Пристъп

ГЛАВА 26

14:15 часа, неделя, 24 март 2002 година

Д-р Джефри Маркъс беше радиолог на щат в местната болница „Доктърс Хоспитал“ на Шърли Стрийт в центъра на Насо. Спенсър бе сключил сделка с него, според която д-р Маркъс трябваше да посреща нуждите на клиника „Уингейт“, докато назначат радиолог. Когато стана ясно, че за Ашли ще е необходим специален скенер от типа „CAT“, Спенсър нареди на една от сестрите да се обади на Джефри. Тъй като това стана в събота следобед, радиологът успя да пристигне веднага.

— Това са напречни сектори на мозъка — каза Джефри и посочи точното място върху монитора с гумичката на стария жълт молив, който държеше в ръка.

Джефри Маркъс беше англичанин, който бе забягнал на Бахамите, за да се спаси от неприятното време на Британските острови, както бе направил и д-р Карл Смит. Беше добър лекар и имаше значителен опит в радиологията.

— Ще се движим цефаладично при диференциал един сантиметър и ще се установим на нивото на субстанция негра.

Джефри седеше пред компютъра. Д-р Наваз надничаше над дясното му рамо, за да вижда по-добре, а вляво стоеше Даниел. Пол, Спенсър и Карл се бяха изправили до прозореца с лице към помещението. Карл държеше спринцовка с допълнително количество успокоително, но тя се бе оказала ненужна. След втората инжекция Ашли не се събуди и спа, дори когато правеха шевове над металното копче на челото му, сваляха стереотаксичната рамка и го пренасяха до скенера. В момента лежеше по гръб, с глава в широкия отвор на апарата. Ръцете му бяха скръстени върху гърдите, на китките му още висяха предпазните ремъци, но ръцете му бяха свободни. Банката физиологичен разтвор се стичаше по тръбичките във вената му. Ашли бе истинско олицетворение на спокойния сън.

В другия край на стаята, на известно разстояние от останалите, Стефани се бе облегнала на шкафа и ги наблюдаваше. Бореше се с чувството на вина и несигурност и се надяваше, че никой няма да я заговори, защото й се струваше, че ще изгуби контрол. Хрумна й да излезе от стаята, но се боеше да не привлече вниманието към себе си. Затова остана тихо на мястото си. Не гледаше към скенера, но интуитивно усещаше, че усложненията от имплантацията са сериозни и това още повече подкопаваше увереността й. Събитията през последния месец я бяха довели до ръба на емоционалния срив. Укоряваше се, че не се бе вслушала в предчувствието си още в началото на този фарс, който можеше да доведе до трагични последици.

— Ето го! — каза Джефри и посочи образа върху монитора. — Това тук е средният мозък, а онова е областта на субстанция негра. Опасявам се, че няма и следа от радиосветлина, която се получава при наличието на натоварено с тежък метач антитяло.

— Вероятно още не се е придвижило до мозъка — предположи д-р Наваз. — А може би лековитите клетки нямат уникален повърхностен антиген. Сигурен ли сте, че имат?

— Сигурен съм — отговори Даниел — Доктор Д’Агостино ги провери.

— Вероятно ще трябва да повторим изследването след няколко часа — каза д-р Наваз.

— Когато работехме с опитни мишки, клетките се появяваха след трийсет, най-много четирийсет минути — обясни Даниел и погледна часовника на ръката си. — Човешкият мозък е по-голям, но използвахме повече антитела, а вече измина цял час. Би трябвало да се появят. Трябва да са там.

— Почакайте! — извика Джефри. — Улавям дифузен радиоотблясък встрани.

Той придвижи молива с гумичката един сантиметър вдясно. Радиоотблясъкът едва се виждаше, като съвсем малка снежинка върху заледен път.

— Господи! — възкликна д-р Наваз. — Но това е средната част на темпоралния лоб. Нищо чудно, че получи пристъп.

— Да видим и следващия разрез от мозъка — предложи Джефри, когато новият образ започна да изтрива стария от горе надолу на екрана, сякаш се развиваше руло.

— Сега се вижда още по-точно — забеляза Джефри и почука с гумичката по стъклото на екрана. — Бих казал, че е в областта на хипокампусите, но за да определим точното му местоположение, трябва да вкараме въздух в темпоралния рог на латералния вентрикул. Искаш ли да го направиш?

— Не! — отсече д-р Наваз и се изправи, като хвана главата си с ръце. — Как е възможно иглата да се е отдалечила толкова много? Не мога да повярвам. Върнах се да погледна рентгеновите снимки, направих нови замервания и проверих и най-малката подробност. Всичко беше съвсем точно.

Разпери ръце встрани, сякаш молеше някой да му обясни какво се е случило.

— Може рамката да се е изместила, когато се закачихме в касата на вратата — предположи Карл Смит.

— Какво говорите? — учуди се д-р Наваз. — Казвате, че операционната маса се е ударила в рамката на вратата?! Какво точно имате предвид, като казвате „закачи“?

— Кога стана това? — намеси се и Даниел; за първи път го чуваше. — За коя каса става дума?

— Д-р Сондърс каза, че масата се е допряла до касата — отговори Карл, без да обърне внимание на Даниел. — Не го казах аз.

Неврохирургът въпросително погледна към Пол. Поп кимна с неохота.

— Предполагам, че не е било допир, а удар. Констанс ни увери, че като е проверила рамката, тя е била стабилна.

— Проверила е рамката? — извика д-р Наваз. — Защо го е направила?

Настъпи неловко мълчание и Пол и Карл се спогледаха.

— Какво е това? Заговор ли? — ядоса се д-р Наваз. — Отговорете ми!

— Получи се ефектът на камшика — обади се Карл. — Исках да свържа пациента с монитора и търкаляхме масата доста бързо. За жалост, поради инерцията не успяхме да я изправим, за да влезе безпрепятствено и закачихме вратата. Затова Констанс дойде да придържа рамката. Не беше свалила престилката и ръкавиците си. Тогава се опасявахме от евентуално инфектиране на пациента, защото се бе събудил, а ръцете му не бяха завързани.

— Защо не ме уведомихте за случая? — ядосано попита неврохирургът.

— Уведомихме те — отвърна Пол.

— Споменахте, че масата се е допряла до касата на вратата. Сега се оказва, че не е било допир, а по-скоро удар.

— Е, може би преувеличаваме малко — поправи се Карл. — Не се е ударил.

— Милостиви боже! — отчаяно промърмори д-р Наваз.

Той се тръшна на стола пред бюрото. Издърпа хирургическата си шапка, и отчаяно се хвана за главата. Не можеше да повярва, че участва в подобен фарс. Стана му ясно, че рамката се е изместила или от удара, или от ръцете на сестрата.

— Трябва да може да се направи нещо!

Даниел едва сега се бе съвзел от разкритието, че операционната маса се е блъснала в касата на вратата, което можеше да има драматични последици.

— И какво предлагате да направим? — попита гневно д-р Наваз. — Имплантирахме погрешно допаминергични клетки в темпоралния лоб на пациента. Не можем да ги изсмучем обратно, нали?

— Така е, но можем да ги унищожим, преди да са започнали да се разклоняват — отвърна Даниел с искрица надежда в гласа. — Разполагаме с антитяло на уникалния повърхностен антиген. Вместо да прикрепим антитялото към тежкия метал, както направихме, за да го визуализираме на апарата, ще го завържем към цитотоксичен агент. Ще инжектираме комбинацията в цереброспиналната течност и имплантираните не на място неврони ще се унищожат. После ще извършим нова имплантация в лявата страна на мозъка.

Д-р Наваз приглади назад лъскавата си черна коса и се замисли. От една страна идеята да поправи катастрофалната грешка, за която и той имаше немалка вина го съблазняваше, макар методът да бе извънредно необичаен, но от друга интуитивно усещаше, че не бива да се остави да бъде отново въвлечен в подобни експерименти.

— Разполагаме ли с тази цитотоксична комбинация? — попита той; нямаше лошо в това да пита.

— Не — призна Даниел. — Но съм сигурен, че фирмата, която ни снабди с предишната комбинация, спешно ще ни я достави.

— Добре, уведомете ме, когато я получите — отвърна д-р Наваз и стана от стола. — Преди малко ви казах, че не можем да изсмучем имплантираните клетки обратно. Трагична ирония на съдбата е фактът, че ако не се направи нищо и пациентът развие темпорална епилепсия, вероятно ще се наложи сериозна неврохирургическа намеса, при която ще се отстрани значителна част от мозъчната тъкан, а това ще го постави в извънредно рискована ситуация.

— Думите ви доказват още по-категорично, че трябва да направим онова, което ви предложих — отвърна Даниел, вече напълно узрял за идеята.

Стефани се отдръпна от шкафа, на който се бе облегнала, и тръгна към вратата. Вече не се интересуваше, дали ще привлече вниманието на останалите, или не. Не можеше повече да слуша този абсурден диалог между двамата. Разговаряха така, сякаш обсъждат бъдещето на предмет, а не на човешко същество, пострадало по тяхна вина. Изпитваше силен гняв към Даниел, задето, въпреки трагичните последици, продължаваше да маневрира в старанието си да защити собствените си предприемачески интереси, без да дава и пукнат грош за моралната страна на въпроса.

— Стефани! — повика я той, като видя, че се кани да излиза. — Стефани, защо не се обадиш на Питър в Кеймбридж и не го помолиш…

Вратата се затръшна след нея по средата на изречението. Тя се затича по коридора. Знаеше, че в сградата има дамска тоалетна, където щеше да се наплаче на воля. Как се бе случило това — да се забърка в такава каша… Не можеше да повярва, че всичко това се случва.