа пред себе си.

— Моля да ме извините за малко — рече той, като очевидно се отклони от написаното слово. — Тази процедура не само е ужасна, тя е като горчив хап, който ни предлагат да преглътнем и, ако греша, нека добрият доктор ме поправи. Нарича се „нова хомологична трансгенетична сегментална комбинация“, или съкратено НХТСК. Правилно ли го произнесох, докторе?

Даниел изправи гръб и се наведе напред.

— Да — отвърна той и отново се отпусна върху облегалката. Бе скръстил ръце на гърдите си и се опитваше да изглежда спокоен.

— Защо вие, докторите, не говорите на разбираем език? — попита Ашли и се взря в Даниел над рамките на очилата си.

За удоволствие на сенатора, сред присъстващите се чу кикот. Той обичаше да си играе с тълпата.

Даниел се наведе напред, за да отговори, но Ашли го възпря с вдигната ръка.

— Въпросът бе извън протокола, затова няма нужда от отговор.

Чиновникът направи съответната отметка в протокола.

Тогава Ашли погледна вляво.

— И това е извън протокола, но съм любопитен да узная дали уважаемият сенатор от Монтана ще се съгласи с мен, че докторите нарочно са измислили свои собствен език, така че ние, простосмъртните, да се чудим и маем, какво всъщност искат да ни кажат.

Когато сенаторът от Монтана вдигна поглед от четивото си и въодушевено кимна своето „да“, отново последва смях откъм зрителите.

— Докъде бях стигнал? — попита Ашли и погледна записките си. — Необходимостта от подобно законодателство се крие във факта, че в тази страна биотехнологиите като цяло и медицината в частност са загубили всякакви морални и етични устои. Ние, членовете на сенатската подкомисия, но здравната политика, сме задължени, като загрижени и честни граждани на САЩ да променим тази тенденция и така да последваме примера на колегите си от сената. Целта не оправдава средствата, особено в областта на медицинската наука, както бе провъзгласено и от трибуната на процеса в Нюрнберг. Става въпрос за процедурата НХТСК. Тя отново застрашава да създаде безпомощни ембриони и после да ги разчлени с подозрителното оправдание, че от клетките на тези малки човечета ще се лекуват множество пациенти. Но това не е всичко. Както сега ще чуем от самия откривател, когото имаме честта да приветстваме тук като свидетел, това не е обикновена терапевтична процедура с клонирани материали. В качеството си на главен автор на законопроекта аз изразявам душевния си смут от факта, че тази процедура е предвидена да стане директива за по-нататъшното развитие на науката. Е ще ви кажа едно-единствено нещо: само през трупа ми!

Скромни ръкопляскания от страна на група зрители. Ашли ги удостои с кимане на глава и с кратка пауза. После си пое дълбоко въздух и продължи:

— Бих могъл да продължа да ви говоря за новата методика, но не съм лекар и чувствително се различавам от специалиста, който беше тъй добър да дойде, за да бъде изслушан пред нашата подкомисия. Бих желал да продължим със свидетеля, освен ако уважаемият ми колега не иска да ни каже нещо.

Ашли говореше за сенатора, който седеше от дясната му страна и който сега се наклоня към него и закри микрофона с ръка.

— Ашли — прошепна той, — надявах се, че ще си по-експедитивен. До десет и половина трябва да съм излязъл от тук.

— Спокойно. Стиснал съм го за гушата.

Ашли отпи от чашата с вода пред себе си и се взря в Даниел.

— Първият ни свидетел е блестящият доктор Даниел Лоуъл, както вече ви казах, откривателят на НХТСК. Доктор Лоуъл има впечатляващо развитие като учен, той е доктор по медицина и доктор по философия на някои от августейшите академични институции в страната. Дори си е направил труда да заеме достойно място в областта на вътрешните болести. Получавал е множество награди за работата си и е заемал престижен пост във фармацевтичната компания Мърк, както и в Харвардския университет. Имате думата, доктор Лоуъл.

— Благодаря, сенаторе — отвърна Даниел.

Той седна в предния край на стола си.

— Оценявам по достойнство хвалебствията ви по мой адрес, но, ако бих могъл, бих желал веднага да засегна един точно определен момент във вашето слово.

— Разбира се — разтегна устни в усмивка Ашли.

— Методът НХТСК и терапевтичното клониране не включва, повтарям, не включва разчленяването на ембриони.

Даниел говореше бавно и подчертаваше всяка своя дума.

— Терапевтичните клетки се вземат, преди да се образува ембрионът. За тази цел се използва една структура, наречена бластокиста.

— Ще отречете ли, че тези бластокисти са начален стадий на човешки живот?

— Те са човешки живот, но взети поотделно, клетките й, но нищо не се различават от онези, които губите при силно разтъркване на венците си с четката за зъби.

— Е, аз не си ги търкам толкова безмилостно — засмя се Ашли. Същото направиха неколцина от присъстващите.

— Всички губим епителни клетки.

— Може би, но те няма да образуват ембриони, както се очаква от бластокистата.

— Биха могли — отвърна Даниел. — Там е въпросът. Ако в епителната клетка се вкара яйцеклетка без ядро и комбинацията се активира, от двете може да се получи ембрион.

— Както се прави при клонирането.

— Точно така — съгласи се Даниел. — Бластокистите са способни да създадат жизнен ембрион, но само ако се имплантират в матката. При терапевтичното клониране те не могат да създадат ембриони.

— Мисля, че затънахме в семантични подробности — нетърпеливо каза Ашли.

— Така е — отвърна Даниел. — Но те са важни, защото хората трябва да разберат, че при терапевтичното клониране, или при метода НХТСК, не се използват ембриони.

— Мнението ви относно моите изявления при откриването на това слушане са надлежно вписани в протокола — заяви Ашли. — Бих искал да се заемем със самата методика. Ще ни я опишете ли тук и сега, за да влезе в официалния протокол на изслушването?

— С удоволствие — отвърна Даниел. — Новата хомологична трансгенетична сегментална комбинация е името, което дадохме на една процедура, включваща отстраняването на част от ДНК клетка, отговорна за точно определена болест, и замяната й със здрава клетка. Това се извършва в ядрото на някоя от клетките на пациента, която после се използва за клониране.

— Спрете дотук — прекъсна го Ашли. — Вече съм объркан, както и по-голямата част от аудиторията. Нека видим дали съм ви разбрал правилно. Говорите за това, че вземате клетка от болен човек и променяте нейното ДНК, преди да сте пристъпили към клониране.

— Точно така. Заменяме малка част от генетичния материал на клетката, която е отговорна за заболяването на индивида.

— Едва тогава се извършва клониране на новата клетка, за да се излекува пациентът.

— И тук сте точен! Клетките се активират с различни хормони на растежа и се превръщат в нужните за пациента клетки. Благодарение на НХТСК новите клетки нямат генетичното предразположение да развият въпросната болест. Когато тези клетки се вкарат в организма на пациента, той не само ще се излекува; клетките ще унищожат генетичната тенденция той или тя отново да се разболее от същата болест.

— Нека вземем за пример точно определено заболяване — предложи Ашли. — Така ние, неспециалистите, ще можем по-лесно да ви разберем. От статиите, които публикувате, става ясно, че болестта на Паркинсон е едно от заболяванията, за които твърдо вярвате, че ще бъдат ликвидирани.

— Прав сте — каза Даниел. — Както и много други страдания: от Алцхаймер и диабет до някои форми на артрит. Списъкът им е дълъг и много от тях сега не могат да бъдат облекчени, камо ли да се излекуват.

— Да се съсредоточим върху паркинсоновата болест — настоя Ашли. — Защо мислите, че методът ви би могъл да се справи със заболяването?

— Защото тъкмо при Паркинсон имаме щастието да правим опити върху мишки — отговори Даниел. — Опитните мишки страдат от паркинсонова болест, което означава, че в мозъка им липсват определени нервни клетки, произвеждащи сложното вещество допамин, което участва в предаването на нервните импулси и тяхното заболяване е точно копие на болестта, протичаща в човешкия организъм. Взехме болните мишки, проведохме НХТСК и ги излекувахме завинаги.

— Изумително — забеляза Ашли.

— Ще се изумите още повече, като го видите с очите си.

— Инжектират се клетки.

— Да.

— Тук не срещате ли някакви трудности?

— Никакви — отвърна Даниел. — Натрупали сме богат опит и прилагаме тази технология и при друга терапия. Инжекциите се правят внимателно, в съответните условия и няма никакъв проблем. При опитите ни мишките се чувстваха прекрасно.

— Колко време след инжекцията оздравяват?

— При нашите опити симптомите на паркинсоновата болест веднага отслабват — уточни Даниел. — Получихме забележителни резултати. Само след седмица вече не можем да различим излекувайте от здравите мишки, които ползваме, като контрола.

— Мисля, че горите от нетърпение да пробвате метода върху хора — предположи Ашли.

— Така е — призна си Даниел и закима с глава, за да подчертае казаното. — Когато завършим опитите с животни, а те напредват бързо, надяваме се незабавно да приложим лечението върху хора в съответните условия.

Ашли видя, че Даниел погледна към сътрудничката си и дори стисна ръката й за миг. Усмихна се вътрешно, като си помисли, колко се заблуждава Даниел, че слушането върви в благоприятна за него посока. Време беше да коригира впечатлението му.

— Кажете ми, доктор Лоуъл — започна Ашли, — знаете ли поговорката: Ако нещо е твърде хубаво, за да е вярно, вероятно не е толкова хубаво?

— Разбира се.

— Е, в такъв случай мисля, че НХТСК е добър пример за това. Ако временно оставим настрана семантичния спор за това дали ембрионите се разчленяват, или не, изправяме се пред друг морално-етичен проблем.

Ашли млъкна, за да подчертае фразата си. Публиката не помръдваше.

— Докторе — продължи снизходително Ашли, — чели ли сте романа на Мери Шели „Франкенщайн“?

— НХТСК няма нищо общо с мита за Франкенщайн — възмути се Даниел, като искаше да покаже, че добре му е известно накъде бие Ашли. — Като го внушавате, вие най-безотговорно се опитвате да се възползвате от неразбирането на страха на хората.

— Искам да възразя — поклати глава Ашли — Всъщност, мисля, че Мери Шели е имала смътното предчувствие за настъплението на НХТСК и затова е написала романа.

Зрителите отново се засмяха. Беше очевидно, че се задавяха за всяка дума, за да се забавляват.

— И така: макар да съм нямал щастието да получа образование само за избраници, аз съм чел „Франкенщайн“, чието оригинално заглавие е „Съвременният Прометей“ и, според мен, приликите са изумителни. Доколкото мога да разбера, думата трансгенетичен, включена в объркващото название на вашия метод, означава да вземеш частички и парченца от геномите на различни хора и да ги смесиш, както приготвяш сместа за сладкиши. За обикновения човек това е същото, което прави Виктор Франкенщайн, когато създава своето чудовище: взема парченца от този труп и частички от другия и ги пришива едно към друго. Той дори използва малко електричество, както вие използвате клонирането.

— При нашия метод ние използваме сравнително малки частички от носителя на наследствеността, а не цели органи — разпалено отвърна Даниел.

— Успокойте се, докторе! — прекъсна го Ашли. — Това е само изслушване на фактите, не е война. Искам да кажа, че по вашия метод вие вземате частички от един човек и ги поставяте на друг, нали така?

— На молекулярно равнище.

— Равнището не ме интересува — заяви Ашли. — Само установявам фактите.

— От известно време в медицината се използва методът на присаждане на органи — отвърна Даниел през зъби. — Обществото не вижда в това никакъв морален проблем, дори тъкмо обратното — трансплантацията на органи напомня повече от НХТСК за романа, който Мери Шели е написала през деветнайсетия век.

— В примера, който приведохте относно болестта на Паркинсон, признахте, че в плановете ви влиза инжектирането на малките молекулярни франкенщайновци в човешкия мозък. За жалост, докторе, досега не съм чувал за много трансплантации на човешки мозък, затова мисля, че сравнението не е удачно. Инжектирането на части от човека в мозъка на друг човек не влиза в моя етичен кодекс, мисля, че го няма и в етиката на Божието слово.

— Терапевтичните клетки, които създаваме, не са молекулярни франкенщайновци — ядоса се Даниел.

— Мнението ви е надлежно вписано в протокола — каза Ашли. — Можем да продължим.

— Но това е фарс! — възрази Даниел не вдигна ръце, за да подчертае казаното.

— Докторе, напомням ви, че се намирате пред членовете на подкомисия в Конгреса и че трябва да се държите по адекватен начин. Всички тук сме разумни хора, които уважават мнението на опонента си и се опитват да направят всичко по силите си, за да съберат информация за истината.

— Става все по-очевидно, че настоящото изслушване е чиста измама. Вие не сте тук, за да събирате обективна информация за НХТСК, както благородно заявявате. Вие използвате изслушването, за да се самоизтъкнете чрез високопарна риторика.

— Бих искал да знаете — отвърна снизходително Ашли, — че вашите изказвания и обвинения са обида за Конгреса на САЩ. Това тук не ви е някоя медийна изява. Но аз няма да се обидя, а още веднъж ще ви уверя, че мнението ви е вписано в протокола и, както вече казах, бих искал да продължим по-нататък. Тъй като сте откривател на НХТСК, от вас не може да се очаква да бъдете обективен по отношение на моралните аспекти на метода, но бих искал да ви помоля да се спрете и на този въпрос. Най-напред обаче искам да заявя, че човек не може да не забележи обезоръжаващата привлекателна жена на свидетелската маса до вас. За да ви помага ли е дошла? Ако е така, може би ще я представите за протокола.

— Това е доктор Стефани Д’Агостино — отвърна бързо Даниел. — Тя е моя научна сътрудничка.

— Още един доктор по медицина и доктор по философия, така ли? — попита Ашли.

— Само доктор по философия — отвърна Стефани в микрофона си. — И, господин председател, бих искала да се присъединя към мнението, изказано от доктор Лоуъл, че слушането е субективно, без обаче да повтарям обидните му думи. Защитавам тезата, че аналогията между НХТСК и мита за Франкенщайн е неподходяща и вредна, тъй като подобни намеци въздействат върху основните страхове на хората.

— Искрено съжалявам — каза Ашли. — Винаги съм смятал, че вие, щастливците с високо образование, имате слабост да правите алюзии с литературни шедьоври от най-различен вид, но ето че тук за първи път се обърквам: заявяват ми, че сравненията са неподходящи. Кажете ми, честно ли е това, след като отлично помня, че в малкото баптистко училище в родния ми град ни учеха, че освен всичко останало, „Франкенщайн“ е предупреждение за моралните последици от неконтролируемия научен материализъм? Именно това прави книгата напълно подходяща за случая. Мисля, че говорихме достатъчно по този въпрос! Намираме се на слушане, а не на семинар по литература.

Преди да успее да продължи, зад него се приближи Дан и го потупа по рамото. Ашли закри микрофона СИ с ръка, за да не може някой да чуе коментара на неговия сътрудник.

— Сенаторе — прошепна Дан в ухото на Ашли, — още щом пристигна молба доктор Д’Агостино да се присъедини към доктор Лоуъл, ние я проверихме. Получила образованието си в Харвард. Израснала в северен Бостън.

— Това важно ли е?

Дан вдигна рамене:

— Може и да е съвпадение, но силно се съмнявам. Обвиненият в рекет инвеститор в компанията на доктор Лоуъл, за когото ни информира Бюрото, е също Д’Агостино, и той е от северен Бостън. Нещата вероятно са свързани.

— Така, така — замисли се Ашли. — Любопитен факт.

Той взе листа от Дан и го постави редом до финансовия отчет на компанията на Даниел. С мъка скриваше усмивката си.

— Доктор Д’Агостино — изрече Ашли в открития си вече микрофон, — свързана ли сте по някакъв начин с Антъни Д’Агостино, живущ на улица „Ейкорн“ номер четиринайсет в Медфърд, щата Масачузетс?

— Той ми е брат.

— И това е същият Антъни Д’Агостино, обвинен в рекет?

— За съжаление, да — отвърна Стефани.

Тя се обърна към Даниел, който бе вторачил невярващ поглед в нея.

Доктор Лоуъл — продължаваше Ашли, — беше ли ви известно, че един от първите и главни инвеститори във вашата компания е обвинен в рекет?

— Не, не ми беше известно — отговори Даниел. — Но той далеч не е главният ни инвеститор.

— Хм — изсумтя Ашли. — Според мен няколкостотин хиляди долара са огромна сума. Но няма да спорим. Предполагам, че не е директор?

— Не е.

— Олекна ми. Предполагам също, че въпросният Антъни Д’Агостино не е член на съвета по етика, който, както разбирам, сте сформирали към компанията?

Откъм залата се чу приглушен смях.

— Не е член на съвета по етика — отговори Даниел.

— Това е добре. Сега да поговорим за компанията ви — предложи Ашли. — Носи името КЛЕЗА, което е нещо като акроним?

— Така е — въздъхна Даниел, сякаш цялата процедура му бе вече омръзнала. — Идва от „клетъчна замяна“.

— Съжалявам, ако сте се уморили от взискателността на изслушването, докторе — каза Ашли. — Ще се опитаме да съставим картината на фактите колкото е възможно по-бързо. Доколкото разбирам, компанията ви се опитва да получи втората част на инвестициите, които идват от капиталисти — любители на риска, а главната интелектуална собственост на компанията е именно НХТСК. Дали крайната ви цел не е да я направите обществена, като пуснете акции на борсата?

— Да — отвърна просто Даниел и се облегна назад.

— Сега, извън протокола — започна Ашли, като се обърна в ляво. — Бих искал да попитам уважаемия сенатор от великия щат Монтана, дали не мисли, че нашата подкомисия ще се заинтересува от факта, че един от основните инвеститори в компания, която смята да стане публична, е бил съден за рекет. Смятам, че въпросът е от морално естество. Пари от изнудване, може би дори от проституция се изпират в компания за биотехнологии.

— Много ще се заинтересува — отвърна сенаторът от Монтана.

— И аз мисля така — потвърди Ашли. Погледна записките си, после спря очи върху Даниел. — Доколкото знам, вторият транш се задържа до гласуването на този законопроект, както и поради факта, че друга негова версия е вече гласувана. Така ли е?

Даниел кимна с глава.

— Трябва да го кажете на глас за протокола — подкани го Ашли.

— Така е — каза Даниел.

— Доколкото знам, под краката ви гори, защото имате нужда от доста пари, за да се задържите на повърхността и ако не получите втория транш от финансирането, очаква ви фалит.

— Така е.

— Много лошо — рече Ашли с привидно съчувствие. — Но за нашите цели тук, на това слушане, трябва да приема, че обективността ви по моралната страна на въпроса е сериозно застрашена. Искам да кажа, че бъдещето на цялата ви компания зависи от това, законопроект 1103 да не мине. Не е ли вярно, докторе?

— Мнението ми е и ще продължава да бъде следното: от морална гледна точка би било погрешно да се спре научноизследователската работа и да не се използва методът НХТСК за лекуване на страдащото човечество.

— Мнението ви е записано в протокола — каза Ашли. — Но и аз искам да отбележа за протокола, че доктор Даниел Лоуъл не пожела да отговори на зададения му въпрос.

Ашли се облегна назад и погледна в дясно.

— Нямам повече въпроси към свидетеля. Дали някой от високоуважаемите ми колеги иска да му зададе въпрос?

Ашли изгледа лицата на сенаторите, които седяха на подиума.

— Много добре — завърши той. — Подкомисията по здравната политика иска да благодари на доктор Лоуъл и доктор Д’Агостино за участието им в слушането. А сега призовавам следващия свидетел: мистър Харълд Мендес от организацията „Право на живот“.