Пристъп

ГЛАВА 17

15:20 часа, четвъртък, 28 февруари 2002 година

Няколко минути Даниел остана да лежи неподвижно, после отвори очи. Беше сам в малката съблекалня, но отпред се чуваха приглушени гласове. Сякаш продавачът упътваше клиент към съблекалните. Даниел се насили и седна на пода.

Погледна се в огледалото. Лявата страна на лицето му бе червена като цвекло, а от носа му капеше кръв и се стичаше покрай устата. Дясното му око имаше синкав оттенък и бе започнало да се подува и да се затваря.

С връхчето на показалеца си той предпазливо опипа носа и дясната си скула. Болеше го, но повърхността бе гладка, без подозрителни изпъкналости, които да говорят за счупване на костта. Изправи се и главата му се замая, ала не се чувстваше много зле. Само главата го болеше, краката не го държаха и изпитваше чувство на безпокойство, сякаш току-що бе изгълтал пет кафета наведнъж. Протегна ръката си; тя направо се тресеше. Случката го бе хвърлила в ужас; никога преди не се бе чувствал тъй уязвим и слаб.

Клатушкайки се, успя да обуе панталоните си. Обърса с длан кръвта от лицето си. Тогава усети, че от вътрешната страна на бузата си има дълбока рана. Опипа с език мястото. За щастие, не беше чак толкова голяма и не бе нужно да се шие. Приглади с пръсти оредяващата си коса, отвори вратата и излезе в пробната.

— Добър ден — поздрави тъмнокож местен продавач с подчертан британски акцент.

Бе облечен в костюм на тънки райета, на чийто фон силно изпъкваше цветната копринена кърпичка в горното джобче, която сякаш бе експлодирала от гръдния му кош. Стоеше облегнат на стената със скръстени ръце и чакаше клиентът му да излезе от съблекалнята. С любопитство изгледа Даниел, вдигна вежди, но нищо не каза.

Тъй като не бе сигурен в гласа си, Даниел само кимна с глава и се опита да се усмихне. Несигурно тръгна напред, защото усещаше, че трепери. Боеше се, че околните ще го помислят за дрогиран. Но като се пораздвижи, походката му стана по-сигурна. Зарадва се, че продавачът не го заговори. Нямаше желание да общува с никого. Бързаше да излезе от магазина.

Когато стигна външната врата, беше сигурен, че походката му е нормална. Отвори я и подаде главата си навън в следобедната жега. Бързо огледа паркираните коли и се убеди, че нападателят му трябва отдавна да е изчезнал. Надникна през стъклото в магазина за дамско облекло и зърна Стефани, която оживено пазаруваше. Като се убеди, че тя е добре, Даниел тръгна право към автомобила.

Щом влезе в колата, той смъкна стъклата на прозорците и остави лекият бриз да раздвижи застоялия горещ въздух в купето. Въздъхна; добре му беше да седи на познато място. Обърна огледалото за обратно виждане към себе си и внимателно огледа лицето си. Тревожеше се за дясното си око, което вече се беше затворило. Но роговицата бе чиста и в предната камера не се виждаше кръв; единствено на склерата се забелязваха малки кръвоизливчета. За да се убеди, че не е пострадал, той провери дали не вижда двойни образи, когато мести поглед нагоре и надолу. Слава богу, всичко беше наред. Оправи огледалото, облегна се и зачака Стефани.

След около четвърт час тя излезе от магазина, като влачеше със себе си няколко пълни торби. Засенчи очите си с ръка и погледна към колата. Даниел й помаха с ръка през смъкнатото стъкло. Тя също му махна и се затича към него. Бе имал време да помисли за вероятната причина за нападението и първоначалната потиснатост бе отстъпила място на яростта, значителна част от която бе насочена към Стефани и съмнителното й семейство. Макар, че нападателят не му бе счупил коленете, начинът на действие намирисваше на мафиотщина и той тутакси си спомни за брат й. Нямаше ни най-малка представа кои са братята Кастиляно, но възнамеряваше да разбере.

Стефани се приближи, отвори вратата и хвърли торбите на задната седалка.

— Успя ли да се оправиш? — попита безгрижно тя. — Трябва да ти кажа, че направих много хубави покупки.

Тя шумно затвори задната врата и тръгна да отваря предната, като не спираше радостно да бърбори. Седна и се протегна за предпазния колан, когато внезапно го погледна. Спря по средата на изречението.

— Господи! Какво е станало с окото ти? — попита тя.

— Добре, че го забеляза — горчиво отвърна Даниел. — Очевидно някой ме е набил. Но преди да навлезем в неприятни подробности, искам да ти задам един въпрос. Кои са братята Кастиляно?

Тя се вторачи в него и сега видя не само подутото око, а и синината на страната и засъхналата кръв под ноздрите му.

Искаше й се да го докосне със съчувствие, но се въздържа. Долови гневния блясък в очите му и усети суровата нотка в гласа му. Името на братята и връзката, която направи между него и станалото, я парализираха. Смутено погледна надолу.

— Има ли още нещо пикантно, което не си сметнала за нужно да споделиш с мен? — язвително продължи Даниел. — Някаква друга подробност, освен че брат ти е бил обвинен в рекет, след като е инвестирал в компанията? Питам пак: кои, по дяволите, са братята Кастиляно?

Умът й препускаше. Вярно, не му бе казала, че само половината от парите, които брат й бе вложил, са негови. Нямаше извинение за това, още по-малко можеше да оправдае втория си пропуск, който я бе накарал да се чувства като крадец, уловен за втори път в едно и също престъпление.

Стефани мълчеше и Даниел продължи:

— Надявах се, че поне можем да разговаряме.

— Можем и ще го направим — обади се тя.

Никога в живота си не се бе чувствала толкова виновна. Бяха го наранили и тя трябваше да признае, че голяма част от отговорността пада на нейните плещи.

— Но най-напред ми кажи дали си добре — започна тя.

— Колкото може да се очаква при тези обстоятелства — отвърна Даниел, запали двигателя и даде на заден ход, за да излезе от паркинга.

— Да отидем в болницата ли предпочиташ, или да се консултираш със специалист? — попита тя.

— Не! Няма нужда. Ще оживея.

— А в полицията?

— Не, хиляди пъти не! Ако отидем в полицията, ще започнат разследване, а това означава да не можем да изпълним задължението си към Бътлър.

Даниел изви към изхода на паркинга.

— Ами ако това е още едно предупреждение да не се залавяме с тази задача? Сигурен ли си, че не желаеш да се откажем от фаустовското начинание?

Даниел й хвърли гневен поглед.

— Не мога да повярвам, че го предлагаш! Не и не!

Той ядно тупна с длан върху волана и замълча задавено, после продължи с малко по-спокоен, но решителен тон:

— Нямам намерение да изоставя всичко, за което сме работили досега, само защото двама негодници са изпратили някакъв неандерталец да ми втълпява предупрежденията им.

— Той разговаря ли с теб?

— Между юмруците.

— И какво по-точно искат?

— Ако трябва да цитирам оная безмозъчна буца мускули, трябвало веднага да си вдигна задника и да се върна в Бостън, за да изправя компанията на крака.

Даниел излезе на шосето и увеличи скоростта.

— Като научили, че сме в Насо, нашите акционери помислили, че сме дошли на почивка.

— В хотела ли се връщаме?

— Желанието ми да пазарувам изчезна, затова искам да се върна и да си сложа лед на окото.

— Сигурен ли си, че не искаш да отидем на лекар?

— Вероятно ще се изненадаш да чуеш, че самият аз съм лекар.

— Говоря за практикуващ лекар.

— Много е смешно, но ме извини, че не се смея!

Продължиха пътя си и изминаха краткото разстояние до хотела в мълчание.

— Братята Кастиляно са познати на брат ми Тони — призна тя, докато вървяха към сградата.

— Защо ли не съм изненадан?

— Но нито ги познавам, нито съм ги виждала.

Отключиха вратата на апартамента. Стефани хвърли торбите настрана. Чувстваше се виновна и не знаеше как да се справи с гнева му.

— Защо не влезеш и не седнеш — грижовно му предложи тя. — Аз ще ти донеса лед.

Даниел се изтегна на кушетката във всекидневната, но тутакси седна. Когато лежеше, цялата му глава пулсираше. Стефани дойде и му донесе кърпа, в която зави кубчетата лед от кофичката върху минибара. Подаде му така направената торба и той внимателно я положи върху подутото си око.

— Искаш ли ибупрофен? — попита тя.

Даниел кимна и Стефани му подаде няколко таблетки с чаша вода.

Докато той пиеше болкоуспокоителните, тя седна на кушетката с подвити крака. Заразказва му подробности от разговора си с Тони в деня, когато трябваше да летят за Торино. Завърши разказа си с извинение, че не му е споменала за него. Оттогава се бяха случили толкова неща, обясни тя, че разговорът им не й се бе сторил толкова належащ.

— Щях да ти кажа, когато се върнем от Насо и вторият транш от финансирането пристигне, защото исках да третираме парите на брат ми като заем и да му ги върнем с лихвите. Не желаех нито той, нито който и да е от приближените му да имат нещо общо с КЛЕЗА.

— Е, поне в едно нещо сме единни.

— Ще приемеш ли извинението ми?

— Предполагам, да — отвърна Даниел без капка ентусиазъм. — Значи, брат ти те предупреди да не идваш в Насо.

— Да — призна тя, — защото не можех да му кажа причината. Но предупреждението му звучеше твърде общо и без каквито и да е заплахи. Знаеш ли, още не мога да повярвам, че той има пръст в нападението върху теб.

— О, така ли?! — възкликна язвително Даниел. — Тогава се насили да повярваш, защото наистина е замесен! Кой друг ще съобщи на тези Кастиляно, че сме в Насо? Откъде другаде биха могли да разберат? Не може да е съвпадение, защото този гангстер се появи ден след нашето пристигане. Очевидно, след като снощи се обади на майка си, тя е позвънила на брат ти, а той на своите приятелчета. Да ти напомням ли как побесня, когато ти споменах, че хората, обвинени в упражняване на рекет, прибягват до насилие?

Стефани се изчерви. Той беше прав; бе направо побесняла. Хрумна й нещо и взе мобилния си телефон. Отвори го и започна да набира някакъв номер. Даниел я хвана за ръката.

— На кого звъниш?

— На брат ми — отвърна ядосано тя.

Даниел се наведе и взе телефона от ръката й. Въпреки гнева и решимостта си, тя не се съпротиви. Даниел затвори телефона и го хвърли на малката масичка.

— Последното нещо, което трябва да направим в момента, е да се обадим на брат ти.

Той се облегна и отново притисна леда към окото си.

— Искам да го попитам. Ако наистина има нещо общо с нападението върху теб, няма да му се размине. Чувствам се предадена от собственото си семейство.

— Ядосана ли си?

— Има си хас — отвърна Стефани.

— Трябва да ти задам един въпрос — каза той и намести леда върху синината. — Преди около час ми заяви, че ще си помислиш дали да не се върнеш, защото не искаш да работиш с хора като Пол Сондърс и Спенсър Уингейт. Защото искаш съвестта ти да е спокойна. При настъпилите обстоятелства трябва да знам — възнамеряваш ли да си тръгнеш, или не.

Тя го погледна. Поклати глава и смутено се засмя.

— След случилото се, се чувствам толкова виновна, че няма начин да те оставя сам.

— Е, това е облекчение за мен — забеляза Даниел. — Изглежда наистина всяко зло е за добро, дори да те направят на пихтия.

— Дълбоко съжалявам, че те нараниха — каза Стефани. — Повярвай ми. Съжалявам повече, отколкото си мислиш.

— Добре, добре — повтори той и успокоително я потупа по коляното. — След като ме увери, че оставаш, ето какво мисля да направим. Трябва да се преструваме, че нищо не се е случило с мен, което означава, че няма да се обаждаш и да искаш обяснение от брат си, няма да казваш и на майка си. В бъдещите разговори с нея ще наблягаш на факта, че не сме на почивка, а усърдно работим, за да спасим КЛЕЗА. Ще й кажеш, че ще останем само три седмици и после се връщаме в Бостън.

— Ами онзи, който те нападна? Не се ли опасяваш, че ще дойде пак?

— Опасявам се, но трябва да поемем и този риск. Той не е местен и интуицията ми подсказва, че вече е на път за вкъщи. Заяви ми, че ако трябва отново да бие път от Бостън до тук, ще ме повреди много лошо, което ме кара да мисля, че районът, в който се върти е Ню Ингланд. Същевременно ми даде да разбера, че не ме е повредил, защото иска да се върна и да вдигна компанията на крака, а това означава, че имат интерес да съм добре, независимо как се чувствам в момента. Но надеждата ми е в това, че телефонните разговори с майка ти, които тя несъмнено ще предаде на брат ти, ще убедят братята, че си струва да почакат три седмици.

— Трябва ли да си сменим хотела? Защото казах на мама, че сме отседнали тук.

— Мислих за това, докато те чаках в колата да излезеш от магазина. Дори ми хрумна да приемем предложението на Пол и да се преместим в клиниката „Уингейт“.

— О, господи! От трън, та на глог.

— И аз не искам да се настаним там. И без това едва ще можем да изтраем онези шарлатани през деня. Затова мисля да останем тук, ако това няма да те притесни. Не желая още една нощ като онази в Торино. Ще си седим в хотела и ще излизаме единствено, за да ходим до клиниката, където от утре и без това ще прекарваме повечето време. Съгласна ли си?

Докато го слушаше, Стефани кимаше с глава.

— Съгласна ли си, или не? — повтори въпроса си Даниел. — Защо мълчиш?

Внезапно тя вдигна ръце в изблик на чувства.

— Господи! Вече не знам какво да мисля. Нападението върху теб ме кара да се чувствам още по-объркана по отношение на операцията „Бътлър“. От първия ден трябваше да правим предположения за личности, които познаваме съвсем слабо, или изобщо не сме срещали.

— Почакай малко! — разсърди се Даниел; червеното му лице стана тъмноалено, а ниският му глас достигна неподозирани височини. — Няма да подновяваме разговора за това, дали трябва да лекуваме Бътлър, или не. Вече е решено. От тук нататък ще говорим за това как ще осигурим всичко необходимо за неговата терапия.

— Добре, добре! — отвърна Стефани; протегна ръка и я сложи върху неговата. — Успокой се! Чудесно! Ще останем тук и ще се молим всичко да бъде наред.

Преди да продължи, Даниел си пое дълбоко въздух:

— Освен това мисля, че не бива да се делим.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че неслучайно онази буца мускули ми се нахвърли, когато бях сам. Най-вероятно брат ти държи никой да не те нарани, в противен случай щяха да набият и двама ни, или най-малкото щяха да ме нападнат, но пред очите ти. Според мен мъжът е чакал да се разделим; тоест, смятам, че ако бъдем непрекъснато заедно извън нашата стая, ще се радваме на относителна сигурност.

— Може би си прав — промърмори многозначително Стефани.

Мислите й бяха объркани. От една страна чувстваше облекчение от факта, че Даниел нямаше нещо лошо предвид, когато спомена, че не желае да се делят, но от друга — все още й бе трудно да повярва, че брат й има нещо общо с нападението върху него.

— Ще ми донесеш ли още лед? — попита Даниел. — Този се стопи.

Имаше нужда да прави нещо. Взе прогизналата кърпа и отиде в банята, за да я изцеди. После отново прибегна до кофата с лед на бара. Когато му подаде компреса, телефонът на страничната масичка внезапно даде признаци на живот. Звънът съживи иначе тихата стая. Нито единият, нито другият помръдваха. И двамата се бяха вторачили в апарата. Спогледаха се разтревожено.

— Кой, по дяволите, може да е? — попита Даниел след четвъртото позвъняване и притисна леда върху окото си.

— Хората, които знаят, че сме тук, не са много — отвърна тя. — Аз ли да вдигна?

— Ами да — каза Даниел. — Ако е майка ти или брат ти, не забравяй какво говорихме.

— Ами ако е онзи, който те нападна?

— Не вярвам. Вдигни, но говори с безгрижен тон! Ако е той, просто затвори. Не се опитвай да го въвлечеш в разговор.

Стефани отиде до телефона, вдигна слушалката и с поглед, забит в Даниел, се опита да говори с нормалния си глас. Даниел забеляза как тя вдигна вежди, когато чу гласа отсреща. След няколко секунди той попита:

— Кой е?

Стефани вдигна ръка и му направи знак да почака.

— Чудесно! Благодаря ви.

После отново се заслуша. Машинално навиваше кабела на пръста си.

— Много сте любезен, но тази вечер не ни е възможно. Всъщност, ще бъдем ангажирани през цялото си пребиваване.

След това бързо се сбогува и остави слушалката. Погледна към Даниел, но не заговори веднага.

— Е? Кой беше? — попита той с любопитство в гласа.

— Спенсър Уингейт — удивено поклати глава Стефани.

— Какво искаше?

— Уведоми ни, че е засякъл пратката от Питър и че още сутринта ще уреди да ни я предадат.

— Ура за малките услуги! Значи, започваме да създаваме лечебните клетки за Бътлър. Но разговорът бе твърде продължителен за такова кратко съобщение. Какво друго искаше?

Тя тъжно се засмя:

— Попита ме дали бих отишла в дома му В Лифърд Кей на вечеря. Колкото и да е странно, даде ми да разбера, че кани само мен. Не мога да повярвам. Стори ми се, че ме сваля.

— Е, да го погледнем от хубавата страна. Има добър вкус.

— Не ми е никак смешно — възрази Стефани.

— Виждам — отвърна Даниел. — Но нека не забравяме голямата цел.