Пристъп

ГЛАВА 22

21:48 часа, понеделник, 11 март 2002 година

Няколко секунди Даниел и Стефани стояха като заковани, втренчили очи в падналия пред краката им мъж. По лицата им бяха изписани потрес, ужас и объркване. Без да промълвят и дума и без да осъзнават кой кого води, те прескочиха ниската стена и хукнаха по обратния път.

Пътеката, осветена от прожекторите, блестеше като златна змия между камъните и храстите, и не им позволяваше да се отклонят. Но щом навлязоха сред високите дървета започнаха да се лутат като слепци и да се спъват в коренища и камъни.

Ужасените им мозъци ги пришпорваха и ги караха да тичат, да не спират. След няколко минути стигнаха до стъпала, водещи надолу към шосето.

— Накъде? — задъхано прошепна Стефани, когато стъпиха на асфалта.

— Да се върнем по пътя, по който дойдохме — отвърна също така шепнешком Даниел.

Уловени за ръце, те изтичаха през шосето и заслизаха по каменните стъпала толкова бързо, колкото им позволяваха платнените обувки, с които бяха обути. Колкото повече се отдалечаваха от осветения манастир, толкова по-тъмно ставаше наоколо, ала очите им постепенно се приспособиха.

Бяха останали без дъх, и когато най-после излязоха при осветения басейн и се почувстваха в безопасност, Даниел спря. Наведе се и запъхтян подпря ръце на коленете си. От изтощение не можеше дори да говори.

Стефани уплашено се обърна назад. Струваше й се, че всички демони на света тичат след тях и ги гонят, ала пейзажът си оставаше все тъй спокоен и идиличен на лунната светлина. Поуспокоена, тя се обърна към Даниел.

— Добре ли си?

Той кимна с глава. Още не можеше да говори.

— Да се прибираме в хотела — предложи тя.

Заобиколиха басейна и се заизкачваха по каменните стъпала към бароковата балюстрада.

— Същият мъж ли беше, който те нападна и в магазина за дрехи? — попита Стефани, все още задъхана.

Даниел кимна.

Минаха покрай вилите и влязоха в пустия коридор на отделението за балнеопроцедури, който водеше във вътрешността на хотела. След страховитото убийството в полуразрушения манастир и преживяния ужас, спокойната атмосфера в сградата, чистотата и тишината, които царяха в нея им изглеждаха нереални. В английския двор сред елегантно облечените гости, нежната музика и издокараните в смокинги келнери, те се почувстваха още по-самотни. Без да промълвят и дума, преминаха във вътрешността на хотела.

Когато се озоваха в приемната, Стефани дръпна Даниел да спре. Вдясно бе просторната всекидневна, където гостите спокойно разговаряха и от време на време се чуваше приглушен смях. Вляво беше входът на хотела, от който се излизаше в сводестото преддверие. Там стояха портиери в ливреи. Пред тях беше гишето на рецепцията, зад което имаше само един служител. Над главите им лениво се въртяха перките на вентилатора.

— На кого да кажем? — попита Стефани.

— Не знам.

— Да говорим с дежурния управител.

Но преди Даниел да има възможност да отговори, до тях се приближи един от портиерите.

— Извинете — обърна се той към Стефани, — добре ли сте?

— Добре сме — отвърна тя.

— Знаете ли, че левият ви крак кърви? — посочи с пръст той.

Стефани погледна към крака си и за първи път осъзна, колко окаян вид има. При падането бе изцапала роклята си и подгъвът й висеше. Забеляза, че дясната й длан е здраво ожулена, а по нараненото място бяха полепнали парченца от счупени мидени черупки.

И Даниел не изглеждаше по-добре. Панталоните под дясното му коляно бяха скъсани. Виждаха се засъхнали капки кръв, а десният джоб на сакото му липсваше.

— Няма нищо — увери портиера тя. — Дори не знаех, че съм се наранила. Спънах се докато се разхождахме.

— Да ви придружа ли до стаята ви?

— Мисля, че ще се оправим сами — отклони предложението Даниел. — Но ви благодаря за вниманието.

Той хвана Стефани за ръката и я побутна към вратата.

Отначало тя се остави той да я води, но когато влязоха, отскубна ръката си от неговата.

— Почакай малко! Няма ли да говорим с някого?

— По-тихо! Хайде! Да си отидем в стаята и да се почистим. Там ще говорим.

Объркана от поведението му, тя се остави да я изведе навън, но като тръгнаха по алеята, спря и тръсна глава.

— Не разбирам. Пред очите ни простреляха човек, който сигурно е тежко ранен. Трябва да съобщим, да повикаме линейка и полиция.

— Говори по-тихо! — посъветва я Даниел, огледа се и с облекчение видя, че наоколо няма никой. — Онзи бандит е мъртъв. Нали видя дупката в главата му? Никой на негово място не би оживял.

— Още една причина да повикаме полицията. Бяхме свидетели на убийство, за бога! Стана пред очите ни!

— Така е, но не видяхме кой го извърши и нямаме ни най-малка представа кой може да е. Видяхме само жертвата да пада. Нямаше нито хора, нито превозни средства наблизо! Бяхме свидетели единствено на факта, че стрелят по мъжа, което полицията ще разбере и без нас.

— Все пак сме свидетели! Освен това ние бяхме мишени на убития. Този, който го застреля, спаси нашия живот. Но защо? Боже мой, нищо не разбирам, НО ме е страх.

— Нима можем да дадем показания, които да помогнат? Не можем. Това е главното. Помисли малко.

— Спри! — сопна му се Стефани, опитвайки се да подреди хаотичните си мисли. — Може и да си прав, но доколкото знам, да не съобщиш за видяно престъпление, също е престъпление, а ние го видяхме.

— Нямам никаква представа дали тук, на Бахамите, това се смята за престъпление, или не. Но дори да е така, тъкмо сега нямам никакво намерение да се забърквам с полицията. При това не изпитвам и капка съжаление към потърпевшия, а подозирам, че и ти не го съжаляваш. Той не само ме преби, а ме заплаши и с убийство, за бога! Вероятно щеше и теб да убие. Опасявам се, че ако се замесим в разследване на убийство, в което не можем да помогнем по никакъв начин, ще застрашим операцията „Бътлър“, а сме толкова близо до края! Ще подложим всичко на риск и то за нищо.

Стефани нервно прокара пръсти през косата си.

— Мисля, че започвам да те разбирам — насили се да каже тя. — Но искам да те попитам: нали беше на мнение, че брат ми има пръст в нападението над теб? Смяташ ли, че и в този случай е замесен?

— В нападението — да. Но сега имам известни съмнения, тъй като бандитът насочи пистолета пред очите ти, а не ме спипа насаме, както първия път. Но кой знае…

Стефани се взираше в далечината. Отново се запита как да постъпи, защото чувството й за вина я объркваше. Отговорността лежеше на нейните плещи, защото тя бе въвлякла брат си, а той — братята Кастиляно.

— Хайде! — побутна я Даниел. — Да влезем и да се почистим. Можем да си говорим, колкото искаш, но трябва да ти заявя, че вече съм решил.

Стефани отново се остави той да я води. Макар да не бе светица, никога не бе нарушавала закона съзнателно. Чувстваше се странно — почти като престъпница. Мисълта, че брат й бе свързан с хора, способни на убийство, поставяше в съвсем нова светлина факта, че бе обвинен в рекет. Към това трябваше да се добави и психологическият ефект от току-що извършеното убийство. Усещаше, че трепери и стомахът й се свива.

Тръсна глава, за да пропъди световъртежа при мисълта за злощастната случка. Щеше й се да не бе попадала на онова място. От първия миг, когато Даниел предложи да лекуват Бътлър тайно, тя си бе помислила, че идеята не е добра, но дори в най-необузданите си предположения не й бе хрумвало, че нещата ще са толкова лоши. Сякаш бе попаднала върху подвижни пясъци, които я дърпаха все по-надолу и все по-навътре и тя нямаше сили да се измъкне от смъртоносната им прегръдка.

След като взе решението си, Даниел се почувства по-спокоен. От самото начало си бе дал дума, че няма да си позволи да се провали и за да избегне неуспеха, трябваше на всяка цена да се заеме с лечението на Бътлър, което пък означаваше, че не бива в никакъв случай да се забърква с полицията. Тъй като двамата със Стефани бяха единствените свидетели на убийството, можеха дори да ги заподозрат. Във всеки случай и най-малкото разследване щеше да ги доведе до въпроса какво нравят в Насо. Оттам, в хода на следствието, щяха да разберат за участието на Бътлър, а медиите щяха да раздухат случая. При заплахата от подобен сценарий Даниел дълбоко се съмняваше, че Бътлър изобщо ще дойде.

Стигнаха до апартамента и Даниел отключи вратата. Първа влезе Стефани и включи осветлението. Камериерките бяха почистили и бяха оправили леглата. Вътре беше спокойно и тихо. Завесите бяха дръпнати, от радиото долиташе тиха музика, върху възглавниците им имаше бонбони. Даниел заключи всички допълнителни ключалки на вратата.

Стефани погледна коляното си. С облекчение видя, че раната не бе толкова сериозна, колкото предполагаше количеството кръв, изтекло в обувката й.

— Ужасно съм изнервен — призна Даниел.

Той протегна ръката си. Тя трепереше, сякаш цялото му тяло се тресеше.

— Вероятно е от адреналина след преживяното. Да си отворим бутилка вино и да напълним ваната. Ще промием охлузванията. Виното и горещата вана ще ни поуспокоят.

— Добре — отвърна Стефани и си помисли, че една вана наистина ще й помогне да разсъждава по-трезво. — Ще напълня ваната. Ти отвори виното.

Тя отвори крана за горещата вода и добави солите в нея. Помещението се изпълни с пара. След няколко минути Стефани усети успокояващия ефект от ароматите и от шума на течаща вода. Когато излезе, облечена в хотелския хавлиен халат, за да съобщи на Даниел, че е готово, вече се чувстваше доста по-добре. Той седеше на дивана с разтворено списание в скута си. На масичката имаше две чаши с вино. Стефани взе едната и отпи.

— Хрумна ми нещо — каза Даниел. — Очевидно, братята Кастиляно не са се впечатлили от онова, което си казала на майка си по телефона.

— Не можем да сме сигурни, че брат ми им е предал онова, което искахме.

— Както и да е — махна с ръка Даниел. — Въпросът е, че са изпратили бандита да ме пречука, а вероятно и теб. Не знаем колко време ще измине, преди братята да разберат, че техният човек няма да се върне. Нито пък каква ще е реакцията им, когато го разберат. Знаем само едно — ще си помислят, че ние сме го убили. А ние и представа нямаме кой го стори и защо. Това означава, че сме били следени!

— Какво искаш да кажеш?

— Да използваме част от парите на Бътлър, за да си наемем денонощна охрана. Мисля, че разходът е разумен. При това ще продължи само седмица и половина, най-много две.

— Има ли подобни фирми в телефонния указател? — попита примирено Стефани.

— Има доста. За какво си мислиш?

— Объркана съм — призна тя.

— Нужна ни е професионална помощ.

— Както кажеш — отвърна Стефани. — Но смятам, че занапред трябва да сме по-внимателни. Никакви нощни разходки. Как изобщо ни хрумна?

— Сега ми изглежда много глупаво, като имам предвид, че вече ме биха и ме предупредиха.

— Искаш ли да влезеш пръв във ваната? Готова е.

— Не още, влез ти. Искам първо да опитам да се свържа с някоя от фирмите. Колкото по-скоро наемем охрана, толкова по-добре ще се почувствам.

Десет минути по-късно той влезе в банята и седна на ръба на ваната. Отпиваше от чашата с вино. Стефани бе потънала до шията в пяна, а чашата й беше празна.

— По-добре ли си? — попита я той.

— Да, слава Богу. Какво стана, свърза ли се?

— Да. След половин час ще дойде един кандидат. Фирмата се нарича „Фърст Секюрити“. Препоръчаха ми я от хотела.

— Питам се кой все пак го застреля. Кой ни спаси?

Стефани се изправи, покри се с пухкавата хавлия и излезе от ваната.

— Сигурно е някой дяволски добър стрелец. Но как се е озовал там тъкмо навреме?

— Сещаш ли се за някого?

— Само за един, но той е твърде далеч.

— Целият съм в слух.

Даниел опита с пръст водата и пусна още гореща вода.

— Бътлър. Може би е накарал ФБР да ни пази.

— Каква ирония на съдбата! — тъжно се изсмя Даниел и влезе във ваната.

— Имаш ли някакви предположения?

— Нито едно — призна Даниел. — Освен ако не се е намесил брат ти. Може да е изпратил някого да те пази.

Без да ще, Стефани също се изсмя:

— Твоето предположение е още по-странно.

Нощният охранител Бруно Дебианко бе свикнал шефа му, Кърт Хърман, да му звъни по всяко време. Началникът на безопасността в клиника „Уингейт“ нямаше личен живот и тъй като обитаваше жилище в района на клиниката, непрекъснато товареше Бруно с най-различни задачи и му даваше какви ли не заповеди. Някои бяха необикновени и дори абсурдни, но тази вечер Кърт надмина себе си. Малко след десет шефът го бе потърсил на мобилния телефон и го бе инструктирал да вземе един от черните пикапи на „Уингейт“ и да отиде на остров Парадайз, където се намира манастирът „Хънтингтън Хартфърд“. Трябвало да спре само ако на шосето няма никой и когато намали, да загаси светлините на фаровете. Като спре, трябвало да слезе от автомобила и да се приближи до манастира, но да избягва осветените места. Тогава Кърт щял да го посрещне.

Бруно спря на светофара, преди да насочи пикапа нагоре по моста към острова. Никога не бе напускал района на клиниката, за да изпълнява тайнствени мисии като тази. Още по-странното бе, че трябваше да вземе със себе си найлонов чувал. Опитваше се да отгатне, какво може да се е случило, но нищо не му идваше на ум. Сещаше се само за неприятностите, които Кърт имаше в Окинава. Бруно бе служил с него в специалните части и знаеше отношението му към проститутките. Беше се вманиачил на тази тема и когато пристигнаха в Япония, внезапно бе решил да им отмъщава. Бруно не разбираше този вид вендета и сега силно се надяваше случаят да не е такъв. Двамата с Кърт имаха доходен бизнес със Спенсър Уингейт и Пол Сондърс и не искаше той да отиде по дяволите. Ако шефът му се върнеше към тази своя слабост, щяха да имат сериозни проблеми.

По главния път от изток на запад, който пресичаше остров Парадайз, нямаше много автомобили, а след търговския център броят им намаля още повече. Следвайки инструкциите, Бруно загаси фаровете, защото наближаваше манастира. Не му беше трудно да кара без фарове, защото луната светеше ярко и той отлично виждаше бялата осева линия на шосето.

Мина покрай последната горичка и манастирът се показа вдясно от пътя. Отби встрани и спря. Загаси двигателя и излезе от колата. Долу зърна осветения басейн на хотела.

Бруно отиде зад пикапа и отвори задната му врата. Измъкна сгънатия найлонов чувал, мушна го под мишница и се заизкачва по стъпалата към манастира. Когато стигна до осветения район, спря. В порутената постройка не се виждаше никой. Огледа се, като се взираше в тъмните петна на дърветата. Тъкмо щеше да извика Кърт по име, когато шефът му излезе от сенките и застана от дясната му страна. Също като Бруно, и той бе облечен в черно и фигурата му се сливаше с тъмнината наоколо. Махна му да го последва:

— Тръгвай!

На лунната светлина му беше лесно да се движи, но когато навлязоха сред дърветата, положението се промени. Направи няколко крачки и спря.

— Нищо не виждам.

— Не ти и трябва — тихо отвърна Кърт. — Пристигнахме. Носиш ли чувала?

— Да.

— Отвори ципа и ми помогни да го натоваря.

Бруно се подчини. Постепенно очите му свикнаха с тъмнината и той можа да различи силуета на Кърт. Тялото му хвърляше слаба сянка върху земята. Бруно поднесе единия край на торбата към него, той го пое и се наведе към краката на трупа. Опънаха я, сложиха я на земята и подгънаха навън краищата й.

— На три — каза Кърт. — Но внимавай с главата. Малко е потрошена.

Бруно подхвана трупа под мишниците и го повдигна в подходящия момент, докато Кърт се занимаваше с краката.

— По дяволите! — измърмори Бруно. — Кой е този? Да не е бивш бейзболист от отбора на чикагските мечки?

Не получи отговор. Напъхаха група в найлоновия чувал и Кърт дръпна ципа.

— Не ми казвай, че ще носим това двутонно туловище до пикапа — каза Бруно; идеята го плашеше.

— Няма да го оставим тук, я. Бягай да отвориш задната врата на автомобила. Не искам да се туткаме, когато стигнем до колата.

— Дотук добре — задъхан отбеляза Кърт, когато няколко минути по-късно затвориха вратата на пикапа. — Да се махаме, преди късметът да ни е изневерил.

Бруно седна на волана. Преди да се настани на мястото до него, Кърт хвърли черната си раница на задната седалка.

— Накъде? — попита Бруно и запали двигателя.

— Давай към паркинга на хотела. В джоба на този тип има ключове от нает джип. Искам да го открия.

Направи обратен завой и мълчаливо потеглиха. Бруно си умираше да попита чий, по дяволите, е трупът отзад, но не посмя. Познаваше Кърт и навика му да казва само онова, което намери за нужно. Вбесяваше се, когато му задават излишни въпроси. Шефът му не беше човек на приказките. Винаги бе напрегнат до краен предел, сякаш непрекъснато бе ядосан за нещо.

Само след няколко минути пристигнаха на паркинга и скоро откриха джипа. Наоколо нямаше друга такава кола. Беше спрян до изхода. Кърт излезе и опита ключовете. Вратата се отвори. Документите на автомобила бяха в жабката, а чантата на Гаетано бе захвърлена на задната седалка.

— Искам да караш след мен до летището — каза шефът му, когато се върна при пикапа. — Напомням ти да шофираш внимателно. Не желая да те спрат и да видят кой пътува отзад.

— Би било неприятно — съгласи се Бруно. — Особено когато нищо не ми е известно за него.

Стори му се, че преди Кърт да се качи в наетия джип, в очите му се появи опасно пламъче. Бруно сви рамене и без приказки запали двигателя.

Кърт включи мотора на черокито. Мразеше изненадите, а целият ден бе изпълнен с неочаквани неща. Гордееше се, че службата в армейските специални части го бе научила добре да планира всичко необходимо за една военна операция. Бе наблюдавал двамината доктори повече от седмица и си мислеше, че предугажда мислите и желанията им. После докторката се бе вмъкнала в стаята с яйцеклетките, което бе съвършено неочаквано за него и го бе заварило неподготвен. А тази вечер се бе случило нещо още по-лошо.

Щом излязоха от града, Кърт извади мобилния си телефон, за да се обади на Пол Сондърс. Макар Спенсър Уингейт да бе главният в клиниката, Кърт предпочиташе да си има работа с Пол. Именно Пол го бе наел на работа още в Масачузетс. Освен това и двамата бяха винаги в клиниката, за разлика от Спенсър, който гледаше да излезе и да си търси жена за през нощта.

Както обикновено, Пол отговори след няколко позвънявания.

— Обаждам се от мобилния — предупреди го Кърт, преди да каже каквото и да било.

— Така ли? — попита Пол. — Не ми казвай, че има и друг проблем.

— Боя се, че има.

— С гостите ни ли е свързан?

— Да.

— Има ли нещо общо с днешната случка?

— Още по-лошо.

— Това не ми харесва. За какво се отнася?

— По-добре е да се видим.

— Къде и кога?

— След около час в моя офис. Да кажем, в дванайсет нула нула.

По навик Кърт продължаваше да говори като в армията.

— Ще повикаме ли и Спенсър?

— Обаждам се на теб.

Кърт пусна телефона в калъфа на колана си. Погледна в огледалото за обратно виждане. Бруно го следваше на безопасно разстояние. Може би нещата отново щяха да влязат в релси.

Летището беше пусто. Само чистачите щъкаха насам-натам. Гишетата за наемане на коли не работеха. Кърт паркира черокито до другите автомобили, които се даваха за наемане. Заключи го и отнесе ключовете и документите му за съхранение. След миг се качи в пикапа при Бруно.

— Сега какво? — попита Бруно.

— Ще ме откараш до „Оушън Клъб“, за да си взема пикапа. После двамата отиваме до Лифърд Кей. Ти ще направиш малка разходка с яхтата на компанията.

— Аха! Картинката започва да ми се изяснява. Ще вземем предпазни мерки. Прав ли съм?

— Тръгвай — изръмжа Кърт.

Верен на думата си, Кърт нахлу в офиса почти на секундата. Спенсър и Пол бяха вече там: точността му им бе добре известна. Кърт пусна раницата си върху бюрото. Тя тупна на металната повърхност и отвътре нещо издрънча.

Спенсър и Пол се бяха настанили на двата стола пред бюрото. Следяха го с поглед от самото му влизане. Чакаха да каже нещо, но Кърт не бързаше. Свали черното си копринено сако и го окачи на облегалката. После измъкна пистолета от кобура на гърба си и внимателно го постави върху бюрото.

Спенсър изпухтя с явно раздразнение и завъртя очи нагоре.

— Мистър Хърман, трябва да ви напомня, че вие работите за нас, а не ние за вас. Какво става, по дяволите? Дано да е нещо важно и да не сме се дигнали по нощите до тук напразно!

Кърт свали черните си ръкавици и ги постави до оръжието. Едва тогава седна. Протегна се и премести встрани монитора пред себе си, за да вижда посетителите си по-добре.

— В рамките на моите задължения, тази вечер се наложи да отстраня едно лице.

И Спенсър, и Пол отвориха уста. Взираха се вцепенени в началника по безопасността, който спокойно ги гледаше. В първия миг никой не продума. Пол пръв се съвзе. Заговори несигурно, сякаш се боеше да чуе отговора:

— Да разбирам ли, че си убил някого?

С едната си ръка Кърт разкопча раницата, а с другата измъкна черен портфейл. Плъзна го по повърхността на бюрото към тях и се облегна назад.

— Името му е Гаетано Барезе.

Пол протегна ръка и взе портфейла. Но преди да го отвори, Спенсър удари с ръка по металното бюро толкова силно, че предметите върху него подскочиха. Пол трепна.

След като удари по бюрото, Спенсър скочи на крака и закрачи из стаята, като държеше главата си с ръце.

— Не мога да повярвам — хвана се Спенсър за главата. Преди да се усетим и ще стане както в Масачузетс и вместо федералните, на портата ни ще почукат бахамските власти!

— Не мисля — изгледа го красноречиво Кърт.

— О, нима? И откъде си толкова сигурен?

— Няма труп — отвърна Кърт.

— Как така? — ококори се Пол.

— Докато разговаряме, Бруно вероятно го хвърля във водата. Върнах наетата кола на летището, за да помислят, че е отпътувал от острова. Човекът просто изчезна. Край на историята.

— Звучи обнадеждаващо — забеляза Пол, отвори портфейла и измъкна шофьорската книжка на Гаетано.

— Обнадеждаващо ли? Глупости! — извика Спенсър. — Ти ми обеща, че този… — докато сочеше с пръст към Кърт, той търсеше най-подходящата дума. — Обеща ми, че тази шибана барета няма да убива, а ето ни сега — едва отворили вратите на клиниката и вече имаме труп.

— Спенсър! — ядоса се Пол. — Седни, моля те!

— Ще седна, когато ми се сяда! Аз съм шефът на проклетата клиника!

— Както желаеш — озъби му се Пол. — Но преди да се впуснем в апокалиптични сценарии, да чуем подробностите.

Пол хвърли поглед към Кърт.

— Дължиш ни обяснение. Защо твърдиш, че си бил принуден да убиеш този Гаетано Барезе?

Пол остави портфейла и шофьорската книжка на бюрото.

— Нали ви казах, че монтирах подслушвателно устройство в мобилния телефон на доктор Д’Агостино? Трябваше да съм наблизо, за да проследявам разговорите й. След вечеря отидоха да се разхождат в парка на „Оушън Клъб“. Докато ги проследявах, видях, че и Гаетано Барезе прави същото, но много по-отблизо. Така че и аз се приближих. Светна ми, че нашият човек е професионален убиец и има намерение да пречука и двамата. Налагаше се веднага да взема решение. Предполагах, че докторите ви трябват живи.

Пол вдигна вежди и погледна въпросително към Спенсър. Спенсър се наведе и взе шофьорската книжка от бюрото. Взря се в снимката, после хвърли книжката обратно. Дръпна стола, на който бе седял и отново се настани на него, този път малко по-настрани от тях.

— Откъде си толкова сигурен, че този Барезе е професионален убиец? — попита Спенсър вече по-кротко.

Кърт отвори раницата и измъкна пистолета на Гаетано. Плъзна го по бюрото към тях, както бе направил преди малко с портфейла.

— Не е кой знае какво, но е с лазер и заглушител.

Пол предпазливо взе пистолета, огледа го и го подаде на Спенсър. Спенсър направи знак с ръце, че не иска да го докосва и Пол го остави обратно върху бюрото.

— Ще използвам връзките си в Щатите, за да науча нещо повече за него — каза Кърт. — Но засега съм на мнение, че е професионалист. Сигурно е получил оръжието тази вечер при пристигането си.

— Говори по-ясно — не издържа Спенсър.

— Говоря за организирано престъпление? — отвърна Кърт. — Няма съмнение, че, е свързан с организираната престъпност, най-вероятно с разпространението на наркотици.

— Да не намекваш, че нашите гости имат нещо общо с наркотици? — недоверчиво попита Спенсър.

— Не — каза Кърт.

Той погледна към шефовете си, като ги предизвикваше да свържат фактите, както бе направил той, докато чакаше Бруно при манастира.

— Чакай малко! — замисли се Спенсър. — Защо ще изпращат професионален убиец чак на Бахамите да пречука двама учени, ако тези учени не са замесени в някоя афера с наркотици?

Кърт мълчаливо погледна към Пол. Внезапно Пол закима с глава.

— Мисля, че разбирам накъде биеш. Нима тайнственият пациент не е свързан с католическата църква?

— Предполагам, че е наркобос от конкуренцията — обясни Кърт. — Или мафиотски кръстник. Както и да е, конкуренцията не иска той да се оправи.

— Дявол да го вземе! — възкликна Пол. — Логично е. Това обяснява всичко.

— Струва ми се невероятно — изрази недоверие Спенсър. — Защо двама световноизвестни учени ще искат да лекуват наркобос?

— Организираната престъпност използва много начини, за да упражнява натиск върху хората — каза Пол. — Може би някой наркокартел пере пари, като инвестира в компанията на Лоуъл. Мисля, че Кърт е напипал нещата. Искам да кажа, че един болен наркобос от Южна Америка, или болен мафиотски кръстник от североизток би могъл да е католик, което обяснява използването на Плащеницата от Торино.

— Е, ще ви кажа нещо — отвърна Спенсър. — Вече не искам името на пациента, но не заради убийството. Просто няма начин да разчитаме на бос от организираната престъпност. Ще се самоунищожим.

— Какво ще кажеш за това, че се съгласихме да участваме? — попита Пол. — Ще преразгледаме ли решението си?

— Държа да ни платят и останалата част от договорената сума — отвърна Спенсър. — Имаме нужда от парите. Ще останем пасивни, за да не разгневим някого.

Пол се обърка към Кърт:

— Доктор Лоуъл знаеше ли, че животът му е в опасност?

— Определено — отговори Кърт. — Гаетано излезе пред него с пистолет, насочен от два метра право в челото му. Застрелях го в последния момент.

— Защо питаш? — заинтересува се Спенсър.

— Надявам се Лоуъл да се погрижи за безопасността си — отвърна Пол. — Онзи, който е изпратил Гаетано, може да изпрати някой друг, когато разбере, че Гаетано не е успял и е изчезнал.

— Няма да е скоро — каза Кърт. — Постарах се да изчезне именно по тази причина. А що се отнася до доктор Лоуъл, мога да ви заявя, че се напика от страх. Хубавата докторка — също.